Владимир Набоков

Дар

(продължение) 

     В Тибет всички лъжат: дяволски мъчно може да се измъкне точното наименование на местностите и кой е верният път; неволно и аз ги лъжа: понеже не умеят да различат светлокосия европеец от побелелия, мен, младия мъж с изрусяла от слънцето коса, ме вземат за престарял човек. Навред по гранитните канари може да се прочете „мистичната формула“ — шамански подбрани думи, тълкувани „красиво“ днес от поетичните пътници като: о, перла в лотоса, о! От Лхаса пращат при мен някакви чиновници, които ме заклеват в нещо, заплашват ме с нещо — не им обръщам внимание; впрочем помня един особено натрапчив глупак с жълти коприни под червен чадър; той язди муле, чиято естествена умърлушеност се задълбочава от провисналите ледени шушулки под очите, образували се от замръзнали сълзи.

      Виждам от голяма височина тъмна блатиста котловинка, цялата трепкаща от искренето на безбройни извори, която напомня нощния небосклон с пръснатите по него звезди — а и тя наистина така се нарича: Звездна долина. Превалите се издигат над облаците, преходите са тежки. Мажем раните на товарните животни със смес от йодоформ и вазелин. Случва се, когато нощуваме в съвсем пустинно място, внезапно заранта да видим: в широк пръстен около нас са изникнали като гъби черните юрти на разбойници — изчезващи обаче много бързо.

      Подир изследването на тибетските възвишения поемам към Лоб Нор, за да се върна вече оттам в Русия. Таръм, побеждаван от пустинята, с най-последните си води образува обширно тръстиково блато, днешния Кара Кошук Кул, Лоб Нор* на Пржевалски — и Лоб Нор от ханските времена, — каквото и да говори Ритхофен. То е обрамчено от солници, но водата е солена само до бреговете, пък и освен това камъш не би растял около солено езеро. Една пролет го обикалям за пет дни. Там в шестметровите тръстики успявам да открия забележителна полуводна пеперуда с първобитна система от жилки. Буцестите солници са отрупани с раковини на мекотели. Вечер сред пълното безмълвие до нас стигат стройните мелодични звуци на лебедов полет; жълтият камъш особено ясно подчертава матовата белота на птиците. Из тези места през 1862 година половин година живеят шейсет души староверци с жените и децата, след което се отправят за Турфан, а къде са се дянали сетне, никой не знае.

      [* _Лоб Нор_ — езеро и Западен Китай, образувано от реките Таръм и Кончедария. Лоб Нор се нарича и районът по долното течение на Таръм. Смята се, че през XIII в. оттук е минал Марко Поло. Езерото е изследвано от Пржевалски, Хедин и др. Шведският пътешественик смята, че по на север се е намирало друго, по-старо езеро, а днешното е останало от него.]

      По-нататък е пустинята Лоб: каменлива равнина, етажи от глинести урви, стъкловидно солени локви; бяло петънце в сивия въздух: самотна пиерида на Роборовски, отнасяна от вятъра. В тази пустиня са се запазили следи от древния път, по който шест века преди мен е минал Марко Поло: личат пътепоказателите, наредени от камъни. Както в тибетското дефиле, чувам интересен тътен като думкане на барабан, плашил нашите първи пилигрими, така и в пустинята по време на пясъчните бури виждам и чувам същото като Марко Поло: „шепот на духове, викащи ни настрани от пътя“, и сред странно блещукащия въздух — безкрайно преминаващи срещу ни вихри, кервани и войски от призраци, хиляди призрачни лица, някак безплътно напиращи връз теб, през теб и разпръсващи се внезапно. През 20-те години на XIV век, когато великият пътешественик умира, неговите приятели, събрали се около леглото му, го умоляват да се откаже от това, което им изглежда невероятно в книгата му — да намали чудесата чрез разумни съкращения; той обаче отговаря, че всъщност не е разказал дори половината от видяното.

      Всичко това вълшебно се удържа сред багри и въздух, с живо движение отблизо и с убедителна далечина; сетне, както димът от полъх се люшва нанякъде и се стапя, Фьодор Константинович отново видя мъртвите и невъзможни лалета по тапетите, рохкавата купчинка угарки в пепелника, отражението на лампата в черното прозоречно стъкло. Той отвори прозореца. Изписаните листове върху бюрото трепнаха, единият се зави, другият плавно се хлъзна на пода. В стаята веднага стана влажно и хладно. Долу по празната тъмна улица полека премина кола: странно, тъкмо тази бавност напомни на Фьодор Константинович многобройни неприятни неща — току-що отминалия ден, пропуснатия урок — и когато си представи, че заранта ще се наложи да позвъни на излъгания старец, сърцето му тутакси се сви от някакво отвратително униние. Ала още щом отново затвори прозореца и вече почувствува празнотата между свитите си пръсти, щом се обърна към търпеливо чакащата лампа, към пръснатите чернови, към още топлата писалка, незабелязано плъзнала се в ръката му (обяснила празнотата и успяла да я запълни), той веднага попадна пак в света, който му бе толкова присъщ, както снегът — на белотата, както водата — на Офелия.

      Невероятно живо помнеше, сякаш е запазил този слънчев ден в кадифен калъф, последното завръщане на баща си през юли на 1912 година. Елизавета Павловна отдавна бе заминала да посрещне мъжа си на гарата, намираща се на десет версти: тя винаги го посрещаше и винаги се случваше така, че никой не беше съвсем наясно от коя посока ще се завърнат, дали отляво или отдясно на дома им, тъй като пътищата бяха два, единият по-дълъг и по-гладък — по шосето през селото, другият по-къс и разбит — през Песчанка. За всеки случай Фьодор си обу брича и нареди да оседлаят коня му, но все пак не можеше да се реши и да препусне от страх да не изтърве баща си. Напразно се мъчеше да превъзмогне набъбналото, преувеличено време. Рядката пеперуда, тези дни уловена сред боровинките на торфеното блато, не бе изсъхнала още на изправилката: все докосваше коремчето й с карфичка — то още беше меко, уви, значи не можеше да свали хартиените ивици, напълно закриващи крилете, а толкова му се искаше да ги покаже на баща си в пълната им красота. Луташе се из имението в някакво тежко, болезнено вълнение, завиждаше на другите, загдето преживяват по-леко тези едри празни минути. Откъм реката долитаха отчаяно разпалените крясъци на къпещите се селянчета и тази врява, винаги бликаща в дъното на летния ден, сега звучеше като далечна овация. Таня възторжено и бурно се люлееше на люлката в градината, застанала върху дъската; по летящата бяла пола така препускаше виолетовата сянка от листата, че го заболяваха очите, блузката ту изоставаше, ту прилепваше за гърба, очертавайки впадината между събраните плешки, единият фокстериер я лаеше отдолу, другият търчеше подир патица, въжетата скърцаха радостно и сякаш Таня излиташе, за да съзре над дърветата пътя. Французойката под слънчобрана от моаре с отдавна нечувана любезност споделяше опасенията си (влакът ще закъснее два часа, а може изобщо да не пристигне) е Браунинг, когото мразеше, а той се пляскаше с твърдия камшик за езда по кожените гамаши — не беше полиглот. Ивона Ивановна излизаше ту на едната, ту на другата веранда с недоволния израз върху дребното си лице, който винаги се появяваше при радостни събития. Около работните пристройки навън кипеше особено оживление: вадеха вода, цепеха дърва, градинарят носеше диви ягоди в две продълговати изкаляни кошници. Жаксъбай, възрастният киргиз, набит, дебелолик, със сложни бръчки около очите, спасил живота на Константин Кирилович през 92 година (застрелял връхлетяла го мечка) и живеещ сега на спокойствие в льошинската къща, болен от кила, се премени в синия си бешмет с джобове във формата на полумесеци, лачени ботуши, червена тюбетейка с лутърки, препаса се с червен копринен пояс с пискюли, настани се до входа за кухнята и вече дълго седеше така на припека с пламтящ върху гърдите сребърен ланец на часовника, обзет от тихо празнично очакване.

      Внезапно с тежък тропот по заоблената пътека, която отиваше надолу към реката, от сенчестата дълбина изскочи с диво блеснали очи, с вече крещяща, но още беззвучна уста, старият слуга Казимир със сиви крайчета на мустаците: довтаса с новината, че от близкия завой, откъм моста се е чуло чаткане на копита (бързо дървено громолене, секнало веднага) — залог, че ей сега каляската ще профучи край парка по мекия път. Фьодор се завтече натам — между дънерите, по мъха, през къпините, а там, зад последната пътека, вече минаваше над линията от ниски ели с бързината на някакво видение главата на кочияша и неговите метличинови ръкави. Втурна се обратно — в градината трептеше изоставената люлка, а пред входа бе спряла празната каляска с отметнато одеяло, майка му се изкачваше по стъпалата, влачейки след себе си сивкавия шал, а Таня се бе увесила на баща си, който, извадил часовника със свободната ръка, го гледаше, защото винаги обичаше да знае за колко минути е пристигнал от гарата до вкъщи.

      През следващата година, зает с научните си трудове, не замина никъде, а вече през пролетта на 1914 година започна да готви нова експедиция до Тибет заедно с орнитолога Петров и с английския ботаник Рос. Войната с германците обаче внезапно прекрати това.

      Възприе войната като досадна пречка, с времето все по-досадна. Роднините, кой знае защо, бяха сигурни, че Константин Кирилович начаса ще замине доброволец начело на дружина: смятаха го за чудак, ала за мъжествен чудак. Всъщност Константин Кирилович, който бе прехвърлил петдесетте все със същия запас от здраве, лекота, свежест, непокътнати сили — и май повече от всякога бе готов да преодолява планини, тангути, лошо време и хиляди други опасности, които домошарите дори не са сънували, — сега не само заседна вкъщи, но се мъчеше и да не забелязва войната, а дори и да я коментираше, говореше за нея само със злобно презрение. „Баща ми — писа Фьодор Константинович, припомняйки си онова време — не само ме научи на много неща, но и постави мисълта ми по правилата на своята школа, както се поставя глас или ръка. Ето защо бях толкова безразличен към жестокостта на войната; дори допусках, че може да се намери известно очарование в точния изстрел, в опасността при разузнаване, в изтънчената маневра; ала тези дребни удоволствия (при това по-добре представени в другите специални отрасли на спорта като лов на тигри, морски бой, професионален бокс) ни най-малко не изкупват оттенъка на мрачен идиотизъм, присъщ на всяка война.“

      В същото време въпреки „непатриотичната позиция на Костя“, както се изразяваше леля Ксения (която сигурно и умело бе задействувала „големи връзки“ и бе скрила мъжа си офицер в тилова сянка), суетнята на войната проникваше в дома им. Елизавета Павловна бе въвлечена в лазаретна работа, при което коментарите бяха, че с енергията си тя значи компенсирала бездействието на своя мъж, „който повече се интересува от азиатските буболечки, отколкото от славата на руското оръжие“, както впрочем изтъкваше един бодряшки вестник. Завъртяха се грамофонни плочи с романса „Чайка“, предрешен в защитна униформа („Ето прапоршчик млад води взвода пехотен…“); в къщата се появиха някакви сестри с букли изпод касинките, които сръчно почукваха в табакерата папиросата, преди да я запалят; на фронта избяга синът на портиера, връстник на Фьодор, и Константин Кирилович бе помолен да съдействува да го върнат; Таня наминаваше в майчиния лазарет да ограмотява на руски един кротък източен брадатко, комуто все по-нагоре и по-нагоре режеха крака, надпреварвайки се с гангрената; Ивона Ивановна плетеше топли ленти за китките на войниците; на празник артистът Феона забавляваше военните с фарсови песнички; на любителските постановки играеха „Вова се приспособи“; списанията публикуваха стихчета, посветени на войната:

      Сега си бич съдбовен на земята мила,

      но светла радост ще проблесне в руски взор,

      когато ще сполети германския Атила

      на времето безстрастно тежкият позор!

      През пролетта на 1915 година, вместо да се стягат за Льошино, което винаги изглеждаше толкова естествено и непоклатимо като редуването на месеците в календара, заминаха за лятото в кримското имение — на морския бряг между Ялта и Алупка. Из полегатите полянки на райски зелената градина Фьодор, страдалчески ухилен (ръцете му трепереха от щастие), ловеше южни пеперуди; но не там, сред миртите, мушмулите и магнолиите, а доста по-високо из планините, сред скалите на Ай Петри и на вълнистата Яйла, се въдеха истинските кримски уникати: неведнъж по боровите пътеки с него онова лято се изкачваше и баща му, за да му покаже с усмивка, снизходителна към европейската дреболия, сатира, наскоро описан от Кузнецов и който прелиташе от камък на камък точно до мястото, където някакъв долнопробен смелчак бе издълбал името си върху стръмната скала. Само тези разходки поразсейваха Константин Кирилович. Не че беше мрачен или раздразнителен (подобни ограничени епитети не се връзваха с духовната му осанка), а, направо казано, не си намираше място — и Елизавета Павловна, че и децата чудесно разбираха какво точно му се иска. Внезапно през август замина за кратко, никой не знаеше закъде освен най-близките: така си засекрети пътуването, че можеше да му завиди всеки пътешествуващ терорист; смешно и страшно бе да си представиш как би плеснало с ръчици руското обществено мнение, ако узнаеше, че в разгара на войната Годунов-Чердинцев е пътувал до Женева, за да се срещне с дебел, плешив, необичайно жовиален* германски професор (там пристигна и третият съзаклятник, един стар англичанин с очила в тънки рамки и с широк сив костюм), че те се събрали там в малка хотелска стая за научно съвещание и когато разбрали каквото трябва (ставаше дума за многотомен труд, който упорито продължаваше да излиза в Щутгарт с предишното участие на чуждестранни специалисти по отделните групи пеперуди), кротко се разотишли — всеки към дома си. Ала това пътуване не го ободри, напротив — постоянната мечта, която го гнетеше, още повече засили своя стаен натиск. През есента се прибраха в Петербург; той усилено работеше върху петия том на „Ципокрилите в Руската империя“, почти не излизаше, играеше шах — повече се ядосваше от грешките на противника, отколкото от своите — с наскоро овдовелия ботаник Берг: преглеждаше вестниците с крива усмивка; вземаше Таня на коленете си, внезапно се замисляше, ръката му върху кръглото й рамо също се замисляше. Веднъж през ноември, докато се хранеха, му донесоха телеграма, отвори я, прочете я наум, препрочете я, ако се съдеше по погледа му, за втори път пробягал по нея, остави я, отпи портвайн и невъзмутимо продължи разговора с бедния роднина, старче с лунички по целия череп, което идваше да обядва два пъти месечно и неизменно носеше дъвчащи бонбони за Таня. Когато гостите си отидоха, той се отпусна в креслото, свали очилата, прокара длан от горе до долу по лицето си и съобщи с отмерен глас, че чичо Олег е опасно ранен с парче ръчна бомба в корема (докато работел на превързочен пункт под стрелбата), и веднага в душата на Фьодор се очерта, разкъсвайки я с краищата си, един от безбройните преднамерено глупави диалози, които братята съвсем доскоро бяха водили на трапезата:

      [* Жизнерадостен (от jovial, фр.). — Б.а.]

      ЧИЧО ОЛЕГ (_с умилкващ се тон_): Кажи сега, Костя, не си ли имал случай да видиш в резервата ви птичката Зо-вас?

      БАЩА МУ (_сухо_): Не.

      ЧИЧО ОЛЕГ (_въодушевено_): Ами не си ли имал случай да видиш, Костя, как мухата на Попов хапе коня на Поповски?

      БАЩА МУ _(още по-сдържано_): Не.

      ЧИЧО ОЛЕГ (_в пълен екстаз_): А не си ли имал случай например да наблюдаваш диагоналното придвижване на ентоптичните ята?

      БАЩА МУ (_гледайки го втренчено_): Имал съм.

      Още същата нощ замина да го вземе от Галиция, необичайно бързо и удобно го докара, намери най-добрите измежду добрите лекари, Гершензон, Ежов, Милер-Мелницки, лично присъствува на две продължителни операции… До Коледа брат му оздравя. И сетне внезапно нещо се промени в настроението на Константин Кирилович: погледът му живна и стана по-благ, чу се отново музикалното му тананикане, което той издаваше в движение, щом биваше особено доволен от нещо; пътуваше донякъде, пристигаха и заминаваха някакви сандъци, а в къщата около тайнствено развеселения домакин се чувстваше нарастването на някакво смътно, изчаквателно недоумение — и веднъж Фьодор, минавайки случайно през златистия салон, облян от пролетно слънце, внезапно забеляза как месинговата дръжка на бялата врата към кабинета на баща му трепна, но не се наведе веднага, сякаш някой отвътре отпуснато я държеше, без да отваря; ето обаче, че вратата тихо се открехна, майка му излезе с разсеяно кротка усмивка върху разплаканото лице, странно махна с ръка, докато минаваше покрай Фьодор… Той почука на вратата и влезе в кабинета. „Какво има?“ — попита Константин Кирилович, без да се обърне, продължавайки да пише. „Вземи и мен“ — каза Фьодор.

      Това, че Константин Кирилович внезапно реши да изостави семейството си в най-тревожното време, когато се ронеха границите на Русия и се разяждаше вътрешната й плът, та за две години да замине на далечна научна експедиция, се стори на повечето хора щурава прищявка, чудовищно безгрижие. Дори подхвърляха, че правителството „няма да допусне закупките“, че безумецът не ще намери нито спътници, нито товарни животни. Ала още в Туркестан вонята на епохата почти не се долавяше: урежданият от околийските управители _той_*, на който идваха гости с дарове в полза на войната (малко по-късно избухна въстание сред киргизите и казаците, заради тяхната мобилизация), бе почти единственото напомняне за нея. Преди самото заминаване, през юни 1916 година, Годунов-Чердинцев пристигна в Льошино да се сбогува със семейството си. До сетната минута Фьодор се бе надявал, че баща му ще го вземе със себе си — нали някога бе казал, че ще го стори още щом синът му навърши петнайсет. „В друго време бих те взел“ — каза той сега, сякаш забравил, че за него времето винаги е _друго_.

      [* Прием. — Б.р.]

