ПРАЗНИТЕ МЕСТА НА МИСЛИТЕ

Втора част

1883 г.

      „… и едва когато се отречете всички от мене, аз ще се върна отново при вас.

      Наистина с други очи, братя мои, ще потърся аз изгубените си ученици; с друга обич ще ви обикна аз тогава.“

      Заратустра

      „За добродетелта, която дарява.“

Детето с огледалото

      След това Заратустра се върна пак в планината и в самотата на пещерата си и се оттегли от людете: подобно на сеяч той очакваше да покълне семето, хвърлено от него. Ала душата му се изпълни с нетърпение и томителен копнеж по тези, които обичаше: защото имаше още много да им даде. Това именно е най-трудно: от обич да затвориш отворената ръка и да запазиш чувството на свян като дарител.

      Така се изнизваха за самотника месеци и години. Ала неговата мъдрост растеше и му причиняваше болка със своето богатство.

      Една утрин той се събуди още в ранни зори, дълго размишляваше на одъра си и накрая рече на сърцето си:

      „Защо се сепнах тъй в съня си и се събудих? Не пристъпи ли към мене едно дете с огледало в ръце?

      — О, Заратустра — каза ми детето, — погледни се в огледалото!

      Ала когато погледнах в огледалото, аз изпищях и сърцето ми бе потресено: защото не себе си видях в него, а подигравателно ухилената мутра на дявол.

      Наистина прекрасно разбирам знамението и напомнянето на съня: моето учение е в опасност, плевелът иска да мине за пшеница.

      Моите врагове са станали мощни и са обезобразили облика на учението ми, така че любимците ми са принудени да се срамуват от даровете, които им дадох.

      Изгубени са за мене моите приятели: «удари часът да подиря изгубените си приятели».“

      С тези слова Заратустра скочи, ала не като уплашен човек, който бърза да излезе на въздух, а като ясновидец и певец, осенен от духа. Учудено го гледаха орелът и змията му, защото предчувствието за бъдещо щастие сякаш озари лицето му с лъчите на изгряващото слънце.

      — Що се случи с мене, мои животни? — запита Заратустра. — Не се ли промених? Не ме ли връхлетя блаженството като стихиен вихър?

      Безумно е моето щастие и ще приказва с езика на безумието: още е твърде младо — затова имайте търпение с него!

      Ранен съм аз от моето щастие: всички страдащи трябва да ми станат лекари!

      Отново мога да сляза при моите приятели, а също и при враговете си! Заратустра може отново да говори, да дарява и да угажда на воля на любимците си!

      Нетърпеливата ми обич прелива и се спуска стремглаво на потоци надолу, към изгрев и залез. От смълчаната планина и бурите на болката душата ми с грохот се устремява към долината.

      Прекалено дълго копнях и се взирах в долината. Прекалено дълго принадлежах на самотата: така се отучих да мълча.

      Аз се превърнах целият в уста, в бучене на водопад от високи скали. Долу, в долината искам аз да отнеса словото си.

      И дори водната стихия на любовта да попадне в задънена дупка, неужели един поток няма да открие накрая пътя към морето?

      В мене има наистина едно езеро, отшелническо, самодоволно, ала водната стихия на любовта го повлича със себе си надолу — към морето!

      Нови пътища вървя аз, нови слова трептят на устните ми: уморих се, подобно на всички творци, от старите речи. Духът ми не желае вече да ходи на изтъркани подлоги.

      Премудно тече за мене всяка реч: ще скоча в твоята колесница, бурьо! Дори и тебе самата ще шибам с камшика на своята злоба!

      Като вик и ликуващ зов ще се понеса над ширното море, докато намеря блажените острови, дето обитават моите приятели.

      А също и моите врагове между тях! Как обичам сега всекиго, комуто мога да говоря. Също и враговете ми спадат към моето блаженство.

      А когато искам да се метна на най-дивия си кон, моето копие винаги ми помага най-добре: то е по всяко време готов слуга на моя крак.

      Копието, което мятам срещу враговете си. Колко само съм благодарен на враговете си, че най-сетне мога да го метна.

      Прекалено зареден с напрежение беше моят облак: между кикота на гръмотевиците аз ще изсипя поройна градушка в низината.

      Мощно ще се издуе тогава моята гръд, мощно ще излее тя своята сприя над планините; така тя ще намери облекчение.

      Воистина като сприя ще дойдат моето щастие и моята свобода! Ала моите врагове трябва да вярват, че злият дух вилнее над главите им.

      Да, дори и вие, мои приятели, ще се уплашите от моята дива мъдрост; и може би ще избягате от нея ведно с враговете ми.

      Ах, кам да можех да ви примамя назад с овчарски цафари! Ах, кам да се научеше моята лъвица Мъдрост нежно да рикае! А много нещо научихме ние заедно!

      Моята дива мъдрост забременя в самотни планини; на неодялани камъни тя роди своето младо, най-младо отроче.

      Сега тя препуска като луда през изпръхналата пустиня и търси злачна морава — моята дива мъдрост.

      Върху злачната морава на вашите сърца, приятели мои, върху вашата обич би желала тя да положи своята най-свидна рожба!

      Тъй рече Заратустра.