9. Особености на новото общество
Нова наука за Човека
Първото условие за създаването на новото общество е необходимостта да се осъзнаят почти непреодолимите трудности, с които този опит неизбежно ще се сблъска. Смътното осъзнаване на тези трудности може би е една от главните причини, поради които се полагат толкова малко усилия за осъществяването на необходимите промени. Много хора си мислят: „Защо да се стремим към невъзможното? По-добре да се държим така, сякаш пътят, по който вървим, ще ни отведе до щастието и сигурността, както показват и нашите карти.“ Онези, които се отчайват, но скриват своето отчаяние под маската на оптимизъм, не са непременно мъдри. Онези, които не са изгубили надежда, могат да успеят само ако са трезви реалисти, ако се отърсят от всички илюзии и в пълна мяра осъзнаят трудностите. Тази трезвост отличава реалните от бленуващите „утописти“.
Ще изброим само някои от трудностите, които трябва да бъдат преодолени при изграждането на новото общество:
• да се реши проблемът по какъв начин да продължи индустриализацията без пълна централизация на производството, т.е. без да се стига до фашизъм от стар тип или, което е по-вероятно, до технологичен „фашизъм с усмихнато лице“;
• да се съчетае цялостното планиране с висока степен на децентрализация, като се откажем от „свободното пазарно стопанство“, което до голяма степен се е превърнало във фикция;
• да се откажем от неограничения растеж в икономиката в полза на избирателното развитие, за да се избегне опасността от икономическа катастрофа;
• да се създадат такива условия за работа и такава обща атмосфера, в която основната мотивация е духовното, психологическо удовлетворение, а не материалната изгода;
• да се стимулира по-нататъшният прогрес на науката и в същото време да се предотврати опасността научните достижения да се превърнат в заплаха за човешкия род при практическото им приложение;
• да се създадат условия, при които хората да изживяват щастие и радост, а не просто да удовлетворяват потребността си от удоволствия;
• да се осигури сигурност на индивидите, без да се поставят в пълна зависимост от бюрократичния държавен апарат при удовлетворяване на основните им потребности;
• да се създадат условия за „лична инициатива“ Във Всекидневния живот на човека, а не толкова в бизнес средата (където, впрочем, тя едва ли вече съществува).
Както при развитието на техниката някои трудности изглеждаха непреодолими, така и днес изброените по-горе трудности изглеждат непреодолими. Трудностите, свързани с развитието на техниката обаче, не се оказаха непреодолими, защото бе създадена нова наука, която провъзгласи принципа за наблюдение и проникване в тайните на природата като условие за господството над нея (Френсис Бейкън, „Нов органон“ — Novum Organum, 1620). Тази нова наука от XVII в. до днес е привличала най-блестящите умове в индустриализираните страни и доведе до осъществяването на техническите утопии, за които е мечтал човекът
Днес обаче, приблизително три и половина века по-късно, се нуждаем от принципно нова наука. Нуждаем се от Хуманистична наука за човека като основа на Приложната наука и Приложното изкуство за Социално преустройство.
Техническите утопии — въздухоплаването например — бяха реализирани благодарение на новата наука за природата. Човешката утопия на месианското време — за ново обединено човечество, живеещо в братство и мир, свободно от икономическа зависимост, от войни и класова борба — може да стане действителност само ако вложим в осъществяването й същата енергия, ум и въодушевление, както при реализирането на техническите утопии. Но както не се строят подводници само с четене на Жул Верн, така и не се гради хуманистично общество само с четене на пророците.
Никой не може да каже дали естествените науки ще отстъпят първенството на новата социална наука. Ако все пак това стане, за нас все още ще има надежда за оцеляване, но това ще зависи от един фактор: колцина ще са надарените, образовани, дисциплинирани и неравнодушни мъже и жени, които ще бъдат привлечени от новото предизвикателство към човешкия разум и от факта, че този път целта не е господство над природата, а господство над техниката и над ирационалните обществени сили и институции, които застрашават оцеляването на западното общество, да не кажем, и на цялото човечество.
Убеден съм, че бъдещето ни зависи от това дали най-будните умове на човечеството напълно осъзнават сегашната криза и готови ли са да се посветят на новата хуманистична наука за човека. Само съгласуваните им усилия ще помогнат да се решат споменатите вече проблеми и да се постигнат разгледаните по-долу цели.
Проекти, в които се поставят такива общи цели като „обобществяване на средствата за производство“, се оказаха социалистически и комунистически лозунги, прикриващи главно липсата на социализъм. „Диктатура на пролетариата“ или на „интелектуалния елит“ не са по-мъгляви и подвеждащи фрази от понятието за „свободната пазарна икономика“ или за „свободните нации“. Ранните социалисти и комунисти от Маркс до Ленин не са имали конкретни планове за социалистическото и комунистическото общество. Това е и най-уязвимото място на социализма.
Новите социални форми, които ще представляват основата на битието, няма да възникнат без проекти, модели, изследвания и експерименти, които ще преодолеят пропастта между онова, което е необходимо, и онова, което е възможно. Това в края на краищата ще доведе до широкомащабно, дългосрочно планиране, както и до разработката на краткосрочни планове за първите стъпки. Всичко зависи от волята и хуманистичния дух на хората, които работят по проблема. Нещо повече, когато виждат перспектива и осъзнават конкретно какво може да се направи стъпка по стъпка за осъществяването на вижданията си, хората, вместо страх, започват да изпитват надежда и ентусиазъм.
Ако икономическата и политическата сфера на обществото трябва да бъдат подчинени на развитието на човека, моделът на новото общество трябва да бъде създаван в съответствие с потребностите на неотчуждения и битийно ориентиран индивид. Това означава, че хората нито ще живеят в нечовешка мизерия — което все още си остава главният проблем за по-голямата част от човечеството, — нито ще се превърнат в Homo consumens, както богатите в индустриалноразвитите страни, под въздействието на вътрешните закони на капиталистическото производство, които налагат непрекъснат растеж на производството и по този начин — растящо потребление. Ако е съдено хората някога да станат свободни и да спрат да стимулират индустрията с патологичното си потребление, в икономическата система трябва да настъпят радикални промени: трябва да сложим край на сегашното положение, при което здрава [стабилна] икономика може да съществува само с цената на здравето на хората. Задачата е да създадем здрава икономика за здрави хора.
Първата решителна крачка към постигането на тази цел е преориентирането на производството към „здравословно потребление“.
Традиционната формула „Производство за потребление вместо за печалба“ е недостатъчна, защото не пояснява за какъв вид потребление става дума — за здравословно или за патологично. И именно на този етап възниква най-трудният практически въпрос. Кой трябва да определя кои потребности са здравословни и кой Нездравословни? В едно можем да бъдем сигурни: изключено е да се принуждават гражданите да консумират онова, което държавата реши, че е най-добро — дори то действително да е най-добро. Бюрократичният контрол, който принудително би блокирал потреблението, само би накарал хората още повече да потребяват. Нормално потребление може да има, ако все по-голям брой хора пожелаят да променят структурата на потребление и своя начин на живот А това е възможно, ако им се предложи такъв тип потребление, който е по-привлекателен от онзи, към който са привикнали. Това не може да стане със законодателен акт, нужен е постепенен възпитателен процес, в който главната роля се пада на правителството.
Задължение на държавата е да определи нормите на здравословно потребление за сметка на патологичното и индиферентно потребление. Такива норми по принцип могат да бъдат установени. Добър пример за това е американското Управление за контрол над храните и лекарствата (FDA). То определя кои храни и кои лекарствени препарати са вредни, опирайки се на експертното мнение на учени в различни области, често след продължителни експериментални изследвания. По сходен начин стойността на други стоки и услуги може да се определя от съвет или комисия, съставени от психолози, антрополози, социолози, философи, теолози и представители на различни обществени и потребителски групи.
За да се анализира обаче кое е полезно и кое е вредно за хората, често са необходими несравнимо по-задълбочени проучвания, отколкото провежданите от гореспоменатото управление. Новата наука за човека трябва да предприеме фундаментални изследвания върху природата на човешките потребности, която е почти неизучена. Трябва да се определи кои потребности са потребности на нашия организъм и кои са резултат от развитието на културата; кои са следствие от развитието на индивида и кои са изкуствено създадени, провокирани от индустрията; кои „активизират“ дейността на човека и кои го правят „пасивен“; кои са обусловени патологично и кои са плод на здравата психика.
За разлика от решенията, приети от Управлението за контрол над храните и лекарствата, решенията на новата хуманистична комисия от експерти няма да се провеждат по принуда, а ще служат само като насоки и ще се подлагат на широко обсъждане от гражданите. Ние вече добре разбираме важността на проблема, свързан със здравословното и нездравословното хранене; резултатите от изследванията на експертите ще помогнат на обществото да осъзнае всички други проблеми, свързани с нормалните и патологичните потребности. Хората ще разберат, че потреблението често поражда пасивност, че потребността от живот на бързи обороти и от нови неща, която може да се задоволи само чрез потребление, отразява вътрешното ни безпокойство и бягство от самите себе си. Ще осъзнаят, че когато човек непрекъснато се стреми да прави все нови и нови неща или да придобива вещи или домакински уреди последен модел, това всъщност е средство за самозащита, страх да се окажеш насаме със себе си или с друг човек.
