ПРАЗНИТЕ МЕСТА НА МИСЛИТЕ

      

Пред изгрев слънце

      О, ти, небе над мене! О, ти, чист лазур! О, ти, дълбоко небе! О, бездна от светлина! Като те съзерцавам, тръпна от божествени алкания!

      Да се хвърля в твоята вие — това е моята дълбочина! Да се скрия в твоята чистота — това е моята невинност!

      Както красотата забулва бога, тъй и ти закриваш звездите си. Ти не говориш: така ми възвестяваш своята мъдрост.

      Безмълвно се издигна ти днес за мене над възбуненото море, твоята обич и твоят свян говорят на възбунената ми душа с езика на откровение.

      Ти дойде тъй красиво при мене, забулено в твоята красота, безмълвно говориш ти на мене, откровено в своята мъдрост.

      О, как да не разгадая аз цялата свенливост на твоята душа? Преди слънцето ти дойде при мене, при най-самотния измежду всички люде.

      Изначало ние сме приятели: общи са за нас двамата горест и ужас, и дъно; дори и слънцето е общо за нас.

      Ние не говорим помежду си, защото знаем твърде много, ние мълчим взаимно, споделяме знанието си само с усмивки.

      Не си ли ти светлината за моя огън? Не носиш ли у тебе сестринската душа на моето прозрение?

      Заедно се учехме на всичко, заедно се учехме да се издигаме над себе си към самите себе си и безоблачно да се усмихваме:

      — безоблачно надолу да се усмихваме със светли очи и от безкрайно разстояние, когато под нас като изпарения от дъжд се издигаха насилие и цел, и вина.

      И когато бродех самин, за кого жаждаше душата ми през нощи и лабиринти? И когато се катерех по планини, кого търсех аз, ако не тебе по върховете?

      И всички мои странствувания и изкачвания по планини не бяха нищо друго освен само потребност и палиатив на безпомощния — цялата ми воля иска само да литне към тебе, да лети в твоята необятна шир!

      И кого ненавиждах повече от пътуващите облаци и всичко, което замъглява лика ти? А и своята ненавист ненавиждах аз, защото и тя замъгляваше лика ти.

      Скитащите облаци ненавиждам аз, тези дебнещи грабливи котки: те похищават от мене и от тебе това, което е общо за нас — огромното безгранично произнасяне на „Да“ и „Амин“.

      Ненавиждаме тези посредници и смесители, скитащите облаци: тези полутакива и полуинакви, които не са се научили нито да благославят, нито да проклинат както трябва.

      Предпочитам да седя под сключено небе в бъчва, предпочитам да седя без небе в пропаст, отколкото да видя тебе, светлозарно небе, замъглено от скитащи облаци!

      И често ме блазнеше желанието да ги прикрепя яко със зигзаговидни златни телчета като мълния и подобно на гръмотевица да забарабаня по техния издут като дъно на котел търбух:

      — един гневен барабанчик, защото ми похитиха твоето „Да“ и „Амин“ — о, небе над мене, чисто като лазур! Светлозарно! О, бездна от светлина! Защото те ти похитяват и моето „Да“ и „Амин“.

      Защото аз предпочитам трясък и гръм и бесния разгул на вихрите пред тази котешка предпазливост, пред това съмнение и привидно спокойствие. А и между людете аз най-много мразя всички покрити въглени и полутакива-полуинакви и съмняващи се, колебливи скитници облаци.

      А който не може да благославя, той трябва да се научи да изрича клетви: тази светла поука ми падна от светлото небе, тая звезда свети дори в черни нощи на моето небе!

      Аз обаче съм благословител и утвърдител, стига ти да си около мене, о, ти, чист лазур! Ти, светлозарен! О, бездна от светлина! Във всички пропасти нося аз със себе си тогава своя благослов и своето „Да“.

      Благословител и утвърдител станах аз ала дълго се борих и бях борец, докато освободя ръцете си за благослов.

      А ето моя благослов: над всяко нещо да стоиш като негово собствено небе, като сводест небесен купол, като негова лазурна камбана и вечна сигурност: и блажен е, който така благославя!

      Защото всички неща са кръстени в кладенеца на вечността и отвъд добро и зло, а самите добро и зло са просто междусенки и влажни скърби, и скитащи облаци.

      Наистина благослов е, а не богохулство, когато уча, че над всички неща стои небето Случай, небето Невинност, небето Безстрашие, небето Дръзновеност.

      „Безстрашието“ е най-старата благородническа титла на света, аз я възвърнах на всички неща, освободих го от робството на целта.

      Тази свобода и небесна яснота аз поставих като лазурна камбана върху всички неща, когато учех, че над тях и чрез тях никаква „вечна воля“ не иска.

      Тази дръзновеност и това безумие поставих аз на мястото на оная воля, когато учех: „Едно е невъзможно във всичко — разумност!“

      Наистина мъничко разум, семе на мъдрост, хвърлено от звезда на звезда, този квасец е примесен във всички неща. Заради безумието е примесена мъдрост във всички неща!

      Мъничко мъдрост е все пак възможна, ала блажената сигурност аз открих във всички неща: те предпочитат все пак да танцуват с нозете на случая.

      О, ти, небе над мене! О, ти, чист лазур! О, ти, небесна вис! Сега за мене това е твоята чистота: няма вечен разум паяк и разум паяжина:

      — ти си за мене мегдан за божествени случаи, ти си за мене олтарна маса за божествени зарове и зароиграчи!

      Ала ти почервеняваш? Казах ли нещо не за казване? Да не би да богохулствувам в желанието си да те благословя?

      Или свенът, че сме двама, те накара да се изчервиш? Повеляваш ли ми да си отида и да замълча, защото вече изгрява денят?

      Светът е дълбок, по-дълбок, отколкото го е смятал някога денят. Не всичко бива да говори пред деня. Ала денят настъпва и тъй ние се разделяме сега!

      О, небе над мене! О, ти, свенливецо! О, звездна лампада! О, ти мое щастие пред изгрев слънце! Денят настъпва: и тъй ние се разделяме сега!

      Тъй рече Заратустра.