ПРАЗНИТЕ МЕСТА НА МИСЛИТЕ

      

За духа на притеглянето

      

      1.

      Моята уста е уста на народа: прекалено грубо и сърдечно приказвам аз за иже нарицаемите копринени зайци. И още по-чуждо звучи словото ми на всички драскачи и писарушки.

      Моята ръка е ръка на безумец: горко на всички маси и стени и на всичко, което има още място за украшения на безумец и цапаници на безумец.

      Моят крак е крак на кон. С него аз препускам стремглаво през поля и гори, кръстосвам надлъж и нашир и дяволски се радвам на вихрен бяг.

      Моят стомах — неужели той е стомах на орел?

      Защото най-много от всичко обича агнешко месо. Но сигурно е стомах на птица.

      Хранен от невинни ядива, и то оскъдно, готов и нетърпелив да размахва криле и да литне — ето какъв е моят нрав сега: как би могло да няма в него нещо от птича порода?

      Още повече че аз съм враг на духа на притеглянето, а това е птичи нрав. И наистина смъртен враг, заклет враг, изконен враг! О, къде ли не летя вече и не се лута в полета си моята враждебност?

      За това бих могъл вече цяла песен да изпея — и ще я изпея, — макар да съм сам като в празна къща и трябва да я пея за собствените си уши.

      Има, разбира се, и други певци, на които едва пълният салон прави гласът им да звучи меко, ръката — красноречива, окото — изразително, сърцето — будно. Аз не приличам на тях.

      2.

      Който научи людете един ден да летят, той ще измести всички гранични камъни: самите гранични камъни ще полетят от само себе си тогава във въздуха и той ще кръсти земята с ново име _„ЛЕКАТА“_!

      Камилската птица тича по-бързо от най-бързия кон, но дори и тя заравя още тежко главата в тежката земя. Така и човекът, който още не умее да лети.

      Тежки му изглеждат земя и живот: и така го желае духът на притеглянето! Но който иска да стане лек и птица, той трябва да обича сам себе си: така уча аз.

      Не, разбира се, с обичта на линеещите и разхлабените, защото при тях вони дори и себелюбието!

      Човек трябва да се научи да обича сам себе си — така уча аз — с непокътната и здрава обич, тъй че да издържи при себе си, а не да се лута около себе си.

      Такова лутане около себе си се кръщава „любов към ближния“. С тази дума досега най-много е лъгано и лицемерено и особено от такива, които целият свят е тежко понасял.

      И наистина не е повеля за днес или утре това да се научиш да обичаш сам себе си. По-скоро това от всички изкуства е най-тънкото, най-хитрото, последното и най-голямо изпитание за търпението.

      Всяка собственост е добре укрита именно за своя собственик. И от всички съкровища собственото съкровище най-късно бива изкопано — така го е нагласил духът на притеглянето.

      Почти още в люлката ни се дават тежки думи и стойности с „добро“ и „зло“ — така се зове тази зестра. И поради тях ни се прощава, че живеем.

      И по същата причина човек оставя дечицата да идват при него, за да им забрани овреме да обикнат сами себе си: така го е нагласил духът на притеглянето.

      А ние — ние мъкнем безропотно даденото ни като зестра на корави рамене и през стръмни планини. А когато се потим, ни се казва: „Да, животът е тежък за носене!“

      А всъщност само човек е тежък на самия себе си за носене! Защото мъкне прекалено много чужди неща на раменете си. Подобно на камила той клеква на земята и се оставя добре да го натоварят.

      Особено силният, издръжлив мъж, у когото живее страхопочит: прекалено много чужди тежки думи и ценности и той натоварва на себе си — и ето че животът му се струва като пустиня!

      И наистина! Дори и някоя и друга собственост е тежка за носене. А и много вътрешно нещо в човека прилича на стрида, сиреч на нещо гнусно и лигаво и трудно за хващане:

      — така че трябва да се примоли за благородна черупка с благородна украса. Но и на това изкуство човек трябва да се научи: да имаш черупка и хубав външен вид и разумна слепота!