Правителството може до голяма степен да улесни този възпитателен процес, като субсидира производството на желани стоки и услуги, докато то стане печелившо. Тези усилия трябва да бъдат придружавани от широка просветна кампания, популяризираща здравословното потребление. Редно е да се очаква, че съгласуваните усилия, насочени към стимулиране на нормалните потребности, вероятно ще променят характера на потребление. Дори да се избягнат „промиващите мозъците“ методи за реклама, които индустрията днес използва — а това е важно условие, — ще бъде логично да очакваме, че резултатът от тези усилия няма да се различават особено от резултатите на индустриалната пропаганда.
Стандартното възражение срещу програмата за избирателно потребление (и производство) на принципа „благоденствие“ е, че в условията на свободната пазарна икономика потребителите получават точно онова, което искат Следователно няма никаква нужда от „избирателно“ производство. Този аргумент се основава върху предположението, че потребителите искат онова, което е добро за тях; това, разбира се, е абсолютно невярно (в случая с наркотиците или дори с цигарите никой не би използвал подобен аргумент). Такъв аргумент игнорира значимия факт, че потребителските вкусове се формират от производителите. Въпреки конкуриращите се марки, общото въздействие на рекламата е насочено към стимулиране жаждата за потребление. Всички компании си помагат взаимно в това чрез рекламите. Купувачът упражнява само съмнителната си привилегия да избира между няколко конкуриращи се търговски марки. Един от стандартните примери, предлагани от онези, които твърдят, че желанията на потребителите са закон за производителите, е неуспехът на компанията „Едсел“, принадлежаща на „Форд“. Неуспехът й обаче не променя факта, че дори рекламната пропаганда за фирмата беше пропаганда за купуване на автомобили — от нея натрупаха печалба всички марки, освен злощастната „Едсел“. Нещо повече, индустрията моделира масовия вкус, но не произвежда стоки, които биха били по-полезни за хората, но не толкова доходоносни.
Здравословното потребление е възможно само ако успеем да поставим под строг контрол правото на акционерите и ръководствата на големите предприятия да определят характера на продукцията си единствено с оглед на печалбите и разширяването на производството.
Промени от подобен тип могат да бъдат осъществени по законодателен път, без да се променят конституциите на западните демокрации (вече има много закони, ограничаващи правата на собственост в интерес на обществото). Защото главният въпрос е с придобиването на власт да се направлява производството, а не в притежаването на капитала като такъв. В края на краищата вкусовете на потребителите ще предопределят какво да се произвежда, след като на хипнотичното въздействие на рекламата е сложен край. Или съществуващите предприятия ще бъдат принудени да преустроят своята дейност по такъв начин, че да отговорят на новите търсения, или там, където това е невъзможно, правителството ще трябва да направи необходимите капиталовложения за производството на нови стоки и услуги, които потребностите на обществото налагат
Всички промени трябва да се извършват постепенно и със съгласието на преобладаващата част от населението. Те обаче ще доведат до нова форма на икономическа организация, толкова различна от настоящия капитализъм, колкото и от централизирания държавен капитализъм от съветски тип и от бюрократичната система от шведски тип, осигуряваща социални грижи за всички.
Трябва да се очаква, че още от самото начало големите корпорации ще използват огромната си власт, за да се опитат да се съпротивляват на тези промени. Единствено непоколебимата решимост на гражданите за здравословно потребление би могла да сломи съпротивата на корпорациите.
Един от ефективните начини, по който гражданите могат да докажат силата си, е поставяне началото на активно движение на потребителите, което ще използва като оръжие заплахата от „стачки“. Представете си например, че 20 на сто от собствениците на леки коли в Америка решат да не купуват повече автомобили, защото са убедени, че в сравнение с отлично уредения обществен транспорт частният автомобил е икономически неизгоден, екологично опасен, а и от психологическа гледна точка въздейства като наркотик, пораждайки изкуствено усещане за мощ, засилвайки завистта и желанието да избягаш от себе си. Макар че само икономист би могъл да изчисли каква икономическа заплаха е това за автомобилната индустрия — и, разбира се, за нефтодобивните компании, — ако такава стачка на потребителите наистина бъде организирана, това ще изправи една национална икономика, съсредоточена около автомобилостроенето, пред сериозни трудности. Естествено, никой не пожелава на американската икономика да изпада в сериозни затруднения, но ако тази заплаха стане вероятна (например, ако за един месец престанете да ползвате личните си автомобили), ще даде на потребителите стабилно основание да внесат промени в цялата система на производство.
Големите предимства на стачките на потребителите са, че не изискват никакво съдействие от страна на правителството, трудно е да бъдат прекратени (освен ако правителството не приеме мерки, принуждаващи гражданите да купуват нежелани стоки) и не изискват съгласието на 51 процента от гражданите, за да бъдат одобрени принудителните правителствени мерки. Впрочем малцинство от 20 процента може да е достатъчно, за да предизвика, промяна. Стачките на потребителите могат да минат без политически и партийни лозунги. В тях могат да участват както консервативни, така и либерални и „леви“ хуманисти, доколкото ги обединява едно желание: стремеж към здравословно и хуманно потребление. За да се прекрати една стачка на потребителите, трябва да започнат преговори на водачите на радикално-хуманистичното движение на потребителите с представители на едрата индустрия (и с правителството) относно исканите промени. Могат да бъдат прилагани същите методи, както и при прекратяване на работническа стачка.
Трудността е в това да се накарат потребителите да осъзнаят: 1) своя отчасти несъзнателен протест срещу потребителството и 2) потенциалната си мощ, ако всички хуманистично настроени потребители се обединят Това движение на потребителите ще е израз на истинска демокрация: индивидите ще изразят мнението си открито и това е опит да променят хода на социалното развитие по активен и неотчужден начин. И всичко това ще се основава на лично решение, а не на политически лозунги.
Ако обаче властта на големите корпорации остане толкова силна, колкото е сега, нищо няма да се промени дори с добре организираното движение на потребителите. Дори остатъците от демокрация са обречени да отстъпят място на технократския фашизъм, на обществото от охранени, немислещи роботи — същия тип общество, което вдъхваше толкова много страх под името „комунизъм“, — ако не се премахне натискът на гигантските корпорации над правителството (който всеки ден се засилва) и над населението (чиито мозъци постоянно „се промиват“). Съединените щати имат традиция в обуздаването на властта на гигантските предприятия, изразена в антитръстови закони. Влиятелното обществено мнение може да наложи духът на тези закони да се прилага по отношение на съществуващите корпоративни супергиганти, така че да бъдат раздробени на по-дребни производствени единици.
За да изградят общество с битийна ориентация, всички хора трябва активно да изпълняват както икономическата, така и гражданската си функция в обществото. Следователно ние можем да се избавим от притежателната нагласа за съществуване единствено чрез пълното осъществяване на индустриалната и политическата демокрация, основана на единодействие.
Повечето радикални хуманисти споделят това изискване.
При индустриалната демокрация всеки член на голяма индустриална или друга организация играе активна роля в живота й, всеки е напълно информиран и участва във вземането на решения — като се започне от равнището на индивидуалния работен процес, здравеопазването и мерките за безопасност (това вече успешно е изпробвано в няколко шведски и американски предприятия) и се стигне до участие във вземането на решения на по-високо равнище, засягащи общата политика на предприятието. От съществено значение е работниците и работодателите да представляват себе си, а не да бъдат представяни от профсъюзни служители извън предприятието. Индустриалната демокрация означава също, че предприятието не е само икономическа и техническа, а и социална институция, в чийто живот и начин на функциониране всеки член взима дейно участие и проявява жив интерес.
Същите принципи важат при осъществяването на политическата демокрация. Демокрацията може да устои на авторитарната заплаха, ако от пасивна, „наблюдаваща демокрация“ се превърне в активна, „демокрация, основана на единодействието“, в която проблемите на обществото са толкова близки и важни за отделните граждани, колкото и личните им проблеми, или по-точно, в която благополучието на обществото се превръща в лична грижа на всеки гражданин. Като участват в живота на обществото, хората откриват, че личният им живот става по-_интересен_ и по-вълнуващ. Действително, истинската политическа демокрация може да бъде определена като демокрация, при която животът е най-вече интересен. По самата си същност тази демокрация, основана на единодействието — за разлика от „народните демокрации“ или „централизираните демокрации“, — е антибюрократична и създава атмосфера, която практически изключва възможността от поява на демагози.
Разработването на методи за такъв нов тип демокрация може би е много по-трудно от изработването на демократична конституция през XVIII в. Ще са необходими огромни усилия от страна на голям брой висококомпетентни специалисти, за да се изковат принципите и конкретните методи за изграждане на този нов тип демокрация. Като едно от многото възможни предложения за реализиране на тази цел бих желал отново да се спра на идеята, която изказах преди повече от двадесет години в книгата си „Здравото общество“: да бъдат създадени стотици хиляди контактни групи (всяка по около петстотин члена), които на свой ред да съставят постоянни съвещателни органи, упълномощени да вземат решения по основни проблеми в областта на икономиката, външната политика, здравеопазването, образованието и начините за постигане на всеобщо благополучие. Тези групи ще получават цялата информация, която им е необходима (описвам характера й по-нататък), ще я обсъждат (без външни влияния) и ще решават чрез гласуване (а като се имат предвид съвременните технически средства, резултатите от всичките им гласувания ще бъдат обработвани още същия ден). Всички групи заедно ще образуват „Долната камара на парламента“, чиито решения заедно с тези на други политически органи ще оказват решаващо влияние върху законотворчеството.
