ПРАЗНИТЕ МЕСТА НА МИСЛИТЕ

      

За учените

      Когато лежах, потънал в дълбок сън, овца заръфала бръшляновия венец около главата ми — ръфала и промълвила: „Заратустра не е вече учен.“

      Изрекла го наперена и надменно си отишла. Едно дете ми разказа всичко това.

      Обичам да лежа тук, където играят децата, до срутения зид, между тръни и червени макове.

      Учен съм аз все още за децата, а също и за тръните и червените макове. Невинни са те дори и в злобата си.

      Ала за овците вече не съм учен: тъй го иска моят жребий — благословен да бъде той!

      Защото тази е истината: аз напуснах дома на учените, дори тръшнах вратата зад себе си.

      Предълго седя моята душа гладна на тяхната трапеза; не съм аз дресиран като тях на познание, сякаш троша орехи.

      Свобода обичам аз и въздуха над прясна земя; предпочитам да спя на волски кожи, отколкото на титли и почести.

      Аз съм пренагреян и изгорен от собствени мисли: често едва си поемам дъх. Тогава трябва да изляза на въздух и далече от всякакви прашни стаи.

      А пък те седят хладни в хладна сянка и във всичко искат да бъдат само зрители, пазят се да седнат там, дето слънцето прежуря под стъпалата.

      Подобно на тези, които стоят по улиците и зяпат минувачите, те причакват и зяпат мислите, родени от други.

      Докосне ли ги човек с ръце, от тях се вдига прах като от брашнени чували, и то неволно. Но кой ли би отгатнал, че техният прах произхожда от жито и жълтия разкош на летни нивя?

      Проявяват ли мъдрост, студени тръпки полазват снагата ми от техните дребни сентенции и истини: често от тяхната мъдрост се разнася зловоние като от блато и наистина аз вече долових в нея крякането на жаба.

      Сръчни са те, те имат ловки пръсти; що дири моето просто еднообразие при тяхното сложно многообразие? Техните пръсти умеят да вдяват, да връзват и да тъкат: така те плетат чорапите на духа!

      Добри часовникови механизми са те: човек само трябва да се грижи правилно да ги навива! Тогава те показват безпогрешно часовете и при това вдигат само скромен шум.

      Подобно на мелници работят те и сбиват всичко, стига да им се подхвърлят зърна! Те вече знаят да ги съситняват и да правят от тях бял прах.

      Те се взират внимателно в пръстите един на друг и си нямат особено доверие. Изобретателни в малки хитрости, чакат да дойдат такива, чието знание още куца — подобно на паяци ги дебнат те.

      Виждал съм ги да приготвят винаги отрова с предпазливост и винаги си слагаха стъклени ръкавици при това на ръцете.

      Също и с фалшиви зарове те умеят да играят; сварвах ги да играят толкова разпалено, че пот се стичаше от тях.

      Чужди сме ние един на друг, а добродетелите им са още по-противни на вкуса ми от техните лъжи и лъжливи зарове.

      А когато живеех при тях, аз живеех над тях. Заради това те ме намразиха.

      Не искаха и да чуят, че някой върви над главите им, и затова натрупаха дърва, пръст и нечистотии между мене и своите глави.

      Така те заглушиха звука от стъпките ми: най-лошо ги долавяха досега най-учените.

      Недъзите и слабостите на всички люде поставяха те между себе си и мене: „недъгава почва“ наричат те това в домовете си.

      Но въпреки това аз вървя със своите мисли над главите им; и дори ако пожелаех да вървя по моите собствени недъзи, все пак ще бъда над тях и над главите им.

      Защото людете не са равни: така говори справедливостта. И това, което аз искам, те не би трябвало да искат!

      Тъй рече Заратустра.