Хорхе Луис Борхес

Кенингите

      Една от най-студените лудости, които литературните истории отбелязват, са загадъчните упоменавания или кенингите в поезията на Исландия. Разпространили са се към стотната година: време, в което тулирите, или безименни повтарящи се рапсоди, били изместени от скалдите, поети с лични намерения. Обичайно е кенингите да бъдат отдавани на упадъка; но тази депресивна преценка, в сила или не, съответства на решението на въпроса, не на неговото поставяне. Нека ни е достатъчно да признаем засега, че са били първата преднамерена словна наслада на една инстинктивна книжнина.

      Започвам с най-коварния от примерите: един стих от множеството вметнати в _Сага за Гретир_.

      Героят уби сина на Мак;

      имаше буря от мечове и храна за гарвани.

      В тъй прославен ред, доброто противопоставяне на двете метафори — шумна едната, жестока и сдържана другата — изгодно измамва читателя, позволявайки му да предполага, че става дума за един-единствен силен предусет за някоя битка и нейния остатък. Друга е нескопосната истина. _Храна за гарвани_ — да го признаем най-сетне — е един от предустановените синоними на _труп_, както _буря от мечове_ — на _битка_. Тия равнозначности са били именно кенингите. Да ги задържат и прилагат, без да се повтарят, е бил горестният идеал на ония първобитни книжовници. В добро количество, те позволявали да се превъзмогнат трудностите на една строга метрика, много взискателна относно алитерацията и вътрешната рима. Тяхната употреба, несвързана, може да се наблюдава в тези редове:

      Унищожителят на челядта на великаните

      скърши силния бизон на ливадата на чайката.

      Тъй боговете,

      докато пазителят на полето се оплакваше,

      сокола на брега сломиха.

      От малка полза беше царят на гърците

      за коня, през рифове препускащ.

      Унищожителят на чедата на великаните е червеникавият Тор. Пазителят на полето е служител на новата вяра, според неговата присъщност. Царят на гърците е Исус Христос, поради разсеяното основание, че това е едно от имената на Константинополския император и че Исус Христос не е по-долу. Бизонът на ливадата на чайката, соколът на брега и конят, препускащ през рифовете, не са три ненормални животни, а един и същ разнебитен кораб. От тези мъчителни синтактични уравнения първото е от втора степен, тъй като ливадата на чайката вече е име на морето… След като сме развързали тия частични възли, оставям на читателя цялостното разясняване на редовете, малко разочароващо, разбира се. _Сагата за Нял_ ги слага в плутоническата уста на Стейнвора, майка на Рев Скалда, която разказва начаса в умственоясна проза как страхотният Тор поискал да воюва с Исус и последният не се решил. Ниндер, германистът, боготвори „човешко-противоречивото“ в тия фигури и ги предлага на вниманието „на нашата модерна поезия, копнееща за действителни стойности“.

      Друг пример, едни стихове от Егил Скалагримсон:

      Оцветителите на вълчите зъби

      прахосаха месото на червения лебед.

      Соколът на росата на меча

      се нахрани с юнаци в равнината.

      Змии на пиратската луна

      изпълниха волята на Железата.

      Стихове като третия и петия отреждат едно почти органично задоволство. Какво целят да предадат е безразлично, а какво внушават е без значение. Не приканват към мечта, не предизвикват образи или страсти; не са изходна точка, а завършеци. Приятността — достатъчната и най-малка приятност — е в тяхното разнообразие, в разнородния досег на техните думи*. Възможно е така да са го разбрали измислителите и техният характер на символи да е бил просто подкупване на ума. Железата са боговете; пиратската луна — щитът; нейната змия — копието; росата на меча — кръвта; нейният сокол — гарванът; червен лебед — всяка окървавена птица; плът на червения лебед — мъртвите; оцветителите на вълчите зъби — щастливите воини. Разсъждението отблъсква тия превращения. _Пиратска луна_ не е най-необходимото определение, което щитът изисква. Това е неоспоримо, ала не по-малко неоспорим е фактът, че _пиратска луна_ е формула, която не позволява да бъде заменена от щит без цялостна загуба. Да бъде сведен всеки кенинг до една дума не е разчистване на неизвестни: то е да се премахне стихотворението.

