ПРАЗНИТЕ МЕСТА НА МИСЛИТЕ

      РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА

      — 1 —

      За да бъдем справедливи към „Раждането на трагедията“ (1872), е необходимо да забравим някои неща. Произведението _въздействаше_ и просто заслепяваше с онова, което по принцип бе погрешно в него — със своето практическо изследване относно евентуалното разглеждане на _Вагнерианството_ като симптом на _възход_. Точно поради това произведението е събитие в живота на Вагнер: от тук нататък на него се възлагат големи надежди. И днес, при определени обстоятелства, най-вече във връзка с Парсифал, ми задават въпроса: как съм могъл да имам такова високо мнение относно _културната стойност_ на това движение. Творбата често бе цитирана като „възраждане на трагедията от духа на музиката“ — просто хората са имали слух само за новата формула на изкуството, намеренията и задачата на Вагнер — и поради това не са чули същественото. Точното заглавие би било „Единство и песимизъм“ — поука за това, как гърците са се справили с песимизма, с какво са го _преодолели_… Именно трагедията доказва, че гърците _не са били_ песимисти — Шопенхауер греши тук, както впрочем и навсякъде. Разглеждано непредубедено, „Раждането на трагедията“ е просто ненавреме появило се произведение — не е за вярване, че то _бе започнато_ сред тътена на битката при Вьорт. Тези проблеми премислях в студените септемврийски нощи пред стените на Мец, когато служех в лазарета — човек направо би помислил, че тези редове са поне петдесет години по-стари. Произведението е политически индиферентно — „не-немско“, както бихме се изразили днес — то вони отблъскващо хегелиански и леко ухае на погребалния шопенхауеров парфюм. Една „идея“ — за противопоставянето на „дионисиевото“ и „аполоновото“, преведена на метафизичен език — и самата история като развитие на тази „идея“ — е издигната в трагедията като противоположност на единството. От тази гледна точка тук са противопоставени неща, които никога не са се срещали лице в лице — сега те са осветени и _разбрани_ поотделно… Например операта и революцията… Разбирането, осмислянето на _Дионисиевия_ феномен при гърците се крие в две решаващи _новости_, разгледани в книгата: едното е първичната психология, което е коренът на цялото гръцко изкуство. Второто е вникването и изясняването на Сократизма — Сократ, разгледан като оръдие на гръцкото разложение и за пръв път разпознат като типичен _декадент_. „Разумността“ _против_ инстинкта. „Разумността“ на всяка цена — разгледана като опасна сила, погребваща живота. Цялата книга е едно дълбоко и враждебно мълчание за християнството. То не е нито „аполоново“, нито „дионисйево“, то _отрича_ всички естетически ценности — единствените ценности, които „Раждането на трагедията“ признава и утвърждава. Християнството е в най-дълбок смисъл нихилистично, докато дионисиевият символ достига пределните граници на _утвърждаването_. За християнските проповедници все пак е загатнато — като за „коварни гномове“, като за „подмолното“…

      — 2 —

      Това начало е извънредно забележително. Същината на моя опит е в това, че _открих_ единственото сходство в историята — с което пръв разбрах прекрасния феномен на дионисиевото. А разобличавайки Сократ като _декадент_, неопровержимо доказах, че сигурността на психологическия ми похват не е и най-малко заплашена от опасността на която и да е морална идиосинкразия. Посочването на морала като симптом на декадентството е една новост, една първостепенна безпримерност в историята на познанието. С тези две открития се издигнах високо над глупавия брътвеж за оптимизма _contra_ песимизма. Аз пръв прозрях истинското противоречие — _изроденият_ инстинкт, подмолно притаил жаждата си за отмъщение към живота (християнството, философията на Шопенхауер и донякъде тази на Платон, както и целият „идеализъм“ като съвсем типична форма) — и формулата на _висшето утвърждаване_, родена от изобилието и свръхизобилието, едно _да_ без всякакви предразсъдъци, отправено към мъката, към вината, към всичко дискусионно, към всичко чуждо на действителността… Това последно, весело и спонтанно _да_, отправено към живота, не е само най-висш възглед, а същевременно и най-дълбокият, най-строго потвърден и поддържан от науката и истината. Формите на съществуване, отречени от християнските и другите нихилисти, стоят на ценностната стълбица безкрайно по-високо от онова, което _декадентските_ инстинкти утвърждават. За да се разбере това, е необходима смелост, а като нейно условие — и излишък на сила — защото смелостта _може_ да стигне единствено докъдето й позволява силата — според мярата си за сила тя се доближава до истината. За силните познанието и утвърждаването на реалността са точно такава необходимост, каквато са за слабите страхът и _проклятието_ над реалността — „идеалът“… Слабите не могат да опознават — _декадентите_ се _нуждаят_ от лъжата — тя е тяхно условие за съществуване. Онзи, които не само разбере думата „дионисиево“, а който разбере и _себе си_ в нея, — не се нуждае от отричането на Платон, на християнството или на Шопенхауер — той вече _подушва разложението_…

