ГЛАВА XXII
Думи табу
1. Лични имена табу
Дивакът не може да направи ясна разлика между думи и неща и за него между името и човека или предмета, който то означава, съществува не чисто случайна и идеална асоциация, а действителна и материална връзка. В съзнанието му тя обединява двете така, че с нейна помощ на човека могат да направят магия със същата лекота, както и с косите, ноктите или каквато и да е друга материална част от тялото му. В същност първобитният човек смята името си жива част от собствената си персона и се грижи по подобаващ начин за него. Северноамериканският индианец например „смята името си не просто етикет, а определена част от своята личност, също както очите и зъбите си, и вярва, че злото, сторено на неговото име, ще му навреди не по-малко от раната, нанесена на която и да е част от тялото му. Това поверие откриваме у различни племена от Атлантическия до Тихия океан и то е дало повод за множество странни правила за укриване и сменяне на имената." Когато ескимосите остареят, те вземат нови имена и се надяват да продължат живота си по този начин. Хората от племето толампу от о. Целебес вярват, че напишеш ли името на човека, отнасяш с него и душата му. И днес много диваци смятат имената жива част от себе си и затова полагат големи грижи да ги скрият, за да не дават възможност на зле настроени към тях хора да ги използуват и да им нанесат вреда.
И така, да започнем е диваците, които се намират на дъното на обществената стълбица. Както съобщават, тайната, в която австралийските аборигени пазят личните си имена, „се обяснява до голяма степен с поверието, че ако знае името ви, врагът разполага със средство да ви стори зло с магия". „Австралийският абориген – пише друг автор – не обича да си казва името и несъмнено това нежелание се дължи на страх, че с помощта на името му някой заклинател ще му стори зло." У племената от Централна Австралия всеки мъж, жена и дете има освен собственото си име, което е публично достояние, тайно или свещено име. То се дава от по-старите мъже скоро след раждането и не е известно никому извън напълно посветените членове на клана. Тайното име се споменава само при най-тържествени случаи. Който го произнася пред жени или пред мъже от друг клан, извършва тежко нарушение на племенните обичаи, равностойно на най-крещящите случаи на богохулство у нас. Когато е необходимо, то се произнася само шепнешком, при това след като са взети най-сложни предпазни мерки да не го чуе друг освен членовете на групата. „Туземецът смята, че ако чужд човек научи тайното му име, ще има особена власт да му стори зло с помощта на магия."
Вероятно същият страх е породил подобен обичай у древните египтяни, чиято относително висока цивилизация била странно примесена и оцветена е остатъци от най-ниската степен на дивачество. Египтяните получавали по две имена, известни съответно като истинското име и доброто име, или голямото и малкото име, и по всичко личи, че докато доброто или малкото име било известно, истинското или голямото име внимателно се криело. Брахманът често получава две имена, едно за обща употреба, а другото тайно – известно само на родителите му. Последното се използува само при церемонии от рода на сватба. Обичаят цели да защити личността от магия, тъй като заклинанието действува само в комбинация с действителното име. По същия начин туземците от о. Ниас вярват, че човек може да пострада, ако демони чуят името му. Затова имената на новородените, които са особено изложени на нападенията на злите духове, никога не се произнасят; по същата причина в обитаваните от духове места, каквито са мрачните дълбини на гората, речните брегове или пенливите потоци, хората не се викат един друг по име.
Индианците от племето чиоте пазят имената си в тайна и не обичат да ги чуват произнесени на висок глас, като казват, че на континента или на околните острови има самодиви и дяволчета. Ако знаят имената на хората, те им правят зло, но ако не ги знаят, злосторниците са безсилни. Арауканците почти никога не казват имената си на чужд човек, защото се боят, че така той ще придобие свръхестествена власт над тях. Ако чужденец, който не знае за това суеверие, попита арауканец за името му, той ще се обърне към стоящ наблизо човек и ще го помоли да отговори. „Това нежелание е плод на идеята, която им втълпяват от малки, че ако произнасят името си много често, няма да пораснат и ще останат дребни. Това им нежелание да си казват имената кара много чужденци да смятат, че те нямат имена или пък са ги забравили."
В последния случай човекът сякаш няма задръжки да споменават името му пред чужди хора, не се бои от последиците, които може да донесе разкриването му. Бедата идва единствено ако името се произнесе от собственика му. Защо? Освен това с какво основание той смята, че като произнесе името си, спира своя растеж? Можем да предположим само, че за диваците, които действуват и мислят по този начин, името е част от човека само когато той го произнесе със собствените си уста; произнесено от другиго, то няма жизнена връзка с него и не може да се използува в негова вреда. Както биха твърдели тези първобитни философи, друго ще е, ако човек допусне собственото му име да премине устните му – той се разделя с живо парче от себе си и ако продължава да постъпва така безотговорно, положително ще пропилее силите си и ще разруши здравето си. Сигурно тези елементарни моралисти са сочели на обзетите си от страхопочитание последователи много смазани прахосници, много излинели от болест тела, като ужасяващ пример за съдбата, която рано или късно ще ги сполети, ако си позволят невъздържано да задоволят примамливия навик да произнасят собственото си име.
Както и да го обясняваме, факт е, че много диваци проявяват най-голямо нежелание да произнасят собствените си имена, но нямат нищо против да ги произнасят други хора и дори приканват околните да направят това, за да задоволят любопитството на чужденеца. В някои части от Мадагаскар например е табу човек да каже собственото си име, но вместо него отговаря роб или слуга. Същата, както ни се струва, странна непоследователност е отбелязана и при някои индиански племена. Разказват например, че „за американския индианец името е нещо свято и собственикът му не го разкрива, без да помисли добре. Ако запитате воин от което и да е племе за името му, той направо ще ви откаже или дипломатично ще отклони въпроса в смисъл, че не разбира какво искате от него. Приближи ли се приятел обаче, воинът му прошепва какво се иска от него и приятелят може да каже името, а другият се отплаща, като съответно произнася неговото." Това се отнася например за индианските племена от Британска Колумбия. За тях съобщават, че „един от най-странните им предразсъдъци, който сякаш засяга в еднаква степен всички племена, е нежеланието да си казват имената – така че никога не чувате истинското име на човека от него самия, но си казват взаимно имената без колебание". Същият етикет е установен по целия Индонезийски архипелаг. По правило никой не произнася собственото си име. В обществото на туземците въпросът „Как се казваш?" показва пълна липса на деликатност. Ако при разрешаването на административни или делови въпроси запитат туземеца за името му, вместо да го каже, той ще погледне към другаря си, давайки да се разбере, че онзи трябва да отговори вместо него или направо ще заяви: „Него питай". Суеверието е разпространено навсякъде из Индонезия. Среща се сред племената моту и мотумоту, папуасите от Финшхафен (Северна Нова Гвинея), нуфурите от Холандска Нова Гвинея и меланезийците от Бисмарковия архипелаг. У много южноафрикански племена мъжете и жените никога не споменават имената си, ако могат да накарат друг да направи това вместо тях, но не отказват категорично да ги съобщят, когато няма как да го избягнат.