      [* Търся класическото съответствие на тази приятност, съответствие, която най-неподкупният от моите читатели не ще иска да отмени. Попадам на бележития сонет на Кеведо за херцог Осуна, _ужасяващ_ с галери, кораби и въоръжена пехота. Лесно е да се уверим, че с такъв сонет великолепната ефикасност на двустишието:

      неговият Гроб са Фламандските поля

      и надгробният му надпис, кървавата Месечина

      предхожда всяко тълкуване и не зависи от него. Казвам същото за следния израз: _военният плач_, чийто „смисъл“ не е оспорим, но пък е маловажен: _плачът на военните_. Относно _кървавата Месечина_ по-добре е да не обръщаме внимание, че става дума за символа на турците, засенчен от не знам какви пиратства на дон Педро Телес Хирон.]

      Балтасар Грасиан-и-Моралес, от Общество на Исус, има против себе си няколко трудоемки перифрази, чийто механизъм прилича на или е тъждествен с този на кенингите. Темата е била лятото или зората. Вместо да ги предложи направо, той ги е оправдал и съгласувал една по една с виновна ревност. Ето меланхолното изделие на тази старателност:

      След като в небесния Амфитеатър

      Ездачът на деня

      Върху Флегетонт юначно

      Се пребори със Бика светлист

      И златни лъчи по копия трептяха

      И на сполуките му ръкопляскаха

      Красиво зрелище от Звезди

      — Тълпа изящни дами,

      На талията си любуващи се,

      Мавърка усмихната,

      Надвесила се от балкона на Зората —

      След като в необичайно превъплъщение

      С пети от перушина

      И с огнен гребен

      Многолюдието от светила

      (кокошки по небесните поляни)

      Петелът ръководи Феб хлевоусти

      Сред пилетата на Яйцето на Тиндар,

      Защото Леда превелика,

      Заради божествена измяна,

      Макар че мъти като квачка,

      Зачена, бидейки си кокошка…

      Бикоборско-кокошарското безумие на преподобния отец не е най-големият грях на рапсодията му. По-лош е логическият апарат: приложението на всяко име и на неговата свирепа метафора, невъзможното отстояване на безразсъдствата. Пасажът на Егил Скалагримсон е проблем или поне гатанка; този на невероятния испанец — бъркотия. Възхитителното е, че Грасиан е бил добър прозаик, писател, безкрайно способен на сръчни изкусности. Нека го докаже развитието на тази мъдрост, която е от неговото перо: _Малкото тяло на Крисолого заключава дух великан; кратка възхвала от Плиний се измерва с вечността._

      Преобладава функционалният характер в кенингите. Определят предметите повече с тяхното използване, отколкото с тяхната фигура. Обикновено оживяват онова, което докосват, без предразсъдъка да обърнат похвата, когато темата е жива. Били легион и са достатъчно забравени: факт, който ме подтикна да събера тия изсъхнали реторични цветя. Използвах първата сбирка, на Снори Стурлусон — прославен като историк, като археолог, като строител на терми, като родословен изследвач, като председател на едно общо събрание, като поет, като двоен предател, като обезглавен и като призрак*. Подхванал я в годината 1230 с поучителни цели. Искал да задоволи две страсти от различен порядък: умереността и култа към предците. Харесвали му кенингите, стига да не били прекалено заплетени и да ги упълномощавал класически пример. Привеждам неговото начално изявление: _Това разковниче се отправя към начинаещите, които искат да придобият класическа сръчност и да подобрят своя запас от фигури с традиционни метафори или които търсят добродетелта да разбират онова, което е било написано тайнствено. Уместно е да уважават тези истории, които са били достатъчни на предците, но уместно е людете християни да оттеглят от тях своята вяра._ На седем века разстояние дискриминацията не е безполезна: има немски преводачи на тези спокойни северни Стъпки към Парнас, които ги предлагат като заместител на Библията и които се кълнат, че повтаряната употреба на норвежки забавни случки е най-ефикасното сечиво за погерманчване на Германия. Доктор Карл Конрад — автор на един преосакатен превод на Сноревото съчинение и на една лична брошура с петдесет и две „неделни извлечения“, съставящи още толкова „германски благочестивости“, много поправени в едно второ издание, — е може би най-зловещият пример.

