ГЛАВА XVIII
Рисковете на душата
1. Душата като джудже
Изброените по-горе примери показаха, че длъжността на свещения цар или жрец често е обект на редица тягостни ограничения или табу, които имат за основна цел да запазят живота на светия мъж за доброто на народа му. Но ако целта на табу е да запази живота му, възниква въпросът; какво кара хората да смятат, че постигат своята цел? За да разберем това, трябва да знаем същността на опасността, която заплашва живота на царя и от която тези странни ограничения имат за цел да го предпазят. Затова трябва да се запитаме: „Как първобитният човек разбира смъртта? На какви причини я отдава? И как смята, че може да се пази от нея?"
Дивакът обикновено си обяснява процесите в неодушевената природа като резултат от дейността на живи същества, прикрити зад явленията. По същия начин той си обяснява и явлението живот. Ако едно животно живее и се движи, според него това е възможно, защото то има вътре в себе си малко животинче, което го задвижва, ако човекът живее и се движи, то може да се дължи единствено на това, че и той има в себе си мъничко човече или животинче, което го задвижва. Животинчето в животното, човечето в човека – това е душата. И както дейността на едно животно или човек се обяснява с присъствието на душата, неподвижността на съня или смъртта се обяснява с неговото отсъствие; сънят и трансът са временно, а смъртта – трайно отсъствие на душата. Затова, ако смъртта е постоянно отсъствие на душата, начинът да се предпазиш от нея е да попречиш на душата да напусне тялото или ако го напусне, да си осигури нейното връщане. Предпазните мерки, които диваците вземат, за да постигнат едното или другото, приемат формата на определени забрани или табу, а те не са нищо друго освен правила, предназначени да осигурят непрекъснатото присъствие или връщане на душата в тялото. Накратко казано, те са методи за запазване на живота или спасителен пояс. Сега да илюстрираме с примери тези обобщения.
Обръщайки се към австралийски аборигени, европейски мисионер заявил: „Аз не съм един, както мислите, а двама." Те се разсмели. „Можете да се смеете колкото си щете – продължил мисионерът, – но ви казвам, че съм две неща заедно. Това голямо тяло, което виждате, е едно, а вътре в него има още едно, малко. То не се вижда. Голямото тяло умира и го погребват, но малкото тяло излита, когато голямото тяло умре." А цветнокожите отвърнали: „Да, да. И ние сме две неща в едно, ние също имаме малко тяло в гърдите." Когато ги запитал къде отива малкото тяло след смъртта, едни казали, че то се скрива зад храстите, други – че отива в морето, а трети – че не знаят. Хуроните смятали, че душата има глава и. тяло, ръце и крака, накратко, че е завършен малък модел на самия човек. Ескимосите вярват, че „душата притежава формата на тялото, на което принадлежи, но има по-изискана и ефимерна природа". Според индианците нутка душата представлява мъничко човече и се намира на темето. Докато то стои право, собственикът му е здрав и весел, но ако по някаква причина престане да бъде право, човекът губи съзнание. Индианските племена по Долен Фрейзър вярвали, че човек има четири души, от които главната е с формата на джудже, а другите три са нейни сенки. Малайците си представят човешката душа като мъничко колкото палец и почти невидимо човече, което съответствува съвсем точно по външен вид, пропорции и дори по цвят на човека, в чието тяло е настанено. Това джудже е прозрачно и безплътно, макар и не чак толкова недоловимо, защото влезе ли във физически обект, може да го отмести. То прелита бързо от място на място, напуска временно тялото при сън, транс или болест, или завинаги – след смъртта.
С други думи приликата между джуджето и човека е така голяма, че както има дебели и тънки тела, така има дебели и тънки души и както има тежки и леки, ниски и високи тела така има тежки и леки, ниски и високи души. Обитателите на о. Ниас смятат, че преди да се роди, всеки човек бива питан колко дълга и колко тежка душа би искал да има и му се отмерва душа с желаното тегло и дължина. Най-тежката душа, която се дава, е около десет грама. Продължителността на човешкия живот е пропорционална на дължината на душата. Децата, които умират, имат къси души. Представата на жителите на островите Фиджи за душата като мъничко човече изпъква ясно в обичаите, изпълнявани при смъртта на вожд от племето накело. Когато умре вожд, определени мъже, които са потомствени гробари, идват при него, както си лежи на хубави рогозки, намазан с масла и украсен, и му казват: „Стани, господин вожде, и да вървим. Денят дойде на земята." После го придружават до брега, където призрачният лодкар идва да прекара душите на накело през реката. Придружавайки вожда при неговото последно пътуване* те държат големи ветрила близо до земята, да го прикрият, защото, както един от тях обяснил на някакъв мисионер: „Душата му е съвсем малко дете". Хората от Пенджаб се татуират и вярват, че след смъртта душата, „мъничкият мъж или жена" в смъртното тяло, ще отиде на небето, украсена със същите татуировки, които са украсявали тялото приживе. Но както ще видим, случва се човешката душа да няма човешка, а животинска форма.
