ГЛАВА XLIX
Древни зооморфни божества на растителността
1. Дионис – козелът, бикът
Както и да обясняваме факта, че в селския фолклор житният дух много често се схваща и представя в образа на животно, той остава. Не бихме ли могли тогава да обясним с него връзката на определени животни с древните божества на растителността – Дионис, Деметра, Адонис, Атис и Озирис?
Да започнем с Дионис. Видяхме, че са го представяли един път като козел, а друг – като бик. В образа на козел той трудно може да бъде отделен от по-дребните божества – пановете, сатирите и селените, а всички те са свързани с него и са представени почти изключително в образа на козли. Така пановете системно са изобразявани в скулптури и рисунки с лице и крака на козел. Сатирите са дадени с вирнати кози уши, а понякога с рога и къси опашки. Случва се дори за тях да се говори просто като за козли, а в драмите ролите им играели облечени в кози кожи хора. В изкуството селените са представени облечени в кози кожи. Освен това фавните – италийското съответствие на гръцките панове и сатири, са изобразени наполовина като козли – с кози крака и рога. Тези дребни божества в образа на козли имат относително ясно изразен характер на горски божества. Аркадийците наричали пана Господар на гората. Селените живеели заедно с дървесните нимфи. Фавните изрично са определени като горски божества и тяхната същност изпъква още по-силно във връзката им, дори с отъждествяването им със силваните, а последните, както показва самото им име, са горски духове. И накрая връзката на сатирите със селените, фавните и силваните доказва, че и сатирите са горски божества. Тези духове на горите, в образа на козли, имат свои съответствия във фолклора на Северна Европа. Така руските горски духове, наречени леши (от лес – Бел. авт.) имали отчасти човешки образ, но били с рога, уши и крака на козли. Лешите могат да си променят ръста по желание – когато ходят из гората, са високи като дърветата, когато вървят из ливадите, са не по-високи от тревата. Някои леши са не само духове на гората, но и на житото. Преди жътва са високи колкото стеблата на житото, а след това намаляват до височината на стърнището. Това сочи – както вече отбелязахме – близката връзка между дървесните и житните духове и доказва колко лесно едните преливат в другите. Макар и горски духове, фавните също помагат на посевите да растат. Видяхме колко често житният дух е представен в народните обичаи в образа на козел. В такъв случай, както твърди Манхард, пановете, сатирите и фавните принадлежат вероятно към една широко разпространена категория горски духове, които хората си представяли в образа на козел. Навикът на козите да влизат в гората, да ръфат кората на дърветата и по този начин да ги увреждат е очевидна и може би достатъчна причина горските духове така често да приемат формата на козли. Непоследователността, изразяваща се в това, че богът на растителността се изхранва с онова, което олицетворява, едва ли би направила впечатление на първобитното съзнание. Такава непоследователност възниква, когато божеството, преставайки да бъде вътрешно присъщо на растителността, започва да се разглежда като неин собственик или господар, защото идеята за собствеността върху растителността естествено навежда на идеята, че той се изхранва с нея. Случва се житният дух, първоначално схващан като вътрешно присъщ на житото, да се разглежда по-късно като негов собственик, който живее в житото и ако го лишат от него, ще бъде доведен до глад и до просешка тояга. Оттук той често е известен под названието Бедняка или Беднячката. В някои случаи оставят на нивата последния сноп за „Бедната старица", т.е. за Ръжената старица.
Следователно представянето на дървесните духове е широко разпространено и едновременно сякаш естествено за примитивното мислене. Затова, установявайки, както вече стана, че понякога Дионис, един дървесен бог, е представян в образа на козел, не ни остава друго освен да заключим, че това изобразяване е просто част от неговия присъщ характер на дървесен бог и то не се обяснява със сливането на два обособени и независими култа, при единия от които той се е проявявал първоначално като дървесен бог, а при другия – като козел.
Видяхме също, че Дионис е представян и в образа на бик. В светлината на изложеното по-горе естествено сме наведени на мисълта, че зооморфната му форма трябва да е била само друг израз на неговата същност на божество на растителността, особено като се има пред вид, че бикът е широко разпространено въплъщение на житния дух в Северна Европа, а тясната връзка на Дионис с Деметра и Персефона в Елевзинските мистерии показва, че той е имал най-малкото ярко изразена връзка със земеделието.
Достоверността на това схващане ще нарасне, ако успеем да докажем, че и в други, освен в Дионисиевите обреди, са колели вол като представител на растителния дух. Такова изглежда е било жертвоприношението, извършвано в Атина под названието „убийството на вола" (буфония).То ставало в края на юни или в началото на юли, т.е. по времето, когато в Атина вършитбата почти е приключила, и според преданието било въведено, за да сложи край на някаква суша и безплодие на земята. Обредът бил следният: на бронзовия олтар на Зевс Полиесос на Акропола слагали размесен с пшеница ечемик, или питки, направени от съответното брашно. Край олтара прекарвали волове и онзи от тях, който се покачи на олтара да яде сложената на него храна, принасяли в жертва. Брадвата и ножът, с които колели животното, предварително мокрели с вода, донесена от девойки, наречени „водоносачки". След това наостряли оръжията и ги давали на касапите, единият от които повалял вола с брадвата, а другият му прерязвал гърлото с ножа. Веднага след като повалел вола, първият захвърлял брадвата и побягвал, последван от човека, който е прерязал гърлото. Междувременно одирали жертвата и всички присъствуващи хапвали от месото, а сетне натъпквали кожата със слама, зашивали я, изправяли препарираното по този начин животно на краката му и го запрягали в рало, сякаш ще оре. След това, под ръководството на царя (както го наричали) в едно древно съдилище се гледало дело, за да определят кой е убил вола. Момичетата, донесли водата, обвинявали мъжете, наострили брадвата и ножа; мъжете, наострили брадвата и ножа, обвинявали мъжете, подали сечивата на касапите; те пък обвинявали касапите, а касапите от своя страна хвърляли вината на брадвата и ножа; съдът обявявал последните за виновни и произнасял над тях присъда – да бъдат хвърлени в морето.