      [* Сурова дума е предател. Стурлусон — вероятно — е бил просто фанатик на разположение, човек, раздиран до възмутителност от последователни и противоречиви преданости. В интелектуален порядък знам два примера: на Франсиско Луис Бернардес и моя.]

      Съчинението на Снори е онасловено _Прозаична Еда_. Състои се от две части в проза и трета в стих — която е вдъхновила без съмнение епитета. Втората разказва приключенията на Аегир или Хлер, много обигран във вълшебните изкуства, посетил боговете в крепостта Асгард, която смъртните наричат Троя. На свечеряване Один накарал да донесат едни мечове от тъй излъскана стомана, че не трябвало друга светлина. Хлер се сприятелил със своя съсед, който бил бог Браги, обигран в красноречие и метрика. Широк рог с медовина минавал от ръка в ръка и разговаряли за поезия човекът и богът. Последният му казал една подир друга метафорите, които трябвало да се използват. Този божествен наръчник сега ме подпомага.

      В показалеца не изключвам кенингите, които вече отбелязах. Съставяйки го, познах едно почти марколюбителско удоволствие.

      къща на птиците        |    въздухът

      къща на ветровете      

      морски стрели: херингите

      прасе на вълнението: китът

      дърво със седало: скамейката

      гора на челюстта: брадата

      събрание на мечове        

      буря от мечове            

      среща на изворите         

      полет на копия            |    битката

      песен на копия            

      празник на орли           

      дъжд от червени щитове    

      празник на викинги        

      сила на лъка       |    ръката

      крак на плешката   

      кървав лебед          |    лешоядът

      петел на мъртъвците   

      разтърсвач на юзда: конят

      стълб на шлема       

      канара на раменете   |    главата

      замък на тялото      

      ковачница на песента: главата на скалда

      вълна на рога       |    пивото

      прилив на чашата    

      шлем на въздуха            

      земя на небесните звезди   

      път на, луната             |    небето

      чаша на ветровете          

      ябълка на гръдта         |    сърцето

      корав жълъд на мисълта   

      чайка на омразата        

      чайка на раните          |    гарванът

      кон на вещицата          

      братовчед на гарвана*    

      [* _Определяното не бива да се оспорва в определението_ е второто малко правило на определението. Мили нарушения като това (и онова бъдещо в _змей на меча: мечът_) напомнят изкусността на оня герой на По, който в решителен миг, за да скрие от полицейското любопитство едно писмо, го слага, сякаш немарливо, сред визитки.]

      зъбери на думите: зъбите

      земя на меча           

      луна на кораба         

      луна на пиратите       |    щитът

      покрив на сражението   

      облак на сражението    

      лед на боя          

      прът на гнева       

      огън на шлемовете   

      змей на меча        

      гризач на шлемове   

      трън на битката     |    мечът

      риба на битката     

      гребло на кръвта    

      вълк на раните      

      клон на раните      

      градушка на тетивата    |    стрелите

      гъсоци на битката       

      слънце на къщите       

      пагуба на дърветата    |    огънят

      вълк на храмовете      

      прелест на гарваните             

      очервител на гарвановия клюн     

      радост на орела                  |    воинът

      дърво на шлема                   

      дърво на меча                    

      оцветител на мечове              

      исполин на шлема             |    топорът

      обичан хранител на вълците   

      черна роса на огнището: саждите

      дърво на вълците    |    бесилото*

      [* _Де идеш на дървен кон в пъкъла_ — чета в глава двадесет и втора на _Юнглинга сага_. _Вдовица, теглилка, крайпътен знак, свършек на земята_ били имената на бесилото в говора на испанските крадци и цигани; портретна рамка го нарекли някогашните нюйоркски злосторници.]