2. Напущане и връщане на душата
Хората обикновено пред полагат, че душата излиза през естествените отвори на тялото, особено през устата и ноздрите. Затова на о. Целебес връзват за носа, пъпа и краката на болния въдици за риба, та ако душата му се опита да избяга, да се закачи за тях и да не може да мръдне. Някакъв турик на р. Барам на о. Борнео отказал да се раздели с камъни, подобни на куки, защото те в същност придържали душата му към тялото и по този начин пречели на неговата духовна част да се отдели от материалната. Приморските даяки смятат, че когато някой е посветен като вълшебник или знахар, пръстите му вече са снабдени с въдици и оттам нататък ще хващат човешката душа, щом тя се опита да излети и ще я връщат в тялото на страдащия. Но както може да се предположи, въдиците биха могли да се използуват да хващат душите не само на приятели, но и на врагове. Следвайки този принцип, ловците на глави, от о. Борнео окачват до черепите на убитите си врагове куки и вярват, че на тях ще се закачат нови глави. Един от инструментите на знахаря на хайда е куха кост, в която хваща отдалечаващи се души и ги връща на собствениците им. Прозинеш ли се в присъствието на индуси, те винаги щракат с пръсти, защото вярват, че това ще попречи на душата да се измъкне през отворената уста. Жителите на Маркизките острови запушвали устата и носа на умиращите, за да ги запазят живи, като попречат на душата да избяга; съобщава се за същия обичай при жителите на о. Нова Каледония. С такива намерения филипинските багобо слагат гривни от месингова тел на китките и глезените на болните. От своя страна хората от племето итомама, в Южна Америка, запечатват очите, носа и устата на умиращия, да не би душата му да се измъкне и да отнесе със себе си и други; по същата причина жителите от о. Ниас, които се страхуват от духовете на неотдавна починалите и ги отъждествяват с дъха, се стремят да затворят странствуващата душа в земното й обиталище, като запушват носа или връзват долната челюст на трупа. За да задържат душата в тялото, преди да се разделят с трупа, австралийските вакелбури слагали в ушите му разпалени въглени и така си осигурявали достатъчна преднина, та тя да не може да ги настигне. За да попречат на душата на жената да избяга при раждане, бубите в Южен Целебес връзват колкото се може по-здраво една лента около тялото на бъдещата майка. Минангкабауерите от о. Суматра имат подобен обичай: около китката или слабините на родилката връзват конец или връв, та ако душата се опита да излезе при родилните болки, да установи, че изходът е затворен. А за да не би душата на новороденото да избяга и да се загуби веднага, след като се е появила на бял свят, когато предстои раждане, алфурите от Целебес грижливо затварят отворите на къщата, дори и дупката на ключалката, освен това затъпкват всички пукнатини и пролуки по стените. Нещо повече, те връзват устата на всяко животно вътре и вън от къщата от страх някое от тях да не глътне душата на детето. По същите причини всички присъствуващи, и майката включително, трябва да държат устата си затворена през цялото време, докато трае раждането. Когато ги запитали защо не стискат и носовете си, да не би душата на детето да влезе през тях, някои отговорили, че тъй като през носа не само се поема, но и се изпуска въздух, душата ще бъде пропъдена, преди да има време да се настани. Популярни изрази в езиците на цивилизованите народи, като например да си стискаш душата между зъбите, да ти е на устните или в носа, показват колко естествена е идеята, че животът или душата може да те напусне през устата или ноздрите.
Често хората си представят душата като птица, готова да отлети. Това вярване е оставило следи в повечето езици и то продължава да се среща като поетична метафора. Представата на малайците за душата-птица се долавя в поредица странни обичаи. Ако душата е летяща птица, тя може да бъде примамена с ориз и по този начин ще й се попречи да отлети или ще бъде върната от опасния й полет. На о. Ява например, когато пускат за първи път детето на земята (момент, смятан от много слабокултурни хора за особено опасен), го слагат в кокошарника и майката кътка с език, сякаш вика кокошки. А на о. Борнео, в областта Синтанг, когато някой, било то мъж, жена или дете, падне от къща или от дърво и го донесат у дома, неговата съпруга или пък друга роднина се втурва към мястото на злополуката и разпръсва там жълто боядисан ориз и казва; „Кът, кът, кът, душо!" Тук е очевидно намерението да се примами обратно разтакаващата се душа-птица и да се върне в главата на собственика й.
Хората си представят, че душата на спящия скита вън от тялото му, посещава местата, вижда хората и прави онова, което човек сънува. Например, когато индианец от Бразилия или Гвиана се събуди от дълбок сън, той е твърдо убеден, че душата му наистина е отсъствувала и е ходила на лов за риба, сякла е дърва, изобщо е правила онова, което той е сънувал, докато през всичкото това време тялото му е лежало неподвижно в хамака. В едно село на племето бороро настъпила паника и почти всички го изоставили, защото някой видял насън как към него се приближават крадешком врагове: Болнав индианец от племето макуси сънувал как господарят му го накарал да мъкне кануто нагоре през поредица от трудни водопади и на следната сутрин го упрекнал горчиво, че не е проявил никаква милост към бедния болен, а го накарал да излиза през нощта и да върши тежък труд. Индианците от Гран Чако често разказват най-невероятни истории така, сякаш сами са ги видели и чули, затова чужденците, които не ги познават отблизо, прибързано ги обявяват за лъжци. В същност индианците са Твърдо убедени, че онова, което разказват, е истина, защото чудните приключения са чисто и просто сънища, а те не правят разлика между тях и действителността.