„Защо трябва да се правят такива сложни планове — ще запита някой, — когато допитванията до общественото мнение позволяват да се получат данни за мнението на цялото население за същия кратък период?“ Това възражение засяга един от най-проблематичните аспекти на този вид сондиране на общественото мнение. Какво всъщност представлява „мнението“, което се получава чрез анкетиране, освен основанията, които изтъква даден човек, без да разполага с необходимата за случая информация, критичен анализ и обсъждане? Нещо повече, анкетираните знаят, че „мненията“ им не са от значение и следователно ще останат без последствия. Подобни мнения само фиксират осъзнатите представи на хората в даден момент Те нищо не ни казват за скритите тенденции, които биха могли да доведат до коренно противоположни мнения, ако обстоятелствата се променят По същия начин по време на политически избори гласоподавателите знаят, че след като вече са гласували за един кандидат, те повече не могат да повлияят реално върху по-нататъшния ход на събитията. В някои отношения гласуването на политически избори е още по-вредно от допитванията до общественото мнение, защото мисленето е притъпено чрез полухипнотични въздействия върху хората. Изборите се превръщат във вълнуваща мелодрама, в която на карта са заложени надеждите и стремежите на кандидатите, а не политически проблеми. Гласуващите сякаш участват в драматично представление, като дават гласа си за кандидата, когото подкрепят Макар че голяма част от населението отказва да направи този жест, мнозинството от хората са очаровани от тези съвременни зрелища в римски стил, в които на арената се борят политици, а не гладиатори.
За да бъде убеден някой в нещо, са нужни най-малко две условия: адекватна информация и гаранции, че решението на даден човек ще окаже някакво въздействие. Процесът на формиране на мнение у лишения от власт наблюдател не изразява убежденията му, а напомня игра, аналогична с избора на една или друга марка цигари. Поради тези причини мненията, изразени в анкети и в избори, представят най-ниското, а не най-високото равнище на човешки преценки. За потвърждаване на този факт могат да послужат следните два примера за най-точни преценки. От тях се вижда, че когато решенията засягат лично хората, те значително превъзхождат равнището на политическите им решения. Хората правят такива преценки, в случай че се касае до: а) личните им дела (особено в бизнеса, както ясно доказва Джоузеф Шъмпитър) и 6) участието им като съдебни заседатели в правораздаването. За съдебни заседатели по правило се избират обикновени граждани, които трябва да вземат решения по доста заплетени и сложни случаи. Съдебните заседатели получават цялата необходима информация по разглежданото дело, дава им се възможност обстойно да разискват всички детайли; те напълно съзнават, че от решенията, които са упълномощени да вземат, зависят животът и щастието на подсъдимите. Като резултат решенията им по правило свидетелстват за голяма проницателност и обективност Обратно, неинформираните, полухипнотизирани от реклами и лишени от реална власт хора не са способни да изразяват каквито и да било убеждения. Без информация, без анализиране и без властта да прокараш решенията си демократично изразеното мнение не се отличава особено от овациите по време на спортни състезания.
Активното участие в политическия живот изисква максимална и цялостна децентрализация в промишлеността и политиката.
По силата на иманентната, вътрешноприсъща логика на съвременния капитализъм предприятията и правителството се разрастват непрекъснато, докато накрая се превръщат в гигантски конгломерати, централизирано управлявани от върха на бюрократичната пирамида. Едно от необходимите условия за създаването на хуманистично общество е да се преустанови този процес на централизация и да започне широка децентрализация. Причините за това са няколко. Ако едно общество се превърне в това, което Мъмфорд нарича „мегамашина“ (т.е. ако цялото общество, с всички негови членове, се уподоби на огромна, централизирано управлявана машина), фашизмът в края на краищата ще стане почти неизбежен, защото а) хората се превръщат в стадо, губят способността си да мислят критично, чувстват се безсилни, пасивни са и задължително започват да мечтаят за лидер, който „знае“ какво трябва да се направи — изобщо знае всичко, което те не знаят, и б) „мегамашината“ може да бъде управлявана от всеки, който има достъп до нея, просто като натиска съответните копчета. Мегамашината, подобно на лекия автомобил, може да функционира и сама; с други думи, човекът зад волана трябва само да задейства съответните копчета, да прави завои, да натиска спирачките, като взема предвид и някои други, също толкова прости неща; това, което в леката кола или в някоя друга машина са многобройните им копчета, в мегамашината са различните равнища на бюрократичната администрация. Седне ли веднъж в креслото на властта, дори човек с посредствен интелект и способности може с лекота да управлява държава.
На отделните щати, които сами по себе си са огромни конгломерати, не бива да се дават правителствени функции. Такива функции могат да се дават на сравнително по-малки области, където хората се познават и могат да се преценяват взаимно и следователно могат да участват активно в управлението на тяхната малка общност При децентрализацията в промишлеността трябва да се даде по-голяма власт на малките отдели в рамките на дадено предприятие и да се раздробят гигантските корпорации на малки производствени единици.
Активното и отговорно участие в обществените дела изисква замяна на бюрократичния начин на ръководство с хуманистичен.
Мнозинството от хората все още са убедени, че всякакъв тип администрация е непременно „бюрократична“, т.е. отчуждено управление. Освен това мнозинството от хората не съзнават колко пагубно действа бюрократичният дух и как се просмуква Във всички сфери на живота, дори там, където едва ли бие на очи, например в отношенията между лекари и пациенти, както и между съпрузи. Бюрократичният метод може да се определи като метод, при който а) с хората се отнасят като с предмети и б) за предметите съдятпо-скоро по количествени, а не по качествени показатели, за да се улесни и поевтини отчетът и контролът Бюро-крати-те основават решенията си върху установени правила, изведени въз основа на статистически данни, като не се интересуват от живите хора, с които манипулират. Те решават спорния въпрос в конкретния случай и с оглед на най-голямата статистическа вероятност като рискуват да навредят на петте или десетте процента от хората, които не се вместват в този модел. Бюрократите се боят да поемат лична отговорност, като се крият зад вече установени правила. Сигурността и самоуважението им се крепят на стриктното придържане към правилата, а не на законите на човешката душа.
Нацистът Айхман е ярък пример на бюрократ Той изпраща стотици хиляди евреи на смърт не защото ги мрази. Той просто нито мрази, нито обича някого. Айхман „изпълнява дълга си“ и верен на каузата, ги изпраща на смърт, без никакви скрупули, веднага щом му нареждат да ускори изселването им от Германия. Всичко, което има значение за него, е да изпълнява разпоредбите и изпитва чувство за вина само ако ги наруши. Той заявява (и с това утежнява вината си пред съда), че за целия си живот само два пъти се е чувствал виновен: когато като дете бягал от училище и когато не се подчинил на заповедта да се скрие по време на едно въздушно нападение. Това не означава, че у Айхман и у мнозина други бюрократи липсват елементи на садизъм, т.е. удовлетворение да властват над живота на други живи същества. Но тези садистични наклонности са само вторичен елемент при бюрократите, у които липсват чисто човешки реакции и които питаят преклонение пред буквата на закона.
Не казвам, че всички бюрократи са айхмановци. Първо, много хора, заемащи бюрократични длъжности, не са бюрократи по дух. Второ, в много случаи бюрократичната нагласа не доминира в цялостната личност и не убива всичко човешко у нея. Въпреки това, сред бюрократите има много айхмановци и единствената разлика е, че не им е било заповядано да подложат на унищожение хиляди хора. Но когато болничен бюрократ откаже да приеме тежко болен, защото правилникът изисква пациентът да е изпратен с направление от лекар, бюрократът не постъпва по-различно от Айхман. И социалните работници постъпват като Айхман, когато обричат на глад някой нещастен социално слаб човек, стриктно спазвайки правилата в бюрократичния си кодекс. Бюрократичното отношение не е присъщо само на администраторите. То се среща и сред лекарите, медицинските сестри, учителите, преподавателите. Проявяват го и много съпрузи спрямо съпругите си и родители спрямо децата си.
Живият човек е сведен до номер в някакъв си списък и бюрократите са способни на крайно безчовечни постъпки не защото са тласкани от жестокост макар и съответстваща на деянията им, а защото не изпитват никакво хуманно отношение към онези, които зависят от тях. Макар и да не се отличават от отявлените садисти, бюрократите са по-опасни, защото у тях дори не се поражда противоречие между съвест и дълг: съвестта им е спокойна, щом са изпълнили дълга си. Хората като обекти на съчувствие и състрадание за тях изобщо не съществуват
Някогашният нелюбезен бюрократ все още може да се срещне в някои стари предприятия или в големи учреждения, като отделите за социални грижи, болниците и затворите, където един-единствен бюрократ има значителна власт над бедни или безправни хора. В сферата на бизнеса днес бюрократите не са враждебни и не са дотам садисти, въпреки че властването над хора може да им доставя удоволствие. И у тях откриваме обаче същата бюрократична вярност към нещо — в случая към установената система, в която вярват Корпорацията е техният дом и правилата й са свещени, защото са „рационални“.