      дървен кон          

      роса на мъката: сълзите

      змей на труповете    |    копието

      змия на щита         

      меч на устата        |    езикът

      гребло на устата     

      седало на сокола               |    ръката

      страна на златните пръстени    

      покрив на кита         

      земя на лебеда         

      път на вълните         |    морето

      път на викинга         

      ливада на чайката      

      верига на островите    

      дърво на гарваните     

      овес на орлите         |    мъртвецът

      жито на вълците        

      вълк на приливите          

      кон на пирата              

      лопатар на морските царе   

      кънка на викинг            |    корабът

      жребец на вълните          

      каруца, оряща, морето      

      сокол на брега             

      камъни на лицето    |    очите

      луни на челото      

      огън на морето       

      легло на змията      |    златото

      блясък на ръката     

      бронз на раздорите   

      покои на копията: мирът

      къща на дъха            

      кораб на сърцето        |    гръдта

      основа на душата        

      седало на хохотенията   

      сняг на кесията     

      лед на горнилото    |    среброто

      роса на кантара     

      господар на пръстени          

      разпределител на съкровища    |    кралят

      разпределител на мечове       

      кръв на канарите   |    реката

      земя на мрежите    

      рекичка на вълците   

      прилив на клането    

      роса на мъртвеца     

      пот на войната       |    кръвта

      пиво на гарваните    

      вода на меча         

      вълна на меча        

      ковач на песни: скалдът

      слънцето:

      брат на луната*

      [* В германските езици, които имат граматически род, слънце е от женски и луна — от мъжки род. Според Лугонес (_Йезуитската империя_, 1904) космогонията на гуаранийските племена смятала за мъжкар месечината и за самка — слънцето. Древната космогония на Япония отбелязва също тъй една богиня на слънцето и един бог на луната.]

      огън на въздуха

      море на животните   

      под на бурите       |    земята

      кон на мъглата      

      господар на дворищата: бикът

      растеж на хората          |    лятото

      оживление на усойниците   

      брат на огъня              

      вреда на горите            |    вятърът

      вълк на корабните въжета   

      Пропускам второстепенните, постигнатите чрез съчетание на просто понятие с кенинг — например, _водата на пръта на раните_, кръвта; _пресищащия чайките на омразата_, войника; _житото на лебедите с червено тяло_, трупа; и тези с митологическо основание: _пагубата на джуджетата_, слънцето; _сина с девет майки_ — бог Хеймдал. Пропускам и случайните: _крепителка на морския огън_ — жена с някакво златно украшение. От най-високостепенните, извършващите произволно сливане на загадките, ще посоча един-единствен: _ненавистниците на снега на соколовото място_. Мястото на сокола е ръката; снегът на ръката е среброто; ненавистниците на среброто са мъжете, които го отдалечават от себе си, даряващите са крале. Методът, вече ще да го е забелязал читателят, е традиционният за просяците: ленивата щедрост, която се опитва да бъде насърчена. Оттам и многото имена на среброто и на златото, оттам и жадните упоменавания на краля: господар на пръстените, разпределител на имущества, хранител на имущества. Оттам също искрени излияния като това на норвежеца Аювинд Скалдспилир:

      Искам да съградя една възхвала,

      здрава и твърда като каменен мост.

      Мисля, че не е скъперник нашият крал

      на запалените въглени на лакътя.

      Това отъждествяване на златото и на пламъка — опасност и блясък — е винаги ефикасно. Подреденият Снори го пояснява: _Добре казваме, че златото е огънят на ръцете или на краката, защото неговият цвят е червеното, но имената на среброто са лед или сняг, или градушка, или скреж, защото неговият цвят е белият._ И после: _Когато боговете върнаха посещението на Аегир, той ги подслони в своята къща (която е в морето) и ги освети със златни пластинки, излъчващи светлина като мечовете на Валхол. Оттогава на златото му казваха огън на морето и на всички води, и на реките._ Златни пари, пръстени, щитове, обковани с гвоздеи, мечове и брадви били възнаграждението на скалда; някога по изключение — землища и кораби.