      — 3 —

      Доколко съм открил и изяснил понятието „трагично“, а също и крайното познание за психологията на трагедията, може да се прочете в _Залезът на боговете_. — „Утвърждаването на живота и в най-страшните и трудни проблеми; на волята за живот, която жертва своите най-висши типове, за да задоволи собствената си неизтощимост — _това_ аз нарекох дионисиево, в него открих моста към психологията на _трагическия_ поет… Не да се освободиш от страха и състраданието, не да се пречистиш от някакъв опасен афект чрез несдържано разтоварване — както смяташе Аристотел, а преодолявайки болката и състраданието ще изпиташ върховното удовлетворение от това — _да се отъждествиш_ с раждането — онова удовлетворение, съдържащо и _удоволствието от унищожението_…“ В този смисъл имам правото да се смятам за първия _трагически философ_ — това ще рече пълна противоположност и антипод на песимистичния философ. Преди мен не съществува превръщането на дионисиевото във философски патос — липсва _трагическата мъдрост_ — напразно съм я търсил у най-великите гръцки философи, живеели два века преди Сократ. Остана ми едно колебание към _Хераклит_, в чието присъствие се чувствам по-приятно, отколкото с другите. Утвърждаването на отмирането и _унищожението_, което е решаващо в дионисиевата философия; утвърждаването на противоречията и войната, утвърждаването на _бъдното_ дори при радикално отхвърляне на _действителността_ — ето тук може да се долови онова, което е в природата ми. Учението за „вечното връщане“ — ще рече безусловният и безкрайно повтарящ се кръговрат на нещата — това учение на Заратустра — може да е било проповядвано още от Хераклит. В свещената Стоа, която свързваме предимно с неговото име, се съдържат някои признаци за това.

      — 4 —

      От тези писания говори една чудовищна надежда. Всъщност аз нямам никакво основание да изоставя надеждите си за едно дионисиево бъдеще на музиката. Ако избързаме с един век, ще установим, че моят атентат е насочен срещу продължаващото вече две хилядолетия оскверняване на човечеството, срещу антиприродата. Онази нова жизнеутвърждаваща сила, която поема в ръце великата задача за извършване на висша селекция, включително и безмилостно унищожаване на всичко изродено и паразитно, ще върне на света _необходимото пълнокръвие на живота_, от което трябва да покълне и израсте дионисиевото състояние. Предричам _трагическа епоха_: висшето жизнеутвърждаващо изкуство — трагедията — ще се възроди тогава, когато човечеството приеме съзнателно най-жестоките, но неизбежни войни, _без да страда от това_… Като психолог имам право да добавя, че онова, което съм чул на младини във вагнеровата музика, няма нищо общо с Вагнер, че когато описвам дионисиевата музика, описвам _онова_, което аз съм чул, че инстинктивно трябва да преведа и преобразя всичко на езика на новия дух, който нося в себе си. Доказателство за това, _толкова силно, колкото би могло да бъде едно доказателство_, е съчинението ми „Вагнер в Байройт“: при всички психологически неща от решаващо значение говоря единствено за себе си — навсякъде, където в текста е употребено името на Вагнер, може без уговорки да се постави моето или това на Заратустра. Образът на художника на _дитирамбата_ е изцяло образ на предишния ми живот — обрисуван с мощна дълбочина, без дори и за миг да се докосва до Вагнеровата реалност. Самият Вагнер имаше понятие за това — той не се припозна в съчинението ми. В този смисъл „мисълта за Байройт“ се превърна в нещо, което не е загадка за познавачите на Заратустра — в онова _велико пладне_, когато избранниците се посвещават на най-висшите задачи — кой знае? Мечтата за един празник, който и аз ще доживея… Патосът на първите страници е световноисторически, _погледът_, за който става дума на седмата страница, е същински поглед на Заратустра. Вагнер, Байройт и цялата немска окаяност са просто един облак, в който се оглежда безкрайният мираж на бъдещето. Всички мои важни психологически черти са въплътени във Вагнер — едновременното съжителство на най-светли и на съдбоносни сили, волята за власт — каквато никой не е притежавал, безрезервната решителност в областта на духовното, безкрайната сила и воля за учение, която обаче не потиска волята за дело. Всичко в това съчинение е пророческо: близкото възкресение на гръцкия дух, необходимостта от _анти-Александровци_, които отново да _вържат_ веднъж разсечения Гордиев възел на гръцката култура… Тук прозвучава световноисторическият акцент, въвеждащ понятието „трагически възглед“ — изобщо съчинението изобилства от световноисторически акценти. Това е най-страшният обективизъм, който съществува: абсолютното осъзнаване на това, какво съм, се проектира върху някаква случайна реалност — истината ми говореше сякаш от безкрайни глъбини. По-нататък, на стр. 46, с решаваща сигурност и пророчество е описан _стилът_ на Заратустра, а едва ли някой ще сътвори такъв величествен израз на неговия връх — актът на чудовищно пречистване и възвисяване на човечеството, какъвто ще откриете на страниците от 35 до 37.