Умберто Еко

За печата

      Господа сенатори,

      Онова, което ще ви представя накратко, е _cahier de doléances_* за ситуацията на италианския печат, особено във взаимоотношенията му с политическия свят. Мога да го направя не зад гърба, а в присъствието на представители на печата, защото от шестдесетте години насам съм писал онова, което ще кажа, и то предимно в италиански всекидневници и седмичници. Това означава, че живеем в страна, където свободният и безскрупулен печат е способен да разследва самия себе си.

      [* Cahier de doléances (фр.) — книга с оплаквания, представена на Генералните щати през 1789 г. — Бел.прев.]

      Функцията на четвъртата власт е, разбира се, да контролира и критикува другите три традиционни власти (заедно с икономическата и представляваната от партиите и синдикатите власт) и може да прави това в свободна страна, защото нейната критика няма репресивни функции: средствата за масова информация могат да влияят върху политическия живот на страната само създавайки обществено мнение. А традиционните власти могат да контролират и критикуват медиите само посредством медиите; в противен случай тяхната намеса става или изпълнителна, или законодателна, или съдебна санкция — което може да се случи само ако медиите са престъпни или, изглежда, формират ситуации на политическо и институционално неравновесие (виж дебата за _равнопоставеността_). Тъй като обаче медиите, и в нашия случай печатът, не могат да продължават да бъдат щадени от критики, в една демократична страна възможността печатът да постави под въпрос самия себе си е условие за здравословност.

      Ала често не е достатъчно да се прави; правенето му би могло дори да изгради солидно алиби или пък, ако бъдем строги, случай на така наречената от Маркузе „репресивна толерантност“: след като веднъж е показал собствената си самобичуваща се безскрупулност, печатът вече не е заинтересован от реформирането си. Почти преди двадесет години Ливио Дзанетти ми поиска и публикува в Espresso дълга критична статия за самото _Espresso_. Ще бъда излишно скромен, но последвалото оправяне на _Espresso_ не бе заслуга на моята статия, а естествена еволюция на нещата. Доколкото си спомням, моята критика бе изпуснала намереното време.

      При скицирането на тази моя _Cahier de doléances_ не възнамерявам да критикувам печата във взаимоотношенията му с политическия свят, като че ли политическият свят е невинна жертва на злоупотребите на печата. Считам, че това съответства напълно на ситуацията, която ще се постарая да очертая.

      И още, не ще бъда от онези провинциалисти, за които само случващото се в нашата страна върви зле. Не ще изпадна в заблудата на нашия, често чуждопоклонически, печат, който при назоваване на чуждестранен всекидневник винаги поставя пред него прилагателното „авторитетен“ и така стига до говоренето за „авторитетния _New York Post_“, когато желае да използва негово твърдение, без да знае факта, че New York Post е четвърторазреден вестник, който биха се срамували да четат в Омаха, Небраска. Голяма част от злочестините, от които страда италианският печат, днес са общи за почти всички страни. Но ще се позова отрицателно на други страни едва когато бъде строго необходимо, защото „две грешки никога не правят едно основание“. И ще взема за пример други страни, когато ми се стори, че техният урок може да бъде положителен и за нас.

      Последно уточнение: ще се позовавам на текстове от _Repubblica_, _Corriere della Sera_ и _Espresso_, и то за коректност. Това са три издания, в които съм писал и все още пиша, така че критиките ми не биха могли да бъдат счетени за предумишлени или вдъхновени от злонамереност. Но проблемите, които ще осветля, се отнасят до целия италиански печат.

      Полемиките от шейсетте и седемдесетте години

      През шейсетте и седемдесетте години полемиката за естеството и функцията на печата се развива по тези две теми: (I) различие между новина и коментар, и следователно призив към обективност; (II) вестниците са властови инструменти, управлявани от партии или икономически групировки, които нарочно използват криптиран език, доколкото истинската им функция не е да дават новини на гражданите, а да изпращат шифровани съобщения на друга властова групировка, минавайки над главата на читателите. Политическият език се вдъхновява от същите принципи и изразът „успоредни сходимости“ е останал в литературата за масмедиите като символ на този език, едва-едва разбираем в коридорите на Монтечиторио, но непроницаем за домакинята от Вогера.*

      [* (Бележка от 1997 г.) Въпреки че съм го уточнявал и други пъти, и за историческа коректност, искам да припомня, че синекдохата „домакини от Вогера“ (фантазмено приписвана на различни автори) произхожда обаче от анкета за разбирането на политическия език, проведена през шейсетте години от Отдела за обществено мнение на RAI (анкета, която показа как смятани за нормални изрази като „светски партии“ се оказаха обаче абсолютно неразбираеми за обикновената публика). Бяха проучени различни извадки, между които и една, съставена от домакините от Вогера. — Бел.авт.]