Названието на това жертвоприношение – „убийството на вола", – усилията на всички, замесени в умъртвяването, да прехвърлят вината на другиго, заедно с официалния съдебен процес и наказанието за брадвата или ножа или и за двете доказва, че волът е схващан не просто като жертва, предложена на някое божество, а сам той е бил свещено животно, чието умъртвяване се смятало за светотатство и убийство. Това се потвърждава от Варон, който съобщава, че някога за Атика било углавно престъпление да се умъртви вол. Начинът, по който подбирали жертвата, показва, че волът, хапнал от житото, се е схващал като житно божество, влязло във владение на нещо, което по право му принадлежи.
Това тълкуване намира подкрепа в следния случай: на 24 или 25 април в Бос, в околностите на Орлеан, правят сламено чучело, известно като „Големия лакомник". Казват, че старият лакомник е вече мъртъв и е необходимо да направят нов. Шествието разнася чучелото нагоре-надолу из селото и най-сетне го слага на най-старото ябълково дърво. Там той остава, докато оберат ябълките, след което го свалят и хвърлят във вода или го изгарят и хвърлят пепелта във вода. Но човекът, който откъсне първия плод от дървото, наследява титлата Големия лакомник. В този случай чучелото, наречено Големия лакомник и поставено през пролетта на най-старото ябълково дърво, олицетворява духа на дървото, който, мъртъв през зимата, се връща към живота, когато на клоните се появят ябълковите цветове. Така човекът, откъснал първия плод на дървото и получил името „Големия лакомник", се приема вероятно за представител на дървесния дух.
Обикновено първобитните народи се въздържат да опитат първите плодове на годината от която и да е култура, докато не се изпълни някаква церемония, а след това могат да ядат безнаказано и без да богохулстват. Причината за това въздържание вероятно се корени във вярването, че първите плодове принадлежат на някакво божество или то действително се съдържа в тях. Затова, когато видят човек или животно да посегне смело към свещените първи плодове, той или то естествено биват схващани като самото божество, приело човешки или животински образ и встъпващо в притежание на своята собственост. Времето, по което се извършвало жертвоприношението в Атина – около вършитба, показва, че сложените на олтара ечемик и пшеница са били жътвен дар, а светопричастният характер на последвалата церемония, това, че присъствуващите хапвали от месото на свещеното животно, представлява паралел с гощавките при приключването на жътвата в съвременна Европа, защото както видяхме, жътварите изяждат месото на животното, олицетворяващо житния дух. Освен това преданието, че жертвоприношението било въведено да сложи край на суша и глад говори, че става дума за жътвен празник. Възкръсването на житния дух, представено с изправянето на препарирания вол и запрягането му в ралото, може да се сравни с възкръсването на дървесния дух в лицето на неговия представител – Дивака.
Волът се появява като олицетворение на житния дух и в други части на света. Всяка година в Голям Басам (Гвинея) колят по два вола, за да си осигурят добра реколта. Но за да има резултат жертвоприношението, е необходимо воловете да плачат. Затова всички жени от селото седят пред животното и скандират: „Волът ще плаче, да, той ще плаче!" От време на време някоя от тях обикаля около тях и ги ръси с брашно от маниока или палмово вино, като гледа да влезе най-вече в очите им. Когато от очите потекат сълзи, хората танцуват и пеят: „Волът плаче! Волът плаче!" После двама мъже хващат опашките на животните и ги отсичат с по един удар. Според поверието, ако опашките не бъдат отсечени с един удар, годината ще донесе голямо нещастие. След това колят воловете и главатарите изяждат месото. В този случай сълзите на жертвите, също както при кондите и ацтеките са заклинание за дъжд. Вече видяхме как понякога се смята, че способностите на приелия животински образ житен дух се намират в опашката му, а в някои случаи последната ръкойка жито се приема за опашката на житния дух. В култа към Митра тази идея е представена графично в многобройните скулптури, които го изобразяват коленичил на гърба на бик, забиващ ножа си в него. На някои от тези паметници опашката на бика завършва с три стръка жито, а в една от тях се вижда как вместо кръв от нанесената рана покарват житни стебла. Тези изображения определено показват, че бикът, чието принасяне в жертва сякаш е било водеща черта в ритуала на Митра, е схващан, поне в един от своите аспекти, като въплъщение на житния дух.
