ПРАЗНИТЕ МЕСТА НА МИСЛИТЕ

      

За ренегатите

      

           1.

      Ах, посърнало и сиво лежи вече всичко, което до неотколе стоеше зелено и пъстроцветно върху тази поляна. И колко много мед на надежда отнесох аз оттук в пчелните си кошери!

      Тези млади сърца всички са остарели — дори не истински остарели, а само уморени, обикновени, удобни. Те наричат това „ние сме станали пак набожни“.

      До неотдавна аз ги виждах рано заран да излизат със смели нозе: но техните нозе на познанието се измориха, а отгоре на това — сега те хулят своята утринна смелост!

      Наистина не един от тях подхвърляше нявга крака като танцувач, примамваше го смехът в моята мъдрост. Тогава той се опомни. Току-що го видях… да пълзи към кръста.

      Около светлина и свобода пърхаха те нявга подобно на комари и млади поети. Малко по-стари, малко по-студени и ето сега те са вече с мрачни лица и мърморковци и седят около топлата печка.

      Затуй ли се отчая сърцето им, че самотата ме погълна като кит? Нима тяхното ухо се е вслушвало копнежно — дълго напусто в мене и в моя тръбен зов и призив на глашатай?

      Ах, само на малцина от тях сърцето има трайна смелост и палавост: и на такива и духът е издръжлив. Ала остатъкът са страхливци.

      Остатъкът: това са винаги преобладаващото мнозинство, всекидневието, лишните люде, многолюдието — всички те са страхливци.

      Който е моего рода, ще кръстосат пътя му преживелици като моите: така че негови първи другари трябва да бъдат трупове и шегобийци.

      Но неговите втори другари — те ще назоват себе си вярващи в него: жив рояк, много обич, много лудории, много безбрада почит.

      Към тези вярващи не бива да привързва сърцето си този, който е от моя род сред людете. Не бива да вярва в тези пролети и пъстри ливади този, който познава непостоянния, страхлив човешки род!

      Ако можеха другояче, то те щяха и да искат другояче. Полутакивата-полуинаквите развалят всичко изцяло. Че листата повяхват — що има тук за жалба!

      Нека да жълтеят и капят, о, Заратустра, и недей жали! По-добре засвири с бурливи ветрове между тях,

      — засвири между тези листа, о, Заратустра, тъй че всяка повехналост още по-скоро да отлети от тебе!

      2.

      „Ние сме станали пак набожни“ — така признават тези вероотстъпници. А някои от тях все още са прекалено страхливи, за да признаят това.

      В очите ги поглеждам и им казвам право в лицето и в руменината на бузите им: „Вие сте такива, защото почнахте отново да се молите!“

      Ала позор е да се моли човек! Не за всинца, а за тебе и за мене и за оногова, който има съвест и в главата си. За тебе е позор да се молиш!

      Много добре знаеш ти това: твоят страхлив дявол в тебе, който с удоволствие скръства ръце или държи ръцете си в скута и търси удобствата си — този страхлив дявол ти нашепва: „Има Бог!“

      Ала с това ти се причисляваш към оная мрачна пасмина люде, които бягат от светлината, защото тя не им дава покой. Сега ти ще трябва всекидневно да заравяш главата си все по-дълбоко и по-дълбоко в нощ и мрак!

      И наистина добре си избрал часа, защото току-що започнаха да изхвърчат от гнездата си нощните птици. Удари часът на цялата тази тълпа, бягаща от светлината, вечерният и празничен час, когато тя нищо „не празнува“.

      Аз го чувам и подушвам: удари часът й за лов и шествие, макар и не за вихрен лов, а за питомен, кротко душещ лов за потайни лицемери, за лов на тихо молещи се,

      — за лов на лицемери с чувствителна душа: сега всички капани за сърца са заложени отново! И където и да повдигна завеса, отвсякъде изхвръква нощна пеперудка.

      Дали там не е седяла с друга нощна пеперудка? Защото навсякъде надушвам малки скрити общини, а където има килийки, в тях има и нови богомолци и изпарение от богомолци.

      Те седят дълги вечери заедно и говорят: „Нека отново да станем като дечица и да казваме «мили боже»!“ с уста и стомах, развалени от набожните сладкари.

      Или пък гледат дълги вечери някой хитър дебнещ паяк кръстоносец, който проповядва на самите паяци разумност и учи така: „Под кръстове е хубаво да се тъче паяжина!“

      Или пък седят през деня с въдици край блатата и си въобразяват, че са дълбоки, но който лови риба там, където няма риба, него аз не зова дори и повърхностен!

      Или пък се учат набожно-радостни да свирят на арфа, при някой поет лирик, който би желал с арфени песни да се промъкне в сърцето на млади женички, защото се е преситил вече на стари женички и на техните хвалебствия.

      Или пък се учат на ужаси при някой полупобъркан учен, който в тъмни стаи очаква да го навестят духове — а духът съвсем ги изоставя!

      Или пък слушат причудливите измислици на някой стар, тласкан от неспокойствие съчинител, изучил от скръбни ветрове тъжната мелодия на звуците: сега той пее по мелодията на вятъра и проповядва с тръжни звуци тъга.

      А пък някои от тях са станали дори нощни пазачи. Сега те умеят да надуват рога и да обикалят нощем и да пробуждат отдавна заспали вече стари неща.

      Пет думи за стари неща чух вчера вечерта на градинската стена: от устата на такива стари, опечалени, сухи нощни пазачи.

      „Като баща Той не полага достатъчно грижи за своите чеда: човеците бащи вършат това по-добре!“

      „Той е престарял! Той съвсем е престанал да се грижи за своите чеда“ — тъй отговори другият нощен пазач.

      „Та има ли и изобщо той чеда? Никой не може да докаже това, ако самият той не го докаже! Отдавна желаех той да го докаже основателно.“

      „Да го докаже ли? Като че ли Той е доказвал някога нещо! Доказването е трудно за него: Той отдава голямо значение на това — да Му се вярва!“

      „Да! Да! Вярата Го прави блажен. Вярата в Него. Това е в духа на старите хора! Така е и с нас!“

      Тъй говореха те помежду си, двамата стари нощни пазачи и врази на светлината, и затръбиха скръбно с роговете си. Това се случи вчера вечерта до градинската стена.

      А на мене сърцето ми се надуваше от смях и щеше да се пръсне и не знаеше къде да се дене и заседна под лъжичката ми.

      И наистина смърт ще бъде за мене и ще се задуша от смях, когато виждам пияни магарета и слушам нощни пазачи така да изказват съмнение в Бога.

      Защото не е ли вече отдавна минало времето за такива съмнения? Кой дръзва още да пробужда заспали, страхуващи се от светлината неща?

      На старите богове много отдавна вече дойде краят. И наистина хубав, радостен, достоен за богове край имаха те!

      Те не „залязоха“ сами в здрача на смъртта — това е, разбира се, лъжа! По-скоро един ден те просто умряха от смях!

      Това се случи, когато най-безбожната дума излезе, и то от един бог, думата „Има един Бог! Ти не бива да имаш други богове освен Мене!“

      — една стара смръщена брада на бог, един ревнив бог се самозабрави така:

      — и всички богове се разсмяха тогава и се залюляха на престолите си и се провикнаха: „Та не е ли божествеността именно в това, че има богове, а няма Бог?“

      Който има уши, да слуша!

      Тъй говореше Заратустра в града, който обичаше и който се зовеше „Пъстра крава“. Оттук именно той имаше да върви още два дни, докато се върне в своята пещера и при зверовете си. А душата му ликуваше при всяка крачка, с която назад се завръщаше в родината си.