Но напущането на душата по време на сън е съпроводено с опасности, защото ако я задържат далеч от тялото за постоянно, лишеният от жизнено начало човек ще умре. Съществува немско поверие, че душата бяга през устата на спящия под формата на бяла мишка или птичка и за него би било Фатално, ако нещо попречи на птичката или животинката да1 се върне. Затова в Трансилвания казват, че децата не трябва да се оставят да спят с отворена уста, иначе душата ще се измъкне и детето повече няма да се събуди. Много са причините, които могат да задържат душата на спящия. Например тя може да срещне душата на друг спящ и да се сбие с нея. Ако някой гвинейски негър се събуди на сутринта с болки по тялото, той е убеден, че докато е спал, друга душа е набила неговата. Възможно е душата да срещне друга, на току-що умрял човек, и да бъде отнесена от нея; така на островите Ару обитателите на къща, в която някой е умрял, не остават да спят през нощта след смъртта там, защото смятат, че душата на мъртвия е все още в къщата и се боят да не я срещнат в съня си. Освен това душата на спящия може да бъде възпряна да се върне в тялото му от нещастен случай или с физическа сила. Когато някой даяк сънува, че е паднал във вода, той предполага, че действително е имало такава злополука с душата му и вика магьосника, който я гони с мрежа в съд с вода, докато я хване и я върне на собственика й. Хората от племето сантал разказват как един човек заспал, душата му Ожадняла, напуснала тялото му във вид на гущер и влязла да се напие в кана с вода. Точно в този момент собственикът на каната я захлупил, душата не могла да се върне и човекът умрял. Докато приятелите се готвели да изгорят тялото, някой отворил капака на каната да пие вода. Така гущерът избягал и се върнал в тялото, което незабавно възкръснало, човекът станал и попитал приятелите си защо плачат. Те му казали, че го сметнали за мъртъв и се готвели да го изгорят. Той разказал как влязъл в кладенец да вземе вода, но не можал лесно да излезе от него и току-що се върнал. Тогава всичко станало ясно.
У примитивните хора съществува общо правило да не се буди спящият, защото ако душата му е далеч, няма да успее да се върне бързо и когато човекът се събуди, а душата му я няма, ще се разболее. Ако се налага да събудят някого, трябва да го направят постепенно и да дадат възможност на душата да се върне. Веднъж на Матуку, остров от групата Фиджи, чули един местен жител, когото настъпили и събудили, да плаче и вика душата си да се върне. Тъкмо сънувал, че е на о. Тонга и тревогата му била голяма, когато се събудил и видял, че тялото му се намира на Матуку. Вече виждал смъртта в очите и щял да загине, ако не успеел да убеди душата да се върне колкото се може по-бързо през морето и да оживи отново напуснатото си обиталище. Човекът вероятно щял да умре от ужас, ако наблизо нямало мисионер да го успокои.
Още по-опасно според примитивно мислещите е да се мести спящ човек или пък да се променя видът му, защото е възможно, като се върне душата, да не намери или да не познае тялото си и тогава човекът ще умре. За минангкабауерите е недопустимо да се черни или цапа лицето на спящ човек, защото отсъствуващата душа може да не иска да се върне в обезобразеното тяло. Патанските малайци си въобразяват, че ако някой намаже с боя лицето на човек, докато той спи, душата, която го е напуснала, няма да го познае и той ще спи, докато не му измият лицето. В Бомбай смятат за простъпка, равностойна на убийство, да се промени видът на спящ човек, например да му боядисат лицето във фантастични цветове или да се нарисуват мустаци на спяща жена. Защото, когато се върне, душата няма да познае собственото си тяло и човекът ще умре.
Но за да напусне душата тялото си, не е необходимо човек да спи. Тя може да го направи и докато той е буден и това ще доведе до болест, безумие или смърт. Един мъж от племето вуруиджери в Австралия например се готвел да. издъхне, защото душата му го напуснала. Някакъв знахар се втурнал да преследва душата и я уловил през кръста тъкмо когато се канела да се потопи в светлината на залеза, чрез която в същност душите на мъртвите влизат и излизат от отвъдния свят, където отива да почива Слънцето. След като хванал бягащата душа, знахарят я върнал завита в наметката си от кожи на опосум, проснал се върху умиращия, сложил обратно душата в тялото му и след време той се съживил. Карените от Бирма живеят в постоянна тревога за душите си – да не би последните да излязат от телата им да скитат и да оставят собствениците да мрат. Когато човек има основания да се бои, че душата му се готви да предприеме тази фатална стъпка, изпълнява церемония, предназначена да я задържи или върне, а в нея участвува цялото семейство. Приготвя се гощавка от петел и кокошка, особен вид ориз и банани. После главата на семейството взема съда, в който чистят ориза, удря го о най-горното стъпало на стълбата на къщата и казва: „кът, кът, кът, върни се, душо, не се бави отвън! Ако завали, ще се намокриш. Ако слънцето пече, ще ти е горещо. Комарите ще те хапят, пиявиците ще ти смучат кръвта, тигрите ще те разкъсат, гръмотевицата ще те порази! Кът, кът! Върни се, душо! Тук ще ти е добре. Няма нищо да ти липсва. Върни се и се нахрани, подслонена от вятъра и дъжда." После семейството изяжда приготвената храна и церемонията свършва с това, че всички си връзват на лявата китка омагьосан от вълшебника конец. По същия начин племето лоло в Югозападен Китай вярва, че при хронично заболяване душата напуска тялото. Тогава четат сложна литания, зоват душата по име и я умоляват да се върне от планините и долините, реките и горите, полята, където и да се е зареяла. В същото време слагат пред вратата чаши с вода, вино и ориз, та да може да се освежи уморената душа-скиталец. Когато церемонията свърши, връзват червена връв на ръката на болния, за да е вързана и душата към тялото; той носи връвта, докато тя изгние и падне сама.
Някои конгоански племена вярват, че когато човек е болен, душата му е напуснала тялото и се скита по света. Тогава викат на помощ знахаря да залови избягалата душа и да я върне на болния. Той обикновено заявява, че е успял да открие душата на клона на някое дърво. Тогава целият град придружава знахаря до дървото и там най-силните мъже получават задачата да отчупят клона, на който се е настанила душата. Те го отчупват и го отнасят в града, като с жестове дават да се разбере, че товарът е тежък и трудно се носи. Когато донесат клона при колибата на болния, знахарят кара пациента да застане прав до него и прави заклинания, благодарение на които душата се връща при собственика си.