Волът се появява още по-ясно като олицетворение на житния дух в една церемония, с която във всички провинции на Китай приветствуват приближаващата пролет. На първия ден от пролетта – обикновено трети или четвърти февруари (а това е началото на китайската Нова година), губернаторът или префектът на града отива начело на шествие при източните порти и там принася в жертва на Божествения стопанин, представен като човешко тяло с бича глава. Извън източната порта на града за случая има приготвено чучело на вол, крава или бивол, заобиколено със земеделски сечива. Правели чучело от разноцветни парчета хартия, които трябвало да бъдат залепени върху скелета от слепец или пък според указанията на заклинател. Цветовете на хартията предсказват характера на задаващата се година. Ако преобладава червеното, ще има огньове, ако преобладава бялото – ще има наводнения и дъжд, и т.н. Мандарините обикалят бавно около вола и на всяка крачка го удрят ожесточено с разноцветни пръчки. Той е пълен с пет вида зърно, което изтича, щом чучелото се разкъса от ударите. След това запалват накъсаната хартия и започва боричкане за горящите късове, защото хората са убедени, че който се сдобие с такъв къс, положително ще има щастие през цялата година. Най-сетне колят бивол и разпределят месото му между мандарините. Според други описания чучелото на вола е направено от глина, губернаторът го налага с пръчка, а после хората започват да хвърлят по него камъни, докато не се разпадне на парчета, „от които очакват спорна година". В този случай житният дух очевидно е олицетворен от напълненото със зърно чучело, от чиито парчета очакват плодородие.
Може би, общо взето, можем да заключим, че и в двата си образа – на козел или на бик, Дионис е бил преди всичко бог на растителността. Посочените по-горе китайски и европейски обичаи хвърлят светлина върху обичая на неговите обреди да се разкъсва жив вол или козел. Разкъсвали животното на парченца, също както кондите нарязват на парчета жертвите си, за да може всеки от обожателите да се сдобие с късче от даряващото живот и оплождащо влияние месо божие. Месото се поемало сурово, като причастие, и можем да предположим, че част от него са отнасяли в къщи, за да го заровят на нивите или да го използуват по някакъв друг начин да придаде на плодовете на земята стимулиращото въздействие на бога на растителността. Нищо чудно при тези обреди възкръсването на Дионис, разказвано в мита за него, да се е разигравало, като са натъпквали кожата на умъртвения вол по подобие на атинската буфония.
2. Деметра – прасе и кон
Преминаваме към житната богиня Деметра. Нека си спомним, че в европейския фолклор прасето често е въплъщение на житния дух и да се запитаме дали след като е тясно свързано с Деметра, то не би могло да е първоначалният зооморфен образ на богинята. Прасето било посветено на нея. В изкуството е представяна как носи или се придружава от прасе, а на нейните тайнства системно са й принасяли в жертва прасета; причината, така както я представяли, била, че прасето опустошавало житото и затова било враг на богинята. Но както видяхме, случва се, след като едно животно е прието за божество или пък едно божество е прието за животно, богът да отхвърли своя животински образ и да стане изцяло антропоморфен и тогава животното, което първоначално е умъртвявано в качеството му на божество, започва да се разглежда като жертва, предложена на божеството поради враждебността й към него. Накратко казано – принасят бога в жертва сам на себе си, на основание на това, че е свой враг. Така е станало с Дионис, а може би и с Деметра. И действително, ритуалите на един от нейните празници – Тесмофория – потвърждават схващането, че първоначално прасето е било въплъщение на самата житна богиня Деметра или на дъщеря й Персефона, която е и неин двойник. Както личи по всичко, в Атика Тесмофорията е бил ежегоден празник, чествуван през октомври само от жените, и е представял погребалните ритуали, свързани със спускането на Персефона (или Деметра) в долния свят и с ликуването на хората при завръщането й от царството на мъртвите. Оттам названията Възкачване или Спускане, дадени на първия, и названието Калигения (Благорождение), дадено на третия ден на празника. Но на Тесмофория имало обичай да хвърлят прасета, питки и борови клони в „бездните на Деметра и Персефона", които изглежда са били някакви свещени пещери или подземия. Твърди се, че в тези пещери или подземия обитавали змии и те изяждали питките и по-голямата част от месото на прасетата. По-късно, по всяка вероятност на следващия празник, жени, наречени „чистачки", изваждали разложените остатъци от прасетата, питките и боровите клони. Преди това в продължение на три дни те спазвали правилата за церемониална чистота, а после се спускали в пещерите, пропъждали змиите, като плескали е ръце, изваждали горе остатъците и ги слагали в олтара. Според поверието онзи, който получел парче разложено месо или питка и ги посеел със семето на своята нива, си осигурявал добра реколта.
