Свидетелят
В обор, почти
засенчен от каменна църква, сивоок и сивобрад мъж, проснат сред миризмата на
животните, скромно дири смъртта, както някой дири съня. Денят, верен на обширни
тайни закони, лека-полека измества и размесва сенките в бедното помещение; вън
са изораните земи и един ров, ослепен от мъртви листа, и някоя вълча диря в
черната кал, гдето започват горите. Мъжът спи и сънува унесен. Зовът за молитва
го пробужда. В английските кралства звукът на камбаните е вече един от
подиробедните навици, но мъжът като дете е видял лицето на Водан, божествения
ужас и ликуване, тромавия дървен кумир, обвесен с римски монети и тежки одежди,
жертвоприношението на коне, кучета и затворници. Преди зори той ще умре и с него
ще умрат и няма да се върнат последните непосредствени образи на езическите
обреди; светът ще бъде малко по-беден, когато този саксонец ще е мъртъв.
Събитията,
които населяват пространството и които стигат до своя край, когато някой умира,
могат да ни дивят, но едно нещо или безкраен брой неща умират с всяка агония
освен ако не съществува памет на вселената, както са се догаждали теософите.
Имало е във времето един ден, който угасил последните очи, видели Христос;
битката при Хунин и любовта на Елена умряха със смъртта на един човек. Какво ще
умре с мен, когато аз умра, каква патетична или нетрайна форма ще загуби
светът? Гласът на Маседонио Фернандес, образът на ален кон в пущинака на Серано
и на Чаркас, пръчка сяра в чекмеджето на едно махагоново писалище ли?
Jorge Luis
Borges
El testigo,
1960
Няма коментари:
Публикуване на коментар