      Само по себе си това последно сбогуване по нищо не се различаваше от предишните. След поредицата от прегръдки, наложена и създадена от семейния обичай, родителите надянаха еднакви жълти очила с велурени капаци отстрани, седнаха в червения открит автомобил; наоколо стояха слугите; старият пазач, подпрян на тоягата си, бе застанал малко встрани, до разполовената от светкавица топола; дребният дебел шофьор с рижав врат и с топаз върху дебелата бяла ръка, целият заоблен, с ливрея от кадифе и с оранжеви кожени гамаши, напрягайки се страшно, дръпна, дръпна пак и запали колата (баща му и майка му затрепериха, както седяха), бързо седна на волана, премести някакво лостче на него, надяна ръкавиците си с фуниевидни краища, огледа се. Константин Кирилович му кимна замислено, автомобилът потегли, фоксът се задави от лай, заизвива се диво в ръцете на Таня, преобърна се на гръб, подал глава под рамото й; червената каросерия се изгуби зад завоя и вече иззад елите се чу във възходяща гама воят при рязката смяна на скоростите, а сетне и облекчено отдалечаващото се боботене; всичко утихна, ала четвърт минута по-късно откъм селото зад реката отново се чу победоносният тътен на двигателя, затихващ постепенно — завинаги. Ивона Ивановна, обляна в сълзи, тръгна да сложи мляко на котарака. Таня, тананикайки си престорено, се върна в прохладната, кънтящо празна къща. Сянката на Жаксъбай, споминал се миналата есен, се плъзна от полянката пред къщи обратно в тихия си пременен рай, богат на рози и овни.

      Фьодор мина през парка, отвори звучната паркова вратичка, прекоси пътя, по който личаха току-що отпечатани следи от дебели гуми. От земята се издигна плавно и описа широк кръг познатата черно-бяла красавица, също участвувала в изпращането. Свърна към гората и по сенчестия мек път, където в трепета на напречните лъчи висяха златни мухи, стигна до любимата си полянка — буцеста, разцъфнала, влажно блеснала под жежкото слънце. Божественият смисъл на тази полянка се изразяваше в пеперудите й. Всеки би намерил нещо тук. Курортистът би си починал на пънче. Живописецът би присвил очи. Но малко по-дълбоко проникваше в истината й умножената със знание любов: с отвора на зеницата, ако парафразираме Пушкин.

      Свежи, от свежест изглеждащи засмени, почти портокалови селени изумително тихо плаваха на изопнати крила, припламваха рядко, рядко, както златна рибка с плавник. Вече малко опърпан, без една шпора, но още мощен махаон, хлопайки с доспехи, кацна върху маргаритка, излетя, сякаш отстъпваше назад, а напуснатото цветче се изправи, разлюляно. Лениво летяха бели овощни пеперуди, някои накапани с какавидена кръвчица (петната й върху белите градски стени предсказвали на прадедите ни гибелта на Троя, мор, земетресение). С подскачащ тромав алюр първите шоколадени хиперанти вече пърхаха над тревата; от нея излитаха и веднага се стоварваха обратно бледи молци. Върху самогризката в компания на мушица се бе настанила червено-синя циганка със сини пипалца, приличаща на маскиран бръмбар. Припряно напуснала полянката и кацнала върху елшов лист, зелева самка със странно вирване на коремчето и с плоско положение на крилата (приличащо на слепнати уши) известяваше на овехтелия си преследвач, че вече е оплодена. Две медни пеперудчета с лилави отсенки (самките им още не се бяха оформили) се срещнаха в светкавичен полет, вдигнаха се вихрено, въртейки се едно около друго в бясна схватка, извисиха се още и още по-нагоре — и внезапно се стрелнаха на различни страни обратно при цветята. Лазурен амандус, прелитайки, се лепна за пчела. Мургава фея се мярна сред селените. Малка вечерница с тяло на земна пчела и гланцови крилца, невидими в бързото трепкане, се опита от въздуха да бодне дългото си хоботче в един цвят, втурна се към втори, към трети. Целият този обаятелен живот, по чието днешно съчетание можеше без грешка да се определи както възрастта на лятото (с точност почти до ден) и географското разположение на местностите, така и растителния състав на полянката; всичко това живо, истинско, безкрайно мило бе възприето от Фьодор сякаш мигновено, с един-единствен обичайно дълбок поглед. Внезапно той опря юмрук до брезовия дънер и наведен към него, се разплака.

      Макар че баща му не си падаше по фолклора, понякога цитираше чудесна киргизка приказка. Единственият син на велик хан, изгубил се по време на лов (както започват най-хубавите приказки и приключва най-хубавият живот), зърнал между дърветата как нещо блещука. Щом наближил, видял, че девойка с рокля от рибешки люспи събира съчки; не могъл обаче да прецени какво е блестяло така, дали лицето или дрехите й. Когато отишъл с нея при старата й майка, ханският син предложил да даде за девойката откуп — къс злато с големината на конска глава. „Не — казала момата, — ето, вземи тази торбичка, нали виждаш, почти колкото напръстник е, напълни нея.“ Ханският син се засмял („Дори една жълтица — казал той — няма да побере“) и хвърлил вътре паричка, после втора, трета и накрая всичките, които носел. Твърде озадачен, се запътил при баща си. След като насъбрал всичките си съкровища и ги изсипал в торбичката, ханът опразнил хазната, допрял ухо до торбичката, пуснал вътре още два пъти по толкова — но само издрънчавало на дъното. Повикали старицата. „Това е човешко око — обяснила тя, — то иска да побере целия свят.“ Взела щипка пръст и веднага с нея напълнила торбичката.

      Последното достоверно съобщение за баща ми (ако не броим писмата му) намерих в бележките на френския мисионер (и учен ботаник) Баро, който случайно го срещнал в планините на Тибет (през лятото на 1917 година) до село Чету. „Учуден забелязах — пише Баро («Exploration catholique» от 1923 година) — бял оседлан кон да пасе насред планинската ливада, след малко се появи, като слизаше откъм скалите, мъж в европейско облекло; той ме поздрави на френски и се оказа прочутият руски пътешественик Годунов. Не бях виждал европеец повече от осем години. Прекарахме няколко чудесни минути на моравата под сянката от скалата, обсъждайки номенклатурната тънкост във връзка с научното наименование на миниатюрната синя перуника, която растеше до нас. След което се сбогувахме приятелски и се разделихме, той пое към своите спътници, които го викаха откъм дефилето, а аз — към отец Мартен, умиращ в една далечна гостилница.“

      По-нататък се спуска мъгла. Ако се съди от последното писмо на баща ми, кратко както винаги, но тревожно по нов начин, по чудо стигнало до нас в началото на 1918 година, наскоро след срещата си с Баро той тръгнал по обратния път. Понеже беше чул за революцията, убеждаваше ни да се прехвърлим във Финландия, където леля имаше вила, и пишеше, че по негови пресмятания „с максимална бързина“ ще се върне до лятото. Чакахме го две лета до зимата на 19 година. Живяхме ту във Финландия, ту в Петербург. Къщата ни отдавна бе разграбена, ала татковият музей, душата на дома ни, сякаш опазил неуязвимостта си, присъща на светини, оцеля (премина по-късно към Академията на науките) и тази радост напълно изкупваше гибелта на познатите от детство столове и маси. В Петербург обитавахме две стаи в жилището на баба, която, кой знае защо, водиха два пъти на разпит. Тя настина и умря. Няколко дни след кончината й, през една от онези страшни зимни вечери, гладни и безнадеждни, които вземаха тъй пряко участие в гражданските смутове, при мен дотича непознат младеж с пенсне, невзрачен и доста необщителен, и ми предложи веднага да съм идел при чичо му, географа Березовски. Не знаеше или не искаше да каже по каква работа, ала веднага усетих как нещо у мен се скъсва, вече живеех машинално. Сега, няколко години по-късно, понякога срещам този Миша в Берлин, в руската книжарница, където работи — и видя ли го, макар че почти не разговарям с него, чувствувам как по целия ми гръбнак преминават горещи тръпки и с цялото си същество изживявам наново нашия общ кратък път. Мама я нямаше, когато този Миша дойде (името му също съм запомнил навеки), но я срещнахме, докато слизахме по стълбището; понеже не познаваше моя спътник, тя развълнувано попита къде отивам. Отговорих, че съм тръгнал да взема машинка за подстригване, тези дни бе ставало дума да потърсим такава. По-късно често ми се присънваше тази несъществуваща машинка и вземаше най-неочаквани образи — на планина, пристанище, ковчег, латерна, — ала винаги знаех с усета на съня, че е тя. „Чакай“ — извика мама, но вече бяхме излезли. По улицата вървяхме бързо и мълчаливо, той малко пред мен. Гледах маските на къщите, гърбиците от преспи, мъчех се да надхитря съдбата, като си представям (и по този начин предварително премахвайки възможността да се появи) още неосмислената, черна, прясна мъка, която ще понеса обратно към къщи. Влязохме в стая, която, кой знае защо, съм запомнил изцяло жълта, а в нея някакъв старец с остра брадичка, със стар брич и с дълги ботуши направо ми заяви, че по още непроверени сведения баща ми вече не е жив. Мама ме чакаше долу на улицата.

      Половин година (докато чичо Олег почти насила ни прехвърли през граница) ние се мъчехме да узнаем как и къде е загинал, а и дали изобщо е загинал. Освен че се е случило в Сибир (Сибир е голям!), на връщане от Азия, не узнахме нищо. Нима са крили от нас мястото и обстоятелствата на загадъчната му гибел — и продължават да крият? (Биографията му в съветската енциклопедия привършва просто с думите: „Умрял през 1919 г.“) Или наистина противоречивостта между неясните сведения не допускаше категорични отговори? Вече в Берлин от разни източници и от разни лица понаучихме още нещичко, но това „още“ се оказа само напластена неизвестност, не пролуки в нея. Две несигурни версии, и двете по-скоро от дедуктивно естество (при това неказващи най-важното: как именно е загинал — ако е загинал), непрекъснато се преплитаха, като взаимно се опровергаваха. Според едната някакъв киргиз съобщил за смъртта му в Семипалатинск, според другата — някакъв казак в Ак Булат. Откъде е минавал? Дали е потеглил от Седемречието за Омск (през коиловата степ с водач, яхнал рошаво конче), или се е движел от Памир към Оренбург, през Тургайска област (из песъчливата степ с водач на камила, той самият на кон, краката му в брезови стремена — все по-нататък на север от кладенец до кладенец, заобикаляйки аулите и железницата)? Как е преминавал през бурята на селската война, как се е измъквал от червените, нищо не мога да открия, а и каква ли шапка-невидимка би му прилегнала — той и нея би носил накривена. Дали се е крил в рибарските хижи (както смята Крюгер) близо до гара Аралско море, при непоклатимите уралски староверци? А ако е загинал — как е загинал? „Какво ти е званието?“ — попитал Пугачов астронома Ловиц. „Броя звездите.“ Затова го обесил — да е по-близо до звездите. Как, как е загинал? От болест, от студ, от жажда, от човешка ръка? И ако е от ръка, нима и до днес тази ръка е жива, взема хляб, вдига чаша, гони мухи, шава, сочи, вика, отпуска се неподвижно, стиска други ръце? Дълго ли се е бранил със стрелба, запазил ли е последния куршум за себе си, жив ли е бил пленен? Завели ли са го в щабния вагон на някой наказателен отряд (виждам страшния локомотив, чийто парен котел се сгрява със сушена риба), след като са го взели за бял шпионин (не е шега работа: с белогвардейския генерал Лавър Корнилов веднъж на младини обиколил Степта на Отчаянието, а по-късно го срещнал в Китай)? Дали са го разстреляли в дамската тоалетна на някоя затънтена гара (строшено огледало, раздран плюш), или е бил изведен в градина през тъмна нощ, където са чакали да надникне луната? Как е чакал с тях в мрака? С пренебрежителна усмивка. И ако някоя белезникава нощна пеперуда се е мяркала из мрака на репеите, дори и в тази минута, зная, той я е проследил със същия поощрителен поглед, с който понякога след вечерния чай, докато пушеше лула в льошинската градина, приветствуваше розовите посетителки на люляка.

      А понякога ми се струва, че това е само празен слух, мижава легенда, създадена от същите трошици приблизително знание, които използвам и аз, щом мечтата ми се лута из области, за които зная само от книгите или само съм чувал за тях, така че първият опитен човек, видял с очите си споменатите места през въпросните години, не ще ги познае, ще се присмее на екзотичната ми мисъл, на хълмовете моя тъга, на откъслеците от въображение и ще намери в догадките ми също толкова топографски грешки, колкото и анахронизми. Толкова по-добре. Щом слухът за гибелта на баща ми е измислица, защо да не допусна, че самият му път от Азия е само прикрепен като опашка към измислицата (също както хвърчилото с опашка, което младият Гриньов майсторял от географска карта) и че може би по още неизвестни причини моят баща, дори да е поел обратно (а не е паднал в пропаст, не е заседнал в плен у будистки монаси), е избрал съвсем друг път. Дори съм имал случая да чуя предположения (звучащи като закъснял съвет), че е могъл да тръгне на запад за Ладак, за да се спусне до Индия, или защо да не се запъти за Китай, а оттам с който и да е кораб — до всяко пристанище по света?

      Така или иначе, сега вече съм събрал всички материали, свързани с живота му. От мрака на черновите с дълги извадки, от нечетливите бележки върху различни листчета, от кратките изречения с молив, залутали се по полетата на някакви други мои писания, от полузадрасканите фрази, от недовършените думи и от непредвидливо съкратените, сега вече забравени названия, криещи пълния си вид някъде из книжата, от крехката статика на невъзстановими сведения, на места вече разрушени от твърде припряното движение на мисълта ми, на свой ред пръснала се в пустотата — от всичко това сега трябва да направя стройна, ясна книга. Понякога чувствувам, че някъде тя вече е написана от мен, ето я, крие се тук сред мастилените дебри, само трябва да я освободя на части от мрака и тези части ще се съчетаят сами… — но каква полза — когато този труд на освобождаването им сега ми се струва тъй тежък и сложен, толкова се страхувам да не го замърся с надута дума, да не го забавя с обяснение под линия, че вече се съмнявам дали тази книга изобщо ще бъде написана. Ти чудесно знаеш с какво набожно чувство, с какво вълнение се готвех за нея. Нали ми писа за изискванията, които трябва да се предявят към такъв труд. Но сега ми се струва, че ще ги изпълня трудно. Не ми се сърди за слабостта и страхливостта. Все някога ще ти прочета случайните, разпилени, неоформили се откъслеци от записаното: колко е далеч то от моята снажна мечта! През всичките тези месеци, докато събирах, записвах, спомнях си, мислех, бях блажено щастлив: бях сигурен, че се създава нещо нечувано прекрасно, че моите бележки са само дребна подкрепа за него, просто жалони, жалки закачалки, а основното се развива и се създава само, ала сега виждам, сякаш пробудил се на пода, че всъщност няма нищо освен тези нищожни бележки. Какво да правя? Знаеш ли, когато чета неговите книги или книгите на Грум, когато чувам техния упоителен ритъм, когато изучавам разположението на думите, незаменими с нищо и невъзможни за преместване, ми се струва кощунство да разредя всичко това със себе си. Искаш ли да ти призная: нали всъщност съм само търсач на словесни приключения — затова ми прости, че отказвам да преследвам мечтата си там, където татко е излизал на своя лов. Да ти кажа, разбрах колко е невъзможно да накарам да покълнат образите от неговите странствувания, без да ги заразя с вторична поезия, все повече отдалечаваща се от онази, която е заложил в тях опитът на възприемчивите, знаещи и целомъдрени натуралисти.

      „Какво да се прави, разбирам те и ти съчувствам — отвърна майка му. — Мъчно ми е, че не ти спори, но, разбира се, не бива да се насилваш. От друга страна, съм убедена, че малко преувеличаваш. Убедена съм, че ако не беше мислил толкова много за стила, за трудностите, за това, че първата целувка била първа крачка към охлаждането и т.н., сигурно щеше да ти потръгне много добре, много правдиво, много интересно. Само ако си представяш, че той чете книгата ти и му е неприятно, а ти се срамуваш, само тогава я зарежи, разбира се. Ала зная, че това е невъзможно, зная, че той би ти казал «браво». Нещо повече, сигурна съм, че все някога ще напишеш тази книга.“

      Външен подтик за прекратяване на работата стана преместването на Фьодор Константинович в друга квартира. За чест на хазайката му трябва да кажем, че тя го търпя дълго, цели две години. Но когато й се представи възможността от април да се сдобие с идеална квартирантка — възрастна госпожица, вдигаща се от сън в седем и половина, седяща в канцеларията си до шест, вечеряща у сестра си и лягаща си в десет, фрау Стобой предложи на Фьодор Константинович през следващия месец да си намери друг подслон. Той все отлагаше не само от мързел и от оптимистична склонност да придава на дареното късче време заоблената форма на безкрайността, но и защото му бе непоносимо противно да нахлува в чужди светове, за да си дири място. Чернишевска впрочем обеща да му помогне. Март вече се изнизваше, когато една вечер тя му каза:

      — Струва ми се, че ви намерих нещичко. Веднъж видяхте у нас Тамара Григориевна, една арменска дама. Досега тя наемаше стая у едно руско семейство, а сега се оказа, че търсела на кого да я предаде.

      — Значи не е било хубаво, щом търси друга — безгрижно отбеляза Фьодор Константинович.

      — Не, просто се връща при мъжа си. Впрочем, ако предварително сте против, няма да се занимавам повече с това, никак не обичам да уреждам каквото и да било.

      — Не се сърдете — каза Фьодор Константинович, — много ми е нужна стая, кълна ви се.

      — Ясно, не е изключено вече да са я взели, но все пак ви съветвам да й звъннете.

      — О, непременно — каза Фьодор Константинович.

      — Понеже добре ви познавам — продължи Александра Яковлевна, вече прелиствайки черното си бележниче — и тъй като съм сигурна, че сам никога няма да й се обадите…

      — Още утре — каза Фьодор Константинович.

      — Тъй като никога не ще я потърсите… Уланд четирийсет и осем трийсет и едно… аз ще се заема с това. Ей сега ще ви свържа, а вие ще я попитате.

      — Чакайте, чакайте — сепна се Фьодор Константинович, — изобщо нямам представа какво да я питам.

      — Не се притеснявайте, тя сама ще ви каже.

      Александра Яковлевна повтори номера с бърз шепот, протегна ръка към масичката с телефона.

      Щом допря слушалката до ухото, тялото й на дивана взе привична телефонна поза, от седящо положение зае полулежащо; без да поглежда, тя си оправи полата, сините й очи се задвижиха насам-натам в очакване да се обадят.