      Както ще видим, тези две теми са до голяма степен остарели. От една страна, бе проведена обширна полемика за обективността и много от нас поддържаха, че (освен бюлетина за метеорологичната прогноза) не може да съществува наистина обективна новина. Дори разделяйки старателно коментар и новина, самият избор на новината и нейното страниране представляват елемент на скрита преценка. През последните десетилетия нахлу стилът на т.нар. Тематизация, една и съща страница приютява свързани но някакъв начин събития. Ето като пример за тематизация страница 17 на _Repubblica_ от неделя, 22 януари. Четири статии: „Бреша — ражда и умъртвява дъщеричката си“; „Рим — само вкъщи 4-годищно дете играе на перваза, бащата свършва в «Реджина Чели»**; «Рим — в болница могат да раждат дори тези, които не искат да задържат детето»; «Тревизо — разведена майка се отказва да бъде майка». Както виждате, тематизира се рискът от изоставяне на детето. Въпросът, който трябва да си поставим, е: става ли дума за типичен, актуален за този период проблем? Това ли са всички новини за случаи от този род? Ако става дума само за четири случая, то тази работа не би била представителна статистически; но тематизацията издига новината в онова, което юридическата и съвещателната класическа реторика нарича exemplum: един-единствен случай, от който се извлича (или крадешком се внушава извличането на) правило. Ако става дума само за четири случая, то вестникът ни кара да мислим, че са много повече; ако бяха много повече, то вестникът не би ни го казал. Тематизацията не предоставя четири новини: тя изразява силно мнение за детската ситуация, както искал редакторът, който може би късно през нощта я е странирал така, защото не е знаел как да запълни страница 17. С това не казвам, че техниката на тематизацията е погрешна или опасна: казвам само, че ни показва как могат да се изразят мнения, давайки изцяло обективни новини.

      [** Реджина Чели — римски затвор. — Бел.прев.]

      Колкото до проблема за криптирания език, бих казал, че нашият печат го изостави, защото се промени и езикът на политиците, които вече не четат от листче пред микрофоните неясни и обработени изречения, а казват _apertis verbis_, че техният сподвижник е предател, докато другият прославя на висок глас ерективните качества на собствения си възпроизводителен орган. Печатът дори набляга върху достъпен за безформената цялост, която днес се нарича «хората», език, но счита, че хората говорят само с готови изречения. И така, ето (използвам по малко събрани за един месец от моите студенти данни за готови изречения в италианския печат) следния списък с готови изречения от една-единствена статия на Corriere от 11 януари 1995 г.: «Надеждата умира последна», «Гърди срещу гърди», «Дини вещае сълзи и кръв», «Куиринале* е готов за война», «След дъжд качулка», «Паннелла стреля наред», «Времето свършва — няма място за болки в корема», «Правителството ще трябва да измине дълъг път», «Ще сме загубили нашата битка», «Ножът опря до кокала». В _Repubblica_ от 28 декември 1994 г. се оказва, че «Трябва да се спасява всичко наред», «Който много иска, остава с пръст в уста», «Бог да ме пази от приятелите», «Най-лошите валсови стъпки», «Fininvest» излиза отново на бойното поле“, „Кашата е забъркана“, „И светците няма да попречат“, „Труден за изкореняване бурен“, „Вятърът обръща посоката си“, „Телевизията взема лъвския пай и ни оставя само трохите“, „Да се върнем към темата“, „Броят на слушателите спадна катастрофално“, „Загубване нишката на разказваното“, „Отваряне на очите“, „С ухо към пазара“, „Излиза в окаяно състояние“, „Нещо ни яде отвътре“, „Отдаване на военни почести“… Не вестник, а _Умотворения_. Има защо да се запитаме дали тези клишета са в крайна сметка повече или по-малко прозрачни от „успоредните сходимости“, които поне Червените бригади бяха разбрали какво искат да кажат и всъщност бяха действали впоследствие.

      [* Куиринале — седалището на Италианското президентство. — Бел.прев.]

      Отбележете, че петдесет процента от тези готови, добри за „хората“ изречения са измислени от вестникарите, а петдесет процента са цитирани из изявления на парламентаристите. Както виждате — за да използваме друго готово изречение, — „обръчът се затяга“, слагаме на огъня дяволски съюз, в който не се знае кои са корумпираните и кои корумпиращите.

      Следователно край на стария дебат за обективността и криптирания език. Откриват се нови проблеми. Кои са те и как се раждат?

      Всекидневникът става седмичник

      През шейсетте години вестниците все още не страдаха от конкуренцията на телевизията. Само Акилле Кампаниле прояви блестяща интуиция на конференция за телевизията в Гроссето през септември 1962 г.: едно време вестниците първи даваха новината, после се намесваха други публикации, за да задълбочат въпроса; вестникът беше телеграма, която завършваше със: „Следва писмо.“ През 1962 г. телеграфната новина се даваше в осем вечерта по телевизионните новини. На следващата сутрин вестникът даваше същата новина: това беше писмо, което завършваше със: „Следва, и дори предшества, телеграма.“

      Защо само комичен гений като Кампаниле бе забелязал тази парадоксална ситуация? Защото тогава телевизията бе ограничена в един или два определени от режима канала, така че не бе смятана за (и до голяма степен не беше) достоверен източник; вестниците казваха повече неща и не толкова неясно; комиците се раждаха в киното или кабарето и не винаги се добираха до телевизията; политическата комуникация ставаше на площада, лице в лице, или чрез манифестите по стените: едно изследване на телевизионния дебат през шейсетте години изясняваше чрез анализ на многобройни политически трибуни, че в намерението да съобразява собствените си предложения с усреднените телевизионни зрители, представителят на КП казваше накрая много подобни неща на онези на представителя на ХДП, или че различията се анулираха и всеки се стараеше да се прояви като възможно най-неутрален и успокояващ. Така че полемиката, политическата борба ставаше другаде и предимно във вестниците.

