Хорхе Луис Борхес

Нашият беден индивидуализъм

Нямат край илюзиите на патриотизма. В първия век от нашата ера Плутарх се подиграваше с тези, твърдящи, че атинската луна е по-хубава от коринтската; Милтън в ХVII в. отбеляза, че Господ има навика да разкрива Себе си първо на Своите англичани; Фихте, в началото на ХIХ в., заявяваше, че човекът с характер и германецът са очевидно едно и също нещо. Тук, в Аржентина, гъмжи от националисти, движени, както те твърдят, от достойното или невинно решение да издигат най-добрите черти на аржентинския народ. Но именно те пренебрегват аржентинския народ. В полемиките си те предпочитат да го определят като функция на някой външен факт: на испанските конкистадори, да речем, или на измислена католическа традиция, или на Саксонския империализъм.

Аржентинецът, за разлика от североамериканците и почти всички европейци, не се идентифицира с Държавата. Това се дължи или на обстоятелството, че правителствата в тази страна най-често са ужасни, или на общия факт, че Държавата е неразбираема абстракция. (Държавата е неперсонална. Аржентинецът може да проумее само персонифицирани лични отношения. Следователно, за него ограбването на обществени средства не е престъпление. Аз отбелязвам факт, не го оправдавам или извинявам. Едно нещо е сигурно: аржентинецът е индивидуалност (личност, а не гражданин). Афоризми от сорта на Хегеловия "Държавата е реалността на моралната идея" му изглеждат зловещи шеги. Холивудски филми често представят за възхищение историята на човек (обикновено журналист), който се сприятелява с престъпник с цел да го разкрие на полицията; аржентинецът, за когото приятелството е страст, а полицията е мафия, приема такъв "герой" като неразгадаема свиня. Той чувства, заедно с Дон Кихот, че "всеки има своите грехове, за които да отговаря" и че "на нищо не прилича честни хора да бъдат екзекутори на себеподобните си, щом става дума за обстоятелства, с които екзекуторите лично нямат нищо общо". Неведнъж, сблъсквайки се със суетните симетрии на испанския стил, подозирах, че ние сме напълно различни от Испания; тези две изречения от "Дон Кихот" ме убедиха, че съм бил в грешка; те изглежда да са тайният, тих символ на нашата прилика. Това е дълбоко потвърдено от една-единствена нощ в аржентинската литература: ужасната нощ, когато един сержант от провинциалната полиция изкрещя, че той не може да понесе греха да убие смел човек и започна да стреля срещу подчинените си рамо до рамо с беглеца Мартин Фиеро.

Светът за европееца е подреден космос, в който всеки индивид заема своето определено място; за аржентинеца светът е хаос. Европеецът и североамериканецът смятат, че книга, отличена с каквато и да е награда е добра. Аржентинецът допуска вероятността, че наградена книга може и да не е лоша. Като цяло, аржентинецът не вярва на фактически обстоятелства. Той може да не знае, че човечеството винаги съдържа 36 Lamed Wufniks (не намирайки адекватен превод, оставям на вещите в еврейска митология да намерят точния израз на български. В.В.), които, неизвестни един на друг, поддържат света да не се разпадне, но ако чуе нещо такова, то не му се вижда странно, че тези "мъдреци" са потайни и анонимни... Неговият любим герой е единакът в конфликт с обществото - или действително (Фиеро, Морейра, Черната мравка), или потенциално, или в миналото (Сегундо Сомбра). Други литератури не записват подобни събития. Сравнете например двама велики европейски писатели: Киплинг и Франц Кафка. На пръв поглед между тях няма нищо общо: темата на Киплинг е защитата на реда, на реда въобще (пътят в Kim, мостът в The Bridge Builders, римската стена в Puck of Pook's Hill); темата на Кафка е непоносимата, трагична самота на човека, лишен дори от най-долното място в подредбата на света.

Би могло да се каже, че чертите, посочени от мен, са просто негативни или анархистични; би могло да се добави, че те не са предмет на политическо тълкуване. Ще рискувам да настоя на противното. Най-важният проблем на нашето време (разкрит с пророческа яснота от почти забравения Спенсър) е постоянното вмешателство на Държавата в частния живот; в борбата с това зло, чиито имена са комунизъм и нацизъм, аржентинският индивидуализъм, колкото и да ни е изглеждал безполезен или вреден досега, ще намери своето място и своите отговорности.

Без надежда и с носталгия, аз мисля за абстрактната възможност за партия, дето би имала някаква близост с аржентинския народ; партия, дето би обещала (да речем) стриктен минимум управление.

Национализмът иска да ни омае с видението на безкрайно досадна Държава; тази утопия, веднъж установена на земята, би имала свойството да накара всеки да желае и най-сетне да изгради нейната антитеза.