      — Добре ще е — подхвана тя, но тъкмо тогава телефонистката се обади и Александра Яковлевна изрече номера с някак абстрактна убедителност в тона и с особен ритъм при произнасянето на цифрите, сякаш 48 беше теза, а 31 антитеза, и добави като синтез: „Явол.“

      — Добре ще е — обърна се Александра Яковлевна към Фьодор Константинович — тя да дойде в квартирата с вас. Сигруна съм, че никога през живота си вие… — Внезапно свела с усмивка очи, раздвижи закръглено рамо, леко кръстоса изопнати крака. — Тамара Григориевна ли е? — попита с нов глас, мек и канещ. Тихо се засмя, докато слушаше, и щипна гънката на полата си. — Да, аз съм, познахте. Стори ми се, че няма да ме познаете, както винаги. Добре, да кажем, често. — И докато се настаняваше още по-удобно: — Какво се чува към вас? — Слушаше какво се чува и премигваше, сякаш в скоби премести кутията с бонбони с плънка от зелен мармалад към Фьодор Константинович; сетне връхчетата на малките й нозе с протъркани кадифени пантофи започнаха да се допират леко едно в друго; престанаха.

      — Да, казаха ми вече, но все си мислех, че има постоянни пациенти. — Продължи да слуша. В тишината долиташе безкрайно малка частица от барабаненето на отвъдния глас. — Е, това вече са глупости. Значи ето как стоят нещата — изрече тя след минута и сетне на бързия въпрос, прозвучал за Фьодор Константинович като микроскопичен лай, отвърна с въздишка: — Ами нищо ново, криво-ляво. Александър Яковлевич е здрав, занимава се със своите работи, сега отиде на концерт, а аз какво, не правя нищо особено. До мен седи… Ами да, разбира се, забавлява се, но не можете да си представите как понякога мечтая да замина с него поне за месец. Какво говорите? Не, не зная къде. Изобщо понякога ми е много тежко на душата, иначе няма нищо ново. — Тя бавно огледа дланта си и остана с вдигната ръка. — Тамара Григориевна, до мен седи Годунов-Чердинцев. Между другото, търси стая. При онези вашите още свободна ли е? А, чудесно. Чакайте, давам му слушалката.

      — Здравейте — каза Фьодор Константинович и се поклони леко на телефона, — Александра Яковлевна ми…

      Гласът, дотолкова звучен, че нещо загъделичка средното му ухо, необикновено чевръст и ясен, веднага завладя разговора.

      — Стаята още не е заета — бързо започна да му обяснява слабо познатата Тамара Григориевна — и те желаят именно наемател русин. Сега ще ви кажа кои са. Фамилията му е Шчоголев, това нищо не ви говори, но в Русия е бил прокурор, много, много културен, симпатичен човек… И значи жена му, също твърде мила, има дъщеря от първия си брак. Така значи: живеят на Агамемнонщрасе 15, чуден район, апартаментът е мъничък, но хох модерн, парно, баня — накратко, има всичко, всичко. Стаята, в която ще живеете, е чаровна, но (с пауза) гледа към двора, това, естествено, е малък минус. Ще ви кажа колко плащах за нея, плащах трийсет и пет марки на месец. Чуден кауч*, тишина. Това е. Какво друго да ви кажа? Хранех се у тях и трябва да призная, че беше чудесно, чудесно, но вие сам ще се разберете за цената, аз бях на диета. Сега ще направим ето какво. Ще бъда у тях утре заранта, долу-горе към десет и половина, много съм точна, и вие елате там значи.

      [* Кушетка. — Б.р.]

      — Един момент — каза Фьодор Константинович (за когото ставането в десет бе като за друг в пет), — един момент. Утре май… Може би ще е по-добре, ако ви… — Понечи да каже: „Ако ви позвъня“, но Александра Яковлевна до него така се ококори, че той преглътна и веднага се поправи: — Да, общо взето, ще мога — промълви посърнал, — благодаря ви, ще дойда.

      — Значи така… — (повествователно) — значи Агамемнонщрасе 15, на третия етаж, има асансьор. Така ще направим. До утре, много се радвам.

      — Довиждане — каза Фьодор Константинович.

      — Чакайте — извика Александра Яковлевна, — не затваряйте, ако обичате.

      На другата заран, когато с обвит в памук мозък, раздразнен и някак половинчат (сякаш другата му половина поради ранния час още не се беше отворила), отиде на посочения адрес, се оказа, че Тамара Григориевна не само не е дошла, но дори се била обадила, че не може да дойде. Прие го самият Шчоголев (другите бяха излезли), който се оказа огромен, дебел, по очертания приличен на шаран мъж около петдесетте, с едно от онези руски лица, чиято откритост е комай вече непристойна. Лицето му бе впрочем доста пълно, с овална кройка, с малка черна брадичка под самата устна. Беше с невероятна и донякъде неприлична прическа: възрядка черна коса, пригладена и зализана от двете страни на път не съвсем посред главата, но не и отстрани. Големи уши, обикновени мъжки очи, дебел жълтеникав нос и влажна усмивка допълваха, общо взето, приятното впечатление.

      — Годунов-Чердинцев — повтори той, — ами да, ами да, твърде известно презиме. Познавах… простете, баща ви не е ли Олег Кирилович? Така ли, чичо ви. Къде се намира сега? Във Филаделфия? Е, не е близо. Виж ти къде ни запраща съдбата! Чудесно нещо.

      А поддържате ли връзка? Добре, добре. Е, хайде тогава да _не преливаме пустото в празно_ и да ви покажа апартамента.

      Вдясно от антрето имаше къс коридор, който веднага завиваше отново надясно под прав ъгъл и като зачатъчен проход опираше във вратата на кухнята. От лявата страна се виждаха две врати, Шчоголев енергично изсумтя и отвори първата. Пред тях трепна и замря малка продълговата стая, боядисана в охра, с маса до прозореца, с кушетка покрай една от стените и с гардероб до другата. На Фьодор Константинович тя му се стори враждебна, отблъскваща, не по живот (както бива „не по сърце“), разположена на няколко фатални градуса косо (както с пунктир се отбелязва отместването на геометрична фигура при завъртането й в кръг) спрямо въображаемия правоъгълник, в чиито граници би могъл да спи, да чете, да мисли; но дори и по чудо битието да се сместеше според ъгъла на тази неправилно застанала кутия, все пак покъщнината, цветът, изгледът към асфалтирания двор — всичко беше непоносимо и той веднага реши, че за нищо на света няма да я наеме.

      — Това е — бодро каза Шчоголев, — а до вас е банята. Малко е разхвърляно. Сега, ако позволите…

      Той силно се блъсна във Фьодор Константинович, щом се извърна в тесния коридор, и като изпъшка виновно, го хвана за рамото. Върнаха се в антрето.

      — Тук е стаята на дъщерята, тук е нашата — каза той и посочи две врати, отляво и отдясно. — А това е трапезарията. — И като отвори вратата навътре, постоя няколко секунди, сякаш снимаше на бавна скорост, държейки я отворена.

      Фьодор Константинович отмина с поглед масата, фруктиерата с орехи, бюфета… До далечния прозорец, където имаше бамбукова масичка и високо кресло, волно и въздушно през ръчките му бе метната синкава рокля от газ, съвсем къса, както по това време се обличаха за баловете, а на масичката до ножиците блестеше сребристо цветче.

      — Това е всичко — рече Шчоголев и внимателно затвори вратата, — както виждате, уютно, семейно жилище, малко е, но си имаме всичко. Ако пожелаете да се храните при нас, нямаме нищо против, ще поговорим с моята съпружница, между нас казано, бива я за готвачка. Тъй като сте познат на мадам Абрамова, ще ви вземаме колкото на нея, няма да ви притесняваме, ще си заживеем _като гугутчици_.

      И Шчоголев се засмя.

      — Да, стаята май е добра — каза Фьодор Константинович, без да го гледа, — всъщност бих искал в сряда да се пренеса.

      — Моля, заповядайте — отвърна му Шчоголев.

      Изпитвал ли си, читателю, едва доловима тъга при раздяла с необичано жилище? Сърцето ти не се къса както при раздяла с предмети, които са ни мили. Овлажнелият поглед не се лута наоколо, удържайки сълзата, сякаш в нея иска да отнесе тръпнещия отблясък от напусканото място; но в най-хубавото кътче от душата си чувствуваме съжаление към вещите, които не сме оживили със себе си, почти не сме забелязвали, и ето че навеки ги оставяме. Този вече мъртъв инвентар не ще възкръсне в паметта: не ще го последва леглото, понесло само себе си; отражението в гардеробното огледало не ще възкръсне от гроба; единствено изгледът от прозореца ще остане за малко — както вградената в кръст снимка на грижливо подстриган, немигащ господин с колосана яка. Бих ти казал „сбогом“, но ти дори не би чула сбогуването ми. Все пак — сбогом. Точно две години преживях тук, мислих тук за много неща, сянката на моя керван вървя по тези тапети, лилии израстваха на килима от Папиросната пепел, но пътешествието вече завърши. Потоци от книги се вляха в океана на библиотеката. Не зная дали някога ще препрочета скиците и извадките, вече мушнати под дрехите в куфара, но зная, че никога, никога вече няма да надникна тук.

      Фьодор Константинович затвори куфара, както седеше върху него, обиколи стаята, за последно огледа чекмеджетата, но нищо не намери: мъртъвците не крадат. Нагоре по прозоречното стъкло пълзеше муха, нетърпеливо се хлъзваше, почти падаше, полулетейки надолу, сякаш изтърсваше нещо, и отново се захващаше да пълзи. Къщата отсреща, дето по-миналия април я завари в скели, сега очевидно отново искаше ремонт: на тротоара бяха натрупани дъски. Изнесе си нещата, отиде да се сбогува с хазайката, за пръв и последен път й стисна ръка, оказала се суха, силна, студена, върна й ключовете и излезе. Разстоянието от старото до новото жилище беше приблизително както някъде в Русия от Пушкинска до улица Гогол.

      3

      Всяка сутрин малко след осем един и същ звук зад тънката стена на сантиметри от слепоочието му го изваждаше от дрямката. Беше чистият, кръглодънен звук на чаша, поставяна обратно върху стъклената поличка; сетне дъщерята на хазаите се окашляше. Следваше прекъслечният пукот на въртяща се ролка, после — пускане на водата, която се давеше, пъшкаше и внезапно се изгубваше, сетне загадъчно се чуваше вътрешният вой на крана, превръщащ се накрая в шепот на душа. Резето тракваше, покрай вратата отминаваха стъпки. Насреща им се задаваха други, тъмно тежки, пришляпващи: Мариана Николаевна бързаше към кухнята да свари кафе за дъщеря си. Чуваше се как отначало газта не се запалва и шумно пука; укротена, лумваше и равномерно засъскваше. Първите стъпки се връщаха вече на токчета; в кухнята се подемаше припрян, сърдито развълнуван разговор. Както някои говорят с южняшки или с московски акцент, така майката и дъщерята неизменно разговаряха помежду си с кавгаджийско произношение. Гласовете си приличаха, и двата мургави и загладени, но единият беше по-груб и сякаш стеснен, другият — по-волен и чист. В ромона на майчиния имаше молба; във все по-скъсяващите се отговори на дъщерята звънтеше яд. Сред тази неясна утринна буря Фьодор Константинович отново кротко заспиваше.

      В разреждащата се на места дрямка различаваше звуците от шетане; внезапно стената рухваше върху му: четката за под се бе плъзнала и паднала до вратата му. Веднъж в седмицата дебелата, едва поемаща си дъх портиерка, миришеща на кисела пот, идваше с прахосмукачката и тогава започваше ад, светът се разпадаше на части, адският вой проникваше чак в душата му и вадеше Фьодор Константинович от леглото, от стаята, от къщи. Обикновено към десет Мариана Николаевна на свой ред заемаше банята, а след нея, вече кашляйки с храк в движение, натам се запътваше и Иван Борисович. Той пускаше водата към пет пъти; не използваше ваната, задоволяваше се с бъбренето на умивалника. Към десет и половина апартаментът утихваше: Мариана Николаевна излизаше на пазар, Шчоголев — по своите тъмни дела. Фьодор Константинович се потапяше в блажена бездна, в която топлите остатъци от дрямката се смесваха с чувството за щастие, вчерашно и предстоящо. Доста често сега започваше деня със стихотворение. Легнал по гръб с първата, утоляващо вкусна, едра и продължителна папироса между спечените устни, отново след прекъсване почти от десет години създаваше особения род стихотворения, които през близката вечер се подаряват, за да се отразят във вълната, която ги е вдигнала. Сравняваше тоналността на тези с тоналността на онези. Думите на онези бяха забравени. Само тук-там след изтритите букви още се бяха запазили рими, донейде богати, примесени с бедни: липи-кипи, блян-облян, алея-аленея (листата или залезът?). През онова шестнайсето лято от живота му за пръв път се зае сериозно да пише стихове; преди това освен ентомологичните шеги нямаше нищо. Но атмосферата на съчинителство отдавна му бе позната и обичайна: у тях всички пописваха — пишеше Таня в албумче с ключе; пишеше майка му трогателно непретенциозни стихотворения в проза за красотата на родните места; баща му и чичо Олег сътворяваха стихчета по някакъв повод — и такива поводи имаше често; леля Ксения пък лееше стихотворения само на френски, темпераментни и „звучни“, напълно пренебрегвайки тънкостите на силабичния стих; излиянията й бяха много популярни в петербургското общество, особено поемата „La Femme et la Panthère“*, а също и преводът на Апухтин:

      [* „Жсната и пантерата“ (фр.). — Б.а.]

      Le gros grec d’Odessa, le juif de Varsovie,

      Le jeune lieutenant, le général âgé,

      Tous ils cherchaient en elle un peu de folle vie,

      Et sur son sein rêvait leur amour passager.*

      [*

      Грък от Одеса, евреин от Варшава,

      млад лейтенант, белокос генерал —

      всеки бе търсил любов и забава

      и на гърдите й често бе спал.

      (А. Н. Апухтин, „Чифт врани коне“) — Б.а.]

      Освен това имаше един „истински“ поет, братовчед на майка му, княз Волховской, който бе издал дебел скъп том на сякаш кадифена хартия, набран с дивен шрифт, целият в италиански лозови винетки, том с морни стихотворения „Зори и Звезди“, с фотографския портрет на автора в началото и с чудовищен списък от печатни грешки в края. Стихотворенията бяха разделени на части: Ноктюрни, Есенни мотиви, Струни на Любовта. Над повечето се мъдреше украсено с герб мото, а под всяко — точната дата и мястото на написване: Соренто, Ай-Тодор или „Във влака“. Не помня нищо от тези творби освен често повтарящата се дума „екстаз“, която още тогава ми звучеше като обозначение на стара посуда: „екс-таз“.

      Татко малко се интересуваше от стихове, правеше изключение само за Пушкин: знаеше го, както някои знаят църковната служба, и докато се разхождаше, обичаше да го декламира. Понякога ми се струва, че ехото от „Пророк“ и до днес трепти в някое екливо възприемчиво азиатско дефиле. Освен това цитираше, доколкото си спомням, несравнимата „Пеперуда“ на Фет и „Сиви сенки“ на Тютчев; но това, което нашите роднини толкова харесваха, хилавата, удобна за запомняне лирика от края на миналия век, жадно очакваща да бъде прикачена към музика като спасение от бледата немощ на думите, напълно го подминаваше. Най-новата поезия пък той смяташе за боклук — пред него не разправях много-много за увлеченията си в тази област. Когато веднъж прелисти с вече готов присмех стихосбирките на поетите, пръснати върху масата ми, и попадна на най-слабото от най-добрия* (там, където се появява невъзможният, непоносимият „джентълмен“ и „сатър“ се римува със „сър“), толкова ме хвана яд, че бързо му подадох „Гръмокипящ бокал“**, та по-добре върху него да си излее сарказма. А въобще ми се струваше, че ако забрави поне за малко това, което от глупост бях нарекъл „класицизъм“, и без предубеждение вникне в онова, дето толкова го обичах, ще разбере новото очарование, появило се в чертите на руската поезия, очарование, което долавях дори в най-нелепите й изяви. Но когато пресмятам какво е оцеляло сега за мен от тази нова поезия, виждам, че оцелялото е съвсем малко, а именно само това, което естествено продължава Пушкин, докато пъстрата шума, долнопробният фалш, маските на бездарността и кокилите на таланта — всичко, прощавано или освещавано по свой начин от моята любов, а възприемано от баща ми като истинското лице на новото — „мутра на модернизма“, както се изразяваше, сега е толкова остаряло, толкова забравено, както не са забравени дори стихотворенията на Карамзин; и когато на чужд рафт ми попадне стихосбирка, живяла някога у мен като сестра, чувствувам в нея само това, което тогава бе чувствувал баща ми. Грешката му беше не че накуп бе охулил цялата „поезия модерн“, а че не бе пожелал да зърне в нея дългия животворен лъч на своя любим поет.

      [* _… най-слабото от най-добрия_ — Владимир Набоков смята за най-добър свой съвременен поет Иван Бунин и се разглежда като негов ученик.]

      [** _„Гръмокипящ бокал“_ („Громокипящий кубок“) — стихосбирка (1913) на Игор Северянин (1887–1941).]

      Запознах се с нея през лятото на 1916 година. Тогава беше на около двайсет и три. Мъжът й, който ни се падаше далечен роднина, беше на фронта. Тя живееше във виличка в пределите на нашето имение и често идваше у нас. Заради нея почти да забравя пеперудите и напълно пропуснах руската революция. През зимата на 1917 година замина за Новоросийск — и едва в Берлин случайно научих за страшната й смърт. Беше слабичка, с високо вдигната кестенява коса, големите й черни очи гледаха весело, имаше трапчинки на бузите и нежна уста, която начервяваше от стъкленичка с румена ароматна течност, като притискаше стъклената запушалка до устните си. В цялото й държане имаше нещо мило до сълзи, тогава неопределимо, но което сега ми се струва някакво патетично безгрижие. Не беше умна, бе слабо образована, банална, тоест твоя пълна противоположност… не, не, изобщо не искам да кажа, че съм я обичал повече от теб или че срещите е нея са били по-щастливи от нашите вечерни срещи… но всичките й недостатъци се стопяваха в такъв наплив от чар, от нежност, от грация, такова обаяние се излъчваше от най-прибързаната й, безотговорна дума, че бях готов да я гледам и да я слушам вечно; а какво би станало, ако сега възкръснеше — не зная, не питай глупости. Вечер я изпращах до дома й. Тези разходки някога ще ми потрябват. В спалнята й имаше малък портрет на царското семейство, миришеше на хелиотроп като у Тургенев. Връщах се след полунощ, слана Богу, гувернантът ми си беше заминал за Англия и никога не ще забравя онова чувство на лекота, на гордост, на възторг и на див нощен глад (особено ми се ядеше кисело мляко с чер хляб), когато вървях по нашата предано и дори лъстиво шумоляща алея към тъмната къща (светеше само при мама) и чувах лая на кучетата пазачи. Тъкмо тогава започна стихотворната ми болест.