Случва се наложената върху собствените имена забрана да не е постоянна, а да зависи от обстоятелствата и когато те се променят, тя да престане да действува. Така например когато мъжете нанди предприемат набег, никой у дома не бива да произнася имената на отсъствуващите бойци, за тях се говори като за птици. Ако все пак дете се изпусне и спомене името на някого от заминалите, майката ще го укори с думите: „Не говори за птиците в небето". Когато човек от племето бангала (по горното течение на р. Конго) излезе за риба и се върне с улова си, името му временно престава да се използува и никой не бива да го споменава. Без разлика какво е истинското име на рибаря, го наричат „мвеле". Защото реката е пълна с духове и ако чуят истинското му име, могат да попречат на рибаря да улови много риба или изобщо нещо да улови. Дори когато е уловил рибата и се е върнал с нея, купувачът не бива да се обръща към него по име, а да го нарича „мвеле", че и тогава духовете могат да чуят името му, да го запомнят и да му направят беля друг ден или да повредят рибата, която е уловил, и той да получи малко пари за нея. Затова рибарят има право да наложи тежки компенсации на всеки, който спомене името му, или да принуди несъобразителния бърборко да изкупи рибата му на добра цена, за да му върне късмета. Когато сулките от о. Нова Британия наближават територията на своите врагове гактеите, те се пазят да не ги споменават с истинските им имена, убедени, че иначе враговете им ще ги нападнат и избият. И затова при такива обстоятелства те употребяват вместо названието „гактеи" определението „о лапсиек", т.е. „гнилите пънове", и си представят, че наричайки ги така, правят краката на страшните си противници тежки и трудноподвижни като пънове. Този пример илюстрира крайно материалистичното схващане на сулките за същността на думите. Те предполагат, че само споменаването на израз, означаващ тромавост, влияе по хомеопатичен път и прави трудноподвижни краката на намиращите се далеч врагове. Друга илюстрация на тази странна заблуда дава суеверието на кафрите, че млад крадец може да се поправи, ако извикаш името му над кипящ чайник със светена вода, а после затвориш чайника и оставиш името на крадеца да постои няколко дни във водата. При това съвсем не е необходимо крадецът да знае за какво са използували името му. Моралното пречистване ще се извърши без негово знание.
Както видяхме, ако смятат за необходимо да пазят в тайна истинското име на човека, към него ще трябва да се обръщат на фамилно име или на прякор. По всичко личи, че за разлика от действителните или първичните имена вторите не се смятат част от човека и могат свободно да се използуват и разкриват на всекиго, без това да навреди на неговата сигурност. Случва се, за да не споменат собственото му име, да наричат човека на името на детето му. Известно е например, че „туземците от Джипсланд не допускат човек извън племето да знае имената им, да не би, като ги чуят враговете, да ги използуват за заклинание и да им отнемат живота с магия. Тъй като се смята, че децата нямат (врагове, обикновено говорят за даден човек като „бащата, чичото или братовчеда на еди-кой си", назовавайки дете, и във всички случаи се въздържат да споменават името на възрастен". Алфурите от Посо (о. Целебес) не произнасят собствените си имена и ако искате да се уверите в истинското име на даден човек, не трябва да питате него, а другите. Но ако това е невъзможно, например ако няма никого наоколо, трябва да запитате как се казва детето му и след това да се обърнете към него като „бащата на еди-кой си". Нещо повече, алфурите не обичат да споменават дори имената на деца, така че, когато едно момче или момиче има племенник, или племенница, към него се обръщат като „чичото на еди-кой си" или „лелята на еди-коя си". Както съобщават в чисто малайското общество никога не питат човек за името му, а обичаят да се именуват родителите на децата си се възприема само като средство да не се споменава собственото име на родителя. Авторът, който съобщава това, добавя като потвърждение, че мъжете без деца се именуват на своите по-малки братя. Пораснат ли децата на сухоземните даяки, започват да се наричат според пола им – баща или майка на едно от децата на по-малък брат или сестра на техните родители, или с други думи ги наричат баща или майка на първите им братовчеди. Кафрите смятат за проява на невъзпитание да се обръщат към невястата на собственото й име и я наричат майка на „еди-кой си", още докато е годеница, камо ли като стане жена и майка. При муките, земите и качагите от Асам, след като им се роди дете, родителите изоставят имената си и започват да се наричат баща или майка на еди-кой си. Бездетните двойки получават имена като „бездетния баща", "бездетната майка", „бащата без дете", „майката без дете".
Някои отдават широко разпространения обичай бащата да се именува на детето си на желанието му да утвърди своето бащинство като средство да придобие права над децата си, които преди, при системата на матриархата, принадлежали на майката. Но това не обяснява успоредния обичай майки да се именуват на децата си, който обикновено съществува наред с практиката бащата да се именува на детето си. Още по-малко, ако изобщо е възможно, това обяснява обичаите да наричат бездетни двойки баща и майка на несъществуващи деца, мъже да се наричат на по-малките си братя, да се определят деца като чичовци и лели на някого си или като бащи и майки на първите си братовчеди. Но всички тези обичаи намират просто и естествено обяснение, ако предположим, че те се коренят в нежеланието да се произнасят истинските имена на хората, когато се обръщат към тях или се говори за тях. Вероятно това им нежелание се корени отчасти в страха да не привлекат по този начин вниманието на злите духове и отчасти в опасението да не разкрият името си на заклинатели и да дадат средство, с помощта на което да им бъде сторено зло чрез името.