      После дойде количественият (каналите се умножаваха все повече) и качествен скок: даже в държавната телевизия се разграничиха три различно ориентирани политически канала; сатирата, разпаленият спор, изработването на сензацията преминаха в телевизията, която пристъпи даже сексуалните бариери, така че някои програми от единадесет вечерта бяха вече много по-дръзки от монашеските корици на _Espresso_ или _Panorama_, които спираха до границата на седалището. Спомням си, че още в началото на седемдесетте години публикувах преглед на американските токшоу като места на цивилизован и духовит разговор, който може да държи зрителите заковани късно през нощта пред видеото, и разпалено ги предлагах на италианската телевизия. След това по италианските телевизионни екрани все по-триумфално се появяваше токшоуто, което обаче малко по малко се превръщаше в място за яростна, понякога дори физическа схватка, школа за език без опосредстващи термини (наистина подобна еволюция имаше отчасти и в токшоуто в други страни).

      Така телевизията стана първият източник за разпространение на новините и пред всекидневника се отвориха само два пътя: за първия възможен път (който засега ще дефинирам само като „разширено внимание“) ще кажа след това; но мисля, че може да се твърди, че печатът следва предимно втория път: той се „седмичнизира“. Всекидневникът става все по-подобен на седмичник с огромното посвещавано на развлеченията пространство, дискутирането на нравите, клюките за политическия живот, вниманието към света на спектакъла. Това поставя в криза седмичниците от висока класа (да уточним — от _Panorama_ до _Epoca_, от _Europeo до Espresso_): за седмичника остават два пътя — или да се „месечнизира“ (но вече съществуват специализирани месечници — за ветроходство, часовникарство, готварство, компютри — с техния верен и сигурен пазар); или да нахлуе в пространството на клюката, което вече принадлежи и продължава да принадлежи на седмичниците от средна класа — _Gente_ или _Oggi_, — за запалените по сватби на принцове и принцеси, или от ниска класа — _Novella 2000_, _Stop_ или _Eva Express_ — за почитателите на зрелищната изневяра и ловците на интимно разголените гърди в обществените тоалетни.

      Но седмичниците от висока класа не могат да слязат до равнището на ниската или средната класа освен в крайните страници и го правят — всъщност там трябва да търсите гърдите, нежните приятелства и женитбите. Впрочем, правейки това, те губят физиономията на собствената си публика; колкото повече седмичникът от висока класа се докосва до средната или ниската класа, толкова повече печели нетрадиционна за него публика, не знае вече към кого да се обърне и влиза в криза; увеличава тиража и губи идентичността си. От друга страна, седмичникът получава смъртоносен удар от седмичните приложения на всекидневниците. Би имал едно-единствено решение: да поеме пътя на предназначени за читатели от висока класа публикации, като онези на New Yorker в Америка, който предлага същевременно списък на театралните спектакли, анимационни филми с високо равнище, кратки поетични антологии, където може да се появи дълга петдесет машинописни страници статия за живота на гранддама на издателския бранш като Хелън Уулф. Или пък би могъл да поеме по пътя на Times или Newsweek, които приемат да бъдат седмичници, говорещи за събития, за които вече са говорили всекидневниците и телевизията, но предоставят за тези събития резюмета на същественото или подготвени от няколко души задълбочени досиета, изискващи месеци програмиране и работа и изконтролирана до болка документация, така че тези седмичници рядко публикуват писма за опровержение относно фактически данни. От друга страна, всяка статия за _New Yorker_ е поръчвана месеци и месеци предварително и ако после бъде преценена като неподходяща, независимо от това на автора се плаща (щедро), а статията се изхвърля. Този тип седмичник има много високи разходи и може да съществува само за световен англоезичен пазар, а не за стеснен италоезичен пазар, където показателите за четенето са все още отчайващи.

      Затова седмичникът се насилва да следва всекидневника по същия път и всеки от тях се старае да надмине другия при завоюването на едни и същи читатели. Това обяснява защо славният _Europeo_ спира да излиза, _Epoca_ отчаяно търси алтернативен път, подкрепяйки се с телевизионни реклами, _Espresso_ и _Panorama_ се борят за разграничаването си: правят го, но публиката все по-малко забелязва това. Често срещам дори образовани познати, които ме поздравяват за хубавата, водена от мен всяка седмица в _Panorama_, рубрика и ласкателно ме уверяват, че купуват _Panorama_ и само _Panorama_ изключително, за да четат моята рубрика.

      Идеологията на спектакъла

      Ами всекидневниците? За да се седмичнизират, те увеличават страниците си, за да ги увеличат, се борят за реклами, за да имат повече реклами, увеличават впоследствие страниците и измислят приложения, за да заемат всички тези страници, трябва дори да разкажат нещо, за да го разкажат, трябва да отидат отвъд сухата новина (която впрочем вече е била дадена от телевизията), така че те все повече се седмичнизират и трябва да измислят новината и да преобразуват в новина онова, което не е новина.

