Защо съм една
съдба
(1)
Аз познавам
ориста си. Един ден тя ще свърже с името ми спомена за нещо чудовищно — за една
криза, каквато земята не е познавала, за най-трагичния сблъсък, с една
развръзка, насочена _против_ всичко, в което дотогава са вярвали, което е било
изисквано и свещено. Аз не съм човек, а динамит. Нищо в мен не е свързано с
религиозни подбуди — всички религии представляват за мен афери на сбирщината,
на сганта; след допир с религиозни хора бързам да си измия ръцете… _Не желая_
никакви „вярващи“, до толкова съм злонамерен към вярата, че не вярвам и на себе
си — никога не се обръщам към масите… Изпитвам чудовищен страх, че един ден ще
ме обявят за _светец_ и сигурно сте отгатнали защо издавам тази книга _преди_
това — за да се предпазя от безчинства… Не искам да бъда светец, по-добре
палячо… А и вероятно съм палячо… Въпреки това, а може би по-скоро _затова_ —
тъй като до днес не е съществувало нищо по-измамно от светеца — чрез мен говори
самата истина. Но моята истина е _ужасна_ — защото истина до днес се наричаше
_лъжата_. _Преоценка на всички ценности_ — ето я формулата ми за акта на
висшето човешко самосъзнаване — и този акт у мен се е превърнал в плът и гений.
Ориста изисква от мен да бъда първият _почтен_ човек, да се противопоставя на
човешката заблуда… Аз пръв открих истината, защото пръв почувствах лъжата — просто
я _подуших_… Моят гений се крие в обонянието ми… Аз противореча на всичко,
както никой друг — и въпреки това съм противоположността на един дух на
отрицанието. Аз съм безподобен _благовестител на радостта_ и познавам задачи от
такъв ранг, че за тях не е съществувало понятие — едва след меч започва
надеждата… Заедно с всичко това аз по необходимост съм избранник на съдбата…
Защото когато истината влезе в битка с хилядолетната лъжа, ще преживеем такива
сътресения, такива земетръсни гърчове; размествания на планини и долини,
каквито не сме и сънували. Понятието „политика“ би се изразходвало изцяло в
една душена война и би се преродило с ново съдържание; властническите
учреждения на старото общество — до едно основаващи се на лъжата — биха били
вдигнати във въздуха; ще избухнат войни, каквито Земята още не познава. И едва
след мен в света ще се появи _великата политика_.
(2)
Желаете ли да
чуете формулировката на една съдба, _която ще бъде човек_? Тя се намира в моя
Заратустра.
_— и който
трябва да бъде творец в добро и зло, наистина той трябва да бъде по напред
рушител и да разбива ценности._
_Така
върховното зло принадлежи към върховната добрина: а тя е творческото начало_.
/„Тъй рече Заратустра“, II част, За себенадмогването. Превод Жана Николова-Гълъбова./
Аз съм най
ужасният човек, който е съществувал някога — това не изключва да бъда и
най-благодетелният. Познавам удоволствието от _разрушението_ й такава степен,
каквато съответства на моята разрушителна _сила_ — и при двете съм пленник на
дионисиевата си натура, която не може да отдели действеното отрицание от
утвърждаващото слово. Аз съм първият _безнравственик_ и в този смисъл съм
_унищожите лят par exellance_.
(3)
Не са ме
питали, а е трябвало да ми зададат въпроса: какво означава в моите уста
_Заратустра_ — в устата на първия безнравственик; защото то е противоположно на
онова, което представлява чудовищната самотност на този персиец в историята.
Заратустра пръв видя в борбата между доброто и злото най-важното колело на
двигателния механизъм — преводът на морала на езика на метафизиката — като
сила, като причина, като цел за себе си защото този превод е _негово_ дело. Но
в основата си този въпрос е и отговор. Заратустра _създаде_ това съдбовно
заблуждение — морала — следователно той трябваше да бъде и първият, който ще го
_опознае_. Не само защото в тази област той има по-богат опит от всеки друг
мислител — цялата история е всъщност експериментално опровержение на закона за
така наречения „Обичаен световен ред“ по-важното е, че Заратустра е далеч
по-истински от всеки друг мислител. Единствено неговото учение приема
истинността за висша добродетел — т.е. противоположно на _страхливостта_ на
идеалиста, който проклина реалността — Заратустра е по-храбър от всички
мислители, взети заедно. Да говориш истината и _умело да си служиш с лъка и
стрелата_ — това е стара персийска добродетел. Разбирате ли ме?… Преодоляването
на морала чрез истинност — преодоляването на моралистите в тяхната
противоположност — в _мен_ — това означава в моите уста името на Заратустра.