Батаките от о. Суматра приписват линеенето, болестта, голямата уплаха и смъртта на отсъствие на душата от тялото. Отначало се опитват да привлекат обратно скиталеца, да го примамят като кокошка – пръскат по земята ориз и повтарят приетата фраза: „Върни се, о, душо, където и да си се задържала – в гората, в планината или в долината. Виж аз те викам с toemba bras, с яйце от птицата-раджа moelija, със седемте лекуващи листа. Не се бави, върни се право тук, не се бави в гората, нито в планината, нито в долината. Така не бива. О, върни се право у дома!" Веднъж, когато известен пътешественик напускал едно кайанско село, майките се разтревожили да не би душите на децата им да го последват и му донесли дъските, на които носели бебетата си с молба да каже на душите на малките да се върнат при познатите дъски и да не тръгват е него в далечна страна. За всяка дъска била вързана връв с примка, с която да се задържи бягащата душа и те накарали всяко бебе да си пъхне пухкавото пръстче в примката, за да има гаранция, че мъничката му душа няма да тръгне да скита.
В индийска приказка душата на един цар влиза и мъртвото тяло на брахман, а душата на един гърбав влиза в тялото на царя. Гърбавият става цар, а царят – брахман. Но убедили гърбавия да покаже изкуството си, като накара душата си да влезе в тялото на мъртъв папагал и царят се възползувал от възможността да си върне собствеността върху царското тяло. Същата приказка, с малка разлика в подробностите, е разпространена сред малайците. Царят непредпазливо прехвърлил душата си в маймуна, а везирът ловко намъкнал своята в тялото на царя и по този начин се сдобил с царството и царицата, докато истинският цар линеел в двора с външността на маймуна. Но лъжливият цар обичал да залага на едро и се случило така, че един ден, както наблюдавал бой на овни, животното, на което заложил, паднало мъртво. Всички усилия да го върнат към живота се оказали напразни, докато накрая лъжливият цар, воден от инстинкта си на истински комарджия, прехвърлил душата си в тялото на покойния овен и подновил боя. Действителният цар видял, от тялото на маймуната, открилата му се възможност и с голямо присъствие на духа се втурнал в собственото си тяло, така непредпазливо напуснато от везира. Така той си върнал своето, а везирът бил сполетян от заслужена съдба. По същия начин гърците разказвали как душата на Хермотим от Клазомен напускала тялото си, скитала надалеч и разказвала на приятелите у дома какво е видяла, но един ден, докато душата била далеч, враговете му успели да грабнат изоставеното тяло и да го хвърлят в пламъците.
Душата не винаги излиза доброволно. Тя може да бъде измъкната против волята й от духове, демони и вълшебници. Затова, когато покрай къщата минава погребално шествие, карените връзват децата си със специална връв към определена част от сградата, да не би душите на децата да напуснат телата си и да се вмъкнат в минаващия покрай къщата труп. Децата стоят вързани така, докато трупът престане да се вижда. А след като положат мъртвеца в гроба, но преди да започнат да го зариват, опечалените и приятелите се нареждат около него с разцепени по дължина бамбукови пръчки в едната ръка и малка клечка в другата, пъхат бамбука в гроба и изтеглят клечката по цепнатината и по този начин показват на душите си, че могат да се измъкнат от гроба в такава посока. Докато зариват гроба, държат бамбуковите пръчки настрана, да не би душите им да са в тях и случайно да останат под хвърлената в гроба пръст, а когато напускат мястото, отнасят със себе си бамбуковите пръчки и молят душите да се върнат с тях. Освен това на връщане от гробища всеки се снабдява с три малки, направени от клони куки и като вика на кратки интервали душата си да го последва, прави движения, сякаш я закача и забива куката в земята. Всичко е предназначено да попречи на душата на живия да остане при душата на умрелия. При каро-батаките, докато заравят гроба, една заклинателка тича наоколо и размахва тояга. Така тя пропъжда душите на живите, защото ако някоя от тях се пъхне случайно в гроба и я затрупат с пръст, собственикът й ще умре.
По всичко личи, че на душите на мъртвите на Уса, един от островите Лоялти, приписвали способността да крадат душите на живите. Ако някой се разболее, заклинателят на душите отива на гробищата с голяма тълпа мъже и жени, мъжете свирят на флейта, а жените подсвиркват тихо, за да примамят душата да се прибере у дома. Известно време след това те образуват шествие и се придвижват към селото, като през цялото време мъжете свирят на флейтите си, а жените подсвиркват, за да отведат обратно тръгналата на скитня душа и лекичко я подкарват по пътя с отворени длани. Щом влязат при болния, те на висок глас заповядват на душата да си влезе в тялото.
Често приписват отвличането на души на демоните. Китайците например обикновено отдават пристъпите и конвулсиите на дейността на пакостливи духове, които най-много обичат да измъкват душите на хората от телата им. В Амой духовете, които спохождат по този начин бебетата и децата, се радват на пищни титли от рода на „небесни пратеници, възседнали галопиращи коне" и „литератори, живеещи на половина път до небето". Когато някое пеленаче започне да се гърчи в конвулсии, уплашената майка тича на покрива на къщата, размахва бамбуков прът, на който е вързала някоя дрешка на детето, и се провиква няколко пъти: „Дете мое... еди-кой си, върни се у дома!" Междувременно друг обитател на къщата удря гонг с надеждата да привлече вниманието на заблудилата се душа, да познае тя дрешката си и да се пъхне в нея. После слагат дрехата с душата върху или до детето и ако то не умре, положително рано или късно ще се оправи. По същия начин някои индианци хващат изгубената душа в ботушите на болния и я връщат в тялото, като напъхват краката му в тях.