      Един пример. Преди месеци, при получаването на награда в Гриндзане, бях представен от моя колега и приятел Джанни Ваттимо. Който се занимава с философия, знае, че моите позиции са различни от онези на Ваттимо, но въпреки това проявяваме взаимно уважение. Други знаят, че ни свързва братско приятелство още от младостта ни и че обичаме да се заяждаме един с друг при всеки удобен случай. Този ден Ваттимо бе избрал именно удобния път — направи прочувствено и духовито представяне и аз му отговорих също толкова шеговито, подчертавайки с остроумия и парадокси нашите вечни различия. На следващия ден един италиански вестник посвети цяла културна страница на схватката в Гриндзане, която според вестникаря означавала раждането на ново, драматично и невиждано пропукване в италианското философско поле. Авторът на статията много добре знаеше, че не става дума за новина, пък била тя и културна. Той просто беше създал случай, който не съществуваше. Оставам на вас да намерите равностойни примери в политическото поле. Но културният пример е интересен: вестникът трябваше да съчини случай, защото имаше твърде много посветени на културата, развлеченията и нравите, доминирани от идеология на спектакъла, страници за запълване.

      Да вземем _Corriere_ (44 с.) и _Repubblica_ (54 с.) от понеделник, 23 януари. Предвид по-голямата плътност на страниците на Corriere имаме равно количество материал. Понеделник е труден ден, няма пресни политически и икономически новини, на върха остава спортът. В Италия в този ден сме в разгара на правителствената криза и нашите всекидневници могат да посветят основните си статии на дуела Дини-Берлускони. Атентатът в Израел в „деня на Освиенцим“ позволява запълването на по-голямата част от първа страница, след добавяне на аферата Андреоти, а в _Corriere_ — смъртта на предводителката на клана Кенеди. Остават хрониките за Чечня. Как да се запълни останалото? Двата вестника посвещават съответно 7 и 4 страници на градската хроника, 14 и 7 на спорта, 2 и 3 на културата, 3 и 5 на икономиката, и между 8 и 9 страници на хрониката на нравите, спектаклите и телевизията. И в двата случая поне 15 от 32 страници са посветени на репортажи от типа седмичник.

      Да вземем сега _New York Times_ от същия понеделник. От 53 страници 16 са за спорта, 10 за проблемите на метрополията, 10 за икономиката. Остават 16 страници. Там няма криза в действие и Вашингтон не изисква твърде много пространство, така че 5-те страници на _National Report_ се занимават с вътрешни работи. После, след атентата в Израел намирам поне десет статии за Перу, Хаити, кубинските бежанци, Руанда, Босна, Алжир, международна конференция за бедността, Япония след земетресението, случая с епископ Гайо. Следват две плътни страници с коментари и политически анализи.

      Двата италиански вестника не говорят за Перу, Хаити, Куба, Руанда. Да допуснем все пак, че първите три теми интересуват повече американците, отколкото европейците, но във всеки случай явно е имало международни актуални теми, които са отпаднали в италианските вестници, за да се увеличи посветената на спектаклите и телевизията част. _New York Times_, и то само защото е понеделник, посвещава две страници на _медийния бизнес_, но не става дума за изпреварване и липса на дискретност за персонажите от света на спектакъла, а за размисли и икономически анализи на шоубизнеса.

      Всекидневникът и телевизията

      Италианският печат вече е отстъпил пред телевизията. Телевизията установява, както се казва, дневния ред на печата. На света няма печат, в който телевизионните новини да свършват на първа страница, освен ако предната вечер Клинтън или Митеран не са говорили от телевизионните екрани или е бил сменен назначеният административен директор на национален телевизионен канал.

      Да не ми се отговаря, че трябва да запълват страниците. Ето _New York Times_ от неделя, 22 януари. Общо 569 страници, включително и поместените реклами, прегледа на книгите, седмичните развлечения, пътуванията, автомобилите, и т.н. Да видим къде се говори за телевизия — която при това е [електродомакински уред] заемащ голямо пространство в американското въображение. За нея се говори на страница 32 от приложението за изкуства и спектакли, където се размишлява върху расовите стереотипи на програмите и има дълга рецензия на добър документален филм за вулканите. После очевидно идва свезката с програмите, а телевизионната тема не се появява дори в приложението за развлечения и нрави. Така че не е вярно, че за да се запълнят страниците и заинтересува публиката, трябва да се говори за телевизия. В същия ден италианските всекидневници даваха обширно пространство на едно предаване на Киамбретти (тепърва щеше се предава и следователно ставаше дума за безплатна реклама), където централната новина беше, че Киамбретти се опитал да влезе с телекамерите в университетската аула, където аз изнасях лекция, а аз — от уважение към мястото и функцията — не му го бях позволил. Ако тъкмо това беше новина (защото това, че някакво светилище остава телевизионно неосквернено, е новина), то тя струваше четири реда между звездичките на любопитните вести.

      Ами ако на тази аула беше почукал с телекамера в ръка който и да е политик и аз го бях приканил да не настоява? Щеше да получи първите страници на вестниците, без да влиза в аулата и без да се появява на видео. В Италия политическият свят установява дневния ред на журналистическите приоритети, като твърди нещо по телевизията (като дава направо да се разбере, че ще го твърди), и печатът на другия ден говори не за случилото се в страната, а за онова, което не е било казано или е могло да бъде казано по телевизията. Де да беше само това, защото със сигурност провокаторското остроумие на един политик по телевизията вече заема мястото на формално комюнике за печата. Но в Италия размяната на шамари между Д’Агостино и Згарби вече отива на първа страница, сред политическите новини.