(4)
Две са
всъщност основните отрицания, които включва моята дума _безнравственик_. Веднъж
отричам онзи тип човек, който досега се приемаше за най-висш — _добрия,
благосклонния и благодетелния_. От друга страна отричам един вид морал, станал
господстващ като морал за себе си, _декадентския_, по-точно _християнския_
морал. Позволете ми да посоча второто като решаващо — защото надценяването на
доброто и доброжелателното като цяло за мен _упадъчно_, признак на слабост,
несъвместимо с възходящия и утвърждаващ се живот: при утвърждаването
отрицанието и _унищожението_ са задължителни предпоставки. Сега нека се върнем
при психологията на добрия човек. За да оценим стойността на един човек, трябва
да пресметнем цената, необходима за неговото запазване — трябва да познаваме
условията му на живот. Условието за съществуването на добрия е _лъжата_ —
казано иначе: на всяка цена да _отказваш_ да видиш как е изградена реалността —
а тя изобщо _не е така_ създадена, че да предизвиква единствено нашите
добродетелни инстинкти, а още по-малко желанието да се оставим вечно в
добродушните ръце на късогледи доброжелатели. Непрекъснато да съзираш в
затрудненията и бедствията упреци, които задължително _трябва да се отстранят_
— за мен това е _нелепост_, това е нездраво, болестно, съдбовна глупост — почти
каквото би било желанието за премахване на лошото време — примерно от
състрадание към бедните. В големия обхват на цялото ужасите на реалността —
изразени в афекти, страсти, воля за власт — са несравнимо по-необходими,
отколкото малкото, дребното щастие, така наречената „доброта“; последната е
обусловена само от лъже-инстинкти и трябва да бъдем винаги внимателни, когато
претендира за мястото си. Ще имам удобен случай да докажа невероятно лошите
последствия, които _оптимизмът_ е нанесъл на историята, този изрод на homines
optimi /Висшите хора/. Заратустра, който пръв откри, че да си оптимист е точно
толкова _упадъчно_, колкото да си и песимист, ако не и по-лошо, казва:
_„Добрите хора никога не говорят истината. На фалш ви учат добрите — вие сте
родени и прикрити в техните лъжи. Всичко е в основата си затруднено и изкривено
от доброто“._ За щастие светът не е изграден само върху инстинкти, улесняващи
добродушното стадо в намирането на ограниченото щастие: нито върху изискването,
щото заобикалящото ни да бъде „добро“, „благосклонно“ и „добродушно“; нито пък,
както би желал г-н Херберт Спенсър — върху алтруизма — всичко това би
означавало отнемане на великия характер на действителността, кастриране на
човечеството и свеждането му до едно мизерно китайство. _А точно това се
опитаха… Именно това нарекоха морал…_ В този смисъл Заратустра посочва добрите
хора или като „последни хора“, или като „началото на края“; той ги чувства като
_най-вредните хора_, съществуващи за сметка на _истината и бъдещето_.
Добряците
именно — те _не могат_ да творят, те винаги са началото на края:
— те винаги
разпъват на кръст оногова, който пише нови ценности на нови скрижали, те
принасят в жертва на _себе си_ бъдещето, те разпъват на кръст цялото човешко
бъдеще!
Добряците — те
винаги са били началото на края.
И каквато
вреда да могат да донесат злите люде, _вредата на най-добрите е най-вредната
вреда_! /„Тъй рече Заратустра“, III част, За вехти и нови скрижали, 26. Превод
Жана Николова-Гълъбова./
(5)
Заратустра,
първият психолог на доброто, е следователно приятел на злото. Ако един
_упадъчен_ тип човек се изкачи в ранга на висшия тип, то това би могло да се
получи единствено за сметка на по-силния, на жизнеутвърждаващия. Ако стадото
като цяло излъчва най-чисти добродетели, то човекът-изключение може да бъде
окачествен като зъл. Ако лъжливостта на всяка цена се възползва от думата
„истина“, то тогава същинската истина би трябвало да се открие под най-грозните
имена. Тук Заратустра не се колебае — именно от познанието на „най-добрите“ е
ужасен той, мислейки за човечеството — от тази негова противопоставяща им се
воля са израснали крилете му, „които го носят към далечните бъднини“. — Той не
крие, че _неговият_ тип човек — един относително свръхчовешки тип — свръх
именно по отношение на _доброто_, че добрите и справедливите биха нарекли
неговия свръхчовек _дявол_…
О, вие,
върховни люде, които срещна моето око! Ето моето съмнение във вас и моя потаен
смях: аз отгатвам, вие бихте назовали моя свръхчовек дявол!