      Случваше се понякога на закуска да не виждам нищо, устните ми се движат — и на съседа, който ми е поискал захарницата, подавам своята чаша или поставката за салфетки. Въпреки неопитното желание час по-скоро да преведа шума на любовта в стихове, а той ме изпълваше целия (спомням си как чичо Олег направо казваше, че ако издаде стихосбирка, непременно ще я нарече „Сърдечни Шумове“), още тогава си бях скалъпил — груба и бедна — работилница от думи. При избора на прилагателните вече знаех, че такива като „тайнствен“ или „замислен“ лесно и удобно запълват зейналото, жадуващо да запее пространство от цезурата до крайната дума; че освен това като такава крайна дума може да бъде взето допълнително прилагателно, кратко, двусрично, за да стане нещо от рода например на „тайнствена и нежна“ — звукова формула, представляваща между другото истинска напаст в руската (но и във френската) поезия; знаех, че подръчните прилагателни от амфибрахиев образец (тоест каквито зрително можем да си представим като диван с три възглавници — с впадина в средната) са безброй, а колко бях погубил такива „печални“, „любими“, „метежни“; че хорейните също са достатъчно, а виж, дактилните са доста по-малко и всичките някак стоят в профил; че в крайна сметка анапестите и ямбите не са кой знае колко и са все скучни и дървени като „неземен“ и „летен“. Знаех освен това, че в четиристъпния стих идват със свой оркестър толкова дългите, толкова приятните „очарователни“ и „незнайни“, а комбинацията „и тайнствената, и неземна“ придава на четиристъпния стих някакво усещане за моаре: погледнеш отсам — амфибрахий, оттам пък — ямб. Малко по-късно фундаменталното изследване на Андрей Бели за ритмите* ме хипнотизира със системата си за нагледно отбелязване и преброяване на полуударенията, така че веднага преразгледах старите си четиристъпни стихотворения от тази нова гледна точка, останах ужасно огорчен от преобладаването на правата линия с пролуки и с единични точки при пълната липса на всякакви трапеци и триъгълници; оттогава почти цяла година — долнопробна, грешна година — се мъчех да пиша така, че да възникне колкото може по-сложна и богата схема:

      [* _… фундаменталното изследване на Андрей Бели за ритмите…_ — Става дума за книгата на Андрей Бели „Ритъмът като диалектика и «Медният конник»“ (1929).]

      Замислено и безнадеждно

      разпространява аромат

      и неосъществимо нежно

      полуувяхва паркът млад —

      и тъй нататък, в същия дух: езикът се препъваше, но честта бе спасена. При изобразяването на ритмичната структура на това чудовище се оформяше нещо като несигурната кула от кафеници, кошници, подноси, вази, която клоунът балансира върху пръчка, преди да пристъпи до преградата на арената, тогава всичко бавно се накланя над лудешки пискащата ложа, а при падането се оказва, че предметите са безопасно нанизани на въженце.

      Явно поради слабата подвижност на младата ми ролкова лирика глаголите и прочие части на речта ме интересуваха по-малко. Друго нещо бяха въпросите за размера и ритъма. Докато се борех против естествената си склонност към ямба, аз се влачех подир тристъпника; сетне отклоненията от метриката ме увлякоха. Беше времето, когато авторът на „Да бъда дързък“* пусна в обращение онзи изкуствен четиристъпен ямб с израстък от излишна сричка посред стиха (другояче казано, двустъпното осмостишие с женски окончания освен четвъртия и последния стих във вид на четиристишие), на който май така и не бе написано нито едно истинско поетично стихотворение. Предоставях на този танцуващ гърбушко да носи залез или лодка и се чудех, че единият гасне, а другата не плава. По-лесна бе работата с мечтателното запъване на Блоковия ритъм, но щом започнах да го използвам, в стиха ми незабелязано се прокрадваше ту син паж, ту монах или царкиня, както нощем у антикваря Щолц от немската приказка се явява сянката на Бонапарт да дири триъгълната си шапка.

      [* _Авторът на „Да бъда дързък“_ — става дума за Константин Балмонт (1867–1942). Стихотворението е от стихосбирката „Да бъдем като слънце“ („Будем как солнце“, 1902).]

      Заради това, че ходех на лов за тях, римите се подредиха в практична система донейде като в картотека. Бяха разпределени по семейства, възникваха гнезда от рими, пейзажи от рими. „Небосклон“ напътваше музата към балкон и й сочеше клон. „Летя“ веднага отричаше, че „не е тя“, и с „цветя“ ме чакаше да „известя“. От своя страна „цветя“ очакваха „мечта“, зависеща от „вестта“ сред градински „листа“. Свещите, плещите и горещите създаваха общата атмосфера на старовремски бал, на Виенски конгрес и на губернаторски имен ден. „Очите“ искряха в компанията на лъчи, където морето бучи, а луната мълчи — всъщност бе по-добре хич да не ги закачам. „Дървета“ скучно образуваха двойка с „павета“ — както в играта на „градове“, където Швеция бе представена само от два града (а Франция — от цели дванайсет!). „Вятърът“ бе самотен, само надалеч се мержелееше неясен театър, а от звателния му падеж се ползваше кримска планина и, кой знае защо, се навърташе някакъв педиатър. Имаше и редки екземпляри — с празни места, оставени за други представители от серията като „аметистов“, към който не веднага прибавих „прелиства“ и напълно невъзможния за употреба неистов пристав. Накратко, това бе чудесно разпределена колекция, която винаги ми беше подръка.

      Не се съмнявам, че дори тогава, по времето на онази уродлива и вредоносна школа (която едва ли би ме изкусила, ако бях чиста проба поет, изобщо неповлиян от съблазънта на ритмичната проза), все пак знаех какво е вдъхновение. Вълнението, което ме обземаше, бързо ме обгръщаше в ледено наметало, стягаше ставите ми и ме дърпаше за пръстите, мисълта блуждаеше лунатично, кой знае как намираше сред хилядите врати отвора към шумната нощна градина, душата се издуваше и свиваше, ту достигаше до размерите на звездно небе, ту се умаляваше до капчица живак, разтваряха се някакви вътрешни обятия, класически трепет, бълнуване, сълзи — всичко това бе истинско. Но в тази минута, в припрения неумел опит да дам израз на вълнението, аз се хващах за първите ми попаднали изтъркани думи, за готовото им скачване, така че още щом пристъпех към това, което ми се струваше творчество, към това, което трябваше да стане жива връзка между божественото ми вълнение и моя човешки свят, всичко угасваше на гибелното словесно течение, а аз продължавах да търкалям епитети, да напасвам рими, без да забелязвам разрива, унижението, измяната — също като човек, който разказва съня си (безкрайно свободен и сложен като всеки сън, ала съсирващ се като кръв след пробуждането) и незабелязано за себе си и за околните го закръгля, почиства, облича по модата на баналното битие и ако започне така: „Сънувах, че седя в стаята си“, чудовищно опошлява похватите на съня с подразбирането, че тя е била обзаведена също както стаята му наяве.

      Сбогуването завинаги: през зимен ден с едър сняг, завалял от сутринта, всякак — отвесно, косо, дори нагоре. Големите й боти и малкият маншон. Тя вземаше със себе си абсолютно всичко — и между другото парка, в който се срещахме през лятото. Оставаха само римуваното му описание и изтърканата чанта под мишница, вехтата чанта на абитуриент, нетръгнал на училище. Странно стягане, желание да кажа важното, мълчание, разсеяни, незначителни думи. Любовта, да го кажем просто, повтаря при последната раздяла музикалната тема на плахостта, предшествала първото признание. Мрежестото докосване на солените й устни през воалетката. На гарата цареше долна, животинска суетня: беше времето, когато с щедра ръка се сееха семената на цветето щастие, слънце, свобода. Сега то порасна. Русия е заселена със слънчогледи. Това е най-грамадното, най-мутрестото и най-глупавото цвете.

      Стихове: за раздялата, за смъртта, за миналото. Не мога да определя (но май вече беше в чужбина) точното време на промяната в отношението ми към стихотворството — когато ми опротивяха работилницата, класификацията на думите, колекцията от рими. Но колко мъчително трудно бе да строша, да пръсна, да забравя това! Погрешните навици се държаха здраво, свикналите заедно думи не искаха да се разкачат. Поотделно те не бяха нито лоши, нито добри, но обединяването им в групи, взаимната гаранция на римите, надебелелите ритми — всичко това ги правеше страшни, гнусни, мъртви. Да се смяташ за бездарник едва ли е по-добро от вярата, че си гениален. Фьодор Константинович се съмняваше в първото и допускаше второто, а най-вече се силеше да не се поддава на бесовското униние на белия лист. Щом имаше неща, които би искал да изрази също тъй естествено и неудържимо, както дробовете искат да се разтворят, значи трябваше да се намерят годни за дишане думи. Често повтаряните от поетите оплаквания, че, ах, няма думи, думите са блед тлен, че думите изобщо не могат да изразят нашите еди-какви си чувства (а в същия миг изригва шестстъпен хорей), му се струваха също толкова безсмислени, както убеждението на най-стария жител в някое планинско селце, че ей на онзи връх там никой никога не се е качвал и няма да се качи; докато в едно прекрасно студено утро не се яви дълъг лек англичанин — и жизнерадостно го изкатерва.

      Първото усещане за освобождаване трепна у него при работата му върху книгата „Стихотворения“, издадена още преди две години. Тя остана в съзнанието му като приятно упражнение. Наистина, срамуваше се да си спомня едно-друго от онези петдесет стихотворения — например за велосипеда или за стоматолога, — но нали имаше и нещо живо и вярно: добре бе станала изгубената и намерила се топка, а нарушаването на римата в последната строфа (сякаш стихът бе прелял през ръба) до днес пееше в слуха му все така изразително и вдъхновено. Бе издал книгата за своя сметка (продаде случайно останалата от предишното богатство плоска златна табакера с надраскана дата на далечна лятна нощ — о, как скърцаше нейната мокра от роса градинска портичка!) в петстотин екземпляра, от които четиристотин двайсет и девет си стояха и до днес недокоснати и прашни като равно плато с една тераса в склада на разпространителя. Деветнайсет бе подарил, една бе оставил за себе си. Понякога се замисляше по въпроса, кои ли всъщност са тези петдесет и един души, купили книгата му? Представяше си ги в някакво помещение (на нещо като акционерно събрание — „читатели на Годунов-Чердинцев“), те всички си приличаха, бяха със замислени очи и с бяла книжка в гальовните ръце. Със сигурност узна само за съдбата на един екземпляр: преди две години го бе купила Зина Мерц.

      Лежеше и пушеше, кротичко си съчиняваше, наслаждавайки се на утробно топлата постеля, на тишината в апартамента, на мързеливия ход на времето: Мариана Николаевна няма да се върне скоро, а обедът е не по-рано от един и петнайсет. През тези три месеца стаята му стана съвсем по мярка и движението й в пространството сега напълно съвпадаше с движението на неговия живот. Звънтенето на чук, съскането на помпа, пукотевицата на проверяван двигател, германските взривове на германски гласове — делничното съчетание от звуци, винаги заран долитащо отляво, откъм двора, където имаше гаражи и автомобилни работилници, отдавна бе станало за него обичайно и безвредно — едва забележима шарка в тишината, а не нейно нарушаване. Можеше да докосне с крак малката масичка до прозореца, ако го изпружеше изпод войнишкото одеяло, а с протегнатата настрани ръка достигаше гардероба при лявата стена (гардеробът впрочем понякога без всякаква причина се разтваряше с угрижения вид на глупав актьор, излязъл на сцената не навреме). На масата се мъдреха льошинската снимка, мастилница, лампа с матово стъкло, чинийка със следи от сладко; бяха сложени „Красная Новь“, „Современные записки“ и сборничето стихотворения на Кончеев „Съобщение“, излязло току-що. На килимчето до кушетката се търкаляше вчерашен вестник и емигрантско издание на „Мъртви души“. Сега не виждаше това, но то си беше тук: малка компания от предмети, свикнали да стават невидими и в това намиращи предназначението си, което можеше да се изпълни само при наличието на определен техен състав. Преливаше от блажено чувство: от пулсираща мъгла, която внезапно заговаряше с човешки глас. Не можеше да има нищо по-хубаво от тези мигове. Обичай само рядкото и мнимото, което плъзга се по края на съня, ядосва все глупците, от простаци е ранимо, като родината бъди измислица една. Дойде часът. Бедняци и сакати не спят. Тъй лека е нощта. Автомобил премина и отпрати да спи лихваря чак до сутринта. До лампата с премяна маскарадна зелен просветва ласкавият лист. Отсреща дреме сянката Багдадна, а там звезда над Пулково виси. О, закълни се, че…

      Откъм антрето екна телефонен звън. По мълчаливо споразумение Фьодор Константинович го обслужваше, когато хазаите бяха излезли. Ами ако не стана? Звъня, звъня с малки пролуки, колкото да си поема дъх. Не искаше да умре; оставаше да го убие. Фьодор Константинович не издържа и изруга, изхвърча като дух в антрето. Руски глас попита раздразнено кой е на телефона. Фьодор Константинович го позна в същия миг: това бе неизвестен телефонен абонат — по игра на случая съотечественик, — който още вчера бе сбъркал номера, а днес поради прилика в цифрите се бе свързал отново неправилно.

      — Разкарайте се, за Бога — каза Фьодор Константинович и с гнуслива припряност остави слушалката.

      Отби се за минута в банята, изпи чаша студено кафе в кухнята и се втурна обратно под завивките. Как се наричаш? Полу-Мнемозина, полуотблясък и полуекстаз — и странно е в Берлин под вечер синя с полувидение да странствувам аз. Но ето и скамейка осветена… Ти оживяваш в нервните сълзи: със поглед от живота изумен и с блед ореол край светлите коси. За устните, когато ме целуваш, сравнение си имам: цвете в лед разцъфнало се, извор врящ, лудуващ, планински сняг, проблясващ по Тибет. Оскъдните си тукашни владения — фенер, ограда, улица, врата — заложим ли на свойто въображение, света ще припечелим от нощта! И облакът ще бъде хълм тогава, а лампионът — огън сред гора… Че на измислицата ще си вярна, дай клетва, моля те, бъди добра…

      По пладне дочу как ключът клъвна, бравата щракна характерно: завърна се от пазар Мариана Николаевна; тежката й стъпка под досадния шум от мушамата пренесе покрай вратата десеткилограмовата мрежа с продукти. Музо на руската ритмизирана проза, сбогувай се навеки със зелевия хекзаметър на автора на „Москва“. Някак ми стана криво. Нищо не оцеля от утринната вместимост на времето. Леглото се обърна в пародия на легло. В звуците на приготвящия се обяд от кухнята се долавяше неприятен упрек, а перспективата на миенето и бръсненето изглеждаше близка и невъзможна както перспективата у майсторите от ранното средновековие. Но и с това ще трябва някога да се сбогува.

      Дванайсет и петнайсет, и двайсет, дванайсет и половина… Позволи си една последна папироса сред здравата хватка на постелната топлина, дотегнала му вече. Анахронизмът на възглавницата проличаваше все по-силно. Без да допуши папиросата, се вдигна и веднага премина от света на множеството увлекателни намерения в тесния и взискателен свят с друго налягане, от което тялото веднага се умори и го заболя глава; в света на студената вода: днес бяха спрели топлата.

      Стихотворен махмурлук, умърлушване, тъжен звяр… Вчера бе забравил да изплакне бръснарското съоръжение, между зъбците — каменна пяна, ножчето ръждясало, а друго няма. От огледалото надничаше бледият му автопортрет със сериозните очи на всички автопортрети. Отстрани на брадичката в нежно-раздразнително място, сред израсналите през нощта косъмчета (колко ли метра още ще обръсна през живота си?) се бе появила жълтоглава пъпчица, която веднага се превърна в средоточие на целия Фьодор Константинович, сборен пункт, на който се стекоха всички неприятни чувства, стаили се в различните части на съществото му. Изстиска я — макар да знаеше, че сетне ще нарасне тройно. Колко е ужасно всичко. През студената сапунена пяна навън проникваше червено оченце: L’oei regardait Caïn*. Впрочем „жилетът“ не улавяше косъма и усещането за четина при проверката с пръст откликваше с адска безнадеждност. Близо до адамовата ябълка се появиха кървави капки роса, а косъмчетата си оставаха на мястото. Степта на Отчаянието. На всичкото отгоре бе сумрачно, а ако запалеше лампата, иммортелната светлина на жълтеникавото дневно електричество с нищо нямаше да помогне. Криво-ляво се дотътри и с отвращение се намъкна във ваната, като изпъшка под ледения напор на душа, а сетне сбърка пешкира и горестно си помисли, че цял ден ще мирише на Мариана Николаевна. Лицето му пареше отвратително грапаво с едно особено изгарящо въгленче отстрани на брадичката. Внезапно вратата силно бе дръпната (беше се върнал Шчоголев). Фьодор Константинович изчака крачките да се отдалечат и се шмугна в стаята си.

      [* Окото гледаше Каин (фр.). — Б.а.]

      Скоро вече беше в трапезарията. Мариана Николаевна тъкмо разливаше супата. Той целуна изпръхналата й ръка. Дъщеря й, току-що дошла от работа, се яви на трапезата със ситни стъпки, изтощена и сякаш замъглена от канцеларията си; седна изящно отпуснато — папироса в дългите пръсти, пудра по ресниците, топазов копринен джемпър, дръпната назад от слепоочията светла, късо подстригана коса, навъсеност, мълчание, пепел. Шчоголев цапна водчица, мушна салфетка под яката и засърба, като приветливо и с опасение поглеждаше заварената си дъщеря. Тя бавно разбърка в борша белия удивителен знак на сметаната, но сетне сви рамене и отмести чинията. Мариана Николаевна, която я наблюдаваше мрачно, хвърли салфетката на масата и излезе от трапезарията.

      — Хапни, Аида — каза Борис Иванович, източил мокри устни.

      Без да отговаря, сякаш го нямаше — само трепнаха ноздрите на тесния й нос, — тя се обърна на стола, леко и естествено изви дълга снага, извади от бюфета зад себе си пепелник, сложи го до чинията, тръсна пепелта. Мариана Николаевна с мрачно обиден израз върху пълното си, самодейно гримирано лице се върна от кухнята. Дъщеря й опря ляв лакът о масата и като се облягаше леко на него, бавно се залови със супата.

