МЕЧТИ
Въпрос не ставаше за здрача,
хазяина на мойта стая,
но привечер от скръб и скука
прочетох твоето писмо.
И ето, двамата китайци
сервиза стар напускат мрачни
и с порцелановото куче
отиват в джунглата на лов.
И за да слуша тишината,
небето слиза над лагуната
с бакърено-червени облаци
и тебеширена луна.
Докосвала ме е ръката ти,
брега достигала пирогата
и после ний сме се целунали
на топлия оранжев плаж.
Във същност аз съм сам и никога
мечтите ми не са се сбъдвали.
Писмото вече е прочетено
и флирта – обявен на търг,
и сепва ме внезапно спикера
с комюникето си далечно
за партизаните, осъдени
в Атина завчера на смърт.
И без да искам, аз забравям
скръбта си делнична и сива.
Забравям спомените скучни,
които ми остави ти,
и гняв за гърлото ме дави,
и целият живот откривам
във простата човешка участ
на милионите борци.
И миналото ми изглежда
досадно, глупаво и пусто.
Как лесно е да се въздиша
в ръка с последното писмо!
А виждам: вее вятър снежен,
засипва едър сняг следите
и ти вървиш, и с трясък рухва
след теб минирания мост.
Мечтите, срещите във парка
и дните, в самота погребани,
какво са те пред байонетите –
пред гордостта да си човек?
Сега е синя нощ над Тракия
и ветрове сурови дебнат
в неуловимата далечност
на проясненото небе…
Няма коментари:
Публикуване на коментар