На Молукските острови смятат, че ако човек не се чувствува добре, някой дявол положително е отнесъл душата му на дървото, планината или височината, където той (дяволът) живее. Заклинател открива и показва жилището на дявола и приятелите на болния отнасят там варен ориз, плодове, риба, сурови яйца, кокошка, пиле, копринена роба, злато, панделки и т.н. Те нареждат храната и започват да се молят: „Дошли сме да ти предложим, о дявол е, тази храна, тези дрехи, това злато и т.н.; вземи ги и пусни на свобода душата на болния, за когото се молим. Позволи й да се върне в тялото му и онзи, който сега е болен, да стане здрав." После похапват и пускат на свобода кокошката като откуп за душата на болния, оставят също и суровите яйца, но отнасят робата, златото и панделките със себе си. Щом се приберат, слагат в плитка купа подаръците, които са върнали, поставят я на главата на болния и му казват: „Сега душата ти е свободна, ти ще се оправиш и ще живееш на земята, докато побелееш."
Хората, влезли в нова къща, особено се боят от демони. Затова при осветяването на къщата жрецът на алфурите от Минахаса, на о. Целебес, изпълнява церемония, предназначена да опази душите на обитателите. Той окачва на мястото за жертвоприношения торба, а после произнася едно по едно имената на всички богове. Но списъкът е толкова дълъг, че му се налага да нарежда цяла нощ, без да спре. На сутринта той им принася в жертва едно яйце и малко ориз. Предполага се, че дотогава в торбата са се събрали душите на обитателите. Затова жрецът я взема и като я държи над главата на собственика, казва: „Ето ти душата; утре (душо) отиди отново надалеч!" После повтаря заклинанието на жена му и на другите членове на семейството. Пак при алфурите един от начините да върнеш душата на болен човек е да спуснеш от прозореца вързана за колан купа и да се мъчиш да я хванеш. Когато тя най-сетне се озове в купата, я изтегляш вътре. При същото племе, когато жрецът носи завитата в парче плат душа на болния, за да му я върне, пред него върви момиче, което държи като чадър над главата му голямо листо от определен вид палма и пази жреца и душата да не се намокрят, ако завали дъжд. Следва го човек, който размахва сабя, за да възпре други души при евентуалните им опити да освободят заловената душа.
Понякога душата на човека се връща във видима форма. Индианците селиш (известни и като плоскоглави) в Орегон вярват, че тя може да се раздели за известно време с тялото, без това да предизвика смъртта на човека и без той да разбере загубата. Необходимо е обаче загубената душа бързо да се намери и да се върне на собственика, иначе той ще умре. Името на човека, който е загубил душата си, се разкрива на знахаря насън и той бърза да уведоми пострадалия за станалото. Обикновено се случва подобна загуба да са понесли много хора наведнъж. На знахаря са се разкрили имената на всичките и те заедно го наемат да намери душите им. Цялата нощ хората без души обикалят от колиба на колиба селото, пеят и играят. На разсъмване влизат в определена колиба, която е затворена отвсякъде и вътре е съвсем тъмно. На покрива се прави малка дупчица, през която знахарят избутва с помощта на сноп пера душите, взели формата на парченца кост, и различни други неща, които му поднасят на парче рогозка... После запалват огън и на неговата светлина знахарят разпределя душите. Първо отделя настрана душите на умрелите. Такива обикновено се оказват по няколко и ако даде на жив човек душата на умрял, той незабавно ще умре. След това избира душите на присъствуващи, кара хората да сядат пред него, взема съответната душа под формата на късче кост, дърво или раковина и я слага на главата на собственика й, дълго я потупва, моли се и Се гърчи, докато не я вмъкне в сърцето и по този начин тя заема подобаващото й място.
Но не само духове и демони могат да измъкнат душите от телата или да ги задържат по време на скитанията им. Ако някой престъпник на островите Фиджи откаже да си признае вината, вождът нарежда да му донесат чаршаф, с който „да хване и измъкне душата на негодника". Обикновено при вида или даже споменаването на чаршафа провинилият се веднага признава всичко. Защото в противен случай вождът ще го размахва над главата му, докато не улови в него душата и като я завие внимателно, ще прикове чаршафа на кануто си, а след това престъпникът ще започне да линее и ще умре, защото душата му няма да си е в тялото. Вълшебниците от о. Дейнджър[1] залагали капани за души. Капаните правели от здраво лико с дължина от пет до десет метра и им слагали от двете страни примки с различна големина, подходящи за души с различни размери – за дебелите души имало големи примки, за тънките – малки. Когато човек се разболеел и заклинателите му имали зъб, те залагали тези примки за души близо до неговата къща и започвали да следят кога душата му ще побегне. Ако тя се е хванала в примката под формата на птичка или насекомо, човекът неизбежно умирал. Дори в някои части на Западна Африка вълшебниците непрекъснато залагат капани и хващат души, които скитат, докато телата им спят, и хванат ли някоя, връзват я над огъня и тя се сгърчва от топлината, а в това време собственикът се разболява. Това не се прави с някаква злоба към потърпевшия, а е най-обикновена търговия. Вълшебникът не се интересува чия душа се е хванала и е готов да я: върне на собственика й, стига да му се плати за това. Някои заклинатели държат на склад постоянен запас от заблудени души и всеки, който е загубил или забутал някъде душата си, може да получи друга, стига да плати установената такса. Но никой не вини хората, които поддържат тези частни санаториуми или залагат капани за минаващи души; такава им е професията и при нейното упражняване те не се водят от зла умисъл или жестокост. Но има и нещастници, които от чиста злоба или за лична изгода залагат примки и примамки да хванат душата на определен човек, а под примамката, на дъното на гърнето, има скрити ножове и остри куки. Те разкъсват бедната душа на парчета, убиват я на място или я обезобразяват и ако тя все пак успее да избяга и се върне, най-малкото рушат здравето на нейния собственик. Г-жа Кингсли познавала един круман, който се безпокоял много за душата си, защото в продължение на няколко нощи подушвал насън приятния аромат на пушен рак, подправен с червен пипер. За него било ясно, че някой злонамерен човек е заложил капан и за примамка е сложил този деликатес с намерение да улови душата му и да й нанесе тежка телесна или по-скоро душевна повреда и затова през следващите няколко нощи положил големи усилия да възпре душата си да тръгне да скита, докато той спи. В задушния зной на тропическата нощ той лежал и се потял, хъркайки под одеяло, носът и устата му били вързани с носна кърпичка, за да попречи на скъпоценната си душа да избяга. На Хаваите имало заклинатели, които залавяли душите на живи хора, затваряли ги в кратуни и давали на други да ги ядат. Като стиснели в ръцете си заловената душа, те откривали къде има тайно заровени хора.
