Умберто Еко

Миграции, търпимост и нетърпимо

      

Миграциите на третото хилядолетие

      2000-та година наближава. Не ще дискутирам дали новото хилядолетие започва по-скоро в полунощ на 31 декември 1999 г., отколкото в полунощ на 31 декември 2000 г., както биха ни насърчили да мислим математиката и хронологията. В символното поле и математиката, и хронологията са мнения и 2000 г. е със сигурност магическа цифра, от чието очарование е трудно да се изтръгнем след толкова много оповестили чудесата на 2000-та година романи от миналия век.

      От друга страна, научихме, че и от хронологична гледна точка компютрите ще навлязат в криза на датирането от 1 януари 2000 г., а не от 1 януари 2001 г. Чувствата ни ще бъдат неосезаеми и заблуждаващи, но компютрите не грешат даже когато сгрешат: и ако сгрешат на 1 януари 2000 г. ще имат право.

      За кого е магическа 2000-та година? Очевидно за християнския свят, щом като обозначава две хиляди години от предполагаемото раждане на Христос (дори да знаем, че Христос съвсем не е роден в 0-та година от нашата ера). Не можем да кажем „за западния свят“, защото християнският свят се простира и в източните цивилизации щом към т.нар. западен свят принадлежи Израел, който разглежда нашата регистрационна система като _Common Era_, в действителност номерира годините по друг начин.

      От друга страна, през XVII век протестантът Исак дъо ла Перер открил, че китайските хронологии са много по-древни от еврейските и подхвърлил хипотезата, че първородният грях засяга само потомството на Адам, а не други, родени доста преди това раси. Естествено бил обявен за еретик, но бил той прав или крив от теологична гледна точка, той реагирал на факт, в който днес никой не се съмнява: разните датирания в сила в различни цивилизации отразяват различни теогонии и историографии и християнското датиране е само едно от многото (и бих искал да отбележа, че пресмятането на _ab anno Domini_ не е толкова древно, колкото се вярва, защото още в късното средновековие годините са пресмятани не от раждането на Христос, а от предполагаемото сътворение на света).

      Считам, че 2000-та година ще се чества и в Сингапур или в Пекин поради влиянието на европейския модел над други модели. Вероятно всички ще честват идването на 2000-та година, но за повечето народи по земята това ще бъде търговско удобство, а не съкровено убеждение. Ако в Китай е процъфтявала цивилизация преди нашата 0-ва година (и между другото знаем, че преди тази година са процъфтявали други цивилизации от Средиземноморския басейн, само дето сме постигнали съгласие да номерираме годините, в които живели Платон и Аристотел, като „преди Христа“), то какво означава честването на 2000-та година? Означава триумф на модела, който не ще нарека „християнски“ (защото и атеистите ще честват 2000-та година), но във всеки случай на европейския модел, който след като Христофор Колумб „открил“ Америка — а американските индианци казват, че през тези години те са ни открили — станал също и американски модел.

      Когато ще честваме 2000-та година, коя година ще бъде за мюсюлманите, за австралийските аборигени, за китайците? Разбира се, това би могло да не ни интересува. 2000-та година си е наша, европоцентрична дата, наша си работа. Но като оставим настрана факта, че европоцентричният модел, изглежда, господства и над американската цивилизация — ала има също американски граждани с африкански, източен, индиански произход, които не се идентифицират с този модел, — имаме ли право ние, европейците, все още да се идентифицираме с европоцентричния модел?

      Преди няколко години при създаването на Académie Universelle des Cultures в Париж, събрала артисти и учени от всяка страна на света, бе разпространен устав или _харта_. И в една от въвеждащите декларации на тази харта, която искаше да дефинира също научните и моралните задължения на тази Académie, бе заявено, че през следващото хилядолетие в Европа ще се присъства на голям „метисаж на културите“.