      — Какво ще кажете, Фьодор Константинович — подхвана Шчоголев, щом уталожи първия си глад, — май работата отива към развръзка! Пълно скъсване с Англия, Хинчук изритан… Ако питате мен, работата е дебела. Нали си спомняте, съвсем наскоро отбелязах, че изстрелът на Коверда е първият сигнал! Война! Човек трябва да бъде много, много наивен, за да отрича неизбежността й. Ето, преценете, на изток Япония не може да се примири…!

      И Шчоголев се увлече в политически разсъждения.

      Както на мнозина безплатни дърдорковци, му се струваше, че прочетените във вестниците съобщения на платените дърдорковци при него добиват строен вид, който, стига да го следва, всеки логичен и трезв ум (в дадения случай неговият) лесно ще обясни и предвиди многобройни световни събития. Названията на страните и имената на основните им представители при него се превръщаха в нещо като етикети на еднакви съдове — кой по-малко, кой повече пълен, чието съдържание прелива както си иска. Франция се страхувала от еди-какво си и затова никога нямало да допусне… Англия _се стремяла_ към еди-какво си. Този политически деец _жадувал_ за сближаване, а онзи увеличил своя _престиж_. Някой нещо готвел и някой се борел за нещо. Накратко — създаваният от него свят изглеждаше някакво сборище от ограничени, лишени от чувство за хумор, безлични, абстрактни побойници и колкото повече ум, хитрост, предвидливост намираше във взаимните им действия, толкова по-глупав, по-пошъл и по-елементарен изглеждаше този свят. Направо ставаше страшно, когато се натъкнеше на друг такъв любител на политически прогнози. Имаше например един полковник — Касаткин, който понякога идваше на обед, и тогава Англия на Шчоголев се сблъскваше не с друга някоя Шчоголева страна, а с Англия на Касаткин, и тя също толкова несъществуваща, така че в известен смисъл международните войни се превръщаха в междуособни, макар воюващите страни да се намираха в различни измерения, които по никакъв начин не можеха да се докоснат. Сега, докато слушаше, Фьодор Константинович бе изумен от семейната прилика на назоваваните от Шчоголев страни с различните части от тялото на самия Шчоголев: например „Франция“ отговаряше на предупредително вдигнатите му вежди; някакви „лимитропи“ — на космите в ноздрите; някакъв „полски коридор“ преминаваше през хранопровода му; в „Данциг“ зъбите му изщракваха. А седеше Шчоголев върху Русия.

      Приказва през целия обед (гулаш, кисел) и както човъркаше с клечка зъбите си, отиде да дремне. Мариана Николаевна, преди да стори същото, се залови да измие съдовете. Дъщеря й, без изобщо да пророни дума, отново тръгна на работа.

      Едва Фьодор Константинович успя да вдигне завивките от кушетката, пристигна негов ученик, дебел, блед младеж с рогови очила, със задължителна самописка в джобчето на гърдите. Докато учеше в берлинската гимназия, клетникът дотолкова се бе просмукал от местния бит, че и в английската реч правеше същите непобедими грешки, които би направил някой кеглоглав германец. Например нямаше сила, която да го откаже от употребата на минало несвършено време вместо свършеното, което придаваше на всяко негово случайно вчерашно действие някакво идиотско постоянство. Пак толкова упорито действуваше с английското „също“, както с германското „и така“; преодолявайки трънливото окончание в думата, означаваща „дрехи“, неизменно добавяше съскаща сричка в повече, също както човек се подхлъзва след преодоляване на препятствие. При това говореше доста свободно и бе потърсил частен учител само защото искаше да получи най-високата оценка на матурата. Беше самодоволен, разсъдлив, тъп и невеж по германски, тоест отнасяше се скептично към всичко, каквото не знаеше. Понеже бе твърдо уверен, че смешната страна на нещата открай време е разработена там, където трябва — на последната страница в берлинския илюстриран седмичник, — никога не се смееше, само понякога снизходително хъмкаше. Единственото, което едва-едва все пак можеше да го поразвесели, бе историята за някоя остроумна парична операция. Цялата философия на живота за него се бе скъсила до най-елементарното положение: бедният е нещастен, богатият е щастлив. Това узаконено щастие закачливо се стъкмяваше под съпровода на първокласна танцова музика от различни предмети на техническия лукс. Винаги се мъчеше да довтаса няколко минути по-рано за урока и внимаваше да си тръгва също с толкова по-късно.

      Забързан към следващото изтезание, Фьодор Константинович тръгна с него и докато вървяха заедно до ъгъла, младежът се опита да изкрънка безплатно още няколко английски израза, но Фьодор Константинович, студено развеселен, мина на руски. Разделиха се на кръстовището. Беше ветровито и раздърпано кръстовище, недораснало напълно до ранга на площад, макар че и тук имаше кирха, градинка, аптека на ъгъла, тоалетна сред туите, дори триъгълно островче с павилион, пред който трамвайните кондуктори нагъваха мляко. Множеството улици, които се пръскаха на всички страни, изскачаха от ъглите и обикаляха споменатите места за молитва и прохлада, превръщаха кръстовището в една от схематичните картинки, на които за назидание на автомобилистите са изобразени всичките градски стихии, всичките възможности за сблъскване. Отдясно се виждаха портите на трамвайното депо с три прекрасни брези, нежно очертали се върху циментовия фон, и ако някой разсеян ватман не спреше до павилиона на три метра от законната спирка (при което някоя жена с пакети суетливо напираше да слезе, а всички я удържаха), за да премести стрелата с острието на железния лост (уви, такава разсеяност не се срещаше почти никога), трамваят тържествено щеше да завие под стъкления свод, където нощуваше и се ремонтираше. Кирхата, въздигаща се тежко отляво, беше ниско обгърната от бръшлян; над ивицата трева около нея се тъмнееха няколко храста рододендрон в лилави цветчета, а нощем там можеше да се види някакъв тайнствен човек с тайнствено фенерче, който търсеше земни червеи по чимовете — за птиците си? За риболов? През улицата срещу кирхата се зеленееше под блясъка на струя, валсираща на място с призрак на дъга в росните си прегръдки, продълговатата поляна на градинката с млади дръвчета отстрани (сред тях сребристи ели) и с алея като „П“, в чийто най-сенчест ъгъл имаше трап с пясък за децата, а ние докосваме този тлъст пясък само когато погребваме познати. Оттатък градинката се виждаше занемарено футболно игрище, тъкмо покрай него Фьодор Константинович се запъти за Курфюрстендам. Зеленината на липите, чернотата на асфалта, дебелите гуми, подпрени до решетката на градинката пред магазина за автомобилни неща, рекламната млада жена, показваща с грейнала усмивка кубче маргарин, синята табела на гостилницата, сивите фасади на къщите, все по-овехтели е приближаването им към булеварда — всичко това за стотен път се мярна покрай него. Както винаги, на няколко крачки от Курфюрстендам видя как отпред, напреки на неговата улица профуча автобусът, който трябваше да вземе: спирката беше точно на ъгъла, но Фьодор Константинович не успя да дотича и трябваше да чака следващия. Над портала на киното от картон бе изрязано черно чудовище с извъртени навън ходила, с петно от мустачки върху бялата физиономия под бомбето и с бастунче с вита дръжка в протегнатата ръка. По плетените кресла на терасата в съседното кафене, еднакво излегнати и еднакво вдигнали пред себе си пръсти на колибка, бяха насядали компания делови мъже, които много си приличаха в смисъл на мутри и вратовръзки, но вероятно бяха с различна платежоспособност; а в същото време малка кола със силно ударен хълбок, с изпотрошени стъкла и с окървавена кърпичка на стъпалото бе спряла до тротоара и петима зяпачи още й се дивяха. Всичко бе изпъстрено от слънце; на зелената пейка гърбом към улицата се приличаше хилав старец с боядисана брадичка и гети от пике, а насреща му през тротоара възрастна червенобуза просякиня с отрязани до таза крака, подпряна като бюст долу до стената, продаваше парадоксални връзки за обувки. Между къщите се провиждаше незастроено място, там нещо скромно и тайнствено цъфтеше, а задните, непроницаеми, въглищночерни стени на някакви други извърнали се здания в дъното бяха покрити със странни, привлекателни и сякаш независещи от нищо белезникави разлети петна, напомнящи по нещо било каналите на Марс, било нещо далечно и полузабравено като случаен израз от чута някога приказка или като стари декори за незнайни драми.

      От извитата стълбичка на наближилия автобус слязоха чифт очарователни копринени крака: знаем, че изразът е изхабен от усилията на хилядите пишещи мъже, но все пак тези крака слязоха — и излъгаха: лицето беше гнусно. Фьодор Константинович се качи, кондукторът, забавил се горе, тупна оттам по ламарината, като даде знак на шофьора да тръгва. По борда, по рекламата на паста за зъби зашумоляха меките краища на кленови клонки — и би било приятно човек да гледа отгоре плъзгащата се, облагородена от перспективата улица, ако не беше всякогашната хладна мисъл: ето го, той, особеният, редкият, още неописан и неназован вариант на човек, се занимава Бог знае с какво, търчи от урок на урок, прахосва младините си за скучна и празна работа, като лошо преподава чужди езици — когато си има свой език, от който може да направи какво ли не, и мушица, и мамут, и хиляди различни облаци. Виж, да беше преподавал най-тайнственото, най-изисканото, което той единствен от десет хиляди, от сто хиляди, вероятно дори от милион души можеше да преподава: например многопланово мислене — гледаш човека и го виждаш толкова кристално ясно, сякаш ти самият току-що си го издухал от стъкло, а в същото време, без да нарушаваш яснотата, забелязваш странична дреболия: колко прилича сянката от телефонната слушалка на огромна, леко смачкана мравка и (всичко това едновременно) ето че се извива и трета мисъл — спомен за някоя слънчева вечер на руска малка гара, тоест за нещо, нямащо никаква разумна връзка с разговора, който водиш, обикаляйки отвън всяка своя дума, а отвътре — всяка дума на събеседника. Или: пронизваща жалост — към консервна кутия на пущинака, към стъпкана в калта цигарена картинка от серията „народни носии“, към случайната окаяна дума, повтаряна от добър, слаб, обичащ човек, нахокан без нужда, към целия житейски боклук, който чрез мигновена алхимична обработка, чрез кралския опит се превръща в нещо скъпоценно и вечно. Или още: постоянното чувство, че тукашните ни дни са само джобни пари, грошове, дрънкащи в тъмнината, а че някъде е капиталът, от който приживе трябва да умеем да получаваме лихви във вид на сънища, на щастливи сълзи, на далечни планини. На всичко това и на още много неща (като се почне от съвсем рядкото и мъчително тъй наречено чувство за звездното небе, споменато май само в един научен труд, „Пътешествията на Духа“ от Паркър, и се свърши с професионалните тънкости в сферата на художествената литература) би могъл да учи, добре да учи желаещите, но желаещи нямаше и не можеше да има, жалко, щеше да взема по сто марки на час, както вземат някои преподаватели по музика. И в същото време намираше за забавно да опровергава себе си: празни работи, сенки от празни работи, високомерни блянове. Просто аз съм беден млад русин, разпродаващ излишъците от господарското си образование, пописващ стиховце през свободното време, това е всичкото ми малко безсмъртие. Но нямаше кого да учи дори на това преливане на многостранната мисъл, на мисловната игра.

      Пътува — и допътува — до една млада във всяко отношение жена, много красива въпреки луничките, винаги в черна рокля, с открита шия и с устни като печат от червен восък върху писмо, в което не пише нищо. Тя все гледаше Фьодор Константинович със замислено любопитство и не само не се интересуваше от чудесния роман на Стивънсън, който той четеше с нея вече от три месеца (а преди това със същото темпо четяха Киплинг), но и не разбираше като хората нито едно изречение, а само записваше думи, както записваме адреса на човек, у когото знаем, че никога няма да отидем. Дори сега — по-точно именно сега, и с по-голямо вълнение отпреди Фьодор Константинович, влюбен в друга, несравнима с никоя по чар и ум, си казваше какво ли би се случило, ако сложеше длан върху ей тази леко потреперваща, малка ръка с остри нокти, отпусната тъй канещо близо — и понеже знаеше какво би се случило, сърцето му внезапно започваше ускорено да бие и устните му веднага пресъхваха; но начаса неволно го отрезвяваха някоя нейна интонация, смях, дъхът на този определен парфюм, какъвто, кой знае защо, употребяваха тъкмо жените, които го харесваха, макар че му бе непоносим именно този замайващ, сладникаво тъмен аромат. Тази жена бе нищожество, лукава, с вяла душа; но и днес, когато урокът приключи и той излезе навън, го обзе неясна досада: представи си доста по-ясно, отколкото одеве у нея, колко ли податливо и весело би намерило отговор на всичко малкото й стегнато тяло и болезнено живо видя във въображаемо огледало ръката си върху гърба й и нея, превита назад, гладката й рижава глава, сетне огледалото многозначително опустя и той изпита най-пошлото нещо на света: бодването от пропуснатата възможност.

      Не, не беше така — нищо не беше пропуснал. Единственият чар на тези неосъществими прегръдки бе в лесната им представимост. През последните десет години самотна сдържана младост, живеейки на скала, върху която винаги имаше малко сняг и откъдето бе далеч да слиза до биреното градче долу под планината, той свикна с мисълта, че между лъжата на походната любов и сладкия й зов се шири празнота, жизнена пропаст, липса на всякакви реални действия от негова страна, така че понякога, загледаше ли се по минувачка, изживяваше и потресаващата възможност за щастие, и отвращението от неизбежното му несъвършенство — влагаше в единствения миг образа на роман, но съкращаваше триптиха му в средната част. Затова знаеше, че и в дадения случай четенето на Стивънсън никога не ще бъде прекъснато от Дантева пауза, знаеше, че ако се случи такова прекъсване, не би изпитал нищо освен убийствен студ, че изискванията на въображението са неизпълними и че на тъпия поглед, прощаван на очарователните влажни очи, неизбежно отговаря скрит засега недостатък — тъп израз на гърдите, който не може да се прости. А понякога завиждаше на простичкия любовен бит на другите мъже и задето сигурно си подсвиркват, докато се събуват.

      След като прекоси площад Витенберг, където като на цветен филм трептяха от вятъра розите около античното стълбище, той се запъти за руската книжарница: имаше процеп от празно време между часовете. Както винаги, щом попаднеше на тази улица (започваща под покровителството на огромния универсален магазин, който продаваше всичките форми на местната безвкусица, и завършваща след няколко пресечки в бюргерска тишина, с тополова сянка на асфалта, изрисуван от детски тебешири), срещна възрастния, болезнено озлобен петербургски литератор, който и лете ходеше с палто, за да скрие сиромашията на облеклото си, ужасно кльощав, с опулени кафяви очи, с бръчки на отвращение около маймунската уста и с един дълъг извит косъм от едра черна пора в широкия нос — подробност, която привличаше вниманието на Фьодор Константинович повече от разговора с този умен интригант, който при среща веднага подхващаше нещо като притча, абстрактен и дълъг анекдот от миналото, оказващ се само предговор към забавна клюка за общ познат. Щом се отърва от него, Фьодор Константинович зърна двамина други литератори: добродушно мрачен московчанин, по осанка и облик наподобяващ донякъде Наполеон от островния период, и поет сатирик от „Газета“, хилав, добродушно остроумен човек с тих дрезгав гласец. Неизменно срещаше двамината, както и предходния, в този квартал, използван от тях за бавни разходки, богати на срещи, така че сякаш тук, на тази германска улица, се рееше призракът на руски булевард, или дори обратното: улица в Русия, неколцина разнообразяващи се жители и бледи сенки на безбройни другородци, мяркащи се между тях като обичайно и почти незабележимо видение. Поговориха за току-що срещнатия писател и Фьодор Константинович отплава нататък. След няколко крачки забеляза Кончеев, който на бавен ход четеше нещо в парижкото издание на „Газета“ с удивителна, ангелоподобна усмивка, изписана върху кръглото лице. От руския гастроном излезе инженер Керн; той с опасение мушна някакъв пакет в чантата, притисната към гърдите, а на пресечката (като сборище от хора насън или както в последната глава на „Дим“) се мярна Мариана Николаевна Шчоголева с друга дама, мустаката и много дебела, май беше Абрамова. Веднага след това и Александър Яковлевич пресече улицата — не, грешка, господинът дори не приличаше особено на него.

      Фьодор Константинович стигна до книжарницата. На витрината сред зигзазите, зъбците и цифрите на съветските корици (беше времето, когато там на мода бяха заглавията „Трета любов“, „Шесто чувство“, „Седемнайсета точка“) се виждаха няколко нови емигрантски книги: поредният мастит роман на генерал Качурин „Червената княгиня“, „Съобщение“ на Кончеев, белите чисти томчета на двамина знаменити белетристи, „Четец декламатор“, издаден в Рига, миниатюрната колкото длан книжка със стихотворения на млада поетеса, наръчникът „Какво трябва да знае шофьорът“ и последният труд на доктор Утин „Основи на щастливия брак“. Имаше и няколко стари петербургски гравюри — едната огледално обърната, с рострална колона, изместена спрямо съседните здания.

      В книжарницата завари случайна госпожица, която в неудобна поза четеше в ъгъла „Тунел“ на Келерман на руски — собственика го нямаше, бил отишъл на зъболекар. Фьодор Константинович се приближи до масичката, където бяха наредени емигрантските периодични издания. Разгърна литературния брой на парижката „Газета“ и с хладината на внезапното вълнение видя голяма статия на Христофор Мортус, посветена на „Съобщение“. „Ами ако го хули?“ — с безумна надежда успя да помисли той, вече впрочем доловил в ушите си вместо мелодията на хулата препускащия тътен на оглушителни похвали. Зачете жадно.

      „Не помня кой — май Розанов, казва някъде“ — започваше крадешком Мортус; и като посочваше в началото този недостоверен цитат, сетне някаква мисъл, изказана от някого в парижко кафене след нечия лекция, се заемаше да стяга тези изкуствени кръгове около „Съобщение“ на Кончеев, при което така и не докосна центъра докрай, а само нарядко насочваше откъм вътрешния кръг месмеричен жест — и отново се завърташе. Получаваше се нещо като черните спирали върху картонени кръгове, които в безумния си стремеж да се превърнат в мишена се въртят безкрайно във витрините на берлинските сладоледаджии.