Но едва ли другаде изкуството да се отмъкват човешки души е така ревностно разработено и доведено до толкова високо съвършенство както на Малайския полуостров. Методите, с които вълшебникът налага волята си, са различни, различни са и неговите мотиви. Понякога той иска да унищожи свой враг, друг път – да спечели любовта на студена или срамежлива красавица. Да вземем за пример последния вид заклинание. Ето какви наставления се дават за спечелването на душата на онази, която искаш да плениш. Когато от изток започне да наднича току-що изгрялата червена луна, излезте и като застанете на лунна светлина и сложите палеца на десния си крак върху палеца на левия, направете дясната си ръка на фуния и рецитирайте през нея следните стихове:
Ом. Аз пускам своята стрела
– луната облаци покриват,
аз пускам своята стрела
– и слънцето угасва на небето.
Аз пускам своята стрела
– звездите потъмняват.
Но не към тях се целя аз,
а стрелям към сърцето ти,
дете от нашто паство.
...................................
Кът, кът, душо иа еди-коя си,
ела и с мен тръгни,
ела и тук седни,
на моята възглавница легни!
Кът кът, душо!
Повторете ги три пъти и всеки път духайте през направената на фуния ръка. Душата можете да заловите в тюрбана си и по следния начин: излизате при пълнолуние и в две следващи нощи сядате на мравуняк с лице към луната, палите тамян и произнасяте следното заклинание:
Листо бетел ти нося, за да дъвчеш,
на него клей ти намажи, о княже страшен,
и дъщерята на безумието да го сдъвче,
и някой сутринта по мен ума си да загуби,
по залез някой ум по мене да загуби.
Помни ме, както помниш своите близки,
помни ме, както помниш свойта къща,
помни ме стълбата й както помниш.
Когато гръмотевица трещи, за мене си спомни,
когато вятърът свисти, за мене си спомни,
когато дъжд вали, за мене си спомни,
когато и петли пропеят, за мене си спомни,
когато кукувица приказки разказва, за мене си спомни,
когато слънцето погледнеш, за мене си спомни,
когато към луната взор повдигнеш, за мене си спомни.
През всяка от тези три нощи размахвайте края на тюрбана си по посока на луната. Върнете се у дома и го сложете под възглавницата, а ако искате да го носите през деня, запалете тамян и кажете: „В пояса си нося не тюрбан, душата на еди-коя си."
Индианците от бреговете на р. Нас в Британска Колумбия живеят с убеждението, че знахарят може по погрешка да погълне душата на пациента си. Ако сметнат, че с някого се е случило такова нещо, неговите колеги го карат да застане над пациента, един от тях бърка с пръсти в гърлото му, друг мачка корема му с юмрук, а трети го тупа по гърба. Ако все пак душата не е в него и ако гореописаната процедура се извърши безуспешно върху всички знахари, стигат до заключението, че душата вероятно е в кутията на главния знахар. Затова група знахари го изчаква в къщата му и иска от него да им покаже кутията. Когато, изпълнявайки желанието им, той нареди съдържанието й на нова рогозка, те хващат служителя на Ескулап и като го държат за краката, пъхат главата му в дупка на пода. В това положение му измиват главата, а „водата, останала от измиването, се събира и се излива върху главата на болния". Несъмнено изгубената душа е във водата.
3. Душата – сянка или отражение
Но изброените дотук опасности не са единствените, които застрашават душата на дивака. Често той смята сянката или отражението си за своя душа или поне за жизненоважна частица от себе си и като такава тя се превръща в източник на опасност за съществуването му. Защото, ако я настъпят, ударят или прободат, той ще почувствува това, сякаш са го извършили върху него, а ако му бъде отнета (както той е убеден, че може да стане), ще умре. На о. Ветар има магьосници, които разболяват човека, като пробождат сянката му с копие или я разсичат със сабя. Разказват, че след като разбил будистите в Индия, Санкара направил пътешествие до Непал, където имал разногласия с Великия Лама. За да докаже своите свръхестествени способности, той се понесъл във въздуха. Но докато се възнасял, Великият Лама забелязал как сянката му се движела и се носела по земята, забил ножа си в нея, Санкара паднал и си счупил врата.