      Моят списък на кенинги не е пълен. Певците имали свян от дословното повторение и предпочитали да изчерпват разновидностите. Достатъчно е да огледаме ония, които отбелязват предмета _кораб_, и ония, които едно очевидно разместване — лека сръчност на забравата или на изкуството — може да умножи. Изобилстват също тъй и за _воин_. _Дърво на меча_ му казал един скалд, може би защото дърво и победител били еднозвучни слова. Друг го нарекъл _върху копието_; друг — _златен жезъл_; друг — _страховита бреза на железните бури_; друг — _горичка на рибите на битката_. Понякога разновидността спазвала закономерност: показва го един откъс на Маркус, където кораб сякаш се уголемява от близостта:

      Свирепият глиган на наводнението

      скочи върху покривите на кита.

      Мечката на потопа умори

      древния път на платноходите,

      бикът на вълнението строши

      веригата, която привързва замъка ни.

      Високопарността е едно безумство на академичния ум; стилът, зашифрован от Снори, е вбесяване и почти _свеждане до нелепост_ на едно предпочитание, присъщо на цялата германска литература: към сложните думи. Най-древните паметници на тази книжнина са англосаксонските. В _Беоулф_, чиято година е седемстотната, морето е пътят на платната, пътят на лебеда, потирът на вълните, банята на ястреба, пътят на кита; слънцето е пламъкът на света, радостта на небето, безценният камък на небето; арфата е дърво на ликуването; мечът е остатъкът от чуковете, другарят по бран, светлината на битката; китът е играта на мечовете, дъждът от желязо; корабът е прекосителят на морето; змеят е заплахата на привечерта, пазителят на съкровищницата; тялото е обиталището на костите; кралицата е плетачката на мира; кралят е господарят на пръстените, златният приятел на хората, водителят на мъже, разпределителят на имущества. Също и корабите на _Илиада_ са _прекосители на морето_ — почти презокеански, а царят — _цар на мъже_. В житията от осемстотна морето е също тъй къпалището на рибата, пътят на тюлените, езерото на кита; слънцето е пламъкът на мъжете, пламъкът на деня; очите са скъпоценностите на лицето; корабът е конят на вълните, конят на морето; вълкът е обитателят на горите; битката е играта на щитовете, полетът на копията; копието е змията на войната; Бог е радостта на воините. В Бестиария китът е пазителят на океана. В баладата на Брунабурх — вече от деветстотната — битката е общението на копията, скърцането на знамената, причастието на мечовете, срещата на мъжете. Скалдите боравят точно с тези същите фигури; тяхната обнова била поройният порядък, в който ги сипели, и съчетанието помежду им като основи на най-сложни символи. Трябва да се предполага, че времето е спомогнало. Само когато _викингова луна_ е била непосредствена равностойност на _щит_, поетът е могъл да формулира равенството _змия на луната на викингите_. Този момент настъпил в Исландия, не в Англия. Насладата от съставянето на думи продължила в британската книжовност, но под различни облици. Одисеите на Чапман (година 1614) изобилстват с причудливи примери. Някои са красиви (_сладкопръстната утрин, вълноплаващ_); други — чисто зрителни и графични (_щом дамата бяло-червенопръстна_); трети — любопитно непохватни (_кръглоумната кралица_). До такива приключения могат да отведат германската кръв и гръцкото четиво. Ето и някакво цялостно погерманчване в един _Словник на английската реч_, предлагащ поправките, които преписвам: _отдихалище_ вместо _гробище_, _умосръчност_ вместо _логика_, _четиристранник_ вместо _четириъгълник_, _извънгруповик_ вместо _преселник_, _потодупка_ вместо _пора_, _космоунищожител_ вместо _депилатоар_, _безстрашник_ вместо _храбрец_, _парче по парче_ вместо _постепенно_, _родознание_ вместо _родословие_, _челюстолаене_ вместо _възражение_, _бледонадеждност_ вместо _отчаяние_. До такива приключения може да отведе английският и едно носталгично познаване на немския…

      Да обходим цялостния показалец на кенингите означава да се изложим на неудобното усещане, че много рядко е бивало по-находчиво тайнството — и по-неподходящо словоохотливо. Наместо да ги осъждаме, уместно е да припомним, че тяхното прехвърляне в език, непознаващ сложните думи, трябва да утежни тяхната неповратливост. _Трън на кита_ или даже _боен трън_, или _военен трън_ е нескопосна перифраза; _Kampdorn_ или _Battle-thorn_ не толкова*. И така, чак докато граматическите призовавания на нашия Ксул-Солар не намерят подчинение, стихове като този на Ръдиърд Киплинг:

      [* Да се превежда всеки кенинг с испанско съществително (_домашно слънце_ вместо _слънце на домовете_; _ръчен приблясък_ вместо _проблясък на ръката_) би било може би по-вярно, ала и по-несензационно, и по-лесно — заради липсата на прилагателни.]

