Фелдфебелът
Карл Борг беше
фелдфебел в артилерията, а в батареята му се бе събрала цялата паплач на полка.
Там вечно се пиеше, и дори когато никъде не можеше да се намери ракия, там
имаше пияни, чието място бе в карцера. Ракия те биха реквизирали дори и в
разровено от снарядите гробище.
Там се числеше
младият Майер, който при Сен Кентен беше плячкосал френска дамска блуза и
стоеше до оръдието целият в коприна и дантели, с нещо като гърди, смешен
призрак, който иначе стреляше добре. Освен това той имаше малко пенсне и си го
поставяше като професор по химия, който наднича в ретортата. Но Майер го
слагаше, когато нагласяше оръдието.
Към батареята
се числеше и Бернауер с дебелашкия си идеализъм. Щом пийнеше, той винаги
запяваше „Тръгвам на война за кайзера и райха“ и „Прусак съм аз, познавате ли
цветовете ми“. Пееше предимно нощем, тъй че никой не можеше да спи, докато той
не се измореше.
Имаше още
неколцина от този род и при друг капитан, не като капитан Меминг, щяха да се
сипят страшни ругатни. Но така всичко вървеше гладко и батареята понасяше
неволите си с достойнство.
Самият
фелдфебел Борг пък беше върхът, той не свърши добре — дано бог се смили над
него. Казваше, че е страхливец и затова пиел.
— Какво друго
да правя? — питаше той. — Бог ще ми прости. Трябва да се бия за кайзера, а не
мога. Бог е създал свине, не бива да се оплаква от тях.
Щом си
пийнеше, небето ставаше съвсем синьо, безоблачно, всичко бе красиво, тъй
красиво и нежно, а човек препускаше напред като бял кои, беше доволен от
всичко, дори от смъртта.
Дали бог му
прости, не е съвсем сигурно, защото в щаба ставаха някои неща, но капитанът
действуваше, а той беше мъж с чувство за дълг. Беше широкоплещест и дребен,
безупречен ездач, който имаше собствен кон, държеше се превъзходно и се
обличаше с поразителна елегантност. В най-страшния огън се разхождаше с малко
бастунче и се перчеше сред оръдията с равнодушието, изписано на лицето му. За
него говореха, че не го лови куршум и че англичаните по-скоро биха улучили
комар, отколкото него. Но той погуби мнозина, които взимаше със себе си на
разходка и не ги връщаше, а с равнодушен израз и без придружител пристигаше в
скривалището. Той не се съобразяваше с никого, не знаеше какво е милост, но не
предприемаше нищо срещу пияниците край Борг.
Понякога не му
беше леко. Например когато в ранни зори го вдигнаха по тревога, защото Борг и
Майер „се избиваха“ под светещите очи на цялата батарея. Когато капитанът
дойде, те стояха на едно открито място, отдалечени петдесет метра един от друг,
всеки с карабина в ръка, и настървено се стреляха в дрезгавината. За двамата
нямаше никаква опасност, понеже бяха страшно пияни. Но всички останали се
намираха в опасност за живота, понеже двамата с плам и треперещи ръце стреляха
безразборно в утрото.
Ако капитанът
беше некадърник, би се разкрещял и щеше да ги накаже, но той само рече:
— Изобщо не
улучвате, но ако се запердашехте, нямаше да е лошо.
И тогава
двамата се запердашиха в опиянението си тъй, че беше просто удоволствие да ги
гледаш. Тази история впрочем си има опашка. Тъй като бледият Майер бе по-слаб
от Борг, но Борг бе по-пиян от Майер, то Борг изяде повече пердах, отколкото
можеше да носи. Тъй че се изправи и закрещя, че отива в пехотата, дошло му тук
до гуша. Всички се превиваха от смях, но той тръгна право през огъня към
пехотата. Събудил се в един окоп и понеже бил изтрезнял, веднага се разтреперил
с цялото си тяло, ужасно се уплашил. Трябваше да го докарат обратно на носилка,
сякаш бе ранен. Като дете се страхуваше да се върне сам, а нямаха подръка ракия
за един боязлив фелдфебел от артилерията.
Той и бледият
Майер бяха неразделни, пиеха и можеха заедно да мълчат, освен това бяха
достигнали връх в изкуството да свирят с уста в дует, без да са репетирали, и
то мелодии, които никой от двамата преди това не бе чувал. Така се забавляваха
те през тъжните часове в скривалището, а това забавляваше и останалите.