В Банксовите острови има необикновено дълги камъни, които хората са нарекли „хранещите се духове", защото вярват, че ги обитават могъщи и опасни призраци. Ако сянката на човек падне върху някой от тези камъни, призракът измъква душата му и той умира. Затова тях ги слагат пред домовете си да пазят и ако отсъствуващият собственик изпрати в къщи някого по работа, човекът спира пред вратата и извиква името на собственика, който го изпраща, да не би бдителният дух от камъка да помисли, че е дошъл с лоши намерения и да му стори зло. При китайските погребални церемонии, когато се готвят да сложат капака на ковчега, повечето от стоящите наоколо, с изключение на най-близките роднини, се оттеглят няколко крачки назад или направо отиват в друга стая с убеждението, че ако човек позволи да затворят сянката му в ковчега, ще пострада здравето му. А когато се готвят да спуснат ковчега, присъствуващите отскачат малко назад, да не би сенките им да попаднат в гроба и така да си навлекат беда. Врачът и неговите помощници стоят от обратната на слънцето страна, а гробарите и носачите на ковчега привързват здраво сенките си, като силно се пристягат с лента през кръста. Но не само човешките същества могат да пострадат посредством сенките си. До известна степен и животните са поставени под такава заплаха. Разказват, че в района на варовиковите възвишения на Перак имало малък охлюв, който смучел кръвта от сенките на добитъка и тогава животните започват да слабеят, а и понякога дори умират от загубата на кръв. Древните араби предполагали, че ако хиена настъпи сянката на човек, той губи дар слово и се парализира. А също, че ако при лунна светлина стоящото на покрива куче хвърли сянка на земята и върху нея стъпи хиена, кучето пада сякаш са го дръпнали с въже. Очевидно в тези случаи сянката е равностойна на душата или най-малко се смята за жива част от човека или животното и вредата, нанесена на нея, се възприема като нанесена на тялото.
И обратното, ако сянката е жива част от човека или животното, съществуват обстоятелства, при които нейното докосване може да е също така опасно, както ако се докосне и съответният човек или Животно. Затова дивакът бяга от сянката на определени хора, които по някакви причини смята за опасни. Сред категорията опасни хора той слага по принцип оплаквачките на мъртвите, жените и най-вече тъща си. Индианците шусоуп смятат, че ако сянката на някоя оплаквачка падне върху някого, той ще се разболее. При церемонията по встъпване в пълнолетие курнаите от Виктория предупреждават новопосветените да не допускат женска сянка да падне върху им, тъй като това ще ги направи слабосилни, мързеливи и глупави. Разказват как един австралийски абориген едва не умрял от ужас, когато сянката на неговата тъща паднала върху краката му, докато спял под едно дърво. Страхопочитанието и ужасът, с които неукият дивак гледа на своята тъща, са едни от най-популярните факти от антропологията. Сред племената юин в Нови Южен Уелс имало много строго правило, което забранявало на мъжа да поддържа каквито и да е връзки с майката на жена си. Ако неговата сянка паднела върху тъща му, това се смятало основание за разтрогване на брака. В такъв случай той изпъждал жена си и тя се връщала при родителите си. Въображението на туземците от о. Нова Британия е безсилно да си представи мащаба и същността на бедствията, които биха последвали, ако мъж случайно заговори майката на жена си. Единственият изход за двамата е – единият или другият да се самоубие. Най-тържествената възможна клетва, която може да положи жител на о. Нова Британия, е следната: „Господине, да се здрависам с тъща си, ако не казвам истината!"
В местата, където хората смятат сянката си тясно свързана със своя живот и нейната загуба – съпроводена с болест или смърт, съвсем естествено можем да очакваме те да гледат с грижа и страх как тя намалява, защото това означава съответно спадане на жизнената енергия на собственика й. На Амбойна и Улиасе, два острова, близо до екватора, където по пладне естествено има малка или няма никаква сянка, съществува обичай, хората да не излизат от къщи по това време, защото смятат, че така човек може да загуби сянката на душата си. Мантианите разказват за могъщия воин Тукайтауа, чиято сила се изменяла заедно с дължината на сянката му. Най-силен бил сутрин, когато имал най-дълга сянка, към обед, когато сянката се скъсявала, силата си отивала с нея, точно по пладне стигала до най-ниската си точка, но следобед, когато сянката му започвала да се удължава, тя се връщала. Някакъв герой открил тайната на силата на Тукайтауа и го убил по пладне. Дивите бисиси от Малайския полуостров се страхуват да погребват мъртвите си по пладне, защото смятат, че по индукция късите им по това време сенки биха съкратили живота им.
Но едва ли другаде приравняването на сянката с живота или душата на човека изпъква по-ясно, както в някои обичаи, съществуващи и до ден-днешен в Югозападна Европа. В съвременна Гърция има обичай, когато полагат основите на нова сграда, да заколят петел, овен или агне и да оставят кръвта му да изтече върху основния камък, а после да заровят под него животното. Целта на жертвоприношението е да придаде здравина и устойчивост на сградата. Но понякога, вместо да коли животно, строителят подмамва човек при основния камък, взема мярка на тялото, на част от него или пък на сянката му и я заравя под основния камък, а може и да сложи основния камък върху сянката. Според поверието до една година човекът умира. Румънците в Трансилвания смятат, че човек, чиято сянка е зазидана така, умира в срок от четиридесет дни, затова хората, които минават край ограда или строеж, могат да чуят предупредителен вик: „Внимавай, да не ти вземат сянката!" До неотдавна там все още имало търговци на сенки, чиято делова дейност се състояла в това да доставят на архитектите сенките, необходими за укрепване на стените. Тук мярката на сянката се разглежда като равностойна на самата сянка и като я заравяш, все едно, че заравяш живота или душата на човека, който, лишен от нея, трябва да умре. Значи обичаят заменя старата практика да зазиждат жив човек в стените, или да го зазидат под основния камък на новата сграда, та той да придаде сила и трайност на градежа, или по-точно гневният призрак да броди около мястото и да го пази от врагове.