      Това беше отровно пренебрежителен „разгром“ без нито една забележка по същество, без нито един пример — и не толкова думите, колкото целият метод на критика превръщаше книгата в жалък и съмнителен призрак, а нали Мортус всъщност няма как да не я е прочел с наслада, обаче избягваше цитатите, за да не си навреди от несъответствието между това, което пишеше, и това, за което пишеше; целият материал наподобяваше сеанс с викане на дух, който предварително биваше обявяван ако не за шарлатанство, най-малкото за измама на сетивата. „Тези стихотворения — завършваше Мортус — пораждат у читателя някакво неопределено и неопределимо отблъскване. Вероятно те ще се сторят очарователни за приятелите на таланта на Кончеев. Да не спорим — може и да е така. Но в нашето трудно, отговорно по нов начин време, когато самият въздух е изпълнен с тънка морална тревога, чието долавяне е непогрешим признак за «истинността» на съвременния поет, абстрактно-напевните творби за полусънни видения не могат да привлекат никого. И наистина от тях преминаваш с радостно облекчение към който и да било човешки документ, към това, което можеш «да измъкнеш» от някой съветски писател, макар и не даровит, към простичката и горестна изповед, към личното писмо, продиктувано от отчаяние и вълнение.“

      Отначало Фьодор Константинович изпита остро, почти физическо удоволствие от тази статия, но то веднага се пръсна, бе заменено от странно усещане, сякаш той участвуваше в нещо лукаво и лошо. Спомни си одевешната усмивка на Кончеев — над тези редове, разбира се — и си помисли, че тази усмивка би могла да се отнася и до него, до Годунов-Чердинцев, сключил завистлив съюз с критика. Веднага си спомни, че и самият Кончеев в критическите си прегледи неведнъж — високомерно и всъщност не по-малко недобросъвестно — се е заяждал с Мортус (който впрочем в личния си живот беше жена на средна възраст, майка на семейство, на младини публикувала в „Аполон“ чудесни стихотворения, а сега живееща скромно на две крачки от гроба на Башкирцева* и страдаща от неизлечима очна болест, а това придаваше някаква трагична ценност на всеки ред от Мортус). И когато Фьодор Константинович усети безкрайно ласкателната враждебност на тази статия, го доядя, че никой не пише така за него.

      [* _Мария Башкирцева_ (1860–1884) — руска художничка, авторка на прочут „Дневник“ (през 1887 г. излиза на френски, през 1893 г. — на руски език).]

      Прегледа и седмичното илюстровано списанийце, излизащо във Варшава, където намери рецензия на същата тема, но от съвсем друго качество. Това бе критика-буф. Тамошният Валентин Линьов, от книжка в книжка безформено, безгрижно и не твърде грамотно изливащ литературните си впечатления, се бе прочул с това, че не само не можеше да се ориентира в отчитаната книга, но явно и никога не я дочиташе докрай. Бойко твореше покрай автора, увлечен от своя преразказ, измъкваше отделни фрази за потвърждаване на неправилните си заключения, почти неразбрал началните страници, а в следващите енергично запрашил по лъжлива следа и стигаше до предпоследната глава в блаженото състояние на пътник, който още не знае (а в неговия случай никога и няма да узнае), че се е метнал на съвсем друг влак. Неизменно се случваше, след като е прелистил слепешката дълъг роман или късичка повест (размерът нямаше значение), да натрапи свой край на книгата — обикновено точно противоположен на авторовия замисъл. С други думи, ако например Гогол му беше съвременник и Линьов бе писал за него, щеше да си остане завинаги с невинното убеждение, че Хлестаков наистина е ревизор. Когато, както сега, пишеше за стихотворения, простодушно прилагаше похвата на тъй наречените _междуцитатни мостчета_. Анализът му на книгата на Кончеев се свеждаше до това, че вместо автора отговаряше на някаква подразбирана лексиконна анкета (Вашето любимо цвете? Любимият ви герой? Кое качество цените най-много?). „Поетът — пишеше Линьов за Кончеев — обича (следваше върволица от цитати, изопачени от насилственото им съчетаване и от винителните падежи). Плаши го (отново отломки от стихотворения). Намира утеха във (същата игра); но, от друга страна (три четвърти от стихотворение, превърнати от кавичките в плоска декларация); понякога му се струва, че“ — и тук Линьов, без да иска, бе изчоплил нещо долу-горе цялостно:

      Гроздето зрееше, синееха статуи в алеите,

      небесата опираха в снежните плещи на родината —

      и това прозвучаваше тъй, както гласът на цигулка би заглушил внезапно дрънканиците на патриархален кретен.

      На другата масичка наблизо бяха наредени съветските издания и човек можеше да се наведе над въртопа от московски вестници, над адската скука и дори да се опита да разчете съкращенията, мъчителната теснотия от нарицателни инициали, прекарвани през цяла Русия на заколение — страшната им връзка напомняше езика на товарните вагони (тряскането на буферите, звека, гърбатия смазочник с фенера, пронизващата тъга на затънтените гари, треперенето на руските релси, влаковете за безкрайно далечни разстояния). Между „Звезда“ и „Красный огонëк“ (треперещ сред железопътния пушек) бе оставен брой на шахматното списанийце „8 X 8“; Фьодор Константинович го прелисти, зарадван от човешкия език на задачните диаграми, и забеляза кратка статия със снимката на редкобрад старец, надничащ изпод вежди през очилата — статийката бе озаглавена „Чернишевски и шахът“. Помисли си, че това може да позабавлява Александър Яковлевич, и отчасти по тази причина, отчасти понеже обичаше задачите, купи списанийцето; госпожицата се откъсна от Келерман и „не съумя да каже“ колко струва, но тъй като знаеше, че Фьодор Константинович и без това дължи пари на книжарницата, безразлично го пусна. Тръгна си с приятното чувство, че вкъщи ще има забавление. Той не само се ориентираше чудесно в задачите, но бе и в най-висока степен надарен със способността да ги съставя, ето защо намираше в това почивка от литературния труд, а също и тайнствени уроци. Тези упражнения не оставаха без полза за него като литератор.

      Съставителят на шахматни задачи не е длъжен непременно да играе добре. Фьодор Константинович играеше доста посредствено и без желание. Изморяваше го и го вбесяваше дисхармонията между неиздръжливостта на шахматната му мисъл в процеса на борбата и онзи възклицателен блясък, към който тя бе устремена. Изготвянето на задачи се различаваше за него от играта приблизително както изисканият сонет се различава от публицистичната полемика. Започваше се с това, че далеч от дъската (както в другата област — далеч от хартията) и при хоризонтално положение на тялото върху дивана (тоест когато тялото се превръща в далечна синя линия, в хоризонт на самото себе си) внезапно от вътрешен подтик, неразличим от поетичното вдъхновение, му се явяваше чудноват начин за осъществяването на една или друга сложна задачна идея (например на съюз между двете теми, индийската и бристолската — или на съвсем нова идея). Известно време със затворени очи се наслаждаваше на абстрактната чистота само в прозрението за осъществения замисъл; сетне устремно разтваряше сахтиянената дъска и сандъчето с възтежки фигури, нареждаше ги в чернова, в движение и веднага ставаше ясно, че идеята, толкова чисто осъществена в мозъка му, тук, на дъската, иска — за очистването си от дебелата резбована черупка — невероятни усилия, крайно напрежение на мисълта, безкрайни опити и труд, и грижи, а най-важното — онази последователна находчивост, от която се състои истината в шахматен смисъл. Преценяваше вариантите, като и така, и иначе изключваше тромавостта в градежа, петната и слепотата на спомагателните пешки, бореше се против страничните решения и постигаше крайна точност в израза, крайна икономия на хармоничните сили. Ако не беше сигурен (както биваше сигурен и при литературното творчество), че въплъщението на замисъла вече съществува в някакъв друг свят, от който го премества в този, сложната и продължителна работа върху дъската щеше да е непоносимо бреме за разума, допускащ освен възможността за въплъщаването и тази да не се въплъти. Полека-лека фигурите и квадратите оживяваха и си разменяха впечатления. Грубото могъщество на топа се превръщаше в изискана сила, възпирана и насочвана от система бляскави лостове; пешките поумняваха; конете напредваха с испанска стъпка. Всичко бе осмислено и същевременно всичко бе скрито. Всеки творец е заговорник; всички фигури на дъската, разигравайки мисълта му, стояха като конспиратори и магьосници. Тайната им ослепително се разкриваше едва в последния миг.

      Още два-три очистващи щриха, още една проверка — и задачата бе готова. Ключът й, първият ход на белите, бе замаскиран от мнимата си нелепост — но именно чрез разстоянието между нея и ослепителното избухване на смисъла се измерваше едно от основните художествени качества на задачата, а в това как едната фигура като намазана с масло гладко минаваше зад другата, плъзвайки се през цялото поле и намъквайки се под мишницата й, се съдържаше почти плътско удоволствие, гъделичкащо чувство за стройност. Върху дъската звездно блещукаше възхитително произведение на изкуството: планетариум на мисълта. Всичко веселеше шахматните очи: остроумните заплахи и защити, грацията на взаимното движение, чистотата на матовете (еди-колко си куршума за еди-колко си сърца); всяка фигура изглеждаше специално изработена за своя квадрат; но може би най-очарователна бе тънката тъкан на лъжата, изобилието от измамни ходове (в чието опровергаване се съдържаше и отделна допълнителна красота), от фалшиви пътища, грижливо заложени за читателя.

      Третият урок през този петък беше у Василиев. Редакторът на берлинската „Газета“, след като бе уредил връзка с недотам популярно английско списание, всяка седмица публикуваше в него статия за положението в Съветска Русия. Понеже знаеше донякъде езика, той пишеше статията на чернова, оставяше пропуски, включваше в нея руски фрази и от Фьодор Константинович искаше буквално да преведе своите уводностатийни фразички: не съдят победителя, фокус-бокус, как я докара дотам, това е лъв, а не куче (Крилов), нещастието не идва само, и вълците сити, и агнетата цели, лошо става, когато обущарят меси хляб, всяка жаба да си знае гьола, сиромахът е жив дявол, гарван гарвану око не вади, опичаме си акъла, брат брата не храни, но тежко му, който го няма, атовете се ритат — магаретата патят, работата няма да избяга, загубиш ли главата, за какво ти е косата, нужна е реформа, а не реформи. И много често се срещаше изразът „направи впечатление на избухнала бомба“. Задачата на Фьодор Константинович беше по черновата да продиктува на Василиев статията вече поправена и готова за печатане на машина — на Георгий Иванович това изглеждаше твърде практично, а всъщност диктуването чудовищно се проточваше заради мъчителните паузи. Но странно — вероятно методът за употреба на поуката от басните сгъстено предаваше нюанс на „moralités“*, присъщ на всичките съзнателни изяви на съветската власт: когато препрочиташе готовата статия, струвала му се дивотия по време на диктуването, Фьодор Константинович долавяше през недодялания превод и през вестникарските авторски ефекти движението на стройна и силна мисъл, неизменно проправяща си път към целта — и спокойно даваща мат в ъгъла.

      [* Поуки (фр.). — Б.а.]

      Когато сетне го изпращаше до вратата, Георгий Иванович внезапно страшно свъси мустакоподобните си вежди и бързо изрече:

      — Какво, прочетохте ли как са зашлевили Кончеев, представям си как му е подействало, какъв удар, каква несполука.

      — Хич не му пука, зная — отвърна Фьодор Константинович и върху лицето на Василиев се изписа мигновено разочарование.

      — Ами, дава си кураж — находчиво възрази той и отново се развесели. — Всъщност сигурно е смазан.

      — Едва ли — каза Фьодор Константинович.

      — Във всеки случай искрено ми е мъчно заради него — завърши Василиев с такъв израз, като че никога не би желал да се раздели с огорчението си.

      Малко уморен, ала зарадван, че трудовият му ден е приключил, Фьодор Константинович взе трамвая и разтвори тънкото списание (отново се мярна сведеното лице на Н. Г. Чернишевски — за него знаеше само, че бил „спринцовка със сярна киселина“, както се изразява някъде май Розанов, и автор на „Какво да се прави?“, произведение, бъркано впрочем с това на друг социален писател — „Кой е виновен?“). Задълбочи се в задачите и скоро се убеди, че ако сред тях не бяха двата гениални етюда на стар майстор и няколко интересни заемки от чуждестранни издания, не би си струвало да купува списанийцето. Добросъвестните ученически упражнения на младите съветски съставители бяха не толкова „задачи“, колкото „занимания“: в тях тромаво се тълкуваше една или друга механична тема (някое „свързване“ или „развързване“) без всякаква поезия; това бяха шахматни занаятчийски майстории и подтикващите се взаимно фигури вършеха недодяланата си работа пролетарски сериозно, примирявайки се със странични решения в недъгави варианти и с грамада от милиционерски пешки.

      Пропусна спирката, но все пак успя да изскочи край градинката и веднага се обърна на токове също като човек, рязко скочил от трамвая, сетне пое покрай черквата към Агамемнонщрасе. Клонеше към вечер, небето беше безоблачно, неподвижното и тихо блеснало слънце придаваше някаква кротка, лирична празничност на всеки предмет. Велосипедът, подпрян на жълто осветената стена, бе застанал малко изгърбено като логой* в тройка, но още по-съвършена от него бе призрачната му сянка върху стената. Възрастен шишкав господин бързаше за тенис, като въртеше задник в градския си панталон, облечен в риза с папагалска шарка, с три сиви топки в мрежичка, а до него крачеше пъргаво на гумените си подметки германска девойка спортна кройка с оранжево лице и златиста коса. Зад ярко боядисаните помпи на бензинопоя пееше радио, а над покрива на павилиона му върху небесната синева се открояваха изправени жълти букви — името на автомобилната фирма, — при което върху втората буква, върху „А“-то (жалко, че не на първата, на „Д“ — щеше да изглежда като винетка), беше кацнал жив кос, черен, с жълт (за икономия) клюн, и пееше по-силно от радиото. Къщата, в която живееше Фьодор Константинович, беше на ъгъла и се издаваше напред като огромен червен кораб, понесъл на носа стъклено-сложно кулоподобно съоръжение, сякаш скучният мастит архитект внезапно се е побъркал и е извършил скок в небето. По всичките балкончета, които многоетажно я опасваха, нещо се зеленееше и цъфтеше, само балконът на Шчоголев бе немарливо празен със сиротна саксия в края и с някакъв проветряван обесник в проядени от молци кожи.

      [* Един от страничните коне във впряга. — Б.р.]

      Още в самото начало на пребиваването си в тази квартира Фьодор Константинович си бе издействувал правото да получава вечерята в стаята, предполагайки, че тогава ще му е нужно пълно спокойствие. На масата сред книгите сега го очакваха два сиви сандвича с гланцова мозайка от саламчета, чаша изстинал, натежал чай и чиния розов кисел (от обедния). Докато дъвчеше и посръбваше, отново разтвори „8 X 8“ (пак го изгледа изпод вежди бодливият Н. Г Ч.) и тихо се занаслаждава на етюда, в който малобройните фигури на белите сякаш висяха над пропаст, но пък постигаха своето. Сетне се намери очарователен триходов етюд на американски майстор, чиято красота се състоеше не само в остроумно скритата матова комбинация, а и в това, че при съблазнителната, но погрешна атака на белите, черните чрез увличане и затваряне на своите фигури тъкмо успяваха да постигнат херметичен пат. За сметка на това в едно от съветските произведения (П. Митрофанов, Твер) се намери чудесен пример как човек може да изпорти работата: черните имаха девет пешки — явно бяха добавили деветата в последния момент, за да запълнят непредвиден пропуск, също както някой писател би заменил на коректура „непременно ще му кажат“ с по-доброто според него „без съмнение ще му кажат“, без да забележи, че веднага след това идва: „за нейната съмнителна репутация“.

      Внезапно му докривя — как така в Русия всичко стана толкова жалко, грапаво, сиво, как е могла толкова да изкука и да затъпее? Да не би в стария стремеж „към светлината“ да се е криел фатален недъг, който при естественото движение към целта беше ставал все по-явен, докато накрая се бе изяснило, че тази „светлина“ идва от прозореца на затворническия надзирател и нищо повече? Кога започна тази странна зависимост между изострената жажда и размътването на извора? През 40-те години? През 60-те? И „какво да се прави“ сега? Дали веднъж завинаги да не се откаже от всякаква мъка по родината, от всякаква родина освен от онази, която е с него, в него, лепнала се е като сребрист пясък върху кожата на подметките, живее в очите, в кръвта, придава дълбочина и далечина на задния план на всяка жизнена надежда? Все някога, щом вдигна глава от писането, ще погледна през прозореца и ще видя руска есен.

      Едни познати, заминали да прекарат лятото в Дания, наскоро бяха оставили радиоапарата си на Борис Иванович. Чуваше се как му върти копчето, отстранявайки пискуните, скърцачите, местейки призрачни мебели. И това е развлечение.

      Междувременно в стаята притъмня: над почернелите очертания на къщите оттатък двора, чиито прозорци вече светеха, небето се разстилаше с ултрамаринов тон, сред черните телове между черните комини блестеше звезда, която — като всяка звезда — можеше истински да види само ако превключеше зрението си така, че всичко останало да се окаже извън фокуса. Подпря буза с юмрук и остана да седи така до масата, загледан през прозореца. В далечината някакъв голям часовник, чието местоположение все си обещаваше да определи, но винаги забравяше, нали при това под пласта дневни звуци не го и чуваше, бавно удари девет. Беше време да тръгва за среща със Зина.

      Обикновено се срещаха оттатък железопътната падинка, на тиха улица близо до Грюнвалд, където масивите от къщи (тъмни кръстословици, в които жълтата светлина още не е решила всичко) се прекъсваха от пущинаци, от огради, от въглищни складове („теми и ноти тъмнотии“ — стих от Кончеев), където между другото имаше чудесен стобор, направен явно от някога разглобена другаде (може би не в този град) ограда, служила преди това на пътуващ цирк, но дъските сега бяха разположени в безсмислен ред, сякаш ги е ковал слепец, така че изрисуваните върху тях циркови животни, разбъркали се при пътуването, се бяха разпаднали на съставните си части — тук крак от зебра, там гръб на тигър, а нечие туловище е сложено до чужда вирната нагоре лапа: обещанието за живот през бъдния век бе изпълнено спрямо стобора, но разединяването на земните образи унищожаваше земната ценност на безсмъртието; нощем впрочем почти нищо не личеше, а преувеличените сенки от листа (наблизо имаше улична лампа) падаха върху стобора напълно осмислено, по ред — това бе известна компенсация, още повече, че те нямаше как да бъдат прехвърлени другаде заедно с дъските, а шарката да бъде разединена и объркана: можеха да бъдат пренесени само заедно със стобора, заедно с цялата нощ.