Нито старите, нито новите бюрократи обаче могат да съществуват в системата на демокрацията, основана на единодействие, тъй като бюрократичният дух е несъвместим с духа на активно участие на индивида в обществения живот Учените, представители на новата социална наука, трябва да изготвят планове за развитие на нови форми за управление, основано не на сляпото следване на някакви правила, а на адекватната реакция (включваща „отговорност“) на нуждите на хората и на конкретната ситуация. Небюрократичното управление е възможно, при условие че е налице спонтанност в реакциите на администратора, който не превръща съкращаването на разходите в самоцел.
Успешното изграждане на общество с битийна ориентация зависи и от много други фактори. Като правя следните предложения, не претендирам за оригиналност; напротив, окуражава ме фактът, че почти всички споменати идеи са предлагани в една или друга форма от други мислители хуманисти[1].
Трябва да бъдат забранени методите за „промиване на мозъци“, използвани в промишлената реклама и политическата пропаганда.
Методите за „промиване на мозъци“ са опасни не само защото ни подтикват да купуваме неща, които изобщо не са ни нужни и които не искаме да имаме, а защото ни принуждават да избираме политически кандидати, които никога нямаше да изберем, ако напълно контролирахме своето поведение и решения. Ние обаче не сме в състояние да овладеем напълно реакциите си, защото сме обект на пропаганда, която се води с хипнотични методи на въздействие. За да се преборим с тази растяща опасност, трябва да забраним използването на всякакви форми на хипнотично въздействие, прилагани от пропагандата както в областта на потреблението, така и в областта на политиката.
Тези хипнотични методи, използвани в рекламата и в политическата пропаганда, са сериозна заплаха за психичното здраве, по-специално за ясното и критично мислене и за емоционалната независимост Задълбочени изследвания показват, че вредата от наркоманията върху човешкото здраве е много по-малка от пораженията, които нанасят методите за „промиване на мозъците“ — от подпраговите внушения до полухипнотичните прийоми, като често повтаряне или изкривяване на логичното мислене под въздействието на призивите за сексуално наслаждение („Аз съм Линда, люби ме!“). Атакуването на хората чрез чисто сугестивни методи, което се прилага при рекламиране на стоки, главно с телевизионни рекламни клипове, въздейства затъпяващо. Този щурм срещу разума и чувството за реалност преследват индивида навсякъде и по всяко време: през дългите часове, когато гледа телевизия и когато пътува с колата си, и в хода на предизборните кампании с присъщата им шумотевица около кандидатите и т.н. Особеният ефект от въздействието на подобни сугестивни методи е, че създават атмосфера на полузабрава, като човек вярва и не вярва в онова, което се случва, губейки чувство за реалност
Ако отровата на масовата сугестия престане да се излива, потребителите ще изпитат почти същия ефект на абстиненция, който изпитват наркоманите, когато спрат да взимат наркотици.
Пропастта между богатите и бедните държави трябва да бъде премахната.
Няма съмнение, че ако тази пропаст се запази и се задълбочи, ще настъпи катастрофа. Бедните нации вече не приемат икономическата експлоатация на индустриалния свят като предопределен от Бога факт. Макар че Съветският съюз експлоатира своите сателитни държави по същия колониален маниер, той използва и подкрепя протеста на колониалните народи като политическо оръжие срещу Запада[2]. Повишаването на цените на петрола бе началото — и символът — на искането на колониалните народи да се сложи край на системата, която ги принуждава да продават евтино суровините и да купуват скъпо промишлените изделия. По същия начин войната във Виетнам беше символ на началото на края на политическото и военното господство на Запада над колониалните народи.
Какво ще стане, ако не се вземат решителни мерки за премахването на тази пропаст? Нищо чудно някоя епидемия да вземе такива застрашителни размери, че да проникне в крепостта на бялото общество, или пък по-продължителен период на глад да хвърли населението на бедните държави в такова отчаяние, че — с помощта на хора от индустриалния свят, които им съчувстват — да прибягнат към насилие, дори да използват ядрено или биологическо оръжие, което ще предизвика хаос в лагера на белите.
Тази катастрофа може да се предотврати само в случай, че се премахнат условията, пораждащи глад, недохранване и болести, а за да се осъществи това, е жизненонеобходима помощта на високоразвитите държави. Оказването на такава помощ не трябва да се диктува от заинтересоваността на богатите страни от извличане на печалби и политически дивиденти. Това също не означава, че икономическите и политическите принципи на капитализма трябва да се пренесат в Африка и Азия. Очевидно определянето на най-ефективния начин за оказване на икономическа помощ е работа на икономическите експерти.
На това дело могат да служат обаче само истински специалисти — хора, които, освен блестящ интелект, притежават и човеколюбиво сърце, което ще ги кара да търсят оптималното решение на проблемите. От препоръките на поканените за участие експерти трябва да личи, че притежателната им ориентация значително е отслабнала и се е зародило чувство на солидарност и грижа (не на съжаление). Да обичаш истински хората означава да мислиш не само за съвременниците си, а и за потомците си. Наистина, нищо не свидетелства така за нашия егоизъм, както фактът, че продължаваме да разхищаваме природните ресурси, да тровим Земята и трескаво да се готвим за ядрена война. Изобщо не ни смущава това, че ще оставим на потомците си в наследство една плячкосана планета.
Но ще се извърши ли все пак такава вътрешна промяна? Никой не знае. Светът би трябвало да знае обаче, че ако това не стане, конфликтът между бедните и богатите държави е неизбежен.
Много от пороците, присъщи на съвременното капиталистическо и социалистическо общество, могат да изчезнат, ако се въведе гарантиран годишен доход[3].
Същността на тази идея е, че всички хора, независимо дали работят, или не, трябва да имат безусловното право да не гладуват и да не остават без подслон. Ще получават не повече, но и не по-малко от екзистенцминимума. Това право се представя като нова за днешното време идея, макар отдавна да е проповядвана от християнската църква и при повечето „примитивни“ племена да е неписан закон хората да се ползват от безусловното право на живот, независимо дали изпълняват „дълга си към обществото“. Това е право, което гарантираме на домашните си животни, но не и на ближните си.
Този закон, претворен в живота, би разширил неимоверно царството на личната свобода. Нито един човек, икономически зависим от друг (например от родител, съпруг или шеф), вече няма да бъде принуждаван да се подчинява, шантажиран с глад. Талантливи хора, които искат да се подготвят за алтернативен начин на живот, биха могли да постигнат това, ако са готови да направят жертви и да живеят известно време в относителна бедност Съвременните държави, обезпечаващи социални грижи за всички, са приели този принцип — „почти да…“ което в действителност означава „не съвсем“ и не днес. Бюрокрацията все още „администрира“ над хората, все още ги подлага на контрол и унижения. Правото на гарантиран доход обаче няма да изисква от никого да „доказва“, че има нужда от най-обикновена стая и минимално количество храна. Следователно няма да има нужда от бюрокрация, която да се разпорежда с програмата за социални помощи с присъщото й прахосничество и незачитане на човешкото достойнство.
Гарантираният годишен доход ще осигури истинска свобода и независимост Затова той е несъвместим с всяка система, изградена върху експлоатацията и контрола, и особено с различните форми на диктатура. За съветската система е характерно, че дори само предложенията да се въведат най-прости форми за безплатно получаване на стоки (например безплатен обществен транспорт или безплатно мляко) упорито се отхвърлят Изключение прави безплатното здравеопазване, но то е безплатно само на пръв поглед, тъй като безплатните медицински услуги предполагат категоричното условие: човек ги получава само ако е болен, при положение, че през целия му трудов живот е внасял суми за социално осигуряване.
Като се имат предвид днешните разходи за поддържане на огромния бюрократичен апарат, осигуряващ социални грижи за всички, разходите за лечение на болните, и особено на психосоматичните заболявания, престъпността и наркоманията (които до голяма степен са форми на протест срещу принудата и досадата), напълно е възможно осигуряването на гарантиран годишен доход за всеки желаещ да излезе по-евтино от сегашната система на социално осигуряване. Тази идея ще се стори неосъществима и опасна на онези, които са убедени, че „хората по природа са мързеливи“. Тази невярна представа за природната леност на човека няма сериозни основания. С тази формулировка властимащите само оправдават нежеланието си да се откажат от господство над онези, които са безпомощни.
Жените трябва да бъдат освободени от патриархалния гнет.
Освобождаването на жените от патриархалния гнет е основен фактор за хуманизиране на обществото. Господството на мъжете над жените е започнало едва преди около шест хиляди години в различни части на света, когато излишъкът в земеделската продукция е позволил да се наемат и експлоатират работници, да се създават армии и могъщи градове-държави[4]. Оттогава насам не само в обществата в Близкия изток и Европа, но и в повечето култури по света започват да доминират „сдружените мъже“, които подчиняват жените. Тази победа на мъжкия пол над женския се основава върху икономическата власт на мъжете и построената от тях военна машина.
Войната между половете е толкова стара, колкото и борбата между класите, но тя приема много по-сложни форми, защото жените са нужни на мъжа не само като работна сила, но и като майки, любовници и утешителки. Войната между половете често придобива открит и брутален характер, макар че по правило се води скрито. Жените са отстъпили под натиска на превъзхождащата ги мъжка сила, но се съпротивляват със свои оръжия, главно като превръщат мъжете в посмешища.