Ето легендата, с която се обяснява първичният и древен празник Тесмофория. Случило се така, че един свинар на име Евбул пасял свинете там, където Плутон изчезнал с Персефона, и стадото му било погълнато от пропастта. И за да отбележат изчезването на свинете на Евбул, всяка година на Тесмофория хвърляли в пещерите прасета. От това следва, че хвърлянето на прасетата в подземията на Тесмофория било част от сценичното представяне на спускането на Персефона в долния свят, а след като няма признаци да са хвърляли нейни изображения, можем да заключим, че хвърлянето на прасета е представлявало по-скоро самото спускане, а не го е придружавало, или с две думи – прасетата били самата Персефона. По-късно, когато Персефона или Деметра (защото двете са равностойни) приела човешки образ, се наложило Да се намери обяснение на обичая да хвърлят прасета в пещерите и така се появила легендата, че докато Плутон отнасял Персефона, се случило наблизо да пасат някакви свине и земята ги погълнала заедно с нея. Легендата е очевидно насилен и нескопосан опит да се хвърли мост между старото схващане за житния дух в образа на прасе и новото – на антропоморфна богиня. Следа от старата идея се е запазила в легендата, че опечалената майка търсела следите на изчезналата Персефона, но стъпките й били заличени от стъпките на прасе. Можем да предположим, че първоначалните следи на прасето са били стъпките на Персефона, а и на самата Деметра. Близката връзка между прасето и житото се крие в легендата, че свинарят Евбул бил брат на Триптолем, на когото Деметра първо разкрила тайната на житото. И наистина според един вариант на легендата Деметра научила самия Евбул заедно с брат му Триптолем да отглеждат жито като награда за това, че той й разкрил участта на Персефона. Освен това трябва да отбележим, че както личи на Тесмофория жените са ядели свинско. Ако съм прав, то това трябва да е било тържествено посвещение или причастие – поклонниците на бога приемали в себе си неговата плът.
Обяснен по този начин, празникът на Тесмофория има аналогии във вече описаните народни обичаи от Северна Европа. Също както на Тесмофория – ежегоден празник в чест на житната богиня – месото на прасето било отчасти изяждано, отчасти пазено в подземните пещери до следващата година, когато се изнасяло, за да бъде засято със семето в нивите и по този начин да осигури добра реколта, така в околностите на Гренобъл част от козата, заклана на нивата в края на жътвата, се изяжда на жътвената вечеря, а друга част от нея се осолява и се пази до следващата жътва. По същия начин в Пуали част от вола, заклан на ожънатата нива, се изяжда от жътварите, а останалата част се осолява и се пази до първия ден на сеитбата напролет, когато вероятно я смесват със семето за посев или я изяжда самият орач, а може би правят и двете. В Удварели перата на петела, заклан в последния сноп по жътва, се пазят до пролетта и тогава се засяват със семето на нивата, а в Хесен и Майнинген изяждат месото на прасетата на Пепеляна сряда или на Сретение господне, а костите пазят до сеитба и тогава ги заравят в нивата или ги смесват със семето в торбата и ги посяват. Най-сетне, зърното от последния сноп се пази до Коледа, от него се прави Коледен нерез, който бива разчупен и смесен напролет със семето за посев. Следователно, ако трябва да се обобщи казаното дотук, зооморфният житен дух бива умъртвен през есента, част от месото му се яде като причастие от неговите почитатели, а останалата се пази до сеитба или до жътва като гаранция и обещание, че силата му ще просъществува или ще се поднови.
На хората с изискан вкус, които ще възразят, че гърците никога не биха си представили Деметра и Персефона въплътени в образа на прасе, бихме отговорили, че в пещерата край Фигалия в Аркадия Черната Деметра била изобразена с главата и гривата на кобила и тялото на жена. От гледна точка на варварите между изображението на богинята като прасе и като жена с конска глава няма голяма разлика. Легендата за фигалийската Деметра показва, че конят е бил един от зооморфните образи, приемани от житния дух в Древна Гърция, а и в съвременна Европа. Разказват как докато търсела дъщеря си, за да избегне ухажването на Посейдон, Деметра приела образа на кобила и как, оскърбена от неговото натрапчиво упорство, се затворила в една пещера в планините на Западна Аркадия, недалеч от Фигалия. Облякла се в черно и се забавила там толкова дълго, че плодовете на земята започнали да гният и хората щели да измрат от глад, ако Пан не утешил разгневената богиня и не я убедил да напусне пещерата. В памет на това събитие жителите на Фигалия поставили в пещерата статуя на Черната Деметра и тя изобразявала облечена в дълга роба жена, с глава и грива на кобила. Черната Деметра, при чието отсъствие плодовете на земята гниели, е очевидно митическо представяне на голата през зимата земя, лишена от зелената си лятна дреха.
3. Атис, Адонис – прасе
А сега, преминавайки към Атис и Адонис, можем да отбележим няколко факта, които сякаш показват, че тези божества на растителността са имали, подобно други божества от същата категория, свои животински въплъщения. Обожателите на Атис не ядели свинско. Това също показва, че прасето се е смятало за въплъщение на Атис. На същите заключения навежда и легендата, че е убит от глиган. Защото по логиката на козела Дионис и свинята Деметра може да се приеме почти като правило, че животното, което според легендата е навредило на бога, е било първоначално самият бог. Може би викът „Хиес Атес! Хиес Атес!", който издигали обожателите на Атис, е означавал чисто и просто „Прасето Атис! Прасето Атис!" и хиес да е била фригийската форма на гръцкото hys – „прасе".