      Ако ходът на събитията не се обърне внезапно (всичко е възможно), ние трябва да се подготвим за факта, че през следващото хилядолетие Европа ще бъде като Ню Йорк или като някои страни от Латинска Америка. В Ню Йорк присъстваме на отричането на понятието _melting pot_, различни култури съжителстват — от пуерториканците до китайците, от корейците до пакистанците: някои групи са се слели помежду си (като италианците и ирландците, евреите и поляците), други се удържат разделени (в различни квартали, говорейки различни езици и практикувайки различни традиции) и всички се срещат на базата на някои общи закони и общ език на общуване — английския, който всеки говори недостатъчно добре. Моля ви да си спомните, че Ню Йорк, където т.нар. бяло население върви към превръщането си в малцинство, 42% от белите са евреи, а другите 58% са с най-различен произход и WASP (бели, англосаксонци и протестанти) са малцинството между тях (има полски, италиански, испано-американски, ирландски и пр. католици).

      В Латинска Америка са се случвали различни феномени според страните: испанските колонизатори се смесвали понякога с индианците, понякога (като в Бразилия) с африканците, понякога се раждали т.нар. креолски езици и населения. Много е трудно, дори разсъждавайки расистки за кръвта, да се каже дали един мексиканец или перуанец има европейски или американо-индиански произход, а да не говорим за ямаец.

      Добре де, Европа очаква феномен от този род и никой расист, никой носталгичен реакционер не ще може да му попречи.

      Считам, че трябва да се разграничават понятията „имиграция“ и „миграция“. „Имиграция“ има, когато някои индивиди (дори много, но в статистически непредставителна степен спрямо общия произход) се пренасят от една страна в друга (като италианците или ирландците в Америка или турците в Германия днес). Имиграционните феномени могат да бъдат политически контролирани, ограничавани, насърчавани, програмирани или приемани.

      Не е така с миграциите. Насилствени или мирни, те са като природните феномени: стават и никой не може да ги контролира. „Миграция“ има, когато цял народ малко по малко се премества от една територия в друга (и не е представително колко остават в изначалната територия, а доколко мигрантите променят коренно културата на територията, в която са мигрирали). Имало е големи миграции от Изток на Запад, в чийто ход народите от Кавказ са изменили културата и биологичната наследственост на родените на място. Имало е миграции на т.нар. варварски народи, нахлули в Римската империя и създали нови кралства и нови култури наречени именно „римо-варварски“ или „римо-германски“. Имало е европейска миграция към американския континент — от една страна, от Източното крайбрежие до Калифорния, а от друга, от Карибските острови и Мексико до предела на Коно Сур. Дори да е била отчасти политически програмирана, говоря за миграция, защото идващите от Европа бели не приели нравите и културата на родените на място, а основали нова цивилизация, към която дори родените на място (оцелелите) се приспособили.

      Имало е прекъснати миграции, като онази на народите от арабски произход до Иберийския полуостров. Имало е форми на програмирана и частична, но не по-малко влиятелна, миграция като онази на европейците към Изтока и Юга (откъдето и раждането на т.нар. постколониални нации), където мигрантите въпреки това променили културата на автохтонните населения. Струва ми се, че досега не е правена феноменология на различните типове миграции, но миграциите със сигурност се различават от имиграциите. „Имиграция“ има само когато имигрантите (допуснати според политически решения) приемат в голяма част нравите на страната, в която имигрират, а „миграция“ има, когато мигрантите (които никой не може да арестува на границите) преобразуват коренно културата на територията, в която мигрират.

      Днес, след пълен с имигранти XIX век, ние сме изправени пред несигурни феномени. Днес — в климат на голяма подвижност — е много трудно да се каже дали някои феномени са имиграционни или миграционни. Със сигурност има непрестанен поток от Юга към Севера (африканците или пък тези от Близкия изток към Европа), индийците от Индия са нахлули в Африка и островите на Тихия океан, китайците са навсякъде, японците присъстват с индустриалните си и икономически организации дори когато не се преместват масово физически.

      Възможно ли е вече да се разграничи имиграцията от миграцията, когато цялата планета става територия на кръстосани премествания? Вярвам, че е възможно: както казах, имиграциите са политически контролируеми, а миграциите не; те са като природните феномени. Докато има имиграция, народите могат да се надяват да държат имигрантите в гето, за да не се смесват с родените на място. Когато има миграция, вече няма гета и метисажът и неконтролируем.