      Със сигурност ние сме страната, в която повече отколкото във всяка друга телевизионният живот се преплита тясно с политическия живот, иначе не би се дискутирало за _равнопоставеността_ и това вече се е случвало по времето на Бернабеи и следователно преди на хоризонта да се появи _Fininvest_; така че печатът трябва да дава сметка за това преплитане. Един чуждестранен приятел ме накара да забележа в неделя, 29 януари, че само в Италия може да се случи така, че в този ден на първа страница, а после на седма в _Repubblica_ и на пета в _Corriere_ да се появи на много колони историческото изявление на Киамбретти: „Не се отказвам“ (и то само защото Санторо бе хвърлил предизвикателството предишния ден). Разбира се, професионалното решение на един комик не би трябвало да бъде новина от първа страница, особено ако комикът реши не да прекъсне, а да продължи спокойно едно предаване. Ако е новина човекът да ухапе кучето, а не кучето да ухапе човека, то това беше случаят на куче, което явно не бе ухапало никого. И все пак всички знаем, че зад този дебат, който въвлече даже Енцо Биаджи, се усещаше неудобство, полемика с ясен политически привкус. Трябва да кажем, че печатът бе принуден да я постави на първа страница, и то не по собствена вина, а по вина на италианската ситуация. Въпреки това смея да твърдя, че италианската ситуация е такава, каквато е, и поради отговорността на печата.

      За да привлече телевизионната публика, печатът от самото начало наложи телевизията като привилегировано политическо пространство, рекламирайки извънмерно собствения си естествен конкурент. Политиците извлякоха от това съответните последици: избраха телевизията, усвоиха езика и способите, сигурни, че само така биха получили също и вниманието на печата.

      Печатът политизира спектакъла повече от дължимото. Тогава е очевидно, че политикът ще се старае да го забележат, вкарвайки Чичолина в парламента; и случаят на Чичолина е типичен, защото поради инстинктивна _свенливост_ телевизията не даде на Чичолина пространството, което печатът веднага й даде.

      Интервюто

      Докато зависи от телевизията за своя дневен ред, печатът решава да си съперничи с нея по стил. Най-типичният начин за даване на всяка новина — политическа, литературна, научна — става интервюто. Интервюто е задължително в телевизията, където не може да се говори за някого, без той да се покаже, обаче е инструмент, който печатът винаги е използвал много пестеливо в миналото. Интервюирането означава подаряване на собственото пространство на някого, за да се накара да каже каквото си иска. Помислете само какво се случва, когато един автор публикува книга. Читателят очаква от печата преценка и ориентир и се доверява на мнението на известен критик или на сериозността на главата на вестника. Но днес един вестник се счита за победен, ако не успее да получи преди всичко интервю с този автор. Що е интервю с автора? Фатална самореклама. Много рядко авторът твърди, че е написал долнопробна книга. Обикновено това е скрит шантаж (напомням, че това се случва и в други страни): „Ако не дадеш интервю, няма да ти направим и рецензия“; но често заплатеният с интервюто вестник забравя за рецензията. Във всеки случай читателят е бил ограбен; рекламата е предшествала или заместила критичната преценка и често когато накрая пише, критикът вече обсъжда не книгата, а казаното от автора в разни интервюта.

      По-основателно интервюто с един политик би трябвало да бъде жест с известна тежест: то или е измолено от политика, който иска да използва вестника като проводник — и вестникът трябва да прецени дали възнамерява да му даде това пространство, — или е измолено от вестника, който иска да задълбочи някаква позиция на политика. Едно сериозно интервю трябва да отнема много време, а интервюираният (както става в почти целия свят) трябва после да прегледа снетия текст, за да избегне изопачаванията и опроверженията. Днес всекидневниците публикуват по десетина, готови и изконсумирани, интервюта на ден, където интервюираният казва онова, което е казал на другите вестници; но за да се победи конкуренцията, е нужно интервюто в този вестник да бъде по-пикантно от онова в другия. Така че играта е в изтръгването от политика на доволно преувеличено полу-признание, от което ще избухне скандалът.

      Нима политикът, все така на сцената на следващия ден, за да опровергае заявеното предишния ден, е жертва на печата? Тогава трябва да го попитаме: „Ама защо се съгласяваш и не усвоиш ефикасната техника на _no comment_?“. През миналия октомври, когато забрани на своите депутати да говорят с журналисти, стана ясно, че Босси ще избере този път. Губещ избор, защото го подложи на атаките на печата? Печеливш избор, защото му донесе поне два дни присъствие на цели страници по всички всекидневници? Парламентарните журналисти твърдят, че във всеки случай на изявление, последвано от злъчно опровержение, политикът действително е направил това полу-признание именно за да го публикува вестникът и той да може да го опровергае на следващия ден, след като междувременно е пуснал _ballon d’essai_ и е довел до постигане целта на инсинуация или заплаха. След което ще се попита парламентарният хроникьор, жертва на лукавия политик: „Защо се съгласяваш, защо не изискваш да провери и подпише сваления текст?“

      Отговорът е прост. В тази игра всеки има какво да спечели и няма какво да загуби. Доколкото играта е развихрена, декларациите следват ден след ден, читателят им губи броя и забравя какво е било казано: за компенсация вестникът вдига шум около новината и политикът извлича предварително определената изгода. Това е _pactum sceleris_ в ущърб на читателя и гражданина. И то така разпространен и приет, че да стане обичай не на „обдаряване“, а на „обговаряне“. Но като всички простъпки в крайна сметка не се възнаграждава: било за печата, било за политика цената е загубата на доверие, непукистката реакция на читателя.