Що се отнася до Адонис, връзката му с глигана не винаги се обяснява с легендата, че го е убило това животно. Според друга легенда глиганът разкъсал със зъба си кората на дървото, от което се появило бебето Адонис. А според още една легенда той загинал от ръката на Хефест в Ливанските планини докато бил на лов за диви прасета. Тези варианти на легендата идват да покажат, от докато връзката на глигана с Адонис била сигурна, то причината за тази връзка не се разбирала и се създали различни версии, за да я обяснят. Навярно прасето е било свещено животно за сирийците. В голямата религиозна столица Хиерапол на Ефрат не се принасяли в жертва прасета и не се ядяло свинско, а ако човек се докосне до прасе, бил нечист до края на деня. Едни го обяснявали с това, че прасето било нечисто, други – защото прасетата били свещени. Това различие в мненията показва неизяснено религиозно мислене, в което идеите за свястност и чистота не са ясно разграничени, а се сливат в една смътна представа, която наричаме табу. Предположението, че прасето е схващано като въплъщение на божествения Адонис, не противоречи на аналогията с Дионис и Деметра, а само прави вероятно обяснението, че враждебността на животното към божеството е изопачено по-късно разбиране на старата идея за въплътеното в прасе божество. Правилото поклонниците на Атис да не принасят в жертва прасета и да не ядат свинско (а това вероятно се отнася и до поклонниците на Адонис) не изключва възможността при тържествени случаи прасето да е било умъртвявано като представител на божеството и приемано като причастие от почитателите му. Фактически светопричастното умъртвяване и изяждане на дадено животно показва, че то е свято и по правило не се използува за храна.
Отношението на евреите към прасето било също толкова двусмислено, колкото и на езичниците сирийци към него. Гърците не могли да решат дали евреите обожавали свинята или се отвращавали от нея. От една страна, те не бивало да ядат свинско, от друга – не можели да убиват прасета. И ако първото правило говори за нечистота, второто навежда още по-силно на мисълта, че прасето е било свещено. Нито едно от тях не се обяснява само с това, а убиването изобщо не може да се обясни с предположението, че прасето е нечисто. Затова ако приемем първото предположение, ще стигнем до заключението, че поне първоначално прасето е било по-скоро почитано, отколкото презирано от израилтяните. Ние стоим твърдо на това мнение, като отбелязваме, че още по времето на Исая някои евреи се срещали тайно в градини да ядат като „религиозен обред свинско и мише месо. Несъмнено става дума за много древна церемония, датираща от времето, когато прасето и мишката са били почитани като божества и в редки и тържествени случаи месото им се приемало като причастие с тялото и кръвта на божеството. А може би така наречените „нечисти" животни са били първоначално свещени и това е причината да не ги ядат в обикновени случаи.
4. Озирис – прасе и бик
В исторически времена в Древен Египет прасето заемало същото двусмислено положение, каквото и в Сирия и Палестина, макар на пръв поглед да изпъквала по-скоро неговата нечистота, отколкото святост. Според гръцките автори египтяните общо взето са се отвращавали от прасето и са го смятали за мръсно и гнусно животно. Ако човек дори неволно се докоснел до прасе, той влизал в реката заедно с дрехите, за да измие от себе си петното. Смятало се, че който пие свинско мляко, ще се разболее от проказа. Макар да били египтяни, на свинарите се забранявало да влизат в храмовете и всъщност единствено на тях не се давала такава възможност. Никой не би дал дъщеря си за жена на свинар, нито пък би се оженил за дъщерята на свинар; свинарите се женели помежду си. И все пак веднъж в годината египтяните принасяли в жертва на луната и Озирис прасета и не само ги принасяли в жертва, но и хапвали от месото им, нещо, което не ставало по никое друго време. Онези, които били прекалено бедни да принесат в жертва прасе, изпичали на този ден хляб и предлагали него вместо свинско. Това не може да се обясни по друг начин освен с предположението, че прасето било свещено животно и веднъж годишно го изяждали като причастие.
Възгледът, че в Египет прасето било свещено, се потвърждава от самите факти, които на пръв поглед подсказват обратното на нашите съвременници. Както стана дума, египтяните смятали, че свинското мляко предизвиква проказа. Но това съвпада напълно с мнението на първобитните народи за животните и растенията, които тачат като най-свещени. Например на о. Ветар (между Нова Гвинея и Целебес) хората смятат, че произхождат от диви прасета, змии, крокодили, костенурки, кучета и змиорки и човек не бива да яде месото на животното, от което произхожда, защото, ако го направи, ще се разболее от проказа и ще полудее. В Северна Америка индианците омаха, които имат свой тотем лоса, вярват, че ако ядат месото на мъжки лос, ще им излязат мехури и бели петна по различни части на тялото. В същото племе мъжете, които имат за тотем червената царевица, смятат, че ако ядат червена царевица, ще имат непрекъснато херпеси по устата. Негрите от Суринам, които са тотемисти, вярват, че ако ядат капиай (подобно на прасе животно), ще се разболеят от проказа; вероятно то е един от тотемите им. В древността рибата била за сирийците свещена и те смятали, че ако ядат риба, телата им ще се покрият с язви, а краката и коремите ще се подуят. Часите от Ориса са убедени, че ако наранят своето тотемно животно, ще бъдат нападнати от проказа и родът им ще загине. Както доказват тези примери, често хората смятат, че ако ядат месо от свещено животно, ще се разболеят от проказа или други кожни заболявания, с други думи, това подкрепя становището, че прасето вероятно е било свещено в Египет, защото според египтяните, ако човек пие от неговото мляко, ще се разболее от проказа.