Двамата дълго
имаха необикновено щастие, бяха заедно цялата зима, напиваха се и така
оцеляваха. Но през пролетта на седемнайста бледият Майер падна сред ураганния
огън. Парче от снаряд го удари в гърдите; този ден той не си беше сложил
дамската блуза, падна като мъж и се държа като такъв. Мълчаливо се свлече
напред, пенснето му тупна на земята и преди да умре, Майер лежа още цял час в
пълно съзнание, без да промълви нищо. Той просто нямаше какво повече да каже.
Беше само малко побледнял, а това при него не се забелязваше.
Този ден Борг
не беше в батареята, понеже си бе навехнал крака. Върна се едва на другия ден
вечерта, когато бледият Майер бе зарит вече. Борг разбра за случилото се
най-напред по това, че Бернауер не го погледна в очите, а тихичко се измъкна.
Когато накрая му казаха, той го прие спокойно. Но вечерта пи повече, отколкото
бяхме свикнали да го виждаме, а към два часа през нощта всички се разбудиха,
тъй като фелдфебелът ревеше с пълно гърло. Той пееше: „Тъй хубаво не съм се
чувствувал нивга!“, което не беше на добро.
Дните след
този ураганен огън бяха много тихи, духаше топъл, тъмен вятър, небето бе
изпълнено с влажни облаци, всичко бе голо и по този начин войната никога нямаше
да свърши. Освен това нямахме нищо за пиене, само Борг разполагаше с малко
ракия, понеже връзките му действуваха строго секретно. С Борг нещата бяха
по-зле от всякога, той по цял ден се клатушкаше, ругаеше и си имаше нова
прищявка — изискваше всички да му козируват като в казармата, когато навън не
поздравявахме дори офицерите! Това ни накара да го намразим, още повече че и
външно той много западна. Нощем лежеше спокойно и изучаваше звездите, а
понякога си подсвиркваше, но винаги съвсем за кратко и сякаш в безпаметство.
Ето защо дебелакът Бернауер казваше, че Борг тъжи по интимния си приятел.
И тогава дойде
денят, когато с Борг се случи нещастието. Една нощ той излязъл от скривалището
и както бил пиян, паднал в една яма, изровена от снаряд. Там останал да лежи в
несвяст до сутринта. На разсъмване го намериха и го донесоха. Беше се наранил
твърде тежко вътрешно, за да могат да го върнат в тила.
Целия ден,
през който не се чу и един изстрел, той лежа в скривалището, без да отрони
дума. Беше в съзнание, очите му неспокойно шареха по гредите. През нощта
Бернауер седя при него и будува. Но към полунощ заспа, понеже Борг нямаше нужда
от нищо и лежеше тихо. Събуди се от пронизително и тънко подсвиркване. Борг се
бе проснал по гръб, имаше подпухнало, зачервено лице и разрошени мустаци и си
подсвиркваше.
— Искаш ли
нещо? — попита учудено Бернауер.
Гореше само
едно газениче и на това осветление фелдфебелът приличаше на вързоп намотани
дрехи. Той смръщи лице и широко разтвори уста. И когато вече си мислехме, че
оттам ще изригне рев, чу се едва разбираем шепот:
— Майер, дай
насам!
Тогава
Бернауер схвана, че при Борг е Майер и че Борг му иска шише ракия, което не
съществува. Все пак той си помисли, че е глупаво да пречи на разговор между
приятели, от които единият е дошъл специално от толкова далеч, но най-сетне
това бяха може би последните часове и нищо не се знаеше. Затова той каза на
Борг:
— Ако искаш
ракия, няма, но може би ще поискаш друго. Защото нищо не се знае.
Но Борг не го
чуваше и не го разбра, изобщо разговаряше с Майер, който му бе по-близък и беше
дошъл лично в тъмния, топъл пролетен вятър, а все пак бе забравил ракията.
Навярно беше точно така, защото той промълви:
— Остави това
и я дай насам!
Сега вече беше
сигурно, че Майер си прави лоша шега, а Борг не можеше да участвува в нея,
защото знаеше състоянието си. Когато долови това, Бернауер се заслуша, като
завъртя глава по особен начин, за миг чу вятъра в гредите и усети болка в
сърцето си. А той беше суров човек. Погледна лицето на пияницата, върху което
бе изписана нескривана мъка. Ето на, лежеше фелдфебелът като вързоп и никой не
го бе попитал за нищо, никой не му бе обяснил, нямаше да получи дори ракията,
която му бе тъй нужна. А това беше голямо изкуство.
Така виждаше Бернауер нещата.
Фелдфебелът Борг трябваше да си умре без ракия, а ефрейторът Майер — да гледа
всичко това.
Няма коментари:
Публикуване на коментар