      Очакване на нейното идване. Тя все закъсняваше — и винаги идваше по друг път, различен от неговия. Ето че дори Берлин може да бъде тайнствен. Под липовия цвят примигва лампа. Тъмно, ароматно, тихо. Пробягва сянката на минувача, както самур пробягва над пън. И като праскова небето в здрача се стопява: Венеция е сън, а улицата към Китай се влачи, над Волга пък оназ звезда виси. О, закълни се, че не ще затвориш душата си в тъмнична хладина и че ръце протегнала със порив, не ще извикаш никога: стена.

      Тя неизменно, внезапно за очите, се появяваше подобно сянка, от сродната стихия отделена. Най-първо й просветваха нозете, тъй ситно стъпващи, че сякаш ходи по тъничко въже. Бе в къса рокля с нощен цвят — цвета на сънни сенки, фенери улични, блестящи тротоари: ръцете й по-светли от лицето. Посветено на Георгий Чулков*. Фьодор Константинович я целуваше по меките устни, сетне тя за миг отпускаше глава върху ключицата му и след като бързо се освободеше, тръгваше до него отначало е такава тъга върху лицето, сякаш през двайсетте часа на раздяла им се е случило някакво небивало нещастие, но полека-лека се съвземаше и ето че се усмихваше — така, както никога не се усмихваше през деня. Какво го възхищаваше най-много в нея? Пълното й разбиране, абсолютният слух спрямо всичко, каквото обичаше той самият. В разговорите с нея можеше да се минава без всякакви мостчета и преди още той да е забелязал някоя забавна черта на нощта, тя вече му я посочваше. И не само Зина бе остроумно и изящно създадена по мярка за него от много постаралата се съдба, но и двамата, образувайки обща сянка, бяха създадени според мярката на нещо не съвсем ясно, ала дивно и доброжелателно, което винаги ги обгръщаше.

      [* _Георгий Чулков_ (1879–1939) — поет, прозаик, журналист, литературовед.]

      Когато се бе настанил у Шчоголеви и я видя за пръв път, имаше чувството, че отдавна знае много неща за нея, че дори името й му е отдавна известно, както и някои очертания на живота й, но преди разговора с нея не можеше да си изясни откъде и как знае това. Отначало я виждаше само по време на ядене и предпазливо я наблюдаваше, като изучаваше всяко нейно движение. Тя почти не говореше с него, макар че по някои признаци — не толкова по зениците, колкото по оттенъка на очите, сякаш насочен към него — разбираше, че тя забелязва всеки негов поглед, движейки се, сякаш непрестанно ограничавана от най-леките покрови на същото впечатление, което бе направила нему; и понеже му се струваше напълно невъзможно каквото и да било негово участие в душата и живота й, изпитваше страдание, когато издебнеше у нея нещо особено чаровно, и доволно облекчение, когато у нея се мернеше някакъв недостатък в красотата й. Бледата коса, преминаваща светло и незабелязано в слънчев въздух около главата, синята жилка на слепоочието, друга — на дългата и нежна шия, тънката китка, острият лакът, тесните хълбоци, слабите рамене и своеобразният наклон на стройната снага, сякаш подът, по който се устремяваше като на кънки, винаги малко полегато се спуска към пристана на стола или масата, където беше необходимият й предмет — той възприемаше всичко това мъчително ясно и после през целия ден безкрайно го повтаряше в паметта си, откликваше все по-лениво, бледо и отривисто, губеше жизненост и достигаше поради машиналните повторения на разпадащия се образ до някаква начупено топяща се схема, в която вече нямаше почти нищо от началния живот; но щом я зърнеше отново, цялата тази подсъзнателна работа за премахване на образа й, от чиято власт се страхуваше все повече, оставаше напразна и отново пламваше хубостта — нейната близост, страшната достъпност на погледа, възстановената връзка между всичките подробности. Ако през онези дни би се наложило да отговаря пред някакъв отвъдсетивен съд (помните ли как Гьоте казвал, сочейки с бастун звездното небе: „Ето я моята съвест!“), едва ли би се решил да изрече, че я обича — защото отдавна се досещаше, че не е способен на никого и на нищо да отдаде напълно душата си: неговият оборотен капитал беше прекалено потребен за личните му работи; но пък докато я гледаше, веднага се покатерваше (за да се търколи след минута отново долу) до такива висоти от нежност, страст и жалост, които любовта достига рядко. И посред нощ, особено след продължителна работа на мисълта, до половината излязъл от съня като че не откъм страната, където е разсъдъкът, а през задния вход на бълнуването, с безумно, провлечено упоение чувстваше присъствието й в стаята върху припряно и немарливо приготвеното от бутафор походно легло, на две крачки от него, но докато лелееше вълнението си, докато се наслаждаваше на изкушението, на краткото разстояние, на райската възможност, в която впрочем нямаше нищо плътско (а имаше някаква блажена замяна на плътското, изразена в термините на полусъня), обратно го примамваше забравата, в която той отстъпваше безнадеждно с мисълта, че все още държи плячката. Истински обаче тя никога не му се присънваше, задоволяваше се да му праща някакви свои представителки и дружки, които никак не приличаха на нея, а пораждаха у него усещане, което го правеше глупав, и свидетел бе синкавото разсъмване.

      После, напълно буден, вече сред звуците на утрото, веднага се озоваваше сред най-голямата навалица на щастието, всмукващо сърцето му, и му бе сладко да живее, и сред мъглата мъждукаше възхитително събитие, което всеки миг щеше да се случи. Но щом си представеше Зина, виждаше само бледа скица, в която гласът й оттатък стената не можеше да запали живот. След час-два я срещаше на трапезата и всичко се възстановяваше, той отново разбираше, че ако я нямаше, не би съществувала и онази утринна щастлива мъгла.

      Една вечер, десетина дни след запознанството им, тя внезапно почука на вратата му и с надменно решителна крачка, с почти презрителен израз върху лицето влезе, хванала в ръка малка книга, скрита в розова амбалажна хартия.

      — Искам да ви помоля — рече припряно и сухо — да ми надпишете книгата.

      Фьодор Константинович пое томчето — и позна в него приятно опърпаното, приятно омекналото от двегодишно използване (това бе нещо съвсем ново за него) сборниче със стихотворения. Съвсем бавно заотваря капачката на мастилницата — макар че понякога, когато му се пишеше, капачката изхвърчаше като тапа на шампанско; Зина обаче, като зърна как пръстите му чоплят капачката, припряно добави:

      — Само презимето, моля, само презимето.

      Той се подписа, понечи да сложи и датата, но кой знае защо, си помисли, че в това тя може да съзре нещо вулгарно многозначително.

      — Добре, благодаря — каза тя и като духаше страницата, излезе.

      Ден по-късно беше неделя, към четири внезапно стана ясно, че е сама в апартамента: той четеше в стаята си, тя седеше в трапезарията и от време на време извършваше кратки експедиции до стаята си през антрето, при това си подсвиркваше и в лекия й тропот се криеше топографска тайна — нали в нейната стая се влизаше направо от трапезарията. Но ние четем и ще четем. „По-дълго, по-дълго, колкото може по-дълго ще остана в чуждата земя. И макар че мислите ми, името, трудовете ми ще принадлежат на Русия, самият аз, тленното ми същество, ще съм отдалечен от нея“ (а в същото време през разходките си в Швейцария пишещият така трепе по пътеката пробягващите гущерчета — „дяволската нечиста сила“ — с гнусливостта на хохол и със злобата на бесен фанатик). Невъобразимото завръщане! Строят ли? Все едно какъв. При монархията — знамена и барабан, при републиката — знамена и избори… Отново минава. Не, не му се четеше — пречеше вълнението, пречеше чувството, че друг на негово място да е излязъл вече при нея с непринудени, сръчни думи; когато обаче си представеше как самият изплава и се помъква към трапезарията, как няма да знае какво да каже, веднага му се приискваше тя час по-скоро да излезе или Шчоголеви да се върнат. И в същия миг, когато реши вече да не се ослушва и изцяло да се заеме с Гогол, Фьодор Константинович стана и бързо влезе в трапезарията.

      Тя седеше до вратата на балкона и полуотворила блестящи устни, се прицелваше в иглата. През отворената врата се виждаше малкият безплоден балкон, чуваше се ламариненото прозвънване и приплясване на подскачащите капки — валеше едър, топъл априлски дъжд.

      — Извинете, не знаех, че сте тук — каза криводушно Фьодор Константинович. — Само исках за моята книжка: не е това, стихотворенията са слаби, тоест не е лошо всичкото, но, общо взето. Това, което съм публикувал през тези две години в „Газета“, е значително по-добро.

      — Много ми хареса онова, дето го четохте веднъж на една литературна вечер — рече тя. — За лястовичката, която изпискала.

      — Как, там ли сте били? Да. Но имам още по-хубави, уверявам ви.

      Тя внезапно скочи от стола, хвърли това, което кърпеше, на седалката и размахала отпуснати ръце, ситно местейки сякаш плъзгащи се нозе, бързо мина в стаята си и се върна с вестникарски изрезки — неговите и на Кончеев стихотворения.

      — Но май нямам всичко — отбеляза.

      — Не съм знаел, че се случва така — каза Фьодор Константинович и добави спънато: — Сега ще ги помоля да правят около тях онези пунктирани дупчици — нали знаете, като на билетите, да се откъсват по-лесно.

      Тя продължи да се занимава с чорапа си върху гъбата и без да вдига очи, но като се усмихна бързо и хитро, продума:

      — А аз зная, че живеехте на улица Таненберг седем, често ходех там.

      — Така ли? — учуди се Фьодор Константинович.

      — Познавам се още от Петербург с жената на Лоренц, тя навремето ми даваше уроци по рисуване.

      — Колко странно — каза Фьодор Константинович.

      — А Романов сега е в Мюнхен — продължи тя. — Дълбоко отвратителен тип, но винаги съм обичала неговите работи.

      Поприказваха за Романов. За неговите картини. Достигнал пълен разцвет. Музеите го купували… Преминал през всичко, обременен от богат опит, отново се върнал към изразителната хармония на линиите. Знаете ли неговия „Футболист“? Ето, тъкмо в това списание има репродукция. Потното, бледо, напрегнато изопнато лице на играча в цял ръст, който се кани на пълна скорост и със страшна сила да шутира. Разчорлена рижава коса, петно кал върху слепоочието, изопнати мускули по голата шия. Измачкана, прогизнала виолетова фланелка, на места прилепнала за снагата, се спуска ниско върху изпръсканите гащета, на нея личи насочена по удивителен диагонал мощна гънка. Поел е топката отстрани, вдигнал едната ръка, петте пръста са широко разперени — съучастници в общото напрежение и порив. Но най-важното, естествено, са краката: блестящото бяло бедро, огромното изподрано коляно, дебели, тъмни футболни обувки, набъбнали от кал, безформени, но все пак белязани с някаква необикновено точна и изящна сила; чорапът се е свлякъл върху яростния крив прасец, ходилото на крака е затънало в тлъста кал, другото тъкмо ще удари — и то как! — по черната ужасна топка, и всичко това върху тъмносив фон, наситен с дъжд и сняг. Гледащият тази картина _вече_ е чул изсвистяването на кожения снаряд, _вече _е видял отчаяния скок на вратаря.

      — И зная още нещо — поде Зина. — Трябваше да ми помогнете за един превод, Чарски ви предложи, но кой знае защо, не дойдохте.

      — Колко странно — повтори Фьодор Константинович.

      Бухна вратата към антрето — беше се върнала Мариана Николаевна — и Зина припряно скочи, събра изрезките и влезе в стаята си; едва по-късно Фьодор Константинович разбра защо е сметнала за необходимо да постъпи така, но тогава това му се стори невъзпитано — и когато Шчоголева влезе в трапезарията, се озова в положението на човек, дошъл да краде захар от бюфета.

      След още няколко дни една вечер дочу от стаята си сърдит разговор — че ей сега ще дойдат гостите и е време Зина да слезе долу с ключовете. Когато тя слезе, той след кратка вътрешна борба си измисли разходка — да речем, до автомата пред градинката, да си купи пощенска марка, — надяна шапка за по-пълна илюзия, макар че почти никога не слагаше шапка, и тръгна надолу. Докато слизаше, светлината угасна, но веднага щракна и отново светна: тя бе натиснала долу копчето. Застанала до остъклената врата, премяташе ключа, нанизан на пръста й; ярко осветена, блестеше топазената плетка на джемпъра й, блестяха ноктите, върху ръката й над китката блестяха равни косъмчета.

      — Отключено е — рече, но той се спря и двамата се загледаха през стъклото в тъмната подвижна нощ, в газовата лампа, в сянката на решетката. — Нещо ги няма — промърмори тя, ключът тихо звънна.

      — Отдавна ли чакате? — попита той. — Искате ли да ви сменя? — И в този миг електричеството угасна. — Искате ли да остана тук през цялата нощ? — добави в тъмнината.

      Тя се усмихна и поривисто въздъхна, сякаш чакането й бе дотегнало. През стъклото ги обливаше пепелява светлина откъм улицата, сянката от железния орнамент по вратата се превиваше през нея и продължаваше косо върху него като портупей, а върху тъмната стена се бе проснала призматична дъга. И както му се случваше често — но този път по-дълбоко от всякога, — Фьодор Константинович внезапно почувствува — в тази стъклена тъма — странността на живота, странността на неговата магия, сякаш за миг той се бе подгънал и се бе провидяла необикновената му подплата. До самото му лице бе нежнопепелява буза, прерязана от сянка, и когато Зина внезапно с тайнствено недоумение в живачно блесналите очи се обърна към него, а сянката легна напреки през устните й, променяйки я странно, той се възползва от пълната свобода в този свят на сенки, за да я хване за призрачните лакти; но тя се изплъзна от орнамента и с бърз тласък на показалеца включи светлината.

      — Защо? — попита той.

      — Ще ви обясня някой друг път — отвърна Зина, като все не сваляше поглед от него.

      — Утре — каза Фьодор Константинович.

      — Добре, утре. Но само искам да ви предупредя, че между нас не може да има разговори вкъщи. Това е категорично и завинаги.

      — Тогава хайде… — подхвана той, но тъкмо тогава зад вратата изникна набитият полковник Касаткин и високата му избледняла жена.

      — Здраве желаем, красавице — каза полковникът, разсичайки с един удар нощта.

      Фьодор Константинович излезе навън.

      На другия ден нареди нещата така, че да я пресрещне на ъгъла при връщането й от работа. Разбраха се да се срещнат след вечеря на пейката, която бе избрал през деня.

      — Но защо? — попита той, когато седнаха.

      — По пет причини — каза тя. — Първо, защото не съм германка, второ, защото едва миналата сряда се разделих с годеника си, трето, защото това би било… ами просто безсмислено, четвърто, защото изобщо не ме познавате, пето… — Тя млъкна и Фьодор Константинович предпазливо я целуна по горещите, топящи се горестни устни. — Тъкмо заради това — отрони, като опипваше пръстите му и силно ги стискаше.

      Оттогава се срещаха всяка вечер. Мариана Николаевна, която не смееше никога за нищо да я пита (дори само намекът за въпрос би предизвикал добре позната й буря), се досещаше, естествено, че дъщеря й се среща с някого, още повече, че знаеше за съществуването на тайнствен годеник. Той бил болнав, странен, неуравновесен господин (поне такъв си го представяше Фьодор Константинович от разказите на Зина — впрочем тези разказани хора обикновено имат един основен признак: липсва им усмивка), с когото се запознала на шестнайсет, преди три години, бил по-голям от нея с дванайсет, в тази разлика се таеше нещо тъмно, неприятно, озлобено. Отново в нейна интерпретация срещите й с него преминавали без всякакво изразяване на влюбеност и от това, че тя не споменаваше за нито една целувка, излизаше, че е било просто безкрайна върволица от тягостни разговори. Категорично отказваше да разкрие името му и дори с какво се занимава (макар че даваше да се разбере: бил в известен смисъл гениален), а Фьодор Константинович дълбоко в себе си й беше признателен за това, разбирайки, че призрак без име и без среда угасва по-лесно — ала все пак изпитваше отвратителна ревност, мъчеше се да не вниква в нея, но тя винаги присъствуваше някъде зад ъгъла и при мисълта, че той все един ден ще срещне тревожните, скръбни очи на този господин, всичко наоколо се свечеряваше като природата по време на затъмнение. Зина се кълнеше, че никога не го е обичала, че е влачила безцветен роман от безволие и че още би го продължавала, ако не бил Фьодор Константинович. Ала у нея той забелязваше не особено безволие, а смесица от женска свенливост и неженска решителност във всичко. Въпреки сложния й ум на нея бе присъща убедителна простота, така че можеше да си позволи много неща, което не би било допустимо за други, и самата бързина на сближаването им се струваше на Фьодор Константинович напълно естествена в рязката светлина на прямотата й.

      Вкъщи тя се държеше така, че би било безумие да си представиш вечерна среща с тази чужда навъсена госпожица, но това не беше преструвка, а само своеобразен вид прямота. Когато веднъж закачливо я удържа в коридорчето, тя пребледня от яд и не дойде на срещата, сетне го накара с клетва да обещае, че това никога няма да се повтори. Много скоро разбра защо: домашната обстановка бе от толкова долнопробен сорт, че на нейния фон докосването в движение между ръцете на хазайската дъщеря и квартиранта би се превърнало просто във _флирт_.

      Бащата на Зина, Оскар Григориевич Мерц, умрял от гръдна жаба в Берлин преди четири години и веднага след смъртта му Мариана Николаевна се омъжила за човек, когото Мерц не би пуснал дори на прага си, за един от онези наперени руски простаци, които при удобен случай примляскват при думата „чифут“ както при дебело зърно грозде. Когато обаче този симпатяга отсъствувал, направо у дома им се появявал един от тъмните му делови познайници, кльощав балтийски барон, с когото Мариана Николаевна му изменяла — и Фьодор Константинович, който на два пъти бе виждал барона, с гадлив интерес се помъчи да си представи какво са могли да намерят един у друг и щом са намерили, каква е процедурата между тази възрастна, бухнала жена с жабешко лице и оня поочукан дърт скелет с гнили зъби.