      Пак заблуждава върху не едно нещо у човека това, че някоя черупка външно е нищожна и жалка и премного черупка. Много скрита доброта и сила остава неразгадана: най-великолепните лакомства не намират лакомци!

      Жените, най-великолепните лакомства, знаят това: малко по-пълна, малко по-слаба, о, колко много съдбовност е скрита в това „малко“!

      Трудно е да откриеш човека, а най-трудно е да откриеш себе си: често духът лъже за стойността на душата. Така го нагласява духът на тежестта.

      Открил е себе си този, който казва: „Това е мое добро и зло“, с това той е накарал да занемее къртицата и джуджето, което казва: „За всички — добро, за всички — зло.“

      Наистина аз не обичам и такива, за които всяко нещо се нарича добро, а този свят дори най-добър. Такива назовавам аз вседоволници.

      Вседоволство, което умее да вкусва от всичко, не е най-добрият вкус! Аз тача упоритите, придирчиви езици и стомаси, които са се научили да казват „Аз“ и „Да“ и „Не“.

      Ала всичко да дъвчеш и смилаш — това е истински свински нрав. Да казваш винаги И-а* — на това се е научило само магарето и който е с магарешки дух!

      [* На немски „Ja“ означава „да“. — Б.пр.]

      Наситеното жълто и топлото червено: тях желае моят вкус, той примесва кръв към всички багри. Но който варосва своята къща, той ми разкрива своята варосана душа.

      Едните са влюбени в мумии, другите в призраци. И едните, и другите еднакво враждебни на всяка плът и кръв. О, колко са противни на вкуса ми те! Защото аз обичам кръв.

      И не желая да обитавам и прекарвам там, където всеки плюе и храчи: това е сега моят вкус. Предпочитам да живея сред крадци и клетвопрестъпници. Никой не носи злато в устата си.

      Още по-противни са ми всички блюдолизници; а най-противният звяр в човешки образ, що намерих, аз го кръстих „паразит“: той не желаеше да обича, ала все пак искаше да живее от обич.

      Окаяници наричам аз тези, които имат само един избор: да станат или зли зверове, или зли звероукротители; сред тях не бих си изградил моите хижи.

      Окаяници зова аз тези, които вечно трябва да чакат — те не са по вкуса ми: всички тези митари и бакали, и крале, и други пазачи на страни и стоки.

      Наистина и аз също изучих основно чакането — ала само чакането на себе си. Научих се преди всичко да стоя, да ходя и да тичам, да скачам и да се катеря и да танцувам.

      А това е моето учение: който иска да се научи един ден да лети, той трябва по-напред да се научи да стои и да ходи, и да тича, да се катери и да танцува. Изведнъж не се научава човек да лети на възбог!

      С въжени стълби се научих да се катеря през някой и друг прозорец, с чевръсти нозе се изкатервах аз по високи мачти: да седя на високите мачти на познанието ми се виждаше немалко блаженство:

      — подобно на малки пламенни езичета да припламнеш върху високи мачти: макар и малко светлинка, но пак голяма утеха за залутани кораби и корабокрушенци!

      По различни пътища и начини аз стигнах до своята истина: не по една стълба аз се изкатерих на върха, откъдето взорът ми се рее в моята далнина.

      И винаги само неохотно аз разпитвах за пътища — това ми е било винаги против вкуса! С по-голямо удоволствие се питах сам за пътищата и ги издирвах.

      Издирване и поставяне на въпроси беше целият ми труден път. И наистина човек трябва да се научи и да отговаря на такива въпроси! Това вече е моят вкус:

      — нито добър, нито лош, но мой вкус, от който аз вече нито се срамувам, нито го крия.

      „Ето, това е моят път — а къде е вашият?“ — така отговарях аз на тези, които ме запитваха „за пътя“. Този път именно не съществува!

      Тъй рече Заратустра.