Поробването на едната половина от човешкия род от другата е нанесло и продължава да нанася огромна вреда на двата пола — мъжете си присвояват ролята на победители, а жените — на жертви. И до днес над отношенията между мъжете и жените, дори и сред онези, които съзнателно протестират срещу мъжкото господство, тегне проклятието на неравнопоставеността между половете, което при мъжете се проявява в чувство на превъзходство, а при жените — в чувство за малоценност (Фройд, който е убеден в мъжкото превъзходство, за жалост приема, че чувството за непълноценност у жените е предизвикано от липсата на пенис, и чувството за несигурност у мъжете — от „страха от кастрация“. В крайна сметка това, с което се сблъскваме реално, са симптомите на бойната между двата пола, а не биологичните и анатомичните различия като такива.)
Голям брой данни показват колко силно подчинението на жените на мъжете напомня подчинението на една безправна група от населението на друга. Да вземем за пример сходството между положението на черните в Американския юг преди сто години и положението на жените от онова време, та дори и днес. Черните и жените биват приравнявани с деца; смятат ги за прекалено емоционални, наивни, лишени от чувство за реалност и неспособни по тези причини да вземат самостоятелно решения; смятат ги за безотговорни, макар и очарователни същества. (Фройд добавя и това, че жените имат по-слабо развито съзнание [Свръхаз] от мъжете и че в по-голяма степен са склонни към нарцисизъм.)
Упражняването на власт над по-слабите е същността на сегашния патриархат, на господството над слаборазвитите държави, над децата и подрастващите. Набиращото сила и размах движение за освобождение на жените е от огромно значение, защото е заплаха за принципа на силата, върху който се гради съвременното общество (и капиталистическото, и комунистическото), доколкото за жените освобождението не означава, че ще си поделят с мъжете властта над други групи, като например колониалните народи. Ако движението за освобождение на жените от подчиненото им положение успее да идентифицира ролята и функциите си на символ на „антисилата“, жените ще придобият решаващо влияние в борбата за новото общество.
Вече са извършени някои важни крачки по пътя на освобождението. И може би бъдещите историци ще отбележат като най-революционното събитие на XX в. поставяне началото на освобождението на жените и край на мъжкото надмощие. Но борбата за освобождение на жените току-що е започнала и съпротивата на мъжете не е толкова яростна. Отношенията им с жените (включително сексуалните отношения) досега почиваха върху тяхното предполагаемо превъзходство, но мъжете вече започват да се чувстват неловко и неудобно с жени, които отхвърлят мита за мъжкото превъзходство.
Движението за освобождение на жените е тясно свързано с антиавторитарния уклон у по-младите поколения. Антиавторитарната тенденция достигна своя връх в края на 60-те години. Днес, претърпявайки странни метаморфози, много от разбунтувалите се срещу властимащите отново станаха „кротки“. Въпреки това от предишното преклонение пред родителите и властта не е останала и следа и изглежда старото „страхопочитание“ към съмнителни авторитети никога няма да се върне.
Освобождаването от властта на авторитетите е съпроводено с освобождаването от чувството за вина, свързано с проблема за отношението между половете: сексът изглежда вече е престанал да бъде забранена тема, престанал е да бъде смятан за грях. Колкото и различни да са мненията на хората за относителните достойнства на тези или онези страни на сексуалната революция, едно е сигурно: сексът вече не плаши хората и не може да бъде използван, за да насажда чувство за вина и по такъв начин да прави хората покорни.
Трябва да бъде създаден Върховен съвет по въпросите на културата, натоварен със задачата да консултира правителството, политиците и гражданите по всички въпроси, изискващи специални познания.
Членове на Съвета по културата могат да бъдат представители на интелектуалния и художествения елит на страната, мъже и жени, чиято честност и неподкупност е извън всякакво съмнение. Те ще определят състава на новата, разширена форма на Управлението за контрол над храните и лекарствата и хората, които ще отговарят за разпространение на информацията.
Тъй като в обществото съществува единомислие по въпроса за най-изтъкнатите представители в различни области на културата, смятам, че лесно ще могат да се намерят достойни членове на този съвет От голямо значение е, разбира се, в него да бъдат представени и противници на общоприетите схващания — например „радикалите“ и „ревизионистите“ в икономиката, историята и социологията. Трудността не е в намирането на членове за съвета, а в избирането им, защото това не може да стане чрез преки избори, а не би трябвало да бъдат назначавани и от правителството. Може да се помисли за други начини за подбор. Например като за начало се формира ядро от трима-четирима души, като групата постепенно се разширява до пълния й състав от петдесет до сто души. Този съвет по културата би трябвало да е обезпечен финансово, за да е в състояние да провежда специални изследвания по различни проблеми.
Трябва да бъде създадена и ефективна система за разпространение на навременна и пълна информация.
Информацията е задължителен елемент при изграждането на ефективна демокрация. Трябва да се сложи край на задържането или фалшифицирането на информация в интерес на „националната сигурност“. Дори и без такова незаконно задържане на информация количеството на реалната и необходима информация, която средният гражданин получава днес, варира около нулата. Това важи не само за средния гражданин. Съществуват немалко примери, свидетелстващи за това, че мнозинството от избраните депутати, членовете на правителството, шефовете на националната отбрана и лидери от деловите кръгове са зле информирани, а в голяма степен и погрешно информирани от неверните сведения, които разпространяват различни правителствени институции чрез средствата за масово осведомяване. За съжаление, мнозинството от същите тези хора в най-добрия случай притежават чисто манипулативен интелект Те не са способни да разберат какви сили действат под повърхността и въз основа на това да преценят трезво бъдещото развитие, а да не говорим за егоизма, нечестността и непочтеността. Но дори и да е честен и интелигентен, бюрократът не е в състояние да реши проблемите на свят, изправен пред катастрофа.
Като се изключат няколко „големи“ вестника, фактологическата информация по политическите, икономическите и социалните въпроси сама по себе си е изключително ограничена. Големите вестници наистина информират добре, но и добре дезинформират — не всички материали се публикуват обективно и безпристрастно; заглавията са тенденциозни и често не съответстват на съдържанието; уводните статии са поръчкови, написани в притворен благоразумен и морализаторски дух. фактически вестниците, списанията, телевизията и радиото произвеждат стока — новини, за които са послужили суровите събития. Само новините са продаваеми и самите средства за масово осведомяване определят кои събития са новина и кои не. В най-добрия случай информацията се преработва по шаблон и само повърхностно отразява събитията, като едва ли дава възможност на гражданите да проникнат в дълбочината на събитията и да разберат скритите причини. Докато продажбата на новини остане бизнес, на вестниците и списанията трудно може да се попречи да публикуват (без никакви скрупули) онова, което продава изданията им и не настройва враждебно рекламодателите.
Ако трябва да се формират мнения и да се вземат решения на базата на пълна информираност, проблемът с разпространението на информацията трябва да се решава по друг начин. Като пример за това ще спомена само, че една от първите и най-важни функции на Върховния съвет по въпросите на културата трябва да бъде събирането и разпространяването на пълна информация, която ще обслужва потребностите на цялото население, и по-специално ще бъде основа за разискване сред контактните групи в условията на демокрацията от единодействащ тип. Тази всеобхватна информация трябва да съдържа основни факти и алтернативи за вземане на политически решения. От особено голямо значение е в случай на разногласия да се публикува и мнението на малцинството, и мнението на мнозинството; информацията да бъде достъпна за всеки гражданин и особено за контактните групи. Върховният съвет по културата ще контролира дейността на тези нови екипи от репортери и кореспонденти, като в разпространението на такъв род информация важна роля се пада на радиото и телевизията.
Научните изследвания не трябва безогледно да се прилагат в промишлеността и отбраната.
Поставянето на каквито и да било ограничения върху придобиването на знания спъва човешкото развитие, както е и изключително опасно всички резултати на научната мисъл да се прилагат в практиката. Не са малко изследователите, които изтъкват, че някои открития в генетиката, неврохирургията, психотропните препарати и други области могат да причинят и сигурно причиняват огромна вреда на човечеството. Да се избегне това е практически невъзможно, докато продължават безпрепятствено да се използват всички нови теоретични открития в интерес на гражданската и военната промишленост Трябва да се сложи край на практиката да се определя приложимостта на резултатите от научните изследвания от гледна точка на тяхната рентабилност и военната целесъобразност Това изисква създаването на контролен съвет, без разрешението на който ще бъде невъзможно прилагането на практика на каквито и да било нови теоретични открития. Излишно е да споменаваме, че такъв контролен съвет трябва да е правово и психологически независим от промишлеността, правителството и военните. Върховният съвет по въпросите на културата ще има правото да подбира и назначава състава, както и да ръководи работата на този контролен съвет
• Всички предложения, изложени дотук, са достатъчно сложни за осъществяване, но трудностите наистина стават непреодолими, когато добавим още едно необходимо условие за изграждането на ново общество — ядреното разоръжаване.