Правилото човек да се измие и опере, след като е докоснал прасе, също говори в полза на схващането, че прасето е било свещено. Защото е разпространено убеждението, че въздействието на свещен предмет, предизвикано от неговото докосване, трябва да се отстрани чрез умиване или по някакъв друг начин и едва тогава човек е свободен да се движи сред събратята си. Така например евреите мият ръцете си, след като са чели светите писания. След като е извършил жертвоприношението и преди да излезе от скинията[1], върховният жрец трябвало да се измие и да свали от себе си всички дрехи, които е носил на свещеното място. Правило в гръцките обреди било, че когато принася изкупителна жертва, човек не бива да я докосва и ако е извършил такова жертвоприношение, е длъжен да влезе в град или в собствения си дом да измие тялото си и да изпере дрехите си в течаща вода. Полинезийците чувствували необходимост да се освободят от свещената зараза, ако можем така да я наречем, която полепва по хората при докосването на свещен предмет. Изпълнявали най-различни церемонии за нейното отстраняване. Видяхме как на островите Тонга например, ако случайно докосне свят вожд или нещо, което му принадлежи, човек трябва да изпълни определена церемония преди да може да се храни със собствените си ръце; смятало се, че в противен случай той ще се подуе и ще умре, или най-малкото ще се разболее от скрофули или друга болест. Видяхме също какви фатални последици се очакват, а и в действителност настъпват, от контакта със свещен предмет в Нова Зеландия. С две думи, примитивният човек смята, че онова, което е свещено, е опасно, защото е проникнато от някаква святост и тя поразява като ток всяко докоснало го нещо, макар не винаги да убива. Затова първобитният човек не иска да докосва, дори да вижда онова, което смята за особено свещено.
Бечуаните от клана на крокодилите например смятат за нещо „омразно и предизвикващо нещастие" да срещнат или дори да зърна крокодил; смята се, че само видът му предизвиква възпаление на очите, макар крокодилът да е най-свещеният предмет за тях, да го наричат свой баща, да се кълнат в него и да го чествуват на празниците си. Козата е свещеното животно на бушмените от Маденасана и въпреки това, „ако я погледне човек, става известно време нечист и това предизвиква у него някакво неразположение". Лосовият клан на индианците омаха смята, че от самото докосване на мъжки лос ще избият циреи и бели петна по тялото. Членовете на клана на влечугите от същото племе вярват, че ако някой от тях докосне или подуши змия, косата му ще побелее. На о. Самоа хората, които имат за свой бог пеперудата, смятали, че хванат ли пеперуда, ще паднат мъртви на земята. Пак на о. Самоа обагрените в червено бананови листа обикновено се използували като съдове за храна, но се смятало, че ако някой член на клана на дивите гълъби ги използува за такава цел, ще започне да страда от ревматично подуване или наподобяващи варицела обриви по цялото тяло. При билите в Централна Индия кланът мори обожава пауна като свой тотем и му принася в жертва зърно, но членовете му са убедени, че ако само стъпят на следи от паун, ще се поболеят, а ако жена види паун, трябва да забули лицето си и да отклони погледа си. Следователно примитивното съзнание схваща святостта като някакъв опасен вирус, който предпазливият човек трябва, доколкото му е възможно, да избягва, а ако се случи да се зарази с него, внимателно да се дезинфекцира с някакъв вид церемониално пречистване.
В светлината на тези паралели вярванията и обичаите на египтяните по отношение на прасето вероятно се обясняват с това, че са основани по-скоро на върховната святост, отколкото на крайната нечистота на животното, или, нека се изразим поточно, те показват, че на животното са гледали не като на мръсно и отвратително същество, а като на създание, надарено с висши свръхестествени сили и са се отнасяли с него с онова първично религиозно чувство, в което преклонението и отвращението са почти равностойни и се сливат. Самите древни, изглежда, са разбирали, че ужасът, който прасето предизвиквал у египтяните, сигурно има и друга страна. Защото гръцкият астроном и математик Евдокс, който прекарал четиринадесет месеца в Египет и разговарял с жреци, бил на мнение, че египтяните не колели прасета не от отвращение, а поради ползата им за земеделието, тъй като според него, когато Нил спаднел, пускали из нивите стада прасета да натъпчат семето във влажната земя. Би могло обаче да се каже, че когато някое същество е обект на смесени и потенциално противоречиви чувства, то заема положението на несигурно равновесие. С течение на времето едното ще надделее и в зависимост от това, какво в последна сметка ще надделее – преклонението или отвращението, съществото, което е негов обект, ще се превърне в бог или ще се смъкне до положението на дявол. С прасето в Египет, изглежда, се е случило последното. Защото по всичко личи, че в исторически времена страхът и ужасът от прасетата е надделял над преклонението и обожанието, на които то може би се е радвало някога и дори в упадъка си не е загубило напълно. На прасето започнали да гледат като на въплъщение на Сет (т.е. Тифон), египетския дявол и враг на Озирис. Защото тъкмо в образа на черно прасе Тифон наранил окото на бога Хор, който го изгорил и след като бога-слънце Ра обявил животното за отвратително, въвел жертвоприношението на прасето. Освен това легендата, че Тифон преследвал диво прасе, когато открил и разкъсал тялото на Озирис, която се сочела за причина веднъж годишно да принасят прасета в жертва на Озирис, е явно модернизиран вариант на по-старата легенда, че Озирис, също като Адонис и Атис, бил умъртвен или разкъсан от глиган или от Тифон в образа на глиган.