2. Имена на роднини табу
Логично е да предположим, че така широко разпространената въздържаност по отношение споменаването на личните имена ще отпадне или най-малкото ще намалее сред роднини и приятели. Много често обаче става тъкмо обратното. Правилото важи с най-голяма строгост именно при хора, свързани пряко по кръв или брак. В много случаи на такива хора е забранено не само да произнасят имената си, а дори да произнасят обикновени думи, които наподобяват или имат обща сричка с тези имена. Хората, на които е взаимно забранено да споменават имената си, са най-вече съпрузите – съпругът и родителите на жена му и съпругата и бащата на мъжа й. У кафрите например жената не бива да споменава пред хора името на съпруга си и на всичките му братя, нито пък да употребява забранената дума в обикновения й смисъл. Така например ако съпругът й се нарича У-Мпака (от impaka – дребно животинче от рода на котките, Бел. авт.), тя трябва да използува друго име за зверчето. Освен това на кафърската жена е забранено да произнася, дори да споменава наум, имената на свекъра и на всички мъжки роднини на съпруга си по възходяща линия и винаги, когато сричката под ударение в което и да е от имената им влиза в състава на друга дума, тя трябва да заменя тази дума изцяло с нова или поне да замени само повтарящата се с друга. Този обичай е довел до положението жените да говорят различно от мъжете на т.нар. от кафрите „женски език". Очевидно е много трудно да се разбира този „женски език", защото „няма определени правила за образуване на заменените думи, нито пък е възможно да се състави речник за тях, тъй като броят им е много голям при положение, че може да има много жени, дори от едно племе, на които не се разрешава да си служат с използуваните от други заместители, а не само с първоначалните имена. От своя страна кафърът не може да споменава името на тъща си или тя неговото, но той е свободен да произнася думи, в които се съдържа сричката под ударение в нейното име. Киргизката не смее да произнася имената на по-възрастните роднини на съпруга си, нито да използува думи, които ги наподобяват по звучене. Ако един от тези роднини се нарича например Овчар, тя не може да използува думата овце, а ги нарича „блеещите". Ако той се нарича Агне, тя трябва да говори за агнетата като за „младите блеещи". В Южна Индия съпругата вярва, че ако произнесе дори и насън името на съпруга си, това ще доведе до преждевременната му смърт. У приморските даяки съпругът не може да произнесе имената на тъста и тъща си, без да предизвика гнева на духовете. И тъй като за своя тъст и тъща той смята не само майката и бащата на жена си, но и бащите и майките на жените на братята си и на мъжете на сестрите си, плюс бащите и майките на всичките си братовчеди, броят на думите табу може да е доста голям, а съответно на това нарастват и възможностите за грешки. Объркването се превръща в пълна каша и от това, че даяките често се именуват на обикновени неща като луна, мост, ечемик, кобра, леопард и т.н., така че ако някой от многобройните тъстове и тъщи на мъжа имат такива имена, през устата му не трябва да излизат и тези така обикновени думи. У алфурите от Минахаса (на о. Целебес) обичаят се разпространява и върху думите, които наподобяват по звучене личните имена, и тяхната употреба се забранява. Под тази забрана е поставено най-вече името на тъста. Ако той се нарича, да речем, Калала, неговият зет не може да говори за кон и да споменава обикновената дума за кон – „kawalo",а ще го нарича ездитно животно (sasakajan). Така за алфурите от о. Буру са табу имената на собствените родители и имената на родителите на съпруга или съпругата, дори не се говори за обикновени предмети с думи, които наподобяват по звучене тези имена. Ако например майката на мъжа ти или на жената ти се нарича Далу, което означава бетел, не бива да искаш бетел с обикновеното му название, а да попиташ за „червена уста"; ако ти трябва бетелов лист, не можеш да споменеш думата за него (далу мун), а трябва да кажеш „карон фена". На този остров също е табу да споменеш името на по-възрастен брат в негово присъствие. Престъпването на тези правила се наказва с глоби. На Зондските острови смятат, че ако мъж спомене името на баща си и майка си, ще се провали определена реколта.
У нуфурите от Холандска Нова Гвинея се забранява роднините по брак да споменават взаимно имената си. Поставените под табу имена включват съпругата, тъщата, тъста, чичовците и лелите на жената, а също братята и сестрите на дядовците и бабите им и всички братя и сестри на мъжа или на жената от съответното поколение, но мъжете могат да споменават имената на шуреите си, а жените – не. Табуто влиза в сила преди да се е празнувала сватбата, веднага след като се извърши годежът. На семействата, свързани с годежа на двама свои членове, е забранено не само да произнасят взаимно имената си, но и да се поглеждат и това правило води до много комични сцени при неочаквана среща. Най-стриктно се избягват не само имената, но и всякакви думи, които ги наподобяват по звучене, и на тяхно място се употребяват други. Ако се случи някой да произнесе неволно забранено име, трябва незабавно да се хвърли по очи на пода и да рече: „Споменах погрешно име. Пускам го през цепнатината на пода, за да мога да се храня спокойно."
По западните острови от Торесовия проток мъжът никога не споменава имената на тъста, тъщата, шуреите и балдъзате, а жената е подложена на съответни ограничения. За девера и шурея се говори като за съпруга или брата на някого, чието име може да се спомене и обратно, зълвата или балдъзата наричат съпругата на еди-кой си. Ако мъж случайно употреби името на шурея си, той се засрамва и навежда глава. Срамът му минава едва когато направи подарък като компенсация на онзи, чието име е споменал напразно. Същата компенсация за неволно изпуснато име има по отношение на балдъзата, тъста и тъщата. Да споменеш името на шурея си, е за жителите на полуостров Газела в Нова Британия възможно най-голямото оскърбление, което би могъл да му нанесеш. Това престъпление се наказва със смърт. На Банксовите острови (в Меланезия) са много стриктни наложените върху имената табу на хора, свързани с брак. Мъжът не произнася името на тъста си, не може да споменава името на брата на жена си, но може да споменава името на сестрата на жена си – тя не е нищо за него. Жената не може да произнася името на свекъра си, нито пък, при каквито и да е обстоятелства, името на девера си. На сватовете е забранено не само да произнасят взаимно имената си – те не бива да произнасят обикновени думи, когато се случи да са идентични с тези имена или да имат общи срички с тях. Съобщават например за един туземец от тези острови, който не бивало да използува обикновените думи за „прасе" и „да умреш", защото те влизали в състава на многосричното име на зетя му; научаваме също и за друг нещастник, който не бивало да произнася обикновените думи за „ръка" и за „горещо" заради името на брата на жена си; забранено му било дори да споменава числото „едно", защото думата за „едно" представлявала част от името на братовчеда на жена му.
Нежеланието да се споменават имената или дори срички от имената на хора, свързани с говорещия чрез брак, едва ли могат да се отделят от проявяваното от много хора нежелание да произнасят собствените си имена, имената на мъртвите или на вождовете и царете. И след като резервите по отношение на последните се дължат преди всичко на суеверие, можем да заключим, че резервите по отношение на първата категория имена почиват на същата основа. Вече се доказа, че поне отчасти нежеланието на първобитния човек да споменава собственото си име се основава на суеверен страх да не го използуват враговете – били те хора или духове – против него. Остава да разгледаме сходните обичаи по отношение имената на покойници и на царствени особи.
3. Табу върху имената на мъртвите
Обичаят да не се споменават имената на мъртвите е бил спазван в древността от албанците в Кавказ[1]. Днес той важи в пълна сила сред много диви племена. Научаваме например, че един от най-стриктно, спазваните обичаи сред австралийските аборигени е никога да не споменават името на мъртвец, независимо дали е мъж или жена; споменаването на глас на името на починал било грубо нарушение на най-светите им предразсъдъци и те внимават да не го правят. По всичко личи, че основният мотив за това въздържание е страхът да не повикат по този начин духа на покойния. Но несъмнено е и естественото нежелание да се подновяват претръпнали болки. Веднъж г. Олдфийлд извикал високо името на покойник и хвърлил в такъв ужас един туземец, че онзи побягнал и не посмял да се покаже отново в продължение на няколко дни. При следващата им среща той горчиво упрекнал безотговорния бял човек за неговата нетактичност. Освен това, добавя г. Олдфийлд, „колкото и да се мъчих, не можах да го убедя да произнесе ужасното име на мъртвия, защото по такъв начин щял да се постави във властта на злите духове". Аборигените от Виктория много рядко приказвали за мъртвите, а когато го правели, не споменавали имената им; говорели тихичко за тях като за „загубения" или „нещастния, дето вече го няма". Смятали, че ако споменат име на покойник, ще предизвикат озлоблението на Куит-джил, духа на починалия, който се навърта известно време на Земята, преди да се отправи завинаги към залязващото Слънце. За племената по долното течение на Мъри разказват, че когато починел някой, „те внимателно отбягвали да споменават името му; ако са принудени да го произнесат, го прошепвали, но съвсем тихо, толкова тихо, че както си въобразявали, духът да не чуе гласа им". У племената в Централна Австралия през периода на траур никой няма право да произнася името на починалия освен ако е абсолютно необходимо, и то само шепнешком, от страх да не се обезпокои и раздразни душата на човека, която се разхожда наоколо като дух. Ако духът чуе да се споменава името му, той решава, че роднините не спазват полагащия се Траур за него – нали ако скръбта им е истинска, те не биха могли да понесат името му да се подмята насам-натам. Дълбоко засегнат от коравосърдечното им безразличие, възмутеният дух ще дойде и ще смути съня им.
По всичко личи, че същото нежелание да произнасят имената на мъртвите споделят всички индиански племена от Хъдсоновия залив до Патагония. Да споменеш името на мъртвец пред неговите роднини е ужасна простъпка сред колумбийските гоахири и нерядко се наказва със смърт, защото ако това се случи на ранчото на покойника в присъствието на негови близки родственици, те положително, стига да могат, ще убият на място виновника. Но ако той избяга, наказанието се редуцира на тежка глоба, обикновено два или повече вола.
За такова нежелание да споменават имената на мъртвите се съобщава по отношение на такива отдалечени една от друга народности като самоедите от Сибир и тода в Южна Индия; монголците и туарегите от Сахара; айните от Япония и акамба и нанди от Източна Африка; тингиняните от Филипините и населението на Никобарските острови, Борнео, Мадагаскар и Тасмания. Макар и не навсякъде ясно изявена, основната причина за това нежелание е най-вероятно страхът от духа. Съобщава се с положителност, че това е действителната причина при туарегите. Те се страхуват от завръщането на духа на починалия и правят всичко по силите си да го избягнат и след кончината на някой съплеменник сменят мястото на лагера си, престават завинаги да произнасят името на починалия и се пазят от всичко, което може да се сметне за призоваване на душата му. Затова туарегите назовават отделните хора, като прибавят към личните имена имената на бащите, както правят арабите, никога не говорят за някого като еди-кой си, син на еди-кой си, а на всекиго дават име, което живее и умира заедно с него. И при някои австралийски племена от Виктория личните имена рядко продължават да съществуват, защото туземците смятат, че който приеме името на починал човек, няма дълго да живее; вероятно предполагат, че неговият покоен едноименник ще дойде и ще го отведе в царството на душите.
Същият страх, заради който хората премълчават името на починалия, естествено кара всички е подобно име да го заменят, да не би, когато го произнасят, то да привлече вниманието на духа, защото разумният човек не може да очаква от един дух да прави разлика между различната употреба на едно и също име. Разказват например, че сред южноавстралийските племена от Аделаида и залива Енкаунтър нежеланието да се споменават имената на наскоро починалите е доведено до крайност: онези, които носят името на починалия, изоставят собствените си имена и приемат временни или пък към тях се обръщат с други техни имена, ако случайно имат такива. Подобен случай съществува у някои племена от Куинсленд, но забраната да се използуват имената на мъртвите не е постоянна, макар и да продължава много години. У някои австралийски племена станалата по тези причини промяна е постоянна, старото име се изоставя завинаги и през остатъка от живота си, или поне докато не се принуди да го промени отново по същата причина, човекът е известен е новото си име. У северноамериканските индианци всички хора, било то мъже или жени, които носят името на някой току-що починал, го изоставят и приемат друго и то става официално при първата траурна церемония за починалия. За някои племена на изток от Скалистите планини името се сменяло само през периода на траур, докато при други, по тихоокеанския бряг на Северна Америка, промяната сякаш е трайна.