Една от най-уязвимите страни на икономиката ни е, че се нуждае от мощна оръжейна индустрия. Днес Съединените щати, най-богатата държава в света, е принудена да съкращава разходите си за здравеопазване, социални грижи и образование, за да понесе бремето на бюджета за отбрана. Цената на социалните експерименти може да се окаже не по джоба на държава, която се разорява с производство на оръжия, които могат да служат само като средство за самоубийство. Нещо повече, духът на независимост и активност не може да съществува в атмосфера на военна бюрокрация, чиято мощ нараства с всеки изминат ден и продължава да внушава страх и подчинение.
Има ли реални шансове да бъде създадено Новото общество
Като вземем предвид мощта на корпорациите, апатията и безсилието на значителна част от населението, неспособността на политическите лидери в почти всички държави, опасността от ядрена война и заплаха от екологична катастрофа, да не говорим за такива явления като промените в климата, които сами по себе си могат да доведат до глад в обширни райони на света, можем ли да приемем, че има реални шансове за спасение? От гледна точка на бизнеса такива шансове няма. Нито един здравомислещ човек не би рискувал богатството си, ако вероятността да спечели е само 2 на сто, нито би вложил голям капитал в търговско начинание при такива мизерни шансове за печалба. Но когато става въпрос за живот и смърт, т нар. „разумен шанс“, колкото и малък да е, трябва да се превърне в „реална възможност“.
Животът не е нито хазартна игра, нито търговска сделка и ние сме длъжни да търсим навсякъде, където това е възможно, реални възможности за спасение: например в изцелителната сила на медицината. Ако за тежко болен човек има и най-малкият шанс да оживее, нито един лекар с чувство за отговорност няма да предложи да се откажат от лечение, като разчита само на временно облекчаваща терапия. Напротив, той ще направи всичко възможно, за да спаси живота на болния. Разбира се, не бива да се очаква нещо по-различно, когато става въпрос за болно общество.
Да се преценяват шансовете за оцеляване на едно общество от гледна точка на хазарт или бизнес, а не от гледна точка на човешкия живот, е характерно за духа на съвременното комерсиализирано общество. Не се крие голяма мъдрост в модерния днес технократски светоглед, съгласно който няма нищо чак толкова опасно в това, че ние, погълнати от работа и забавления, не изпитваме никакви чувства и че ако в това се изразява технократският фашизъм, то в края на краищата може и да не е чак такова голямо зло. Но това е самозалъгване — ние просто приемаме желаното за действително. Технократският фашизъм неминуемо ще доведе до катастрофа. Дехуманизираният човек в крайна сметка няма да бъде В състояние да поддържа съществуването на жизнеспособно общество, а в близко бъдеще няма и да може да се въздържи от самоубийствено използване на ядрено или биологическо оръжие.
Има все пак някои фактори, които са до известна степен обнадеждаващи. Първо, все повече хора осъзнават истината, която Месарович и Пестел, двамата Ерлих и други формулират пределно ясно: за да не бъде заличен западният свят от лицето на Земята, необходимо е, като се изхожда от чисто икономически позиции, да се създаде нова етика, ново отношение към природата, човешка солидарност и сътрудничество. Този апел към разума, дори като изключим всякакви емоционални и етични съображения, може да мобилизира съзнанието на маси хора. Не би трябвало да се отнасяме лекомислено към това, въпреки че исторически погледнато, народите неведнъж са действали срещу жизнените си интереси и дори срещу инстинкта си за самосъхранение. Правили са го, защото са били убеждавани от своите лидери, че не са изправени пред съдбовния избор „да бъдеш или да не бъдеш“. Ако бяха проумели истината обаче, нормалната неврофизиологична реакция трябваше да бъде осъзнаване гибелните заплахи за съществуването им и съответната защитна реакция.
Друг обнадеждаващ признак е засилващото се недоволство от сегашната обществена система. Все повече хора усещат la malaise du siecle[5] — депресията. Съзнават я въпреки всевъзможните опити да я потиснат Чувстват трагедия в изолираността си и пустота в „уединението“ си. Чувстват безсилието си, безсмислието на живота си. Мнозина осъзнават положението си много ясно, други — по-смътно, но когато някой им разкрие истината, отрезвяването неминуемо настъпва.
В досегашната световна история живот, пълен с празни удоволствия, са водили само представителите на елита, които все пак са запазвали благоразумие, съзнавайки, че властта е в техни ръце и че трябва да действат разумно, за да не я загубят Днес празен, консуматорски живот води цялата средна класа, представителите на която нямат икономическа и политическа власт и не носят почти никаква лична отговорност Основната част от западния свят е познала радостта от потребителския тип щастие и все по-голям брой от онези, които са опитали тези блага, откриват, че те не отговарят на очакванията им. Хората започват да разбират, че богатството не ги прави щастливи; традиционното етическо учение е подложено на изпитание и практиката го опровергава.
Старата илюзия остана непокътната единствено в очите на онези, чийто живот е лишен от благата на буржоазния лукс; това се отнася за дребната буржоазия на Запад и за преобладаващата част от населението на „социалистическите“ страни. Наистина, буржоазната надежда за „щастие чрез потребление“ никъде не е така жива, както в страните, които все още не са достигнали до осъществяването на тази буржоазна мечта.
Едно от най-сериозните възражения срещу възможностите за преодоляване на алчността и завистта, според което те завинаги са се вкоренили в човешката природа, при по-задълбочен анализ губи тежест Алчността и завистта са толкова жизнени не поради присъщата им сила, a защото човек трудно устоява на натиска на обществото да бъде вълк сред вълци. Трябва да се промени социалният климащ системата от ценности, които са обект на одобрение или осъждане, и преходът от егоизъм към алтруизъм ще бъде улеснен значително.
Следователно отново стигаме до положението, че битийната ориентация е огромната потенциална сила на човешката природа. Притежателният модус на съществуване е движеща сила само за ограничен брой хора, но и битийната ориентация направлява съществуването на малцина. Всяка от двете тенденции може да стане доминираща, но коя точно ще вземе връх — зависи от социалната структура. В общество, ориентирано предимно към битието, тенденциите към притежание отслабват и се засилва битийната нагласа. В общество като западното, ориентирано главно към притежанието, се наблюдава точно обратното. Ако не бъде потискан съзнателно от обществото, битийният модус на съществуване винаги ще има своето място. Никой Савел не става Павел, ако не се е превърнал в Павел преди покръстването си.
Преходът от притежание към битие всъщност се свежда до посоката, в която ще се наклонят везните, когато в хода на социалната промяна се насърчава новото, а не старото. Освен това не става въпрос за нов човек, който се различава от предишния, както небето от земята. Става въпрос за промяна на посоката на развитие. Една крачка в новата посока ще бъде последвана от втора, а направени в правилна посока, тези крачки ще решат всичко.
Още един обнадеждаващ момент заслужава да бъде обсъден, колкото и парадоксално да ви се стори това. Става въпрос за степента на отчужденост, която е характерна за мнозинството от населението, включително и за лидерите му. Както вече изтъкнах в анализа на „пазарния характер“, жаждата да имаш и да трупаш се е видоизменила под влияние на проявяващата се в поведението на хората тенденция просто добре да функционират, да се разменят като стока, като при това си остават никои. За отчуждения, пазарен характер е по-лесно да се промени, отколкото за характера, склонен да трупа, фанатично вкопчил се в собствеността и най-вече в собственото си Аз.
Преди сто години, когато основната част от населението са били „независими“ граждани, най-сериозното препятствие за промяна е бил страхът да се лишиш от собствеността и икономическата си независимост и съпротивата срещу подобна загуба. Маркс е живял във времето, когато работническата класа е била единствената голяма зависима класа и според него — най-отчуждената класа. Днес мнозинството от населението е зависимо. Почти всички работещи са наемни служители. (Според доклада от преброяването на населението в САЩ от 1970 г само 7,82 на сто от цялото заето население над шестнадесетгодишна възраст работят самостоятелно, т.е. са „независими“) Освен това — поне в Съединените щати — фабричните работници, т.нар. сини якички, са тези, които все още поддържат традиционния буржоазен характер, ориентиран към придобиване на материални блага, и които вследствие на това са по-малко склонни да се променят от днешната, в голяма степен отчуждена средна класа.
Всичко това има много важни политически последствия: докато се бореше за освобождението на всички класи — т.е. стремеше се към безкласово общество, — социализмът привличаше „работническата класа“, т.е. хората на физическия труд. Днес работническата класа е още по-малочислена (относително, разбира се), отколкото преди сто години. За да получат власт, социалдемократическите партии се нуждаят от гласовете на голям брой хора от средната класа и за да постигнат тази цел, социалистическите партии се наложи да прекроят програмите си от социалистически в либерално-реформаторски. От друга страна, като обяви работническата класа за двигател на хуманистичните промени, социализмът неизбежно настрои враждебно членовете на, всички други класи, представителите на които усетиха, че работниците могат да им отнемат собствеността и привилегиите.
Днес идеята за създаване на ново общество привлича всички, които страдат от отчуждение, които работят като наемни служители и чиято собственост не е застрашена. С други думи, тази идея интересува мнозинството от населението, а не малцинството. Не застрашава никого с отнемане на собствеността, а що се отнася до доходите, би повишила жизнения стандарт на онези, които са бедни. Няма да се наложи да се намаляват високите заплати на висшите чиновници, но ако системата даде резултати, те самите няма да искат да бъдат символ на отминало време.