С душата си
сте толкова чужди на великото, че свръхчовекът би бил за вас страшен в своята
доброта! /„Тъй рече Заратустра“, II част, За човешкия ум. Превод Жана
Николова-Гълъбова./
Само тук и
никъде другаде искам да поясня онова, което желае Заратустра: съчиненият от
него човек е всъщност концепция за реалността _такава, каквато е_: а тя самата
е достатъчно силна, не се е отчуждила от себе си, _тя е самата тя, всичко
ужасно и въпросително тя носи в себе си — едва чрез нея човек би станал човек…_
(6)
Употребих за
себе си думата _безнравственик_ и в друг смисъл — като израз на самопочитание,
на самоотличие — горд съм, че тази дума ме противопоставя на цялото човечество.
Никой преди мен не е почувствал не е усетил _християнския_ морал _под_ себе си
— за това е нужно да си превзел поразяващи висини, да притежаваш орлов поглед и
нечувана психологическа дълбочина. Досега християнският морал бе храм за всички
мислители — те бяха най-преданите му служители. Кой преди мен се е спускал в
ония пещери, разнасящи зловонния отровен дъх на този идеал —
_светоотрицанието_? И кой изобщо е предполагал, че тези пещери _съществуват_? И
изобщо кой от философите преди мен бе истински _психолог_, а не неговата
противоположност — „висш лъжец“, „идеалист“? Преди мен изобщо не е имало
психология. Да бъдеш пръв _тук_ — това може да е проклятие, но при всички
случаи е съдба… _Защото и първият бива презиран_. Страх ме е, че се
_отвращавам_ от човечеството…
(7)
Разбрахте ли
ме? Онова, което ме разграничава и ме държи настрана от останалото човечество,
е фактът, че аз _открих_ християнския морал. По тази причина се нуждаех от
дума, която да означава предизвикателство. Да не съзреш своевременно тези неща
— това за мен означава нечистоплътност, тежаща на съвестта на човечеството, а
също и самозаблуждение, превърнало се в инстинкт; сякаш основната ти воля те
насочва към това, да не виждаш нищо случило се — нито причинност, нито
действителност — това наричам аз престъпно фалшифициране на _психологията_. Да
не виждаш християнството — това е _par exellance престъпление срещу живота_…
Хилядолетията, народите, първите, последните, философите и старите баби —
въобще пет-шест мига от историята, аз съм седмият — всички са еднакво достойни
за тази присъда. Досега християнинът беше „морално същество“ — един куриоз,
нямащ равен на себе си — и _като_ „морално същество“ — измамен, абсурден,
толкова _вреден сам за себе си_, че дори и някой, който дълбоко презира
човечеството, не би могъл и да мечтае за това. Християнският морал е най-злата
форма на волята за измама, най-грозният храм на човечеството — онова
човечество, което той сам погуби. В този смисъл ме ужасява _не_ заблуждението
„като заблуждение“, _не_ и хилядолетното отсъствие на добра воля, възпитание,
дистанция, смелост в областта на духа — по-скоро ме ужасява недостигът на
естественост, на природа, отвратителният факт, че _антиприродата_ е приета като
морал, като закон — при това с висши почести; именно като категорически
императив _антиприродата_ продължава да тегне над човечеството! Да сгрешиш в
такава степен — _не_ като индивид, _не_ дори и като народ, а като
_човечество_!… Да поучаваш всички как да презират най-първичните жизнени
инстинкти, да _повалиш_ един дух, за да съсипеш тялото; да изнамериш нещо нечисто
в главната предпоставка за живот — пола; да търсиш лошия и зъл принцип в
най-дълбоката и съкровена необходимост за развитието — _строгия_ егоизъм; да
придадеш обратен смисъл на типичните признаци на упадък и на противоположността
на инстинкта, т.е. да видиш по-висша ценност, даже _ценността за себе си_ в
отнемането на личностното от личността, в „любовта към ближния“!… Нима самото
човечество е _декадентско_? Винаги ли е било такова? Извън всякакво съмнение е,
че дълго време са му били _проповядвани_ само декадентски ценности, посочвани
като висши. Моралът, лишен от индивидуалност, е _par exellance_ упадъчен;
изразът „аз пропадам“, преведен в императивна форма, означава: „Всички вие
_трябва_ да пропаднете!“ Този морал, единствено проповядван досега, моралът на
обезличаването, издава волята за края, _отрича_ живота в най-съкровените му
глъбини. Остава възможността, че все пак се изражда не цялото човечество, а
само онзи паразитен вид, _духовникът_, който чрез морала се самоопредели да
посочва ценностите, които видя в християнския морал и средствата за власт… В
този смисъл _съм на мнение_, че учителите, водачите на човечеството, изобщо
теолозите като цяло, са били _декаденти_. _Оттук_ и преоценката, превръщането
на ценностите в жизнено враждебни, оттук — моралът… _Дефиниция на морала_ —
това е идиосинкразия на _декадентството_, което крие тайната мисъл _да отмъсти
на живота_ — при това го върши успешно. Аз смятам _тази_ дефиниция за правилна.