      Феномените, с които Европа все още се опитва да се справи като със случаи на имиграция, обаче са случаи на миграция. Третият свят чука на вратата на Европа и влиза в нея, дори Европа да не е съгласна. Проблемът вече не е да се решава (както политиците се преструват, че вярват) дали в Париж са допустими ученички с _чадор_, или в Рим трябва да бъдат издигнати няколко джамии. Проблемът е, че през следващото хилядолетие (тъй като не съм пророк, не мога да уточня датата) Европа ще бъде многорасов или, ако предпочитате, „цветен“ континент. Ако ви харесва, ще бъде така; и да не ви харесва, пак ще бъде така.

      Този сблъсък (или схватка) на културите би могъл да има кървав изход и убеден съм, че в някаква степен ще го има и той ще бъде неотстраним и дълготраен. И все пак расистите би трябвало да бъдат (на теория) изчезваща раса. Съществувал ли е римски патриций, който не успял да понесе, че дори галите, сарматите или евреите като Свети Павел щели да станат _cives romani_ и на императорския трон щяло да е възможно да се изкачи африканец, както накрая се случило? Забравили сме този сразен от историята патриций. Римската цивилизация е била цивилизация на метиси. Расистите ще кажат, че затова се е разпаднала, но затова са били необходими петстотин години — и струва ми се, че дори за нас това е отрязък от време, който ни позволява да правим проекти за бъдещето.

      Нетърпимостта

      Фундаментализмът и интегризмът се разглеждат обикновено като тясно свързани понятия и като двете най-очевидни форми на нетърпимостта. Ако направя справка в два отлични инструмента, като _Petit Robert_ и _Dictionnaire Historique de la Langue Française_, ще намеря в дефиницията на „фундаментализма“ непосредствена препратка към интегризма. Което ни подбужда да мислим, че всички фундаменталисти са интегристи, и обратно.

      Но дори да беше вярно, от това не би произтичало, че всички нетърпящи са фундаменталисти и интегристи. Дори в настоящия момент да се сблъскваме с различни форми на фундаментализъм и навсякъде да се виждат примери за интегризъм, проблемът за нетърпимостта е по-дълбок и по-опасен.

      Исторически казано, „фундаментализмът“ е херменевтичен принцип, свързан с интерпретацията на свещена книга. Модерният западен фундаментализъм се ражда в протестантските среди в Съединените щати през XIX век и се характеризира с решение за буквално интерпретиране на Писанията, особено що се отнася до космологичните понятия, чиято достоверност науката от онова време, изглежда, поставяла под съмнение. Оттук и често нетърпящото отхвърляне на всяка алегорична интерпретация и по-специално на всяка форма на възпитание, която би се опитала да минира доверието в библейския текст, както се случвало с триумфиращия дарвинизъм.

      Тази форма на фундаменталистки буквализъм била древна и още сред отците на Църквата имало спорове между привържениците на буквата и поддръжниците на по-мека херменевтика, като онази на Свети Августин. Но в модерния свят тесният фундаментализъм може да бъде само протестантски, имайки предвид за да бъде човек фундаменталист, следва да приема, че истината е дадена от интерпретацията на Библията. В католическата среда обаче авторитетът на Църквата гарантира интерпретацията и затова еквивалентът на протестантския фундаментализъм приема понякога формата на традиционализма. Изоставям (и оставям на експертите) разглеждането на естеството на мюсюлманския и еврейския фундаментализъм.

      Фундаментализмът непременно ли е нетърпящ? Той е такъв в херменевтичен, но не непременно в политически план. Можем да си представим фундаменталистка секта, която приема, че собствените йизбраници имат привилегията на праволинейната интерпретация на Писанията, без да поддържа впрочем някаква форма на прозелитизъм и затова да иска да задължи другите да споделят тези вярвания, или се бори за реализирането на базирано върху тях политическо общество.

      В „интегризма“ обаче се подразбира религиозна и политическа позиция, за която религиозните принципи трябва да станат същевременно модел на политически живот и източник на законите на държавата. Докато фундаментализмът и традиционализмът по принцип са консервативни, има интегристи, които се считат за прогресивни и революционери. Има интегристки католически движения, които не са фундаменталистки, които се борят за изцяло вдъхновено от религиозните принципи общество, без да налагат впрочем буквална интерпретация на Писанията и вероятно готови да приемат теология ала Теяр дъо Шарден.

      Нюансите могат да бъдат дори по-тънки. Помислете за феномена political correctness в Америка. Роден, за да прокара търпимостта и признаването на всяко различие — религиозно, расистко и полово, — той въпреки това става нова форма на фундаментализъм, който изпълва по почти ритуален начин всекидневния език и работи върху буквата в ущърб на духа — така че може да се дискриминира даже слепец, ако деликатно бъде наречен „незрящ“, и най-вече могат да се дискриминират тези, които не следват правилата на _politically correct_.

      Ами расизмът? Нацисткият расизъм със сигурност бил тоталитарен и претендирал, че е научен, но в доктрината за расата няма нищо фундаменталистко. Ненаучен расизъм като този на Италианската лига няма културните корени на псевдонаучния расизъм (реално няма никакъв културен корен), ама е расизъм.

      Ами нетърпимостта? Свежда ли се до тези различия и родства между фундаментализъм, интегризъм и расизъм? Имало е нерасистки форми на нетърпимост (като преследването на еретиците или нетърпимостта на диктаторите към техните противници). Нетърпимостта е нещо много по-дълбоко, положено в корена на всички разгледани от мен феномени.

      Фундаментализъм, интегризъм, псевдонаучен расизъм са теоретични позиции, които предполагат доктрина. Нетърпимостта се полага преди всяка доктрина. В такъв смисъл нетърпимостта има биологични корени, проявява се сред животните като териториалност, основава се върху често повърхностни емоционални реакции — не понасяме различните от нас, защото имат кожа с различен цвят, защото говорят език, който не разбираме, защото ядат жаби, кучета, маймуни, прасета, чесън, защото се татуират…

      Нетърпимостта към различното и непознатото е така естествена за детето, както инстинктът за притежаване на всичко, което желае. Детето е възпитавано малко по малко в търпимост, така както е възпитавано в уважение към собствеността на другия, а още преди това в контролиране на собствения сфинктер. За съжаление, докато всички успяват да контролират собственото си тяло, търпимостта остава проблем на постоянно възпитание на възрастните, защото във всекидневния живот винаги са изложени на травмата на различието. Учените често се занимават с доктрините за различието, но не достатъчно с дивата нетърпимост, защото тя се изплъзва от всяка дефиниция и критично обхващане.

      Ала не доктрините за различието произвеждат дивата нетърпимост: напротив, те експлоатират фон на разпространена, предварително съществуваща нетърпимост. Да помислим за лова на вещици. Той е продукт не на тъмните векове, а на модерното време. _Maliens Maleficarum_, написано малко след откриването на Америка, е съвременно на флорентинския хуманизъм; _La Démonomanie des sorciers_ на Жан Боден се дължи на перото на ренесансов човек, който пише след Коперник. Тук не възнамерявам да обяснявам защо модерният свят произвежда теоретични оправдания за лова на вещици. Искам само да припомня, че тази доктрина е могла да се наложи, защото вече е съществувало народно недоверие към вещиците. То се намира в класическата античност (Хораций), в Едикта на Ротари, в _Summa theologica_ на Свети Тома. За него се е държало сметка като за всекидневна реалност, така както наказателният кодекс държи сметка за съществуването на джебчии. Но без тези народни вярвания не би могла да се разпространи доктрина за вещерството и систематична практика на преследването.

      Псевдонаучният антисемитизъм възниква през XIX век и става тоталитарна антропология и индустриална практика на геноцида едва през нашия век; но не би могъл да се роди, ако още по времето на Отците на Църквата не бе имало антиеврейска полемика и практически антисемитизъм сред простолюдието, прекосил през вековете всяко място, където имало гето. Антиякобинските теории за еврейския заговор в началото на миналия век не създали народен антисемитизъм, а експлоатирали съществуващата вече омраза към различните.

      Най-опасната нетърпимост е именно онази, която възниква при отсъствието на каквато и да е доктрина, под въздействието на първични нагони. Затова не може да бъде критикувана и озаптена с рационални аргументи. Теоретичните основи на _Mein Kampf_ могат да бъдат опровергани с няколко доста елементарни аргументирания, но ако предлаганите от него идеи са оцелели и ще оцелеят от всяко възражение, то е защото се подкрепят от дива, неподатлива на всякаква критика нетърпимост. Намирам за по-опасна нетърпимостта на Италианската лига, отколкото тази на Националния фронт на Льо Пен. Льо Пен все още има зад себе си начетени хора, начетени предатели, докато Босси няма нищо, освен диви нагони.

      Вижте какво се случва тези дни в Италия — дванадесет хиляди албанци влязоха в страната ни за една седмица или малко повече. Публичният и официален модел бе този на приемането, а по-голямата част от искащите да спрат това преселение, което би могло да стане непоносимо, използва икономически и демографски аргументи. Но всяка теория става безполезна пред напредваща, ден след ден пълзяща нетърпимост. Дивата нетърпимост се базира върху категорийно късо съединение, което след това заема на всяка бъдеща расистка доктрина: ако някои от влезлите в Италия през миналите години албанци са станали крадци или проститутки (и това е вярно), то следователно всички албанци са крадци и проститутки.

      Това е ужасяващо късо съединение, защото представлява постоянно изкушение за всеки от нас: достатъчно е да са ни откраднали куфара на летището в която и да е страна, за да се върнем вкъщи, твърдейки, че не трябва да се доверяваме на хората от тази страна.

      И още, най-страшната нетърпимост е онази на бедните, които са първите жертви на различието. Няма расизъм сред богатите. Богатите произвеждат навярно доктрините на расизма; но бедните произвеждат много по-опасната му практика.

      Интелектуалците не могат да се борят срещу дивата нетърпимост, защото мисълта се оказва обезоръжена пред чистото озверяване без мисъл. Но е твърде късно, когато се борят срещу доктриналната нетърпимост, защото щом нетърпимостта се превърне в доктрина, е твърде късно да бъде победена и тези, които би трябвало да го направят, ще станат първите жертви.

      Ала тук е предизвикателството. Възпитаването в търпимост на възрастните, които се стрелят поради етнически и религиозни основания, е загубено време. Твърде късно. Следователно дивата нетърпимост се побеждава в корените чрез постоянно възпитание, което започва от най-крехко детство, преди да е написана на книга и преди да стане прекалено дебела и твърда поведенческа кора.

      Нетърпимото

      Има дразнещи питания, както когато някой те пита какво се е случило, след като току-що си си прехапал езика. „Какво мислиш за това?“ — те питат в тези дни, когато всички (с много малки изключения) мислят същото за делото Прибке. И почти се разочароват, щом отговориш, че очевидно си възмутен и объркан, защото всъщност всеки пита другия с надежда да чуе дума, обяснение, което да намали възмущението и объркаността.

      Почти се свенят да говорят, да получат така на ниска цена всеобщия консенсус, най-добродетелните сред добродетелните в дъгата от Комунистическото обновление до Националния съюз. Сякаш военният съд в Рим най-накрая е постигнал съгласието на почти всички италианци. Всички сме на справедливата страна.

      И ако делото Прибке отива отвъд единичния, в крайна сметка доста жалък (неразкайващ се престъпник, боязлив съд) епизод, то не ни ли въвлича по-дълбоко, не ни ли внушава, че ние също не сме невинни?

      Продължаваме да оценяваме станалото съгласно законите в сила. Със законите в сила навярно Прибке е могъл да бъде осъден на доживотен затвор, но съгласно юриспруденцията не може да се каже и че военният съд в Рим се е държал по непонятен начин. Имало престъпник, признал ужасно престъпление, ставало дума да се види има ли смекчаващи вината обстоятелства, както трябва да прави всеки съд. Добре де, били трудни времена, Прибке не бил герой, а беден подлец и дори да бил измерил огромния размер на престъплението, пак би се страхувал да плати последиците на отказа; убил петима в повече, но се знае, че когато човек е опиянен от кръвта, става като звяр; добре де, виновен е, но вместо доживотен затвор да му дадем много години; справедливостта е спасена, присъдата влиза в сила, да затворим болезнената глава. Не бихме ли постъпили така дори с Разколников, който убил една старица, и то без военни оправдания?

      Именно ние възлагаме на съдиите мандата да се държат според законите в сила, а сега им противопоставяме морално изискване, страст; но те отговарят, че са мъже в тоги, а не килъри.

      Голяма част от възраженията също се върти около интерпретацията на вече написани кодекси. Прибке е трябвало да се подчинява на заповедите, защото такъв е военният закон на една страна във война; но съществували закони, дори нацистки, които са му позволявали да се измъкне от несправедлива заповед, без да трябва после да бъде съден според военните закони, защото SS били доброволен полицейски корпус; а международните конвенции оправдават правото на репресия; да, може да се отговори, но само в случай на обявена война, и от това не следва, че Германия някога е обявявала война на Италианското кралство, така че немците, незаконни окупатори на една страна, с която не били официално във война, не можели да се оплакват, че някой, предрешен като чистач, е взривил техен конвой.

      Завинаги ще се остане в този кръг, докато не се реши, че пред изключителни събития човечеството не може да си позволи да прилага законите в сила, а трябва да поеме отговорността да постанови нови.

      Все още не сме извлекли всички последици на епохално събитие като Нюрнбергския процес. Съгласно тясната законност или международните привички това бе произвол. Бяхме свикнали с факта, че войната е игра с правила, че накрая победеният цар прегръща братовчеда си победител, а какво правите вие? Хващате победените и ги бесите? Да, господине — отговаря решилият Нюрнбергския процес, считаме, че в тази война са станали неща отвъд търпимото и затова сменяме правилата. Но това нетърпимо е такова спрямо вашите ценности на победители, ние си имаме различни ценности, не ги ли уважавате? Не, тъй като победихме, пък и сред вашите ценности бе възхвалата на силата, нека тогава приложим силата: ще ви обесим. Но какво ще стане с бъдещите войни? Който ги разпали, ще бъде обесен, ако загуби; да си помисли, преди да започне. Но и вие сте вършели зверства! Да, но го казвате вие, които загубихте, а ние спечелихме, така че именно ние ще ви обесим. Но поемате отговорността за това! Поемаме отговорността за това.

      Аз съм против смъртното наказание и дори да бях пленил Хитлер, щях да го изпратя в Алкатрас: затова отсега нататък ще използвам „обесване“ в символен смисъл като тежко и тържествено наказание. Но като се остави настрана обесването, Нюрнбергското разсъждение няма други недостатъци. Пред нетърпими поведения трябва да се прояви смелостта да се променят правилата, включително и законите. Може ли трибунал в Холандия да съди нечии поведения в Сърбия или Босна? Според старите правила — не, според новите — да.

      В края на 1982 г. в Париж се проведе конференция на тема намесата, в която участваха юристи, военни, пацифистки доброволци, философи, политици. С какво право и според какви критерии за предпазливост може да има намеса в делата на друга страна, щом бъде счетено, че става нещо нетърпимо за международната общност? Освен прозрачния случай на страна, в която все още управлява законно правителство, което иска помощ срещу дадено нахлуване, всички други случаи подлежат на тънки разграничения. Кой иска от мен да се намеся? Част от гражданите? Доколко е представителна за страната, доколко една намеса не прикрива с най-благородните намерения вмешателство, империалистическа воля (Сагунто учи)? Ще се намесим ли, когато случващото се в тази страна е срещу нашите етични принципи? Но дали нашите принципи са и техни? Ще се намесим ли, защото в една страна от хиляди години се практикува ритуалният канибализъм, което за нас е ужас, а за тях — религиозна практика? Не подчини ли така натовареният с добродетелното си бреме бял човек народи от древна, макар и различна от нашата, цивилизация?

      Единственият струващ ми се приемлив отговор е, че една намеса е като революция: няма предходен закон, който да ни казва, че е добре да я извършим, тя дори се извършва против законите и обичаите. Различието е, че решението за международна намеса идва не от златно ядро или от неконтролиран народен бунт, а от дискусия между различни правителства и народи. Решаваме, че макар да трябва да се уважават мненията, привичките, практиките, вярванията на другия, нещо ни се явява като нетърпимо. Приемането на нетърпимото поставя под въпрос самата ни идентичност. Трябва да поемем отговорността да решим какво е нетърпимо и след това да действаме, готови да заплатим цената на заблудата.

      Когато се появи нечувано нетърпимо, прагът на нетърпимост вече не е фиксираният от старите закони. Нужно е отново да се законодателства. Разбира се, нужно е да бъдем сигурни, че консенсусът за новия праг на нетърпимост е възможно най-широк, надхвърля националните граници, по някакъв начин е гарантиран от „общността“ — неуловимо понятие, но което е даже в основата на факта, че вярваме, че земята се върти. Но после трябва да избираме.

      Случилото се с нацизма и Холокоста положи нов праг на нетърпимост. Имало е толкова много геноциди през вековете и по някакъв начин сме ги търпели всичките. Бяхме слаби, бяхме варвари, не знаехме какво се случва на десет левги от селото ни. Но това бе постановено (и реализирано) „научно“ с явното търсене на консенсус, дори и философски, и бе пропагандирано като планетарен модел. Не порази само моралната ни съвест: постави на карта философията и науката ни, културата ни, вярванията ни в доброто и злото. Опита се да ги сведе до нула. Не можеше да не се отговори на този призив. И можеше да се отговори само, че не само веднага, но и след петдесет години, и в предстоящите векове не би било търпяно.

      Именно спрямо това нетърпимо се явява гнило зловещото счетоводство на негационистите, които изчисляват дали мъртвите наистина били шест милиона, сякаш при пет, четири, два, един може да се постигне споразумение. Ами ако не са били обгазени, а умрели само защото там не били полагани особени грижи за тях? Ако били умрели само поради алергия към татуирането?

      Но да се признае нетърпимото, означава, че в Нюрнберг всички трябвало да бъдат осъдени на смърт чрез обесване, дори да е имало само един мъртъв, и то защото пропуснали да му окажат помощ. Новото нетърпимо е не само геноцидът, но и неговата теоретизация. А тя въвлича и прави отговорни също и пионките в избиването. Пред нетърпимото падат разграниченията на намеренията, добросъвестността, заблудата: има само обективна отговорност. Но (казва) аз бутах хората в газовата камера, защото ми заповядваха, и в действителност вярвах, че ги изпращат да се дезинфекцират. Няма значение, съжалявам, тук сме пред епифанията на нетърпимото, не са валидни старите закони с техните смекчаващи вината обстоятелства: ще пратим и теб на бесилката.

      За да приеме това правило на поведение (валидно дори за бъдещото нетърпимо, което ни задължава да решаваме ден за ден къде е нетърпимото), едно общество трябва да бъде готово на много, дори трудни решения и да бъде солидарно в поемането на всяка отговорност. Онова, което ни безпокои като неясен елемент в случая Прибке, е, че забелязваме, че все още сме много далече от това решение. И младите, както и старите, и не само италианците. Всички си измиха ръцете: има закони, да оставим този нещастник на съдилищата.

      Естествено днес можем да кажем, че след присъдата от Рим тази солидарна способност за дефиниране на нетърпимото е още по-далечна. Но и преди беше твърде далечна. И именно това ни разяжда. Да открием (но без да си го изповядаме), че сме съотговорни.

      Да не се питаме тогава за кого бие камбаната.