Доброволният
божек
Когато
Заратустра напусна най-уродливия човек, побиха го студени тръпки и той се
почувствува самотен: защото много студени и самотни мисли го овладяха, така че
и на крайниците му стана студено. Ала докато се катереше нагоре и се спускаше
надолу, покрай зелени пасбища и запустели каменисти корита, където някога
нетърпелив поток си е прокопавал легло, неусетно му стана по-топло и сърцето му
заби по-весело.
„Какво става с
мене? — се запита той. — Нещо топло и живо ме облъхва, то трябва да е някъде
тук наблизо.
Вече не се
чувствувам така самотен. Непознати спътници и побратими витаят около мен,
топлият им дъх докосва душата ми.“
Ала когато се
огледа и подири откъде идваше разтухата на неговата самотност, оказа се, че
това бяха крави, струпани накуп на един висок рид. Тяхната близост и дъх бяха
стоплили сърцето му. Тези крави обаче изглеждаше, че слушаха със затаен дъх
някакъв говорещ човек и не обръщаха внимание на него, когато той се приближи.
Ала когато стигна съвсем близо до тях, той различи съвсем ясно да говори
човешки глас из средата на кравите. А те видимо бяха обърнали всички главите си
към говорещия.
Тогава
Заратустра се втурна бързо нагоре и разгони животните, защото се боеше, че тук
е станало нещастие с някого, на когото състраданието на кравите мъчно би могло
да помогне. Но той се излъга в предположението си, защото ето че там седеше на
земята един човек и както изглеждаше, уговаряше животните да не се плашат от
него — миролюбив човек и проповедник на планината, от чиито очи проповядваше
самата добродетел.
„Що търсиш
тук?“ — провикна се Заратустра с почуда.
„Що търся тук
ли? — отвърна човекът. — Същото, което търсиш и ти, о, смутителю на
спокойствието, сиреч щастие на земята.
От тези крави
тук аз искам да се науча на щастие.
Защото знаеш
ли, вече половин сутрин аз ги увещавам и тъкмо се готвеха да ми дадат отговор.
Защо обаче ти им попречи?
И тъй, ако ние
не направим завой и не станем като кравите, няма да влезем в царството небесно.
От тях ние трябва да научим едно-единствено нещо, да преживяме.
И наистина,
ако човек придобиеше целия свят и не се научеше на това единствено нещо —
преживянето, що друго би му помогнало? Той няма да се отърве от своята скръб,
— от своята
велика скръб, тя обаче се назовава днес: погнуса. Ала на кого ли днес сърцето,
устата и очите не са пълни с погнуса? Също и твоите! Също и твоите! А погледни
само тези крави.“
Тъй говореше
проповедникът в планината и обърна погледа си към Заратустра, защото до този
миг той гледаше с любов към кравите, ала изведнъж той се преобрази.
„Кой е тази, с
когото говоря? — викна той уплашен и скочи от земята.
Това е човекът
без погнуса, това е самият Заратустра — покорителят на великата погнуса, — това
е окото, това е устата, тона е сърцето на самия Заратустра.“
И като
говореше тъй, той целуна на оногова, комуто говореше, ръцете с преливащи от
сълзи очи и се държеше като човек, комуто непредвидена е паднал от небето скъп
дар и скъпоценност. А кравите гледаха всичко и се чудеха.
„Не говори за
мене, о, чудни човече? Мили човече! — рече Заратустра и се бранеше от неговите
нежности. — Говори по-напред за себе си! Не си ли ти доброволният божек, който
нявга захвърли от себе си голямо богатство,
— който се
срамуваше от богатството си и богаташите и избяга при бедните, за да им подари
своето изобилие и сърцето си? Ала те не го приеха.“
„Ала те не ме
приеха — рече доброволният божек. — Та ти знаеш това. И накрая аз отидох при
животните и при тези крави.“
„Тук ти се
научи — прекъсна го Заратустра — колко по-трудно е да дадеш както трябва,
отколкото да вземеш както трябва и че за да даряваш добре, се изисква изкуство,
и то последното, най-хитро майсторско изкуство на добротата.“
„Особено в днешно
време — отвърна доброволният божек, — именно днес, когато всичко низко е
станало бунтовно и плахо и надменно по своему: сиреч по нрава на тълпата.