      За да се направи по-апетитно интервюто, към него е прибавена, както вече се каза, радикалната подмяна на политическия език, който приемайки способите на дебата и телевизионната разпра, вече не е предпазлив, а живописен и непосредствен. Дълго време се оплаквахме, че италианските политици четяха оскъдни и неясни изявления от листче и се възхищавахме на онези американски политици, които, изглежда, говореха пред микрофоните, без да четат, импровизирайки и даже вмъквайки в речта си свежи остроумия. Добре де, не беше така: по-голямата част от тях бяха посещавали курсове в разни _speech centers_ в техния университет; те следваха и следват правилата на привидно импровизирано, но регулирано до милиметър ораторство; казваха и казват (освен случаите на гаф) записани в достъпни малки наръчници или подготвени през нощта от _ghost writers_ остроумия.

      Изтръгнал се от дворцовото ораторство на първата република, политикът от втората наистина импровизира. Говори по-разбираемо, но често неконтролирано. Не е нужно да се казва, че за вестниците, особено ако са решили да се седмичнизират, това е мана. Ще ми простите непочтителното сравнение, но нормален психологичен механизъм в селските кръчми е щом някой на градус каже непредпазливо първо изречение, цялата аудитория да се постарае да го стимулира и да го накара да прекрачи всяка граница. Това е динамиката на провокацията, която се установява в _токшоуто_, и същата, която се установява във взаимоотношението между хроникьора и политика. Половината от явленията, които днес дефинираме като „отравяне на политическия живот“, произлизат от тази неконтролируема динамика. Разбира се, казах във вихъра, че читателите забравят специфичното изявление; но остава и става обичаен тонът на дебата, убеждението, че всичко е позволено.

      Печатът говори за печата

      В този трескав лов на декларации все по-често става така, че печатът говори за другия печат. Все по-често във вестник А има статия, която съобщава за интервю, което ще се появи на следващия ден във вестник В. И все по-често има писмо за опровержение от някой, който казва, че никога не е давал изявление за вестник A, последвано от отговора на журналиста, който твърди, че е прочел отговора в интервю във вестник B, без да го е грижа дали и В не е извлякъл новината от вестник C.

      Когато не говори за телевизия, печатът говори за самия себе си; научил го е от телевизията, която най-много говори за телевизия. Вместо да породи загрижено възмущение, тази ненормална ситуация играе играта на политика, който намира за полезно всяко негово изявление в една-единствена медия да предизвиква ехо в резонатора на всички други обединени медии. Така от прозорец към света масмедиите се превръщат в огледало, зрителите и читателите гледат един политически свят, който се оглежда в себе си като царицата в _Снежанка_.

      Кой прави сензация сега?

      _Espresso_ често се е впускало в епохални кампании, ако си припомним прочутата начална: „Гнила столица — покварена нация.“ Но каква бе техниката на тези кампании? Вкъщи имам само пълното течение на _Espresso_ за 1965 г., което прелиствах онзи ден. От номер 1 до номер 7 статиите са разположени в пространството между политиката и нравите и няма изключителни разкрития. Едва в номер 7 се появява едно разследване на Джаннуцци: „Облагането на Свети Петър“, където Ватикана се обвинява, че за три години не е внесла четиридесет милиарда лири в държавната хазна със съгласието на италианското правителство. Намираме се в периода на Втория Ватикански събор, отново се поставя под въпрос член 7 от Конституцията, темата е парлива. В номер 8 фискалната тема не е подета. В замяна, в статия на Скалфари се говори за _Викария_ на Хочхут, чието представление било спряно от квестурата в Рим. Появява се неподписана статия с разкрития за събора. Без читателят да си даде сметка от пръв поглед, темата за _Викария_ е подета в театралната рубрика на Сандро Де Фео. В номер 9 започва дълъг репортаж на Камилла Чедерна зад кулисите на събора, който продължава до номер 13.

      Едва в номер 13, почти два месеца след това, статия на Ливио Дзанетти открива политическия проблем в дискусиите за преразглеждане на конкордата и едва накрая проблемът се свързва с този за предполагаемите ватикански фискални измами. Към темата се връща в номер 14, но без да се вдига шум на първа страница. В номер 15 Църквата е представена със статия на Фалкони за разбунтувалите се свещеници и за новия тогава случай на църквата в Барбиана. Едва в номер 16 уводната статия на първа страница говори за политическата тежест на посещението на Ненни във Ватикана. Ще съумее ли италианската държава да оцени собствените си права? От номер 18 започва ново разследване на тайните на магистратурата.

      Очевидно вестникът е имал своя стратегия, знаел е, че не може да вика „Дръжте вълка, дръжте вълка!“ всяка седмица, дозирал е тона, премервал е новината на глътки, оставял е читателите малко по малко да формират собственото си мнение, накарал е политическата класа да усети тежестта на дискретно, но постоянно наблюдение, давайки да се разбере, че при случай би могъл да се върне към разкритото.