Понякога, следвайки логиката на това мислене, обичаят се разпространява върху всички близки роднини на покойника и те си сменят имената, каквито и да са били, несъмнено от страх звукът на познатите имена да не привлече скитащия се дух към стария дом. При някои племена от областта Виктория обикновените имена на всички роднини от първо коляно престават да се използуват по време на траура и се заменят с определени, предписани от обичая термини. Смятало се за обида към починалия да се обърнеш по име към някого от опечалените и при такива случаи често се стигало до бой и кръвопролитие. Сред индианските племена в Северозападна Америка близките роднини на покойника често си сменят имената „под впечатлението, че като чуват да се повтарят често познатите имена, духовете ще бъдат привлечени на земята". У индианците кайова името на мъртвия никога не се произнася в присъствието на роднините му и при смъртта на който и да е член на семейството всички останали приемат нови имена. Колонистите на Рейли на Роанок отбелязали този обичай още преди повече от три века. При индианците ленгуа не се споменава името на покойника, а всички останали сменят своите. Те твърдят, че сред тях е била Смъртта, отнесла е списъка на живите и скоро ще се върне за още жертви; и за да й попречат да изпълни коварните си планове, си сменят имената, убедени, че като се върне, макар и да ги има всички в списъка си, Смъртта няма да ги разпознае под новите им имена и ще отиде да търси други жертви. За да избягнат нежеланото внимание на духа, близките на починалия на Никобарските острови приемат нови имена; по същата причина те обръснат главите си, та призракът да не ги разпознае.
Освен това, когато се случи името на покойника да е дума, означаваща обикновен предмет, да речем животно, растение, огън или вода, хората понякога смятат за необходимо да престанат да използуват тази дума в обикновения говор и да я заменят с друга. Очевидно подобен обичай е могъщ фактор за езикови промени, защото там, където той е разпространен, в значителна степен много думи непрекъснато ще отпадат и ще се заменят с нови. Такава тенденция е отбелязана от хора, наблюдавали и описали обичая в Австралия, Америка и другаде по света. За австралийските аборигени например се казва, че „почти всяко племе има различен диалект. Някои племена наричат децата си на обекти от природата, а когато умре човек с такова име, думата отпада от употреба и се налага да се измисли друга за предмета, на който е било наречено детето". Авторът дава за пример случая с човек, чието име Карла означавало „огън"; когато Карла умрял, трябвало да се въведе нова дума за огън. „От това следва – продължава авторът, – че езикът непрекъснато се променя." Така също, ако почине човек на име Нгнке, което означава „вода", цялото племе от южноавстралийския залив Енкаунтър трябва да използува друга дума за вода дълго време след неговата кончина. Авторът, който описва този обичай, предполага, че това може би обяснява присъствието на множество синоними в езика на това племе. Предположението му се потвърждава от онова, което вече знаем за някои племена от Виктория, чийто език включва пълен набор от синоними и по време на траур те се използуват вместо обикновените думи от всички хора на племето. Ако човек на име Ваа („врана") се прости с живота, по време на траура за него никой не може да нарича враната „Waa": всички трябва да говорят за птиците като mazrapart. Когато човек, който се е радвал на титлата Кръглоопашат опосум тръгне по пътя на всяка плът, скърбящите му роднини и цялото племе трябва за известно време да използуват за животното по-звучното име „mannungkuurt". Ако обществото е потънало в скръб поради загубата на уважавана жена, която е носела почтеното име Дропла, истинското име на птицата barrim barrim излиза от употреба и се заменя с tillit tliitsh. И така се променяли задължително имената на черното какаду, сивата патица, гигантския жерав, кенгуруто, орела, кучето динго и т. и.
По-рано подобен случай непрекъснато променял езика на туземците в Парагвай, но при тях веднъж извадена, думата повече не се връщала в употреба. Както разказва мисионерът Добрицхофер, новите думи никнели като гъби след дъжд, защото всички думи, които напомняли имената на мъртвите, се премахвали от езика с прокламация и на тяхно място се измисляли нови. Новите думи се изковавали от старите жени на племената и която получела печата на тяхното одобрение, влизала в употреба и се приемала безропотно от високопоставени и низши, разпространявала се като прериен огън из всички лагери и селища на племето. Бихте се изненадали, разказва същият мисионер, като видите как смирено н мълчаливо цялата народност приема решението на някаква сбръчкана стара вещица и как старите, познати думи изчезват незабавно и напълно от езика и повече не се чуват, дори но силата на навика или от небрежност. За седемте години, прекарани от Добрицхофер сред тези индианци, местната дума за ягуар се променила три пъти, а думите за крокодил, трън и колене на добитък претърпели подобни, макар и не толкова бурни превратности. В резултат на този навик речниците на мисионера се изпълнили със зачеркнати думи, защото твърде често се налагало да се заменят излезли от употреба думи с нови. При много племена от Британска Нова Гвинея човешките имена също са имена на обикновени неща. Хората вярват, че ако произнесат името на покойник, неговият дух ще се върне и тъй като не изпитват желание да го видят, споменаването на името му е табу и винаги, когато се случи това да е обикновена дума от езика, на нейно място се създава нова. Така много думи завинаги са загубени или пък се възраждат с изменено или съвършено ново значение. На Никобарските острови този обичай е имал същия ефект върху езика на туземците. „Сред тях съществува изключително странен обичай – пише г. де Репстор, – който, както може да предположи човек, препятствува много резултатно „творенето на история", или най-малкото предаването на исторически разказ. По едно строго правило, плод на суеверието на жителите на Никобарските острови, името на човека не се споменава след смъртта му. Стига се до такива крайности, че ако, както много често се случва, човекът се е радвал на име като „кокошка", „шапка", „огън", „път" и т.н. в никобарския им еквивалент тези думи престават да се използуват не само като название на покойния, но дори и като имена на обикновени неща; думите отмират от езика и за да се изразяват тези неща, измислят нови или отпадналата от употреба дума се заменя със съответната от друг никобарски диалект, или пък от чужд език. Този необикновен обичай придава елемент на нестабилност на езика, а освен това ликвидира възможността за приемственост в политическия живот и прави несигурен и неопределен, може би дори невъзможен, спомена за отминали събития."
