| Опит за портрет
Когато вятъра притисне с хълбоците си водата, е тласъка —
началото на нейното движение. Безшумното движение на горната вода — по-точно плъзгане над
долната (а тя лети обратно) нараства и в дълбочина
И по-дълбоко, по-дълбоко, по-дълбоко тя усвоява
скоростта си до мига на първата пукнатина…
Вълната — зародиша й се изправя срещу въздуха.
И под небето — на хиляда километра започва тя да осезава
себе си, да се изгражда в скоростта си под небето,
по-здраво, по-зелено от стомана. И под небето — под
звездите с неизменните си корпуси, внезапно разрушавана се вдига тя, строи тя свойте мускули и в
косите й се надига фосфора на най-дълбоката вода.
Сама — между водата и небето — на деветдесетата минута,
след толкова прекрасни поражения, в часа — когато
прекосява фокуса на Лебеда, тя получава първата си
сянка, а сянката й подчертава тялото, което е…Не
е вода или небе — това е тя. И как прилича тя на себе
си. Неповторима и трагично концентрирана в посоката си към брега.
Преди да се изостри, да намери тя свойта съвършена геоме
трия, тя знае, че върха на скоростта й е някъде пред
нея и над нея… Тя помни още своето начало. Но тя
лети — лети тя и се готви за скока си в секундата, когато и вятъра ще падне — и нощта. Тогава тя внезапно нажежава върха си и под тая звънка плоча
на въздуха тя се издига рязка — прекрасна, заплашителна, сама.
Завършена открай, започва тя свойта фантастична
премиера. Дълбоко в нея скоростта живее, вълната
носи себе си — гласа си и от вика и въздуха трепери.
Сама — над всички свои псевдоними. И имена. Кой ще
узнае? Никой — как тя пресова всяка своя капка, във
името на своето единство. На своето движение — и
сила.
Зелена — а ъглите й нажежени. Високо над страха ми тя се
блъсна далече там пред мен, но ти не вярвай, че тя
умря завинаги — не вярвай. Кажи ми не усети ли как
нещо премина през лицата ни, как нещо — неназовимо
и прекрасно, — нещо, което никой никога не може да назове и умъртви, премина — и озари сърцето на деня.
КРАЙ
I>
© Христо Фотев
Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
Когато вятъра притисне с хълбоците си водата, е тласъка —
началото на нейното движение. Безшумното движение на горната вода — по-точно плъзгане над
долната (а тя лети обратно) нараства и в дълбочина
И по-дълбоко, по-дълбоко, по-дълбоко тя усвоява
скоростта си до мига на първата пукнатина…
Вълната — зародиша й се изправя срещу въздуха.
И под небето — на хиляда километра започва тя да осезава
себе си, да се изгражда в скоростта си под небето,
по-здраво, по-зелено от стомана. И под небето — под
звездите с неизменните си корпуси, внезапно разрушавана се вдига тя, строи тя свойте мускули и в
косите й се надига фосфора на най-дълбоката вода.
Сама — между водата и небето — на деветдесетата минута,
след толкова прекрасни поражения, в часа — когато
прекосява фокуса на Лебеда, тя получава първата си
сянка, а сянката й подчертава тялото, което е…Не
е вода или небе — това е тя. И как прилича тя на себе
си. Неповторима и трагично концентрирана в посоката си към брега.
Преди да се изостри, да намери тя свойта съвършена геоме
трия, тя знае, че върха на скоростта й е някъде пред
нея и над нея… Тя помни още своето начало. Но тя
лети — лети тя и се готви за скока си в секундата, когато и вятъра ще падне — и нощта. Тогава тя внезапно нажежава върха си и под тая звънка плоча
на въздуха тя се издига рязка — прекрасна, заплашителна, сама.
Завършена открай, започва тя свойта фантастична
премиера. Дълбоко в нея скоростта живее, вълната
носи себе си — гласа си и от вика и въздуха трепери.
Сама — над всички свои псевдоними. И имена. Кой ще
узнае? Никой — как тя пресова всяка своя капка, във
името на своето единство. На своето движение — и
сила.
Зелена — а ъглите й нажежени. Високо над страха ми тя се
блъсна далече там пред мен, но ти не вярвай, че тя
умря завинаги — не вярвай. Кажи ми не усети ли как
нещо премина през лицата ни, как нещо — неназовимо
и прекрасно, — нещо, което никой никога не може да назове и умъртви, премина — и озари сърцето на деня.
КРАЙ
I>
© Христо Фотев
Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
Няма коментари:
Публикуване на коментар