На път
Излиза вятър и
от хълма
ти слизаш с
него, а пред вас
шуми в
студеното безмълвие
и съхне
жълтата трева.
По цялото небе
разлян е
чер мрак и
тегне върху теб
окървавеното
мълчание
на този залез
без небе.
Къде ще спреш,
къде под вятъра
сърцето си ще
подслониш?
Вървиш и
знаеш, че те чака
тъга всред
четири стени.
Вървиш, а вече
във Несебър
прозорците
горят, но там
измежду тях
един те дебне
с дълбоката си
тъмнина.
И ти не ще се
върнеш. Няма.
И този вятър
ще завей
със пясък
стъпките, и само
остава есенния
кей
и кораба. Ти
тръгваш днеска,
а чайките ще
викат тук
и ще покрий
викът им трескав
прибоя с
равния си звук.
И може би
нощта безсънна
ни с миг не ще
се удължи,
не ще тъжат
очите тъмни
ни миг за тебе
може би.
И тъй е
по-добре. Излишна е
скръбта на
този хубав бряг…
И утре в
синьото затишие
рибарите ще
пеят пак.
Но в
притъмнялото пристанище,
в града
спокойно свечерен
една частица
ще остане
поне от твоето
сърце.
И кораба с
товар от спомени
ще отпътува с
вечерта
и ще се скрий
на хоризонта
отвъд — зад
синята черта.
Няма коментари:
Публикуване на коментар