Защото ударил
е часът — та ти знаеш това сам — за големия пагубен, дълъг, муден бунт на
тълпата и робите: расте ли, расте той!
Сега тълпата
се бунтува от всяко добротворство и дребни подаяния. Свръхимотните би трябвало
да бъдат нащрек!
Който днес
подобно на тумбеста бутилка капе от прекалено тясно гърло — на такива бутилки
днес с удоволствие счупват гърлата.
Хищническа
алчност, жлъчна завист, стръвна жажда за отмъщение, гордост на тълпата: всичко
това ми се хвърли в очите. Не е вярно, че нищите са блажени. Царството небесно
е на кравите.“
„А защо не на
богатите?“ — запита Заратустра лукаво, докато отпъждаше с ръка кравите, които
душеха доверчиво миролюбеца.
„Защо ме
изкушаваш? — възрази този. — Самият ти знаеш по-добре това от мене. Та кое ме
тласкаше към най-бедните, о, Заратустра? Не беше ли погнусата от нашите
най-богати люде?
— от
каторжниците на богатството, които събират печалбата си от всяка смет, със
студени очи, похотливи мисли, от тая сбирщина, що вони чак до небесата,
— от тая
позлатена лъжлива тълпа, чиито бащи са били крадци или лешояди, или вехтошари,
раболепни към жените, похотливи, забравили — всички те не се различават много
от курвите.
Тълпа горе,
тълпа долу! Що е днес още «беден» и «богат»! Тази разлика забравих аз — па
побягнах оттам, все по-далече и по-далече, докато дойдох при тези крави.“
Тъй говореше
миролюбецът и се задъхваше и потеше при думите си, та кравите отново се
почудиха. А Заратустра продължаваше да го гледа с усмивка на лицето, докато той
говореше тъй безпощадно, и поклащаше от време на време мълчаливо глава.
„Ти вършиш
насилие над себе си, о, проповедниче на планината, когато употребяваш такива
сурови думи. На такава суровост устата ти не е способна, нито очите ти.
И както ми се
струва, дори и самият ти стомах: той не понася такъв гняв и омраза и пенлива
ярост. Стомахът иска по-нежни неща: ти не си стръвно животно.
По-скоро ми
изглеждаш тревопасно и кореноядец. Може би дъвчеш зърна. Сигурно избягваш
насладата от месна храна и обичаш меда.“
„Отгатна
правилно — отвърна доброволният божек с облекчено сърце. — Аз обичам меда и
дъвча зърна, защото търсех онова, което е приятно на вкуса и прави дъха чист:
— също и
онова, за което е потребно дълго време, катадневна работа за устата на кротки
люде без работа и лентяи.
Най-далек,
несъмнено, стигнаха естествено кравите, те си изнамериха прежи`вянето и
излежаването на слънце. Все още те се въздържат от всякакви тежки мисли, които
надуват сърцето.“
„Отлично —
рече Заратустра, — ти би трябвало да видиш и моите животни, моя орел и змията
ми — никъде по света няма вече равни днес на тях.
Ето, виж, там
води пътят към моята пещера: бъди тази нощ неин гост. И разговаряй с моите
животни за щастието на животните,
— докле аз
самият се завърна у дома. Защото сега ме зове вик за помощ бързо далеч от теб.
Ще намериш при мене също и пресен мед, леденосвеж златист мед от пчелни пити,
яж от него!
А сега
сбогувай се бързо с кравите си, о, ти, чудни човече! Приятни, мили човече!
Колкото и да ти е тежка раздялата, защото те са твоите най-горещи приятели и
наставници!“
„С изключение
на едного, когото аз обичам още повече — отговори доброволният божек. — Самият
ти си добър, дори и по-добър от крава, о, Заратустра!“
„Махни се,
махни се от мене! Ти, коварен ласкателю! — извика Заратустра със злост. — Защо
ме покваряваш ти с такива хвалби и медени думи на ласкателство?“
„Махни се,
махни се от мене!“ — се провикна той още веднъж и замахна с тоягата си по
нежния божек. Ала този бързо избяга от него.
Няма коментари:
Публикуване на коментар