Нещо повече, идеалите на новото общество преодоляват всички партийни бариери: много от консерваторите не са изгубили нравствените и религиозните си идеали (Еплер ги нарича „консерватори на ценности“), а същото важи за голям брой либерали и лявоориентирани. Всяка политическа партия се стреми да спечели гласоподавателите, като ги убеждава, че тя единствена представя истинските ценности на хуманизма. Зад всички политически партии обаче стоят само два лагера: на онези, които ги е грижа, и на онези, които не ги е грижа. Ако в лагера на онези, които ги е грижа, съумеят да се отърват от партийната фразеология и осъзнаят, че всички имат едни и същи цели, възможността от промяна би се оказала значително по-реална. Особено като се има предвид, че привързаността на повечето граждани към техните партии все повече отслабва. Днес хората залагат на личности, които притежават мъдрост, убеденост и смелост да постъпват в съответствие с убежденията си.
Но дори при наличието на тези обнадеждаващи фактори шансовете да се извършат необходимите промени в човека и в обществото остават малки. Единствената ни надежда е в притегателната сила на новите идеи. Да се предлага една или друга реформа, която не променя системата по същество, в крайна сметка е безполезно, защото липсва мобилизиращата сила на мотивацията. „Утопичната“ цел е по-реалистична от „реализма“ на днешните ръководители. Създаването на ново общество и на нов човек е възможно само ако досегашната мотивация за придобиване на власт и извличане на печалби се замени с нова, а именно — да бъдеш, да се раздаваш, да разбираш себеподобните си; ако пазарният характер премине в градивен, любящ характер; ако кибернетичната религия отстъпи място на нов радикално-хуманистичен дух.
Наистина за онези, които не са привързани дълбоко към теистичната религия, съдбоносният въпрос е в приобщаването към хуманистичната „религиозност“ без религия, без догми и църковни институции, към тази „религиозност“, почвата за която отдавна се подготвя от движенията за атеистична религиозност от Буда до Маркс. Ние не сме изправени пред избора между егоистичния материализъм и възприемането на християнската концепция за Бога. Самият обществен живот във всичките му аспекти — труд, свободно време, лични взаимоотношения — ще съдържа „религиозен“ дух и няма да е нужна отделна религия. Потребността от нова, атеистична, неинституционална „религиозност“ не е атака срещу съществуващите религии. Това обаче означава, че Римокатолическата църква, и преди всичко нейната бюрокрация, е длъжна сама да се върне към духа на Евангелието. Това не означава, че „социалистическите страни“ трябва да престанат да бъдат социалистически, а че лъжесоциализмът трябва да бъде заменен с истински хуманистичен социализъм.
Разцветът на културата през Късното средновековие се дължи на факта, че хората се вдъхновяват от идеята за Града Божи. Разцветът на съвременното общество се дължи на факта, че хората се вдъхновяват от идеята за Земния Град на Прогреса. Но през нашия век тази идея се изроди в символ на Вавилонската кула, която вече се руши и руините й ще погребат всички и всичко. И ако Градът Божи и Градът Земен са теза и антитеза, единствената алтернатива на хаоса е синтезът между духовните стремления на Късното средновековие и постиженията на рационалната мисъл от Ренесанса до наши дни. Символът на този синтез е Градът на Битието.
Бележки
[1] За да не отежнявам изложението, не цитирам цялостно литературата, в която се съдържат подобни идеи. Много от заглавията съм посочил в библиографията. ↑
[3] Предложих тази идея още през 1955 г в книгата си „Здравото общество“ — The Sane Society. Същата идея бе изказана и на симпозиум в средата на 60-те години (под ред. на А. Тиоболд. Виж библиографията). ↑
[4] Въпросът за ранния „матриархат“ и свързаната с него литература разглеждам в „Анатомия на човешката деструктивност“ — The Anatomy of Human Destructiveness. ↑
Библиография
В библиографията са включени всички книги, цитирани в текста, но не и всички източници, използвани при подготовката на тази книга.
Aquinas, Thomas. 1953. Summa Theologica. Edited by P. H. M. Christmann. OP. Heidelberg: Gemeinschaftsverlage, F. H. Kerle; Graz: A. Pustet.
Arieti, Silvano, ed. 1959. American Handbook of Psychiatry, vol. 2. New York: Basic Books.
Aristotle, Nicomachean Ethics. Cambridge: Harvard University Press, Loeb Classical Library.
— Artz, Frederick B. 1959. The Mind of the Middle Ages: An Historical Survey: A.D. 200–1500. 3rd rev. ed. New York: Alfred A. Knopf.
Auer, Alfons. ’Die Autonomie des Sittlichen nach Thomas von Aquin’ [The autonomy of ethics according to Thomas Aquinas]. Unpublished paper.
— 1975. ’1st die Sunde eine Beleidigung Gottes?’ [Is sin an insult to God?]. In +Theol. Quartalsschift.+ Munich, Freiburg: Erich Wewel Verlag.
— 1976. +Utopie, Technologie, Lebensqualitat+ [Utopia, technology, quality of life]. Zurich: Benziger Verlag.
— Bachofen, J. J. 1967. Myth, Religion and the Mother Right: Selected Writings of Johann Jakob Bachofen. Edited by J. Campbell; translated by R. Manheim. Princeton: Princeton University Press. (Original ed. Das Mutterrecht, 1861.) Bacon, Francis. 1620. Novum Organum. Bauer, E. Allgemeine Literatur Zeitung 1843/4. Quoted by K. Marx and F. Engels; q.v.
— Becker, Carl L. 1932. The Heavenly City of the Eighteenth Century Philosophers. New Haven: Yale University Press.
Benveniste, Emile. 1966. Problemes de Linguistique General. Paris: Ed. Gallimard.
Benz, E. See Eckhart, Meister. Blakney, Raymond B. See Eckhart, Meister. Bloch, Ernst. 1970. Philosophy of the Future. New York: Seabury Press.
— 1971. On Karl Marx. New York: Seabury Press.
— 1972. Atheism in Christianity. New York: Seabury Press. Cloud of Unknowing, The See Underbill, Evelyn. Darwin, Charles. 1969. The Autobiography of Charles Darwin 1809–1882. Edited by Nora Barlow. New York: W. W. Norton. Quoted by E. F. Schumacher; q.v.
Delgado, J. M. R. 1967. ’Aggression and Defense Under Cerebral Radio Control.’ In Aggression and Defense: Neural Mechanisms and Social Patterns. Brain Function, vol. 5. Edited by C. D. Clemente and D. B. Lindsley. Berkeley: University of California Press.
De Lubac, Henry. 1943. Katholizismus als Gemeinschaft. Translated by Hans-Urs von Balthasar. Einsiedeln/Cologne: Verlag Benziger & Co.
De Mause, Doyd, ed. 1974. The History of Childhood. New York: The Psychohistory Press, Atcom Inc.
Diogenes Laertius. 1966. In Lives of Eminent Philosophers. Translated by R. D. Hicks. Cambridge: Harvard University Press. Du Marais. 1769. Les Veritables Principes de la Grammaire. Dumoulin, Heinrich. 1966. Ost Uche Meditation und Christliche Mystik. Freiburg/Munich: Verlag Karl Alber.
Eckhart, Meister. 1941. Meister Eckhart: A Modern Translation. Translated by Raymond B. Blakney. New York: Harper & Row, Torchbooks.
— 1950. Edited by Franz Pfeifer; translated by C. de B. Evans. London: John M. Watkins.
— 1969. Meister Eckhart, Deutsche Predigten und Traktate. Edited and translated by Joseph L. Quint. Munich: Carl Hanser Verlag.
— Meister Eckhart, Die Deutschen Werke. Edited and translated by Joseph L. Quint. In Gesamtausgabe der deutschen und lateinisc-hen Werke. Stuttgart: Kohlhammer Verlag.
— Meister Eckhart, Die lateinischen Werke, Expositio Exodi 16. Edited by E. Benz et al. In Gesamtausgabe der deutschen und lateinischen Werke. Stuttgart: Kohlhammer Verlag. Quoted by Otto Schilling; q.v.
Ehrlich, Paul R, and Ehrich, Anne H. 1970. Population, Resources, Environment: Issuei in Human Ecology. San Francisco: W. H. Freeman.
Engels, F. See Marx, K, jt auth.
Eppler, E. 1975. Ende oder Wende [End or change]. Stuttgart: W. Kohlhammer Verlag.
Farner, Konrad. 1947. ’Christentum und Eigentum bis Thomas von Aquin.’ In Metisch und Geselischaft, vol. 12. Edited by K. Farner. Bern: Francke Verlag. Quoted by Otto Schilling; q.v.
Finkelstein, Louis. 1946. The Pharisees: The Sociological Background of Their Faith, vols. 1, 2. Philadelphia: The Jewish Publication Society of America.
Fromm, E. 1932. ’Die psychoanalytische Charakterologie und ihre Bedeutung fur die Sozialforschung.’ Ztsch. f. Sozialforscliung. 1: 253–277. ’Psychoanalytic Characterology and Its Relevance for Social Psychology.’ In E. Fromm, The Crisis of Psychoanalysis; q.v.
— 1941. Escape from Freedom. New York: Holt, Rinehart and Winston.
— 1942. ’Faith as a Character Trait’ In Psychiatry 5. Reprinted with slight changes in E. Fromm, Man for Himself, q.v.