Така прасето, принасяно всяка година в жертва на Озирис, би могло естествено да се изтълкува като отмъщение срещу животното-враг, което умъртвило или разкъсало божеството. Но когато някакво животно се умъртвява като тържествено жертвоприношение един едничък път през годината, това, общо взето, винаги означава, че животното е свещено и през останалата част от годината го щадят и уважават, а когато го умъртвяват, го умъртвяват в качеството му на бог. На второ място примерите с Дионис и Деметра, а и с Атис и Адонис, са ни научили, че животното, което се принася в жертва на бога, защото било враг на божеството, може да е било и вероятно е било първоначално самият бог. И фактът, че всяка година принасяли прасе в жертва на Озирис, съчетан с приписваната на животното враждебност към божеството, показва, първо, че в началото то е било божество, и второ, че е било самият Озирис. В по-късна епоха, когато Озирис станал антропоморфен и първоначалната му връзка с прасето се забравила, животното започнало най-напред да се отличава от него, а по-късно митолозите го противопоставили като враг и а Озирис, тъй като не могли да измислят друга причина да с умъртвява точно това животно във връзка с култа към определено божество, освен че животното е враг на божеството; или както се изразява Плутарх, подходящо за жертва е на онова, което е скъпо на боговете, а тъкмо обратното. На този по-късен етап безчинствата, които глиганът има злощастната слава да върши из посевите, ще послужи за правдоподобна причина да гледат на него като на враг на житния дух, макар първоначално, ако съм прав, самата свобода, с която дивото прасе вилнеело из нивите, накарала хората да го отъждествят с житния дух, на когото след това го противопоставили като враг.
Становището, което отъждествява прасето с Озирис, извлича немалка подкрепа от това, че са го принасяли в жертва точно в деня, когато според преданието бил убит богът, защото, умъртвявайки прасе, египтяните всяка година представяли смъртта на Озирис, също както на Тесмофория гърците хвърляли прасета в подземните пещери и така всяка година представяли спускането на Персефона в долния свят. Двата обичая са паралелни на европейските обичаи по жътва да се коли козел, петел и т.н. като представител на житния дух.
5. Вирбий и конят
Сега вече сме в състояние да предложим едно предполагаемо обяснение за значението на преданието, че Вирбий, първият свещен цар на горичката край Ариция, бил убит в образа на Иполит от коне. Установихме, първо, че житните духове нерядко са представяни в образа на коне и второ, че животното, което според по-късните легенди е причинило зло на бога, е било в началото самият бог. При това положение можем да предположим, че конете, които според легендата са убили Вирбий (или Иполит), са били всъщност негови въплъщения като божество на растителността. Митът, че е убит от коне, вероятно е измислен, за да обясни някои аспекти на неговия култ, между другото и обичая да не се допускат коне в свещената му горичка. Защото митовете се променят, а обичаят остава постоянен, хората продължават да правят онова, което са правили бащите им преди тях, макар и поводът да се постъпва по този начин отдавна да е забравен. Историята на религията представлява непрестанно усилие да се пригоди ново обяснение към стария обичай, да се намери смислена теория за една абсурдна практика. Можем да сме сигурни, че в случая, за който става дума, митът е по-нов от обичая и в никакъв случай не разказва за причината да се държат настрана конете от горичката. Тази забрана може да наведе на заключението, че конете не биха могли да са свещените животни или въплъщенията на божеството на горичката. Но то ще е прибързано. Както може да се съди по това, че Атина е представена облечена в козя кожа (егида), някога козата е била свещено животно или въплъщение на богинята. Но по правило козата не й е принасяна в жертва, нито пък са я допускали да влиза във великото й светилище – атинския Акропол. Предлаганото обяснение е, че козата увреждала маслината, свещеното дърво на Атина. Значи дотук връзката на козата с Атина е същата, каквато е връзката на коня с Вирбий, защото и двете животни не се допускали в светилището заради злото, което са причинили на божеството. Но от Варон научаваме, че имало едно изключение от правилото, което не допускало коза на Акропола. Веднъж годишно, разказва той, на Акропола извеждали коза за обичайното жертвоприношение, а както вече отбелязахме на друго място, когато едно животно се принася в жертва един-единствен път през годината, то вероятно не се умъртвява като предлагана на бога жертва, а като представител на самия бог. Затова можем да заключим, че ако козата е принасяна веднъж годишно на Акропола в жертва, тя е била жертвувана като представител на самата Атина и бихме могли да предположим, че са обличали кожата на току-що принесеното ь жертва животно на статуята на богинята и това е била егидата, която се подновявала всяка година. По същия начин в египетския град Тива овните били свещени и не се принасяли в жертва. Но веднъж в годината умъртвявали овен и мятали кожата му на статуята на бога Амон.
Ако знаехме по-добре ритуала в горичката край Ариция. бихме установили, че правилото, което не допускало да влизат в нея коне, също както правилото, което не допускало кози да влизат в Акропола в Атина, разрешавало едно изключение през годината, когато в горичката въвеждали кон и го принасяли в жертва като въплъщение на божеството Вирбий. С течение на времето в резултат на обикновено недоразумение от въплъщение на Вирбий конят се превърнал в негов враг и убиец и започнали да го принасят в жертва на Вирбий, също както се случило с прасето, когато започнали да го принасят в жертва на Деметра и Озирис, или с козата – на Дионис, и много вероятно на Атина. Много лесно е за един автор да съобщи за едно правило, без да забележи някакво негово изключение, и не бива да се учудваме как правилото на горичката край Ариция е било описано, без да се спомене изключението, каквото предполагам е имало. Ако разполагахме само със свидетелствата на Атеней и Плиний, щяхме да знаем единствено правилото, което забранявало да се принасят в жертва на Атина кози и не ги допускало на Акропола, без да подозираме за съществуването на едно важно изключение, достигнало до нас поради щастливото обстоятелство, че се е запазил трудът на Варон.