      Би ли могъл един седмичник да се държи днес по същия начин? Не: (I) поради тиража и графичното си оформление тогавашният _Espresso_ се обръща към управляваща класа; днес читателите му са се увеличили поне пет пъти; той вече не може да следва техниката на тънкото, постепенно и градиращо подмятане; (II) днес първоначалната сензация би била подета и разширена от останалия печат и другите медии и за да може да подеме темата, седмичникът би трябвало незабавно да вдигне мерника, да намери по-взривяващи новини с цената на надуването на недостатъчно проверени данни; (III) в политическия свят и в появяванията му по телевизията темата вече е достигнала равнището на разпрата; обектът на новината ще бъде вече не фактът, че има заподозрян във фискална измама или пък проблем около конкордата, а разпалилата се по този проблем живописна схватка — и седмичникът би говорил само за това как другите вестници или телевизията подхождат към въпроса; (IV) накрая, сред елементите на преобразуване на печата, не можем да не разгледаме новото отношение на магистратурата. Печатът се намесваше там, където политическите сили мълчаха, а магистратурата не виждаше. След „Чисти ръце“ магистратурата достигна такава интензивност на разобличаване на всички равнища, че за печата остана доста малко за разкриване. Той може само да повтаря (или предшества в трескава надпревара за разкритие) тръгналите от Съдебната палата разобличения или да промени играта и разобличи магистратурата, но дори и там теглен на буксир от телевизията. Играта на страните тогава започва да се гърчи. И гърченето й я изпразва от всякакъв ефект или пък произвежда като единствен допълнителен ефект отравянето на политическата борба.

      Докато едно време вестникът трябвало да изпраща собствени шпиони по коридорите на римските палати, за да изтръгне някакво предпазливо признание от лицата, които знаели, днес трябва за всеки случай да се пази от някой, който, без да е молен, предоставя апетитни досиета и ако не провери достоверността им, става заблуждаващ разпространител и губи доверие. Трябва да се играе в защита, да се отбиват ударите, които идват отвън. Пикорелли (който играеше по средата на събитията, политическия свят, службите и журналистиката) победи Арриго Бенедетти, който мислеше за журналистиката като за четвърта самостоятелна власт.

      Не че другаде нещата са различни — наскоро Франция се оплака, че надпреварата за сензация на всяка цена е нарушила най-ревностно пазената интимност на президента на републиката. Едно сравнение между Никсън и Клинтън ни казва какви са последиците на тази надпревара за сензация.

      Никога преди разследването на _Washington Post_ за Уотъргейт не е имало други, освен политически, атаки към президентството и неговата почтеност. Ако разгледаме гафа сам по себе си, Никсън можеше лесно да се измъкне, обвинявайки твърде усърдни сътрудници. Но той направи грешката да тръгне с лъжа. В този момент журналистическата кампания съсредоточи всичко върху факта, че президентът на Съединените щати е излъгал, и в крайна сметка Никсън падна не защото бе косвено виновен в злоупотреба, а защото бе уличен в лъжа. Следователно изборът бе точен, пунктуален, премерен и именно затова ефикасен. Онова, което прави изключително по-слабата и разединена кампания срещу Клинтън, е, че вече всеки ден се появява сензация и за да я има, на Клинтън и Хилари без колебание се приписват всякакви прегрешения: от спекулациите с недвижими имоти до храненето на котката с държавни пари. Прекалено много. Общественото мнение не е смутено, а остава дълбоко скептично. И тук крайният резултат е отравянето на политическата борба: един лидер може да бъде заменен само ако успеят да го вкарат в затвора.

      Какво да се прави?

      На печата остават два пътя, за да се измъкне от тези противоречия — и двата еднакво трудни, защото дори практикувалите ги досега чуждестранни вестници трябва да се преобразуват по някакъв начин, за да се приспособят към новите времена.

      Първият е „пътят на Фиджи“. През 1990 г. прекарах почти месец на островите Фиджи, а миналата година почти месец на Карибите. На островчетата, където бях, можех да чета само местния всекидневник: осем или дванадесет страници, предимно реклами на ресторанти и новини с местен характер. Въпреки че бях на Фиджи при избухването на кризата в Залива и на Карибите при дискутирането на декрета Бионди в Италия, бях в течение на всички съществени факти. Тези бедни вестници, работещи само със съобщения на агенциите, успяваха да дадат в няколко реда най-важните новини от предишния ден. От разстояние разбирах, че онова, за което този вестник не говори, не беше чак толкова важно.

      Следването на пътя на Фуджи от един вестник включва естествено ужасен спад на продажбите. Той би станал бюлетин за елит като онзи, който чете бюлетините за валутните курсове: защото за да се разбере тежестта на една дадена в същината й новина, е необходимо обучено око. Това би било обаче злочестина за политическия живот, който би загубил критичната функция на печата. Повърхностните политици биха могли да си помислят, че в този момент телевизията би им била достатъчна: но телевизията като всяка форма на спектакъл изхабява. Фанфани просъществува по-дълго от Нилла Пицци. Една политическа класа израства и съзрява дори чрез широкообхватно, спокойно и премислено съпоставяне, което само взаимоотношението с печата може да даде. И политическата класа е първата, която ще загуби всичко (изтръгвайки само незначителни краткосрочни изгоди: малобройни, проклети и незабавни) от напълно седмичнизиран и равнен по телевизията всекидневен печат.

      Другият път би бил дефинираният от мене като път на „разширеното внимание“: всекидневникът отказва да стане развлекателен седмичник и става строга и достоверна мина за новини за всичко, което става по света; не ще говори само за извършения вчера в страна от Третия свят държавен преврат, а ще посвещава на събитията в тази страна непрекъснато внимание, дори когато предстоящите факти са в инкубационен период, успявайки да обясни на читателя защо (поради какви икономически или политически и дори национални интереси) трябва да се внимава в това, което става там. Но този тип всекидневен печат изисква продължително образоване на читателя; днес в Италия, преди да успее да образова собствените си читатели, един всекидневник би ги загубил. Даже _New York Times_, при все че има образовани читатели и действа в Ню Йорк при практически монополен режим, вече намира, че цветният и по-лек _US Today_ му отнема читатели.