      В пустинята, където, хранен с тор,

      пушекът на лагера се вие

      или онзи, другият, на Йейтс:

      Това разкъсано от делфини,

      измъчено от гонгове море

      ще бъдат неподражаеми или немислими на испански…

      Други възхвали не липсват. Една, очевидна, е, че тези неточни упоменавания били изучавани от редица чиракуващи за скалдове, ала не били предлагани на аудиторията по тоя схематичен начин, а сред вълнението на стиховете. (Оголената формула _вода на меча = кръв_ е може би вече предателство.) Не знаем нейните закони: не познаваме точните възражения, които един съдник на кенинги би противопоставил на една добра метафора на Лугонес. Остават ни само някакви думи. Невъзможно е да се знае с какви извивки на гласа са били казвани, от какви лица, индивидуални като музика, с каква възхитителна решимост или скромност. Вярното е, че са упражнили някога си своя занаят да учудват и че тяхната великанска непригодност омайвала червените мъжаги от вулканичните пустоши и фиордите, също както силното пиво и двубоите на жребци*. Не е изключено да ги е предизвиквала някаква тайнствена радост. Самата им грубоватост — _риби на битката_: мечове — може да отговаря на някакъв древен хумор, на поднасяния между североснежни мъжаги. Така в тази дива метафора, която повторно изтъкнах, воините и битката се сливат в невидима плоскост, където се въртят органични мечове и хапят, и ненавиждат. Тази въобразеност фигурира и в _Сагата за Пял_, в една от страниците на която е записано: _Мечовете изскочиха от ножниците и брадви и копия литнаха из въздуха и се биха. Оръжията ги преследваха с такъв плам, че трябваше да се пресрещат с щитовете, но пак мнозина бяха ранени и по един мъж умря на всеки кораб._ Тоя знак бил видян в плавателните съдове на вероотстъпника Бродир преди битката, която го съсипала.

      [* Говоря за един специален спорт на този остров от лава и корав лед: боя с жребци. Влудени от нетърпеливите кобили и от виковете на мъжете, конете се биели с кръвопускащи ухапвания, понякога смъртоносни. Намеците за тая игра са многобройни. За някакъв капитан, който се сражавал безстрашно пред своята дама, историкът казва, че как нямало да се бие добре този жребец, щом кобилата го гледала.]

      В 743-та нощ на _Книга за 1001 нощ_ чета тая забележка: _Да не казваме, че е умрял честитият цар, оставящ наследник като този: умереният, одареният, безподобният, разкъсващият лъв и ясната месечина._ Сходството, за щастие съвременно на германските, не струва много повече, но коренът е различен. Мъжът, оприличен на луната, мъжът, оприличен на звяра, не са оспоримият резултат от един умствен процес: те са правилната и моментна истина на предусетите. Кенингите си остават софизми, измамни и измъчени упражнения. Оттук и някое паметно изключение, оттук и стихът, отразяващ опожаряването на един град, деликатният и ужасен огън:

      Пламтят мъжете;

      сега се разгневява Скъпоценността.

      Едно последно отстояване. Знакът _крак на плешката_ е рядък, ала не по-малко чудновата е ръката на човека. Да я схващаме като неясен крак, изобразен от стесненостите на ръкава и разнищващ се в пет мъчително дълги пръста, това е да долавяме нейната основна причудливост. Кенингите ни диктуват това учудване, карат ни да се дивим на света. Могат да обосновават това бистро изумление, което е единствената чест на метафизиката, нейната отплата и източник.