      Ако понякога бе мъчително да знае, че Зина е сама в апартамента и че поради споразумението с нея не бива да излиза, беше мъчително по съвсем друг начин, когато вкъщи оставаше само Шчоголев. Понеже не обичаше самотата, Борис Иванович започваше да скучае и Фьодор Константинович дочуваше от стаята си шумолящото разрастване на тази скука, сякаш жилището бавно обрастваше с репеи — ето, наближаваха вече до вратата му. Молеше съдбата с нещо да отвлече Шчоголев, но (преди да се появи радиото) отникъде не идваше спасение. Неминуемо се дочуваше тихо, деликатно почукване и странешком, с ужасна усмивка, в стаята се намъкваше Борис Иванович. „Спяхте ли? Дали не ви попречих? — питаше той, щом видеше, че Фьодор Константинович се е проснал на кушетката, а сетне влизаше целият, затваряше вратата и сядаше в краката му с въздишка. — Пустош, пустош“ — мълвеше и почваше да разправя нещо. В областта на литературата поставяше високо „L’homme qui assassina“* на Клод Фарер, а в областта на философията — „Протоколите на ционските мъдреци“. За тези две книги можеше да приказва с часове, човек би рекъл, че не е прочел нищо друго през живота си. Беше щедър на историйки от съдебната практика в провинцията и на еврейски вицове. Вместо „пийнахме шампанско и потеглихме“ се изразяваше така: „Фраснахме стъклото — и айде.“ Както при повечето дърдорковци, и в неговите спомени вечно се случваше някакъв необикновен събеседник, който безкрайно му разправял интересни неща („Друг толкова умен не съм срещал през живота си“ — отбелязваше той доста неучтиво), а понеже човек не можеше да си представи Борис Иванович като мълчалив слушател, налагаше се предположението за своеобразно раздвояване на личността.

      [* „Човекът, който уби“ (фр.). — Б.а.]

      Веднъж, забелязал изписаните листове върху масата на Фьодор Константинович, той изрече с някак нов, затрогващ тон: „Ех, да си имах време, такъв роман щях да насвяткам… От истинския живот. Ето, представете си такава история*: дърт пунгаш — но още сочен, гори, жадува за щастие — се запознава с вдовица, а тя има дъщеря, съвсем момиченце — нали знаете, когато още нищо не се е оформило, ама вече стъпва така, че да се побъркаш. Бледичка, лекичка, под очите синкаво — и, разбира се, не поглежда дъртия пергиш. Какво да прави? И ето че, без много да му мисли, моля ви, той се жени за вдовицата. Добре. Заживяват те тримата. Тук вече може безкрайно да се описва — изкушение, вечно изтезанийце, сърбеж, безумна надежда. И, общо взето, остава с пръст в устата. Времето тича, хвърчи, той остарява, тя разцъфва — ама на. Мине понякога край него, парне го с презрителен поглед. Е? Чувствувате ли трагедия на Достоевски? Тази история, да ви кажа, стана с един мой голям приятел, в някое си царство, в някое си самоварство, при цар Грах, обърнал всичко в прах. Как ви се струва?“ И Борис Иванович, насочил тъмни очи встрани, изду устни и издаде меланхоличен пукащ звук.

      [* _Ето, представете си такава история…_ — по-късно Набоков интерпретира трагедийно този сюжет в романа си „Лолита“ (1955).]

      „Моята съпруга вързуга — подхвана той друг път — живяла двайсет години с юдеин и обраснала с цяла тумба юдеи. Наложи се да изхабя маса усилия, за да премахна тази воня. При Зинка (наричаше своята заварена дъщеря ту така, ту Аида в зависимост от настроението си) няма, слава Богу, нищо специфично, ама да видите братовчедка й — една такава тлъста брюнетка с мустачки. Понякога дори през тиквата ми минава — ами ако моята Мариана Николаевна, когато е била мадам Мерц… Все пак нали я е влечало при сънародниците, нека ви разправи някога как се е задушавала в онази атмосфера, какви чешити роднини — ой, Бозе мой, — врява на трапезата, а тя налива чая: лесна работа ли е, майка й придворна дама, тя самата е завършила Смолния девически институт, ама на, омъжила се за чифутин, до днес не може да обясни как е станало — вика, богат беше, а аз глупава, запознали се в Ница, избягала с него в Рим, нали знаете, на курорт всичко изглежда другояче, ама кога се накиснала сетне в семейната му среда, разбрала как е загазила.“

      Зина разказваше за тези неща другояче. В нейната интерпретация обликът на баща й добиваше нещо от Прустовия Суан. Женитбата му за майка й и последвалият живот се обагряха в димно романтичен цвят. Ако се съдеше по думите й, а също и по неговите снимки, той е бил изящен, благороден, умен и мек човек — дори на тези корави петербургски снимки с щампован златен надпис върху дебелия картон, които тя показваше на Фьодор Константинович нощем под уличната лампа, старомодността на светлия мустак и височината на яките с нищо не разваляха тънкото лице с прям засмян поглед. Тя разказваше за парфюмираната му кърпичка, за страстта му към коне за надбягвания и към музиката; как на младини веднъж разгромил гастролиращ гросмайстор или как рецитирал наизуст Омир: разказваше, избирайки това, което да трогне въображението на Фьодор, понеже й се струваше, че откликва лениво и скучно на спомените за баща й, тоест на най-скъпоценното, което можеше да покаже. Той самият забелязваше у себе си тази странна забавеност на отзивчивостта. У Зина имаше черта, която го притесняваше: нейният домашен бит беше развил у нея болезнено изострена гордост, та дори и когато разговаряше с Фьодор Константинович, споменаваше за произхода си с предизвикателна изразителност, сякаш подчертаваше как не допуска (а по този начин все пак допускаше) той да се отнася към евреите ако не неприязнено, поне с присъщата до една или друга степен на повечето руснаци посърнала усмивка на пресилено доброжелателство. В началото толкова натягаше тези струни, че макар той и пет пари да не даваше за разпределянето на хората по породи и за техните взаимоотношения, ставаше му малко неудобно заради нея, а, от друга страна, под влияние на разпалената й, винаги бдителна горделивост започваше да изпитва някакъв личен срам, задето мълчаливо изслушва долните дрънканици на Шчоголев, при това с нарочното изкълчване на руската реч, което той вършеше с наслада — например, когато казваше на мокър гост, оставил следи върху килима: „Леле, какъв сте следовник!“

      Известно време подир смъртта на баща й у тях по навик продължили да идват предишните познати и роднини откъм неговата страна; полека-лека обаче те оредявали, изгубвали се… само едно старо семейство още дълго се вясвало — от съжаление към Мариана Николаевна, жалели за миналото и се мъчели да не забелязват как Шчоголев се прибира в спалнята си с чая и с вестник. Зина обаче запазила досега връзката с този свят, който майка й предала, на гости у предишните приятели на нейното семейство необикновено се променяла, смекчавала се, ставала по-добра (тя самата отбелязваше това), докато седяла край масата за чай сред кротките разговори на старците за болести, за сватби и за руската литература.

      В своето семейство беше нещастна и презираше нещастието си. Презираше и своята работа, нищо, че шефът й беше евреин, впрочем германски евреин, тоест преди всичко — германец, така че тя не се притесняваше да го кори пред Фьодор. Зина толкова живо, толкова горчиво, с толкова образно отвращение му разказваше за адвокатската кантора, в която работеше вече две години, че той виждаше всичко и обоняваше всичко, сякаш всеки ден ходеше там. Аерът*1 на службата й по нещо му напомняше Дикенс (макар и в германски превод) — полусмахнат свят на мрачни дългучи и отблъскващи дребни дебеланковци, долни интриги, черни сенки, страшни носове, прахоляк, воня и женски сълзи. Започвало се от тъмно, стръмно, невероятно занемарено стълбище, напълно в негов дух била зловещо вехтата кантора, което не се отнасяло само за кабинета на главния адвокат, където тлъстите кресла и стъклената маса гигант рязко се различавали от мебелировката на останалите стаи. Канцеларията, голяма, недодялана, с голи, треперещи прозорци, се задъхвала от сбирщината прашни, мръсни мебели; особено страшен бил диванът, мътнопурпурен, с изскочили пружини — ужасен и неприличен предмет, изхвърлен като на бунище след постепенното преминаване през кабинетите на всичките трима директори, Траум, Баум и Кезебир. Стените чак до тавана били закрити от исполински кантонерки с камари грубосини папки във всяко гнездо, изплезили дълги фишове, по които понякога пропълзявала гладна интригантска дървеница. До прозорците седели четирите машинописки: едната гърбуша, която си харчела заплатата за рокли, втората — тъничка, с лекомислен нрав, „на едно токче“ (баща й месар бил убит от сприхавия си син с месарска кука), третата — беззащитна девойка, която бавно трупала чеиз, четвъртата — омъжена козуначена блондинка, с отражение от собственото си жилище вместо душа, трогателно разказвала как след духовния труд изпитва толкова силна необходимост да си отпочине чрез физически, та щом се върне вечер вкъщи, разтваря всички прозорци и възторжено започва да пере. Завеждащият кантората Хамеке (дебело, грубо животно с вонящи крака и с вечно мокър цирей на врата, припомнящо си с удоволствие как като фелдфебел е карало пипкавите новобранци да чистят казармения под е четка за зъби) тормозел с особено удоволствие двете последни — едната, защото изгубването на работата за нея би означавало да се откаже от брака, втората, защото веднага започвала да ридае — тези изобилни сълзи, които можел да предизвика толкова лесно, му доставяли здравословна наслада. Почти неграмотен, но надарен с желязна хватка, веднага схващащ най-непривлекателната страна на всяко нещо, бил високо ценен от собствениците, от Траум, Баум и Кезебир (цяла германска идилия с масички сред зеленината и с дивен пейзаж). Баум рядко се вясвал; канцеларските госпожици смятали, че се облича чудно, тоест сакото му стои като на мраморна статуя, всяка гънка е за вечни времена и с бяла яка към цветната риза. Кезебир угодливо благоговеел пред заможните клиенти (впрочем пред тях благоговеели и тримата), а когато се карал на Зина, й казвал, че много важничи. Главният собственик, Траум, бил нисичък човек с коса на крив път, с профил като външната страна на полумесец, с малки ръчици и с безформено тяло, повече широко, отколкото дебело. Обичал себе си със страстна и напълно споделена любов, бил женен за доста богата възрастна вдовица и понеже в характера му имало нещо актьорско, напирал всичко да прави „красиво“, харчел за фасона си хиляди, а се мъчел да ореже някой пфениг от секретарката; карал служителите си да наричат жена му „ди гнедиге фрау“*2 („уважаемата госпожа се обади“, „уважаемата госпожа помоли“); изобщо се перчел с величавата си незаинтересованост какво става в кантората, макар че от Хамеке знаел всичко до последното мастилено петно. Понеже бил един от юрисконсултите на френското посолство, често пътувал до Париж и тъй като негова отличителна черта било възможно най-гладко нахалство при преследване на изгодни цели, там енергично завързвал полезни запознанства, без изобщо да се свени да поиска препоръка, лепял се, натрапвал се и не чувствувал убожданията — кожата му била като бронята на някои насекомоядни. За да си спечели известност във Франция, пишел германски книжлета на френски теми („Три портрета“ например — за императрица Евгения*3, за Бриан*4 и за Сара Бернар), при което събирането на материали се превръщало за него и в създаване на връзки. Тези претупано-компилативни трудове в страшния стил модерн от германската република (и всъщност почти неотстъпващи на трудовете на Лудвиг и двамата Цвайг*5) диктувал на секретарката си между делата, внезапно изобразявайки вдъхновение, което впрочем при него винаги съвпадало със свободното време. Един френски професор, комуто се пробутвал за приятел, веднъж отговорил на нежните му излияния с крайно неучтива за французина критика: „Вие пишете презимето Клемансо ту с accent aigu*6, ту без него. Тъй като е необходима известна последователност, няма да е зле твърдо да решите към коя система ще се придържате, за да не се отклонявате сетне от нея. Ако поради някаква причина пожелаете да пишете правилно това презиме, пишете го без accent.“ Траум веднага му отговорил с възторжено благодарствено писмо, като с това продължил да нахалства. Ах, колко го бивало да заобля и да подслажда своите писма, какви тевтонски ромони и свистения имало в безкрайната модулация от обръщения и окончания, какви учтивости:

      [*1 Въздух, атмосфера (лат.). — Б.а.]

      [*2 Уважаемата госпожа (на немски: die gnädige Frau). — Б.р.]

      [*3 _Евгения-Мария де Монтихо_ (1826–1920) — съпруга на Наполеон III, френска императрица.]

      [*4 _Бриан Аристид_ (1862–1932) — френски държавен деец.]

      [*5 _… трудовете на Лудвиг и двамата Цвайг… — Емил Лудвиг_ (1881–1948) — германски писател, автор на популярни биографични романи; _Стефан Цвайг_ (1881–1942) — австрийски писател, автор на биографични романи и есета; _Арнолд Цвайг_ (1887–1968) — германски писател, автор на исторически романи.]

      [*6 Вид ударение във френския език. — Б.а.]

      „Vous avez bien voulu bien vouloir…“*

      [* Имахте доброто желание да пожелаете (фр.). — Б.а.]

      Секретарката му Дора Витгенщайн, която работела от четиринайсет години при него, деляла малка мухлясала стая със Зина. Тази застаряваща жена с торбички под очите, миришеща на мърша през евтиния одеколон, работеща всякакъв брой часове, съсухрила се на служба при Траум, приличала на клета, претрепана кранта, чиито мускули са се стопили и са й останали само няколко железни жили. Била слабо образована, градяла живота си върху две-три общоприети представи, но се водела от някакви свои лични правила спрямо френския език. Когато Траум пишел поредната си „книга“, той я викал у дома си в неделя, пазарял се колко да й плати, задържал я повече от уговореното; случвало се да се похвали на Зина, че неговият шофьор я докарал (макар само до трамвайната спирка).

      Налагало се Зина да се занимава не само с преводи, но и, както всички останали машинописки, да преписва дългите приложения, представяни пред съда. Често се случвало и да стенографира в присъствието на клиента излаганите от него обстоятелства по делото, нерядко бракоразводно. Всичките тези дела били доста отвратителни, буци от всякакви слепнали се гадории и глупости. Някой си от Котбус, който се развеждал с ненормална според него жена, я обвинявал в съжителство с дог, а главна свидетелка била портиерката, която уж чула през вратата как жена му на висок глас се възхищавала от някои части на кучешкия организъм.

      — На теб все ти е смешно — сърдито казваше Зина, — но, честна дума, не мога повече, не мога, отдавна да съм зарязала тези нищожества, ако не бях сигурна, че навсякъде другаде ще намеря същите нищожества, че и по-лоши. Тази умора вечер — това е нещо феноменално, не се поддава на никакво описване. Закъде съм сега? Така ме кърши гръбнакът от пишещата машина, че ми иде да завия. И най-важното, това никога няма да свърши, защото, ако свърши, не ще има какво да ядем — нали мама нищо не може, дори не може да стане готвачка, защото ще ридае в чуждата кухня и ще изпуска чиниите, а онзи тип умее само да фалира — според мен вече е бил фалирал, когато се е родил. Не знаеш колко го мразя този дебелак, дебелак, дебелак…

      — Поне за сланина става — отбеляза Фьодор Константинович. — И моят ден не беше особено симпатичен. Исках да ти покажа едно стихотворение за теб, но някак още не се е очистило.

      — Мили мой, радост моя — възкликна тя. — Нима това всичкото е истина — този стобор и мътничката звезда? Когато бях малка, не обичах да рисувам нищо несвършващо — затова не рисувах стобори, нали не мога да го завърша на хартията, не можем да си представим свършващ се стобор, — а винаги нещо завършено: пирамида, къща на хълма.

      — Аз пък обичах най-много хоризонта и ей такива щрихи — все по-ситни и по-ситни: ставаше слънце зад море. А най-голямата детска мъка: неподострен или счупен цветен молив.

      — Но за сметка на това подострените… Помниш ли — белия? Винаги бе най-дългият — не като червения или синия, — защото работеше малко, нали помниш?

      — Ала колко искаше да се хареса! Драмата на албиноса. L’inutile beauté.* Например при мен той се развихри с все сила. Именно защото рисуваше невидими неща. Човек може да си представи какво ли не. Изобщо — неограничени възможности. Само без ангелите — а ако е ангел, да е с огромен гръден кош и с крила, като мелез между райска птица и кондор, а душата си да носи млада не в прегръдка, а в нокти.

      [* Безполезната красота (фр.). — Б.а.]

      — Да, и аз мисля, че не може да свършва с това. Не си представям как така няма да ни има. Във всеки случай не ми се иска да се превръщам в каквото и да било.

      — А в разсеяна светлина? Какво ще кажеш? Май не е кой знае каква възможност? Аз обаче съм сигурен, че ни очакват необикновени сюрпризи. Жалко, не можем да си представим това, което няма с какво да сравним. Геният е негър, който сънува сняг. Знаеш ли кое най-силно е смайвало първите руски пътешественици на минаване през Европа?

      — Музиката ли?

      — Не, градските шадравани, мокрите статуи.

      — Понякога ме хваща яд, че не чувствуваш музиката. Моят баща имаше такъв слух, че понякога, както си лежеше на дивана, изпяваше цяла опера от началото до края. Веднъж си лежеше така, а в съседната стая влезе някой и заговори с мама — и той ми каза: този глас е на еди-кой си, преди двайсет години го срещнах в Карлсбад и ми обеща някой ден да ме навести. Ето какъв слух имаше.

      — Днес срещнах Лишневски, той ми разправи за някакъв свой познат, който се оплакал, че в Карлсбад изобщо не било същото, а преди какво било! Пиеш вода, до тебе крал Едуард, прекрасен, снажен мъж… костюмът му от истинско английско сукно… Да не се обиди? От какво?

      — Ах, няма значение. Никога няма да разбереш някои неща.

      — Хайде стига. Защо кожата ти тук е гореща, а тук — студена? Зъзнеш ли? Я по-добре виж каква пеперуда се вие около лампата.

      — Отдавна вече съм я видяла.

      — Искаш ли да ти кажа защо светлината привлича пеперудите? Никой не знае.

      — А ти знаеш ли го?

      — Винаги ми се струва, че ей сега ще се досетя, само трябва добре да помисля. Моят баща казваше, че това прилича най-много на загуба на равновесие, както например канавката привлича неопитния велосипедист. Как само кръжи! Но има и още нещо — всеки миг ще го разбера.

      — Мъчно ми е, че не си написа книгата. Ах, имам хиляди планове за теб. Толкова ясно чувствувам, че един ден ще се развихриш. Напиши нещо огромно, та всички да ахнат.

      — Ще напиша — заяви на шега Фьодор Константинович — биографията на Чернишевски.

      — Всичко, каквото пожелаеш. Но да бъде съвсем, съвсем истинско. Няма защо да ти казвам колко обичам твоите стихотворения, но нито едно от тях не ти е съвсем по ръста, всички думи са с един номер по-малки от твоите истински думи.

      — Или пък роман. