ПРАЗНИТЕ МЕСТА НА МИСЛИТЕ

      

Зов за помощ

      На следния ден Заратустра отново седеше на своя камък пред входа на пещерата, докато зверовете бродеха наоколо по света, за да донесат нова храна в къщи — също и нов мед, защото Заратустра беше изчерпал и употребил стария мед до шушка. Но додето седеше той там така с тояга в ръка и рисуваше, сянката на фигурата си върху земята, потънал в размисли и наистина не за себе си и за своята сянка — изведнъж той се сепна уплашен и същевременно подскочи, защото видя до своята сянка още една друга сянка. И когато се озърна бързо и стана, ето че съзря до себе си прорицателя, същия, когото някога бе нахранил и напоил на своята трапеза, предвещателя на голямата умора, който учеше: „Всичко е еднакво, нищо не си струва труда, светът е без смисъл, знанието задушава.“ Но неговото лице се беше променило и когато Заратустра го погледна в очите, сърцето му отново потрепери от страх: толкова много лоши предвестия и непелявосиви светкавици пробягваха по това лице.

      Предвещателят, който почувствува какво става в душата на Заратустра, прекара ръка по лицето си, сякаш имаше желание да го избърше. Същото направи и Заратустра. И когато и двамата по този начин мълчаливо се опомниха и се подкрепиха, подадоха си взаимно ръце в знак на това, че желаят отново да се запознаят.

      — Добре си ми дошъл — рече Заратустра, — о, ти вещателю на голямата умора. Ненапразно ти трябваше да бъдеш някога мой сътрапезник и гостенин. Днес също яж и пий при мене и прости, че на трапезата седи до тебе един вече стар, доволен човек.

      — Стар, доволен човек ли! — възрази прорицателят, клатейки недоверчиво глава. — Който и да си или би искал да бъдеш, о, Заратустра, времето ти тук горе изтече — твоят чълн не след дълго няма да лежи вече на суша!

      — Нима лежа на суша? — запита със смях Заратустра.

      — Вълните около твоята планина — отговори предсказвачът — все повече и повече растат, вълните на голямата неволя и печал. Те скоро ще издигнат и твоята лодка и ще те отнесат оттук.

      Заратустра мълчеше, изпълнен с учудване.

      — Още нищо ли не чуваш? — поде отново прорицателят. — Не долитат ли грохот и бучене до тебе от бездната?

      Заратустра и този път не отговори нищо, но се ослуша: и тогава чу дълъг, пронизителен писък, който бездните си подхвърляха и предаваха една на друга, защото никоя не желаете да го задържи, толкова зловещо звучеше той.

      — О, ти, кобен вестителю — проговори най-сетне Заратустра, — та това е зов за помощ, и то зов на човек, писък, който сигурно идва от някое черно море. Ала какво ме е грижа мене за човешка беда? Моят последен грях, който ми остана спестен, знаеш ли ти как се нарича той?

      — _Състрадание!_ — отговори прорицателят с преливащо сърце, издигнал двете си ръце нагоре. — О, Заратустра, аз идвам, за да те прелъстя към твоя последен грях!

      И едва-що изрекъл тези слова, проехтя отново писъкът, и то по-продължителен и по-страхлив, отколкото преди, но вече много по-близко.

      — Чуваш ли? Чуваш ли, о, Заратустра? — провикна се прорицателят. — До тебе се отнася зовът. Тебе те зове, ела, ела, ела, време е вече, крайно време е вече!

      Заратустра мълчеше слисан и потресен. Най-сетне той запита като някой, разколебан в самия себе си:

      — А кой е този, който ме зове там?

      — Та ти го знаеш! — отвърна вещателят буйно. — Що се прикриваш? _Възвишеният_ човек те зове!

      — Възвишеният човек ли? — изкрещя Заратустра, обхванат от ужас. — Що иска той? Възвишеният човек! Що търси тук той?

      И кожата му се покри с пот.

      Прорицателят обаче не възрази нищо на уплахата на Заратустра, а се вслушваше все по-напрегнато в дълбочината. А когато там се възцари за дълго време тишина, той отвърна погледа си оттам и го насочи към Заратустра, който стоеше неподвижен и трепереше.

      — О, Заратустра — поде той с тъжен глас, — ти не стоиш там като някой, когото щастието му ще го накара да се върти: ти ще трябва да танцуваш, за да не грохнеш на земята.

      Но дори и ако пожелаеше да танцуваш пред мене и да ми демонстрираш всички свои странични подскоци, все пак никой не би се осмелил да каже: „Ето, виж, тук танцува последният весел човек!“

      Напусто би се изкачил на тази висока планина някой човек, който би търсил него: наистина пещери ще намери той и мрачни пропасти, скривалища и скришни места, но не рудници на щастие и съкровищници и нови златни жили на щастие.

      Щастие — как би го намерил човек при такива живопогребани люде и пустинници! Нима трябва да търся последното щастие на блажените острови и далече сред забравени морета?

      Но всичко е еднакво, нищо не си струва труда, безсмислено е всяко усилие да се търси, няма дори вече и никакви блажени острови!

      Така вопиеше прорицателят. При последната му въздишка Заратустра сякаш бе озарен от светлина и наново доби сигурност, подобно на човек излязъл на слънце от дълбока бездна.

      — Не! Не! Трижди не! — възкликна той със силен глас и поглади брадата си. — Това аз знам по-добре! Има още блажени острови! Недей говори за това, ти, хленчещи черногледецо!

      Спри да плещиш за това, ти, дъждовен облак преди пладне! Та не стоя ли аз тук вече мокър и вир-вода като окъпано куче от твоята печал?

      Сега аз се отърсвам и побягвам от тебе, за да се изсуша: не бива да се учудваш на това! Неучтив ли ти се виждам? Ала тук е мое царство!

      А що се отнася до твоя възвишен човек: така да бъде! Аз ще го потърся още в тоя миг в онези там гори: оттам долиташе неговият зов. Може би го преследва там лют звяр.

      Той е в моето владение: не бива да пострада тук! И наистина много люти зверове живеят при мене.

      След като изрече тези думи, Заратустра се обърна да си върви. Тогава прорицателят се провикна:

      — О, Заратустра, ти си хитрец!

      Знам го вече: ти искаш да се отървеш от мене! Предпочиташ да избягаш в горите и да гониш люти зверове!

      Но каква полза от това, когато довечера аз ще бъда отново при тебе, ще седя в твоята собствена пещера, търпелив и тежък като пън — и ще те очаквам!

      — Така да бъде! — провикна се през рамо Заратустра на тръгване. — И щото има мое в пещерата, то принадлежи също и на тебе, мой гостенино!

      А намериш ли вътре и мед, още по-добре! Изближи го, стара мечко, и подслади душата си! Та надвечер, когато се върна, и двамата да бъдем в отлично настроение,

      — в отлично настроение и радостни, че този ден е вече отминал! И тогава ти самият ще трябва да танцуваш по такта на моите песни като дресирана мечка.

      Не ти се вярва, нали? Клатиш съмнително глава. Великолепно! Хайде тогава! Стара мечко! Защото и аз — и аз самият съм прорицател.

      Тъй рече Заратустра.