      1933, Буенос Айрес

      _ПОСЛЕПИС._ Морис, добросъвестният и силен английски поет, вместил множество кенинги в последната своя епопея _Сигурд Волсунга_. Привеждам някои, без да знам дали са приспособени или лични, или и двете неща. Пламък на войната — знамето; прилив на клането, вятър на войната — нападението; свят от канари — планината; гора на войната, гора от пики, гора на битката — войската; плетиво на меча — смъртта; погубване на Фафнир, главня на боя, гняв на Зигфрид — неговият меч.

      _Баща на благоуханието, о, жасмине!_ — викат в Кайро продавачите. Маутнер отбелязва, че арабите обикновено извеждат своите фигури от връзката баща-син. Така: баща на утрото — петелът; баща на обикалянето — вълкът; син на лъка — стрелата; баща на укреплението (господар на пещеричката) — лисугерът; баща на проходите — планината. Друг пример за тая загриженост: в Корана най-обичайното доказателство, че има Бог, е ужасът, че човек може да е породен от няколко капки отвратителна вода.

      Знайно е, че първоначалните имена на танка били _земен кораб, земен броненосец_. По-късно му турили _танк_ за объркване. Първообразният кенинг бил прекалено очебиен. Друг кенинг е _дълго прасе_ — това била лакомата благопристойност, с която людоедите нарекли основното блюдо в своето препитание.

      Мъртвият ултраист, чийто призрак винаги е у мен, се наслаждава на тия игри. Посвещавам ги на една ясна другарка от героичните дни. На Дора Ланхе, чиято кръв, за щастие, ще ги разпознае.

      _ПОСЛЕПИС ОТ 1962._ Аз писах някога, повтаряйки други люде, че алитерацията и метафората са били основните съставки на древния германски стих. Двете години, които посветих да изучавам англосаксонските текстове, ме карат днес да променя това твърдение.

      За алитерациите разбирам, че са били по-скоро средство, отколкото цел. Предназначението им е било да бележат думите, върху които трябвало да се наблегне. Доказателство за това е, че гласните, които били отворени, сиреч много различни една от друга, алитерирали помежду си. Другото е, че в древните текстове не се забелязват пресилени алитерации от вида _afair field full of folk_, датираща от XIV век.

      Относно метафората като насъщен елемент на стиха разбирам, че пищността и сериозността, които има в сложните думи, били харесвани и че кенингите изпърво не били метафорични. Така двата начални стиха на _Беоулф_ включват три кенинга (датчани с копие, някогашни дни или дни години, крале на народа), които наистина не са метафори и не е нужно да стигнеш до десетия стих, за да се натъкнеш на някой израз като хронрад (път на кита — морето). Метафората, прочее, не ще да е била основното, а както последвалото сравнение — късно откритие на литературата.

M     xx-small

      Сред книгите, които ми бяха най-полезни, трябва да упомена следните:

      _Новата Еда_ от Снори Стурлусон. Превод на Артър Джилкрайст Бродър. Ню Йорк, 1929.

      _По-новите Еди с така нареченото първо граматическо съчинение._ Превод на Густав Некел и Феликс Ниднер. Йена, 1925.

      _Ида._ Превод на Хуго Герлинг. Лайпциг, 1892.

      _Песните Еда с граматика._ Превод и бележки от доктор Вилхелм Раниш. Лайпциг, 1920.

      _Волсунга сага с някои песни от Стара Еда._ Превод на Ейрикур Магнусон и Уилям Морис. Лондон, 1870.

      _Историята на изгорения Нял._ От исландския текст на Сага за Нял от Джордж Уеб Дейсънт. Единбург, 1861.

      _Сага за Гретир._ Превод на Ейнзли Хайт. Лондон, 1913.

      _Историята на Годен Снори._ Превод на Феликс Ниднер. Йена, 1920.

      _Исландската култура по времето на викингите _от Феликс Ниднер. Йена, 1920.

      _Англосаксонска поезия._ Подбор и превод на Р. К. Гордън. Лондон, 1931.

      _Делата на Беоулф._ Преработил в съвременна проза Джон Ърл. Оксфорд, 1892.