И други работещи в тази област хора са отбелязали факта, че суеверието, което покрива със забрава имената на мъртвите, неизбежно прерязва корените на историческите предания. „Народността кламат – отбелязва г. А. С. Гачет – няма исторически предания, които се връщат повече от век назад по простата причина, че съществува строг закон, който забранява да се говори за личността или действията на покойници, като се споменават имената им. Законът се е изпълнявал строго не само от орегонците, но и от калифорнийците и престъпването му можело да се накаже със смърт. Това наистина стига, за да потъпче всякаква историческа памет у един народ. Как се пише история без имена?"
Но при много племена силата на това суеверие да заличи спомена за миналото е до известна степен отслабена или подкопана от присъщата на човешкото мислене склонност да притъпи и най-дълбоките впечатления; тя неизбежно притъпява и даже изтрива изцяло отпечатъка, оставен върху съзнанието на първобитния човек от тайнството и ужаса от смъртта. Рано или късно споменът за обичните хора избледнява, той проявява по-голяма готовност да говори за тях и техните грубовати имена биват спасени от изследователя, преди да са се изгубили като есенни листа или зимен сняг в огромния и мрачен склад за вехтории от миналото. У някои племена от Виктория забраната да се споменават имената на мъртвите оставала в сила само по време на траура: у едно южноавстралийско племе в околностите на Порт Линкълн тя продължавала много години. У индианците чинук в Северна Америка „обичаят забранява да се споменава името на покойник, докато не минат много години след смъртта му". У индианците пуялуп строгостта на табу намалява след няколко години, когато опечалените са забравили своята скръб, а ако покойникът е бил прочут воин, на него може да се нарече негов потомък, да речем правнук. Но в това племе табу изобщо не се спазва много строго. Както разказва йезуитският мисионер Лафито, като се изключат роднините, името на покойния и подобните нему имена на преживелите го, биват, така да се каже, погребани заедно с трупа, докато болката претръпне и близките могат да „вдигнат дървото и да възкресят мъртвите". Под възкръсване на мъртвите имат пред вид да дадат името на покойника на другиго и така да го превърнат изцяло в негово превъплъщение, тъй като по принципите на първобитната логика името е съществена част от човека, ако не и самата му душа.
Когато бременната лапландка се готви да ражда, тя сънувала някой покоен прадядо или роднина, който я уведомявал за покойник, определен да се роди наново в тялото на нейното дете и следователно чие име то трябва да носи. Ако жената нямала такъв сън, трябвало бащата или роднините да определят името чрез врачуване или да попитат някой магьосник. В деня след събитието кондите празнуват раждането на детето с гощавка, за жреца и цялото село. За да определи името му, жрецът пуска оризови зърна в чаша вода и нарича всяко от тях на покоен прадядо. От движението на зърното във водата и от наблюденията, извършени над личността на бебето, той определя кой от неговите прародители се е появил отново на бял свят в негово лице и в повечето случаи, поне при северните племена, детето получава името на този прадядо. Скоро след като се роди дете у йоруба, се появява жрец на Ифа, богът на пророчествата, да установи душата на кой прадядо се е родила наново в бебето. Щом изясни фактите, той уведомява родителите, че детето трябва да отговаря във всяко отношение на своя прадядо, който сега го одушевява, и ако както често се случва, те признаят своето невежество по въпроса, жрецът им дава необходимата информация. Детето обикновено получава името на преродилия се в него прадядо.
4. Имената на царе и други свещени особи табу
След като видяхме как в първобитното общество имената на най-обикновените хора, били те живи или мъртви, са обект на такава тревожна грижа, няма да се чудим на усилените предпазни мерки, които се вземат, за да се предотврати евентуалната беда, надвиснала над имената на свещените царе и жреци. Името на царя на Дахомей винаги се пази в тайна, защото ако го знае някой злонамерен човек, може да му стори зло. Названията, под които са известни на европейците различните царе на Дахомей, не са истинските им имена, а просто титли, или както ги наричат туземците „силни имена". Те, изглежда, смятат, че няма нищо страшно да се знаят тези титли, тъй като за разлика от собствените имена те не са неразривно свързани с притежателите им. В царството Гала от областта Гера поданикът не бива да произнася рожденото име на самодържеца под страх от смъртно наказание, а обикновените думи, които го наподобяват по звучене, се заменят. Когато царят на централноафриканското племе бахими умре, името му се премахва от езика, а ако то означава някакво животно, незабавно му намират ново название. Например царят често се наричал Лъв и при смъртта на цар с такова име и за лъвовете трябвало да се измисля ново име. Някога в Сиам било трудно да се установи със сигурност името на царя, тъй като внимателно го криели от страх от магьосничество и всеки, който го споменял, го натиквали незабавно в затвора. За царя можело да се говори само като се използуват високопарни титли от рода на „августейшия", „идеалния", „върховния", „великия император", „потомъка на ангелите" и т.н. В Бирма смятали за връх на безбожието да се спомене името на самодържеца; никой не бил в състояние да убеди поданиците му, даже и далеч от родината им, да го споменат; след възкачването си на трона той бил известен единствено с царските си титли.
Нито един зулус няма да изговори името на вожда на племето си, или доколкото ги помни, имената на предшествениците му, нито пък ще произнесе обикновени думи, които съвпадат или просто наподобяват звученето на думата табу. В племето двандве имало вожд на име Ланга, което означава слънце; затова названието на слънцето се променило от „ланга" на „гала" и така останало до ден-днешен, макар Ланга да е умрял преди повече от сто години. На езика на племето кснумайо думата, означаваща „да пасеш добитък", се променила от „алуса" (или „аюса") на „кагеса", защото името на вожда било у-Маю-си. Освен различните табу, спазвани от племената поотделно, всички зулуси били обединени от табу върху името на царя, който властвувал над цялата народност. Затова, докато Панда бил цар на Зулуленд, думата за „корен на дърво", която е uxabo, се променила на „пхаво". Освен това думата за „лъжа" или „клевета" се променила от "impando" на amakwata, защото amacebo съдържа сричка от името на прочутия цар Кечвайо. Тези суеверия обаче се спазват повече от жените, отколкото от мъжете, защото жените изпускат всеки звук, който макар и далечно напомня нещо в имена табу. Дори в „краала" на царя понякога е трудно да се разбере езикът на царските жени, тъй като те се отнасят по този начин не само е имената на царя и неговите прадеди, но и на неговите и на техните братя поколения назад. Когато към тези племенни и народностни табу се прибавят семейните табу върху имената на хора, свързани чрез брак, както вече описахме, лесно разбираме защо в Зулуленд всяко племе има думи, свойствени с"амо за него, а жените имат значителен по обем собствен речник. Освен това на членовете на едно семейство може да е забранено да употребяват използувани от други думи. Може жените от един краал да наричат например хиената с обикновеното й име; жените от съседния да използуват известен неин синоним; а в трети тази замяна да не е възможна и да се наложи да се измисли ново название. По този начин днес езикът зулу изглежда почти двоен – за огромен брой вещи в него има три или четири синонима, които паради сливането на племената, са известни в цял Зулуленд.