Предположението, че веднъж в годината в горичката край Ариция са принасяли в жертва кон като представител на божеството на горичката, получава известна подкрепа от едно също така ежегодно жертвоприношение на кон в Рим. На петнадесетия ден от октомври всяка година на Марсово поле имало надбягване с колесници. Десният кон от победилия впряг бил пробождан с копие и го принасяли в жертва на Марс, за да осигури добра реколта, а главата му отсичали и украсявали с венец от хлебчета. След това жителите на двата квартала – Светия път и Субура, се състезавали кой от тях ще спечели главата. Ако с нея се сдобиели хората от Светия път, прикрепяли я на една от стените на царската къща, ако я спечелели жителите на Субура, я прикрепяли на Мамилианската кула. Опашката на коня отрязвали и я отнасяли колкото се може по-бързо в къщата на царя, та кръвта да покапе на огнището. Освен това, изглежда, събирали и запазвали кръвта на коня до двадесет и първи април, когато весталките я смесвали с кръвта на неродени телета, принесени в жертва шест дни преди това и я раздавали на овчарите и пастирите, а те от своя страна кадели с нея стадата си.
Украсяването на конска глава с венец от хлебчета и поводът за жертвоприношението, а именно да осигури добра реколта, показва, че при тази церемония конят се е смятал за един от онези многобройни представители на житния дух, за които приведохме толкова примери. Обичаят да се отсича опашката на коня наподобява африканския обичай да се отсичат опашките на воловете и да се принасят в жертва за добра реколта. Както в римския, така и в африканския обичай животното вероятно представя житния дух и се смята, че оплождащата му сила е съсредоточена по-конкретно в опашката. Вече се натъкнахме на тази идея и в европейския фолклор. И отново практиката да се кади добитъка през пролетта с кръвта на кон може да се сравни с практиката да се дава снопът, наречен Стареца, Старицата, Девата или „кляк", за храна на конете през пролетта или на добитъка по Коледа, а Коледният нерез – на воловете и конете, които ще орат през пролетта. Всички тези обичаи са предназначени да осигурят благодатта на житния дух за стопанството и неговите обитатели и да осигурят запаси от храна за още една година.
Жертвоприношението на октомврийския кон, както го наричали в Рим, ни отвежда назад към онова ранно време, когато Субура, известен по-късно като мръсен и мизерен квартал на голямата столица, бил все още отделно село и по жътва неговите жители устройвали приятелско надпреварване на полето със съседите си от Рим – по това време малко провинциално градче. Марсово поле, където се извършвала церемонията, се намирало до Тибър и до премахването на монархията било част от царските земи. Защото, според преданието, по времето, когато прогонили последните царе от Рим, на царските ниви край реката житото било узряло и готово за сърпа, но никой не пожелал да яде прокълнатото зърно, та го хвърлили в Тибър и то било толкова много, че образувало нещо като остров в спадналата от летните горещини река.
Следователно принасянето на коня в жертва бил стар есенен обичай, изпълняван на царските ниви в края на жътвата. Опашката и кръвта на коня, смятани за основни части на представителя на житния дух, били отнасяни В къщата на царя и ги пазели там също както в Германия приковават жътвения петел на фронтона на къщата или над вратата, или пък както в Шотландските планини отнасяли последния сноп – Девата – в къщи и го пазят над огнището. По този начин внасяли благословията на житния дух в царския дом и на царското огнище, а чрез тях и във възглавяваната от царя общност. По същия начин при пролетните и летните обичаи в Северна Европа се случва да забиват Майското дръвче пред къщата на кмета или бюргермайстера, а последния сноп от жътвата да поднасят на селския старейшина. Но докато опашката и кръвта се падали на царя, на съседното село Субура, където несъмнено някога е имало същата церемония, оказвали честта да се състезава за наградата – конската глава. Мамилианската кула, на която жителите на Субура приковавали главата на коня, когато успеели да я спечелят, сигурно е била на времето си гранична или централна кула на стария Мамилиански род, магнатите на селото. Така че церемонията, извършвана на царските ниви и в царската къща от името на целия град и на съседното село, се отнася към времето, когато всяко селище е изпълнявало сходна церемония на собствените си ниви. А вероятно селата от земеделските райони на Лациум са продължавали да спазват обичая, всяко на собствената си земя дълго след като римските поселения слели своите отделни жътвени церемонии в общо чествуване на царската нива. Предположението, че свещената горичка край Ариция, също както Марсово поле в Рим, може да е била сцена на общо жътвено празненство, на което са принасяли в жертва кон от името на съседните села при същите първобитни ритуали, никак не е неправдободобно. В такъв случай конят е представял оплождащия както дървесен, така и житен дух, защото, ако се съди по обичаи от рода на Жътвения май, двете идеи преливат една в друга.
Няма коментари:
Публикуване на коментар