Едни хора мислят, че душата на човека се крие в неговата сянка, а други (или същите) придават такова значение на отражението си във вода или в огледало. Така „андамезите не смятат сенките, а отраженията си (в която и да е огледална повърхност) за своя душа". Когато хората от племето мотумоту на о. Нова Гвинея видели за първи път образите си в огледало, помислили, че отраженията са душите им. На о. Нова Каледония старите хора са на мнение, че отражението на човек във вода или в огледало е неговата душа; но по-младите, научени от католическите свещеници, твърдят, че това е отражение и нищо повече, също както отражението на палмовите дървета във водата. След като е извън човека, душата-отражение е изложена до голяма степен на същите опасности, на които е изложена и душата-сянка. Зулусите не гледат в тъмни вирове, защото са убедени, че в тях има звяр, който ще им грабне отраженията и те ще умрат. Хората от племето базуто твърдят, че крокодилите имат способността да убият човек, като повлекат сянката му под водата. Когато някой от тях умре внезапно и без видима причина, роднините му смятат, че сигурно крокодил е взел сянката му, когато е преминавал река. На о. Седъл в Меланезия има „вир, в който, надникнеш ли, умираш; злият дух сграбчва живота ти чрез твоето отражение във водата".
Сега можем да разберем защо в Древна Индия и в Древна Гърция имало максима да не гледаш образа си във вода и защо гърците смятали за фатално предзнаменование, ако човек се сънува така отразен. Те се страхували, че водният дух ще повлече отражението (или душата) на човека под водата и ще го остави да загине без нея. Такъв е вероятно произходът на класическия мит за красивия Нарцис, който залинял и умрял, съзерцавайки отражението си във водата.
Това обяснява също и широко разпространения обичай огледалата да се покриват или да се обръщат към стените, когато в къщата умре някой. Хората се боят, че душата, проектирана като отражение в огледалото, може да бъде отнесена от призрака на починалия. Защото обикновено се смята, че до погребението призракът на умрелия се навърта из къщата. Този обичай предлага точен паралел с обичая на народността ару да не спят след кончина от страх да не би душата, излязла от тялото по време на съня, да срещне призрака и той да я отнесе. Ясна е също причината, поради която болните не бива да се виждат в огледало и защо огледалото в стаята на болен се покрива – когато душата може така лесно да избяга, е особено опасно тя да се проектира като отражение в огледалото. Това правило е точно съответствие на правилото при някои народи да не позволяват на болни хора да спят, защото като заспят, душата ще излезе от тялото, а винаги съществува опасността тя да не се върне.
Често се смята, че портретите, също както сенките и отраженията, съдържат душата на човека. Естествено хората, които вярват в такова нещо, не обичат да бъдат фотографирани, защото ако портретът е душата, или най-малкото жизнена част от човека на снимката, онзи, който го притежава, ще е в състояние да упражнява съдбоносно влияние върху оригинала. Индианците от Беринговия проток например вярват, че ако се занимаваш с магия, си в състояние да откраднеш сянката на човек и той, лишен от нея, ще залинее и ще умре. В някакво село по Долен Юкон един изследовател нагласил камерата си, за да снима как хората се движат около къщите си. Докато фокусирал апарата, дошъл главатарят на селото и настоял да надникне под плата. След като получил разрешение, той близо минута гледал съсредоточено движещите се в рефлектора фигури, после внезапно дръпнал главата си и изревал с все сила: „В тази кутия той има на всички ви сенките." Настъпила паника и мигом хората се изпокрили в къщите. Тепехуаните в Мексико живеели в смъртен ужас от фотоапарата и трябвало пет дни да ги убеждават да позират пред него. Когато най-сетне се съгласили, имали вид на престъпници преди екзекуция. Смятали, че като снима хората, фотографът може да им отнесе душите, да ги разкъса и изяде, когато си пожелае. Заявили, че когато снимките стигнат в неговата родина, те ще умрат или ще ги сполети друго някакво зло. Когато доктор Катат и сътрудниците му изследвали областта Бара, на западния бряг на Мадагаскар, туземците внезапно започнали да се държат враждебно. Предишния ден пътешествениците фотографирали, не без трудности, семейството на племенния вожд и сега се оказали обвинени, че са взели душите им, за да ги продадат, когато се върнат във Франция. Всички уговорки били напразни. Затова изследователите се видели принудени в съответствие с обичая на страната да уловят душите, да ги сложат в кошница и да ги върнат на съответните собственици.
Селяните на Сиким изпаднали в пълен ужас и се криели винаги, когато обективът на някой фотоапарат, или „лошото око в кутията", се обърнел към тях. Смятали, че той отнема душите им, като по този начин ги предава във властта на собственика на снимките, и твърдели, че ако се снима природен пейзаж, това ще окаже пагубно влияние върху него. До царуването на покойния цар на Сиам[2] върху сиамските монети не се отпечатвал царският образ, „защото по това време имало силен предразсъдък срещу всякакви портрети. И до сега европейците, които пътуват в джунглата, могат да осигурят незабавното разпръскване на всякаква тълпа, като насочат към нея фотоапарата си. Когато се вземе копие от лицето на даден човек, част от живота му си отива със снимката. Дори и да е бил дарен с годините на Матусалем, владетелят едва ли би позволил животът му да се разпръсне на късчета заедно с монетите."
Поверия от този вид продължават да съществуват в различни части на Европа. Преди немного години на гръцкия о. Карцатос рисували стари жени и те много се разгневили, убедени, че поради това ще залинеят и умрат. В Западна Шотландия има хора, „които отказват да ги снимат, за да не си загубят късмета и дават за пример няколко свои приятели, които се разболели на следващия ден, след като се фотографирали."
Няма коментари:
Публикуване на коментар