Подобен обичай е разпространен в цял Мадагаскар и е довел, както при зулусите, до диалектни различия в говора на отделните племена. На о. Мадагаскар няма фамилни имена; почти всяко лично име се взема от ежедневния език и означава обикновен предмет, действие или качество като например птица, животно, дърво, растение, цвят и т.н. И когато една от тези обикновени думи е име или част от името на племенен вожд, тя става свещена и не може повече да се употребява в обикновения си смисъл. На мястото на изоставеното трябва да се измисли ново название. Лесно е да си представим до какво объркване и несигурност може да доведе това, след като езикът се говори от много племена, а всяко от тях се управлява от дребен вожд със свое свято име. И все още има племена и народности, които се подчиняват на тази тирания на думите, както са правили бащите и дедите им от незапомнени времена. Неудобствата, предизвикани от обичая, са особено силно изразени по западния бряг на острова; там, поради многобройните независими вождове, имената на неща, местности и реки са претърпели големи промени и често настъпва объркване, защото веднъж, след като вождовете им забранят тези, някога обикновени думи, туземците не признават, че са им били известни в предишния им смисъл.
Но табу в Мадагаскар са не само имената на живите царе и вождове, имената на покойните владетели също са забранени, поне в някои части на острова. Например когато умре цар на сакалавите, благородниците и народът се събират на съвет около мъртвото тяло и тържествено избират новото име, под което покойният монарх ще е известен от този момент нататък. След като се приеме новото име, старото, което е носил приживе, става свещено и не може да се произнася под страх от смъртно наказание. Нещо повече, обикновените думи, които имат някаква прилика със забраненото име, също стават свети и се заменят с други. Който произнесе забранени думи, се смята не само за ужасно невъзпитан, но дори за негодник, извършил тежко углавно престъпление. Лексикалните промени обаче са ограничени в областта, където е властвувал мъртвият цар; в съседните области думите продължават да се използуват в стария им смисъл.
Светостта на вождовете в Полинезия се разпространявала естествено и върху техните имена, защото за примитивното мислене те са едва ли не част от самата личност. Така че там установяваме същата систематична забрана да се произнасят имената на вождовете или обикновени думи, които ги наподобяват, на каквато се натъкнахме в Зулуленд и Мадагаскар. В Нова Зеландия например името на вожда се смятало дотолкова свято, че случи ли се да е обикновена дума, тя не можела да се използува в езика и трябвало да се намери друга да я замени. Един вожд от областта южно от Източния нос носел името Марипи, което означавало нож, затова била въведена нова дума за нож (пекча), а старата отпаднала от употреба. На друго място трябвало да сменят думата за вода, защото съвпадала с името на вожда и то би се осквернило, ако наред със святата му особа означава и недостойната течност. Това табу естествено създало обилна реколта от синоними в езика на маорите и новопристигналите пътешественици се озадачавали как съседни племена наричали едни и същи неща по различен начин. Когато на трона на о. Таити се възкачва нов цар, всички думи, които наподобяват по звучене името му, трябва да се заменят с други. Ако едно време се случело някой да е дотам безотговорен, че да използува забранените думи, незабавно убивали не само него, но и цялото му семейство. И все пак въвежданите промени били само временни: със смъртта на вожда новите думи преставали да се използуват и в употреба се връщали старите.
В Древна Гърция, докато са живи, не произнасяли имената на жреците и другите висши сановници, свързани с изпълнението на Елевзинските мистерии. Било престъпление пред закона да ги изговориш. Педантът на Лукиан разказва как се присъединил към тези августейши особи, когато те отвеждали в съда някакъв непочтителен тип, който посмял да ги назове, макар добре да знаел, че това е противозаконно, защото след тяхното освещаване са станали анонимни – загубили са старите си имена и са придобили нови, и то свещени титли. От два надписа в Елевзин личи, че имената на жреците се предавали на дълбините на морето; вероятно са ги гравирали на бронзови или оловни плочки и са ги хвърляли в Саламинския залив. Причината без съмнение била да ги запазят в най-дълбока тайна, а има ли по-сигурен начин да постигнат целта си от това, да ги потопят в морето? Има ли човешки взор, който да ги зърне дълбоко долу в мрачните дълбини на зелената вода? Едва ли би могъл да се намери по-ярък пример за смесване на тленно и нетленно на името и материалното му въплъщение от този обичай на цивилизована Гърция.