— 1943. ’Sex and Character.’ In Psychiatry 6: 21–31. Reprinted in E. Fromm, The Dogma of Christ and Other Essays on Religion, Psychology, and Culture; q.v.
— 1947. Man for Himself: An Inquiry into the Psychology of Ethics. New York: Holt, Rinehart and Winston.
— 1950. Psychoanalysis and Religion. New Haven: Yale University Press.
— 1951. The Forgotten Language; An Introduction to the Understanding of Dreams, Fairy Tales, and Myths. New York: Holt, Rinehart and Winston.
— 1955. The Sane Society. New York: Holt, Rinehart and Winston.
— 1956. The Art of Loving. New York: Harper & Row.
— 1959. ’On the Limitations and Dangers of Psychology.’ In W Leibrecht, ed. Religion and Culture: Essays in Honor of Paid Tillich; q.v.
— 1961. Marx’s Concept of Man. New York: Frederick Ungar.
— 1963. The Dogma of Christ and Other Essays on Religion, Psychology, and Culture. New York: Holt, Rinehart and Winston.
— 1964. The Heart of Man. New York: Harper & Row.
— ed. 1965. Socialist Humanism. Garden City, N.Y.: Doubleday & Co.
— 1966. ’The Concept of Sin and Repentance.’ In E. Fromm, You Shall Be as Gods; q.v.
— 1966. You Shall Be as Gods. New York: Holt, Rinehart and Winston.
— 1968. The Revolution of Hope. New York: Harper & Row.
— 1970. The Crisis of Psychoanalysis: Essays on Freud, Marx, and Social Psychology. New York: Holt, Rinehart and Winston.
— 1973. The Anatomy of Human Destructiveness. New York: Holt, Rinehart and Winston.
— and Maccoby, M. 1970. Social Character in a Mexican Village. Englewood Cliffs, N.J.: Prentice-Hall.
— Suzuki, D.T., and de Martino, R. 1960. Zen Buddhism and Psychoanalysis. New York: Harper & Row.
Galbraith, John Kenneth. 1969. The Affluent Society. 2nd ed. Boston: Houghton Mifflin.
— 1971. The New Industrial Society. 2nd rev. ed. Boston: Houghton Mifflin.
— 1974. Economics and the Public Purpose. Boston: Houghton Mifflin.
Habermas, Jurgen. 1971. Toward a Rational Society. Translated by J. Schapiro. Boston: Beacon Press.
— 1973. Theory and Practice. Edited by J. Viertel. Boston: Beacon Press.
Harich, W 1975. Kommunismus ohne Wachstum. Hamburg: Rowohlt Verlag.
Hebb, D. 0. ’Drives and the CNS [Conceptual Nervous System].’ Psych. Rev. 62, 4: 244.
Hess, Moses. 1843. ’Philosophie der Tat’ [The philosophy of action]. In Einundzwanzig Bogen aus der Schwet. Edited by G. Herwegh. Zurich: Literarischer Comptoir. Reprinred in Moses Hess, Okonomische Schriften. Edited by D. Horster. Darmstadt: Melzer Verlag, 1972.
Ulich, Ivan. 1970. Deschooling Society. World Perspectives, vol. 44. New York: Harper & Row.
— 1976. Medical Nemesis: The Expropriation of Health. New York: Pantheon.
Kropotkin, P. A. 1902. Mutual Aid: A Factor of Evolution. London.
Lange, Winfried. 1969. Glucbeligkeitsstreben und uneigennutzige Lebensgestaltung bei Thomas von Aquin. Diss. Freiburg im Breisgau.
Leibrecht, W., ed. 1959. Religion and Culture: Essays in Honor of Paul Tillich. New York: Harper & Row.
Lobkowicz, Nicholas. 1967. Theory and Practice: The History of a Concept from Aristotle to Marx. International Studies Series. Notre Dame, Ind.: University of Notre Dame Press.
Maccoby, Michael. 1976. The Gamesmen: The New Corporate Leaders. New York: Simon and Schuster.
Maimonides, Moses. 1963. The Code of Maimonides. Translated by A. M. Hershman. New Haven: Yale University Press.
Marcel, Gabriel. 1965. Being and Having: An Existentialist Diary. New York: Harper & Row, Torchbooks.
Marx, K. 1844. Economic and Philosophical Manuscripts. In Gesamtausgabe (MEGA) [Complete works of Marx and Engels]. Moscow. Translated by E. Fromm in E. Fromm, Marx’s Concept of Man; q.v.
— 1909. Capital. Chicago: Charles H. Kerr & Co.
— Grundrisse der Kritik der politischen Okonomie [Outline of the critique of political economy]. Frankfurt: Europaische Verlagsanstalt, n.d. McClellan, David, ed. and trans. 1971. The Grundrisse, Excerpts. New York: Harper & Row, Torchbooks.
— and Engels, F. 1844/5. The Holy Family, or a Critique of Critical Critique. London: Lawrence & Wishart, 1957. Die Heilige Familie, der Kritik der kritischen Kritik. Berlin: Dietz Verlag, 1971.
Mayo, Elton. 1933. The Human Problems of an Industrial Civilisation. New York: Macmillan.
Meadows, D. H., et al. 1972. The Limits to Growth. New York: Universe Books.
Mesarovic, Mihajlo D., and Pestel, Eduard. 1974. Mankind at the Turning Point. New York: E. P. Dutton.
Mieth, Dietmar. 1969. Die Einheit von Vita Activa und Vita Contemplativa. Regensburg: Verlag Friedrich Pustet.
— 1971. Christus — Das Soziale im Menschen. Dusseldorf: Topos Taschenbucher, Patmos Verlag.
Mill, J. S. 1965. Principles of Political Economy. 7th ed., reprint of 1871 ed. Toronto: University of Toronto/Routledge and Kegan Paul.
Millan, Ignacio. Forthcoming. The Character of Mexican Executives.
Morgan, L H. 1870. Systems of Sanguinity and Affinity of the Human Family. Publication 218, Washington, D.C.: Smithsonian Institution.
Mumford, L. 1970. The Pentagon of Power. New York: Harcourt Brace Jovanovich.
Nyanaponika Mahatera, 1962; 1970. The Heart of Buddhist Meditation. London: Rider & Co.; New York: Samuel Weiser.
— ed. 1971; 1972. Pathways of Buddhist Thought: Essays from the Wheel. London: George Allen & Unwin; New York: Barnes & Noble, Harper & Row.
Phelps, Edmund S., ed. 1975. Altruism, Morality and Economic Theory. New York: Russell Sage Foundation.
Piaget, Jean, 1932. The Moral Judgement of the Child. New York: The Free Press, Macmillan.
Quint, Joseph, L See Eckhart, Meister.
Rumi. 1950. Selected, transleted and with Introduction and Notes by R A. Nicholson. London: George Allen & Unwin.
Schecter, David E. 1959. ’Infant Development.’ In Silvano Arieti, ed. American Handbook of Psychiatry, vol. 2; q.v.
Schilling, Otto. 1908. Reichtum und Eigentum in der Altkirchlichen Liretatur. Freiburg im Breisgau: Herderische Verlagsbuchhandlung.
Schulz, Siegried. 1972. Die Spruchquelle der Evangehsten. Zurich: Theologischer Verlag.
Schumacher, E. F. 1973. Small Is Beautiful: Economics as if People Mattered. New York: Harper & Row, Torchbooks.
Schumpeter, Joseph A. 1962. Capitalism, Socialism, and Democracy. New York: Harper & Row, Torchbooks.
Schweitzer, Albert. 1923. Die Schuld der Philosophic an dem Niedergang der Kultur [The responsibility of philosophy for the decay of culrurej. Gesammelte Werke, vol. 2. Zurich: Buchclub Ex Libris.
— 1923. Verfall und Wiederaufbau der Kultur [Decay and restoration of civilisation]. Gesammelte Werke, vol. 2. Zurich: Buchclub Ex Libris.
— 1973. Civilisation and Ethics. Rev. ed. Reprint of 1923 ed. New York: Seabury Press.
Simmel, Georg. 1950. Hauptprobleme der Philosophic Berlin.
Sommerlad, T 1903. Das Wirtschaftsprogramm der Kirche des Mittelalters. Leipzig. Quoted by Otto Schilling; q.v.
Spinoza, Benedictus de. 1927. Ethics. New York: Oxford University Press.
Staehelin, Balthasar. 1969. Haben und Sein. [Having and Being]. Zurich: Editio Academica.
Stirner, Max. 1973. The Ego and His Own: The Case of the Individual Against Authority. Edited by James J. Martin; translated by Steven T. Byington. New York: Dover. (Original ed. Der Einzige und Sein Eigentum.)
Suzuki, D. T. 1960. ’Lectures on Zen Buddhism.’ In E. Fromm et al. Zen Buddhism and Psychoanalysis; q.v.
Swoboda, Helmut. 1973. Die Qualitat des Lebens. Stuttgart: Deutsche Verlagsanstalt.
Tawney, R H. 1920. The Acquisitive Society. New York: Harcourt Brace.
Technologie und Politik. Attuel Magazin. July 1975. Rheinbech bei Hamburg: Rowohlt Taschenbuch Verlag.
Край
Няма коментари:
Публикуване на коментар