(8)
Разбрахте ли
ме? Тук няма нито дума, която да не съм произнесъл още преди пет години чрез
словото на Заратустра. _Откриването_ на истинската същност на християнския
морал е достижение, което няма равно на себе си, то е истинска катастрофа.
Който се издигне над неговите предразсъдъци, е форсмажорен, една съдба — той
пречупва на две човешката история. _Преди_ и _след_ него… Мълнията на истината
улучи точно онова, което досега бе на върха: онзи, който разбере _какво_ е било
унищожено, нека провери внимателно дали все още държи нещо в ръцете си. Във
всичко онова, което до вчера е било „истина“, е доловена и разпозната вредната,
потайна и подмолна лъжа, съзряно е коварството да бъде _изсмукан_ и обезкръвен
истинският живот, и то под святото прикритие „подобряване на човечеството“.
Моралът като _вампирство_… Онзи, който е разкрил морала, едновременно е открил
и незначителността на всички ценности, в които вярва или е вярвал; в
най-почитания и възвисяван до _святост_ тип той вече не вижда нищо, достойно за
уважение и почитание, а само съдбовния тип на гибелното израждане, съдбовен,
защото _той заслепява_… Понятието „бог“, изнамерено сякаш като антипонятие на
„живот“ — именно това „бог“ въплъти всичко вредно, отровно, цялата смъртна
вражда към живота, в чиито ужасен израз то се превърна! Да изнамериш
„отвъдното“, „истинския свят“, за да обезцениш _единствения_ свят, който
съществува — за да лишиш от цел, смисъл и задача цялата земна реалност? Да
изнамериш понятията „дух“, „душа“, та дори и „безсмъртна душа“, за да презреш
тялото, да го разболееш — „осветиш“ — за да придадеш на всички неща в живота —
хранене, жилище, духовна диета, болнично обслужване, чистота, хигиена и колко
още неща — една ужасна лекомисленост и несериозност! Вместо телесно здраве —
„спасение на душата“ — искам да кажа _folie circulaire_ /Въртяща се в кръг
глупост/ между спазъм на разкаянието и спасителната истерия! Да измислиш
понятието „грях“ заедно с принадлежащия му инструментариум за мъчение;
„свободната воля“ — за объркване на инстинктите; да създадеш от недоверието към
инстинкта втора природа. Да създадеш понятията „себеотричане“ и
„себеотхвърляне“ — това са истинските признаци на _декадентството_; да _бъдеш
подмамен от_ вредното и да не _искаш_ да откриеш полезното за самия тебе; да
създадеш ценност от саморазрушаването, т.е. да го определиш като „задължение“,
като „святост“, като „божествено“! Накрая — и това е най-ужасното — в понятието
_добър_ човек да включиш партията на всички слаби, болни, неудачни, негодни,
страдащи за самите себе си, всичко онова, _което трябва да пропадне_ — да
отхвърлиш закона за _селекцията_, да създадеш идеал в противопоставянето на
гордото, успялото, утвърждаващото, вярващото в бъдното и желаещото да твори и в
бъдеще човечество — това всъщност означава _злина_… И във всичко това сме
вярвали, приемали сме го като морал! Ecrasez l’infame! /Смажете уродливата!
(фр.) — има се предвид морала; на немски думата е в женски род. (Бел. ред.)/
(9)
Разбрахте ли
ме? — _Дионис срещу Разпнатия_…
Няма коментари:
Публикуване на коментар