      Но би могло да се случи друго. С развитието на телематиката и интерактивната телевизия скоро всеки от нас би могъл да си състави и дори да си отпечата вкъщи с помощта на дистанционното управление собствения си съществен вестник, избирайки сред огромен брой източници. Биха могли да умрат всекидневниците — но не и вестникарските издатели, които биха продавали информация на намалени цени. Но направеният вкъщи вестник би могъл да каже само това, от което потребителят вече се интересува, и би го отчуждил от поток от информации, преценки, тревоги, които биха могли да изискват вниманието му; той би го лишил от възможността да събере, прелиствайки останалата част от вестника, неочакваната или нежелана новина. Бихме имали елит от свръхосведомени потребители, които знаят къде и кога да търсят новините, и маса информационен субпролетариат, доволен да узнае, че в околността се е родило двуглаво теле, нехаейки за останалия свят. Това вече се случва с американските вестници, които не се публикуват в Ню Йорк, Сан Франциско, Лос Анджелис, Вашингтон и Бостън.

      И този случай би бил злочестина за политиците, принудени да се прекланят само пред телевизията: тогава би имало режим на плебисцитна република, където избирателите биха реагирали само на моментната емоция предаване по предаване, час по час. На някой би могло да се стори, че това е идеална ситуация: но в такъв случай не единичният политик, а самите групи и движения биха имали краткия живот на манекенка.

      Вярно, че бъдещето на Интернет остава открито и политици като Ал Гор го разбраха навреме. Информацията се разпространява по безброй самостоятелни канали, системата е без център и неконтролируема, всеки дискутира с другите и не само реагира емоционално на проучването в реално време, но предъвква дори задълбочени съобщения, които открива малко по малко, завързва взаимоотношения и дискусиите отвъд парламентарната диалектика или поовехтялата журналистическа полемика.

      Но поне задълго: (I) телематичните мрежи ще останат инструмент за окултурен и млад елит, а не за икономката католичка, не за маргинала, към когото се обръща Комунистическото обновление, не за призовавания от СДП пенсионер, не за буржоазната госпожа, изявена привърженичка на Полюсът на свободата. Плашейки ви, аз се шегувам, но има и нещо вярно: телематичната мрежа засега може да даде властта не на вас и на вашите традиционни избиратели, а на моите студенти, които установяват привилегирован мост с юпитата от Уолстрийт; (II) не е казано, че тези мрежи могат да останат без център, да се изплъзнат от всякакъв контрол отгоре; вече сме в ситуация на задръстване, утре един Голям брат би могъл да контролира каналите за достъп и тогава освен дискусии за _равнопоставеността…_; (III) огромната позволена от тези мрежи информация би могла да доведе до цензура поради излишък. Неделният _New York Times_ наистина съдържа _all the news that’s fit to print_ (всичко, което си струва да се отпечата), ала не се различава много от _Правда_ от времето на Сталин, защото — предвид невъзможността да се прочете всичко за седем дни — като че ли новините, които дава, са цензурирани. Информационният излишък води било до случайни критерии за свиване, било до внимателни подбори, отново позволени само на високо образован елит.

      Как да завърша? Аз считам, че печатът, в традиционния смисъл на всекидневника и седмичника от хартия, който се купува доброволно от будката, все още има основна функция, и то не само за гражданския растеж в една страна, но и за нашето удовлетворение и удоволствието от придобития от няколко века навик да смятаме заедно с Хегел четенето на вестници за сутрешната молитва на модерния човек.

      Но така както вървят днес нещата, италианският печат изявява на собствените си колони съзнаваната от него неудовлетвореност, без да знае как да я преодолее. Тъй като, както видяхме, алтернативите са трудни за изпробване, необходимо е да започне дълго преобразуване; на което политическият свят не може да остане чужд. От печата не може да се иска да отстрани изцяло процеса на седмичнизиране поради основания, които видяхме. Но не може и да се насърчава да записва кулоарните клюки или зашеметяващо изтичане на информация. Защото рискът от колапс е общ.

      Като начало, на политика често му се случва да изпрати на вестниците статия, която се появява под рубриката „Получаваме и охотно публикуваме“. Добре де, това е начин да даде принос към размисъла и да поеме отговорност за собствените си изявления. Нека политикът изисква да му се предоставя всяко интервю и да подписва снетия текст. Той по-рядко ще се появява по вестниците, но всеки път, щом се появи, ще бъде взет на сериозно. От това ще извлекат изгода и вестниците, които не ще бъдат осъждани да записват само гневните изблици между две кафета. А как ще запълни печатът тези празнини? Може би търсейки други новини в останалия свят, а не в малкото каре между Монтечиторио* и Палаццо Мадама** — което не интересува милиарди души. Ала има милиарди души, от които би трябвало да се интересуваме и за които печатът трябва да говори повече не само защото хиляди наши съграждани строят нещо с тях, но и защото от техния растеж или от тяхната криза зависи бъдещето на нашето общество.

      [* Монтечиторио — седалището на Италианския парламент. — Бел.прев.]

      [** Палаццо Мадама — седалището на Италианския сенат. — Бел.прев.]

      Това е приканване както печатът така и политическият свят да гледат повече към света и по-малко в огледалото.