5. Табу върху имената на боговете
Първобитният човек създава богове по свой образ и подобие. Ксенофонт навремето си забелязва, че цветът на кожата на негърските богове е черен и носовете им са сплеснати; тракийските богове са румени и синеоки; и ако конете, воловете и лъвовете вярвали в богове и имали ръце, с които да ги нарисуват, без съмнение биха представили божествата си под формата на коне, волове и лъвове. И след като потайният първобитен човек крие истинското си име, защото се бои да не го използуват злонамерените вълшебници, той си представя, че и неговите богове трябва да пазят в тайна истинските си имена, да не би други богове или дори хора да научат мистичните звуци и да им сторят с тях магия. Никъде това примитивно схващане за тайнствеността и магическите свойства на божието име не било така дълбоко залегнало и дотолкова развито, както в Древен Египет, където суеверията били балсамирани от незапомнени времена в сърцата на хората, при това не по-малко резултатно от телата на котките, крокодилите и останалата свещена менажерия в техните изсечени в скалата гробници. Това схващане се илюстрира добре от легендата, която обяснява как коварната Изида измъкнала от великия египетски бог на Слънцето Ра тайното му име. Разказват, че Изида била жена, силна на думи, на която омръзнал светът на хората и тя копнеела за света на боговете. И в сърцето си се питала: „Не мога ли с помощта на великото име на Ра да стана сама богиня и като него да властвувам на небето и на земята?" Защото Ра имал много имена, но великото име, което му давало пълна власт над богове и хора, било известно само на него и на никого другиго. А по това време богът бил вече остарял; лигавел се и слюнката му падала по земята. Тогава Изида събрала слюнката заедно с пръстта, изваяла от нея змия и я сложила на пътеката, по която великият бог минавал всеки ден – към едното или към другото си царство – според волята на сърцето си. И както вървял по своя обичаен път, свещената змия го ухапала, той отворил уста и надал глас, та викът му стигнал до небето. А придружаващите го богове извикали: „Какво те мъчи?" и после се разкрещели „Вижте чудо!" Но той не можел да отговори, челюстите му тракали, крайниците му се тресели и отровата течала из жилите му, както Нил тече по земята. Когато великият бог се овладял, извикал на следовниците си: „Елате, деца мои, плодове на тялото ми, аз съм княз, син на княз, свещеното семе на бог. Баща ми измисли името ми, баща ми и майка ми ми дадоха името и то остава скрито в тялото ми откак съм се родил, та никой да няма магическа власт над мен. Излязох да видя какво съм създал, ходих из две сътворени от мен земи и, о, чудо!, нещо ме ухапа. Какво е то, не зная. Огън ли бе? Вода ли бе? Сърцето ми гори, плътта ми трепери, крайниците ми се тресат. Доведете тук моите чеда с лекуващите думи и разбиращите устни, чиято власт стига до небето." И дошли при него децата на боговете и тъжни били те. Дошла и изкусната Изида и изпълнено с полъха на живота било словото й, и прогонвали болката магиите й, а думите й правели мъртвите да оживеят. Тя казала: „Какво има, божествени отче? Какво става?" Отворил устата си светият бог и казал: „По пътя си вървях, обхождах по волята си двете създадени от мен земи, да се наслаждавам на онова, което съм сътворил и, о, чудо, ухапа ме змия, която не видях. Огън ли е това? Вода ли е? По-студен съм от водата и по-горещ от огъня, облян съм в пот, треперя, очите ми се замъглиха, не виждам небето, влагата покрива лицето ми както през лятото." А Изида рекла: „Кажи ми името си, отче свети, защото ще живее онзи, към когото се обърна по име." Но отвърнал Ра: „Аз създадох небето и земята, аз заповядах да станат планините, аз направих голямото обширно море, аз прострях като завеса двата хоризонта. Аз съм онзи, който като си отвори очите, става светло, а затворя ли ги – се стъмнява. По моя заповед прелива Нил, но не знаят боговете моето име. Хепри съм сутрин, Ра съм по обед, Атум съм привечер." Но отровата не излизала от него; тя прониквала все по-дълбоко и великият бог не можел повече да върви. Тогава Изида му казала: „Не беше името ти туй, което ти ми каза. О, кажи ми името си, та отровата да изчезне; защото ще живее назованият по име." И горяла като огън отровата, и парела повече от пламъка на огъня. Рекъл богът: „Съгласен съм Изида да потърси в мен името ми и то да премине от моята в нейната гръд." Тогава богът се скрил от боговете и останало празно мястото му в кораба на вечността. По този начин отнели името на великия бог и вещицата Изида заговорила: „Изтечи, отрово, махни се от Ра. Аз, аз, а не друг, съм тази, която побеждава отровата и я предава на земята; защото е отнето името на великия бог. Нека Ра живее, а отровата да умре." Така казала великата Изида, царицата на боговете, която познавала Ра с истинското му име."
От разказаното излиза, че истинското име на бога, с което е неразривно свързана неговата власт, се е помещавало едва ли не физически някъде в гърдите му, откъдето Изида го изтръгнала като с хирургическа операция и го присадила на себе си заедно с всичките му свръхестествени способности. В Египет правените по подобие на Изида опити да се присвои властта на върховен бог, като се обсеби името му, не са само легенди за митически същества от далечното минало; всеки египетски магьосник се домогвал по същия начин до такава власт. Вярвало се, че който узнае истинското име, притежава и самото същество на бога или човека и може да принуди дори божеството да му се подчинява, тъй както робът се подчинява на господаря си. Следователно изкуството на магьосниците се състояло в това, да заставят боговете да разкрият имената си и не се спирали пред нищо, за да постигнат целта си. Веднъж предало на магьосника чудотворното познание, в момент на слабост или на забрава, на божеството му оставало само да се подаде смирено на властта на човека или да плати възмездие за непокорството си.
Римляните споделяли вярата в магическите свойства на божиите имена. Когато обсаждали някой град, жреците им, призовавали с установена молитва или заклинание божеството – пазител на селището, и го приканвали да изостави застрашения град и да дойде при тях, а те от своя страна обещавали да се отнасят с него също така добре, дори по-добре, отколкото в стария му дом. Затова името на божеството – пазител на Рим, се пазело в дълбока тайна, та враговете на републиката да не могат да го подмамят, тъй както римляните примамили много богове да изоставят като плъхове злощастните градове, които ги приютявали в по-щастливи дни. Затова истинското, име не само на божеството-пазител, но и на самия град, било обвито в тайна и не бивало никога да се произнася, дори и при. свещените обреди. Някой си Валерий Сорани, който посмял да разкрие безценната тайна, вероятно бил убит, но във всеки случай не свършил добре. Изглежда, че и на древните асирийци било забранено да споменават мистичните имена на градовете – а едва ли не до наши дни кавказките черемиси[2], водени от суеверни мотиви, пазят в тайна имената на селата си.
Ако читателят е имал търпението да проследи това изложение на предразсъдъци, свързани с лични имена, вероятно ще се съгласи, че тайнствеността, с която често са забулени имената на царствените особи, съвсем не е изолирано явление, не е произволна проява на дворцова сервилност и обожание, а само конкретно приложение на всеобщ закон на първобитното мислене и той включва в действието си обикновени хора и богове, царе и жреци.
Няма коментари:
Публикуване на коментар