Бележка за
(към) Бърнард Шоу
В края на
XVIII в. Раймундо Лулио (Рамон Люл) се приготвил да разреши всички тайни
посредством скеле от концентрични кръгове, нееднакви и въртеливи, разчленени на
дялове с латински думи; Джон Стюарт Мил в началото на XIX в. се побоял да не се
изчерпи някой ден броят на музикалните комбинации и да няма място в бъдещето за
неопределени Веберовци и Моцартовци; Курт Ласвиц в края на XIX в. си играл с
потискащата фантазия за една вселенска библиотека, която да вписва всички
вариации на двадесет и няколко правописни символа или всичко, което може да
бъде изразено на всички езици. Машината на Лулио, опасението на Мил и
хаотичната библиотека на Ласвиц могат да бъдат предмет на подигравки, но
преувеличават една склонност, която е обща; да се прави от метафизиката и от
изкуствата своего рода комбинативна игра. Практикуващите тази игра забравят, че
една книга е повече от словесна структура или поредица от словесни структури —
тя е диалогът, който установява с читателя си, интонацията, която налага върху
неговия глас, менливите и трайни образи, които оставя в неговата памет. Този диалог
е безкраен: думите _amica silcntia lunae_ означават сега съкровената, смълчана
и светеща луна, а в _Енеидата_ означавали безлунието, тъмнината, позволила на
гърците да влязат в цитаделата на Троя*… Литературата не е изчерпаема по
простата и достатъчна причина, че една-единствена книга не е изчерпаема.
Книгата не е изолирано същество: тя е възел, ос от неизброими връзки. Една
литература се различава от друга, следходна или предходна, не толкова поради
текста, колкото по начина на четене: ако ми бъде предоставено да прочета която
и да било сегашна страница — тази например — както ще я прочетат в двехилядната
година, аз бих знаел каква ще бъде литературата в двехилядната година.
Разбирането за литературата като формална игра води в най-добрия случай до добрата
работа върху периода и върху строфата, до занаятчийската почтеност (Джонсън,
Ренан, Флобер), а в най-лошия — до неудобствата на изтъкана от изненади творба,
изненади, продиктувани от суетността и случайността (Грасиан, Ерера Рейсиг).
[* Така са ги
изтълкували Милтън и Данте, съдейки по някои откъси, които изглеждат
подражателни. В Комедията (_Ад_, 1, 60: V, 28) имаме: _където светлината я няма
и където слънцето мълчи_ за обозначаване на тъмни места; в _Самсон Бореца_
(86–89):
За мене
слънцето е мрачно,
тихомълко е
като луната,
когато тя
нощта напуска,
скрита в
празната си
междулунна
пещера.
Вж. Е. М. У.
Тилмард, Сцената у Милтън, 101.]
Ако
литературата не беше повече от словесна алгебра, всеки би могъл да произведе
всякаква книга, стига да опитва вариации. Лапидарната формула _Всичко тече_
сбива в две думи Хераклитовата философия: Раймундо Лулио би ни рекъл, че щом ни
е дадена първата, достатъчно е да опитваме непреходните глаголи, за да открием
втората и благодарение на методичната случайност да постигнем тази философия и
много други. Уместно би било да се отговори, че формулата, постигната чрез
отстраняване, ще бъде лишена от стойност и дори от смисъл; за да притежава
някаква добродетел, трябва да я замисляме в зависимост от Хераклит, в
зависимост от една опитност на Хераклит, макар „Хераклит“ да не е нищо друго
освен един предполагаем субект на тази опитност. Казах, че една книга е диалог,
форма на връзката: събеседникът в диалога не е сборът или средноаритметичното
на това, което казва: може да не говори и да проличи, че е умен, възможно е да
пуска умни забележки и да проличи глупостта му. С литературата става същото:
Д’Артанян извършва безброй подвизи, а Дон Кихот е бит и подиграван, но
храбростта на Дон Кихот се чувства повече. Предходното ни води до един
непоставян досега естетически проблем: в състояние ли е авторът да създаде
превъзхождащи го действащи лица? Бих отвърнал „не“ и в това отрицание бих
обхванал интелектуалното и нравственото. Мисля, че от нас няма да излязат
умствено по-ясни или по-благородни създания от самите нас в най-добрите ни
мигове. Върху това становище основавам своята убеденост в превъзходството на
Шоу. Цеховите и общинските проблеми в първите творби ще престанат да
предизвикват интерес или вече са престанали; има опасност някой ден шегите в
_Приятни пиеси_ да станат не по-малко неудобни от Шекспировите (хуморът е,
подозирам, устен жанр, внезапна услуга към разговора, а не нещо писано);
идеите, които оповестяват предговорите и красноречивите тиради, ще се дирят у
Шопенхауер и у Самюъл Бътлър*; но Лавиния, Бланко Поснет, Кийгън, Шотовър
Ричард Дъджън и най-вече Юлий Цезар надминават всеки герой, измислен от
изкуството на нашето време. Да мислим за мосю Тест редом с тях или с Ницшевия
хистрионов Заратустра означава да предусетим с учудване и дори с възмущение
първенството на Шоу. През 1911 Алберт Зьоргел можа да напише, повтаряйки един
шаблон на епохата: „Бърнард Шоу е унищожител на героичното схващане, един убиец
на герои“ (Поезия и поети на времето, 214); не разбираше, че героичното не се
нуждае от романтичното и се въплъщава у капитан Блънчли от _Оръжията и
човекът_, не у Сергей Саранов.
[* Също у
Сведенборг. В Човек и свръхчовек се чете, че Адът не е наказателно учреждение,
а състояние, което умрелите грешници избират поради съкровено влечение, както
блажените — Небето: Сведенборговото съчинение _За Небето и Ада_, отпечатано в
1758, излага същото учение]
Биографията на
Бърнард Шоу от Франк Харис крие едно възхитително писмо на първия, от което
преписвам тези думи: „Аз разбирам всичко и всички и съм нищо и съм никой.“ За
това нищо (тъй сравнимо с това на Бога преди сътворението на света, тъй
сравнимо с изначалното божество, че друг ирландец, Джон Скот Ериугена, го
нарекъл _Nihil_), Бърнард Шоу извлякъл почти неизброими личности или действащи
лица: най-мимолетната ще бъде, подозирам, онзи Д. Б. Ш., който го е
представлявал пред хората и който ръсел из вестникарските колони толкова лесни
остроти.
Основните теми
на Шоу са в областта на философията и естетиката: естествено е и неизбежно да
не бъде оценен в тази страна или да бъде оценен единствено заради няколко
епиграми. Аржентинецът чувства, че вселената не е нищо друго освен изява на
случайността, освен Демокритово непредвидимо стичане на атоми; философията не го
интересува. Както и етиката: общественото се свежда за него до сблъсък на
индивиди или нации, при който всичко е позволено, освен да бъдеш осмян или
победен.
Характерът на
човека и неговите варианти представляват основната тема на романа в нашето
време; лириката е любезното възвеличаване на любовните щастия и нещастия;
философиите на Хайдегер и на Ясперс правят от всекиго от нас интересен
събеседник в един таен и постоянен диалог с нищото или с божественото: тези
дисциплини, които формално могат да бъдат възхитителни, насърчават тази
самоизмама на Аза, която Веданта порицава като капитална грешка. Обикновено
играят на отчаяност и печал, ала в края на краищата ласкаят суетността; в такъв
смисъл те са безнравствени. В замяна на това творчеството на Шоу оставя вкуса
на освобождение. Вкуса на ученията на Стоата и вкуса на сагите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар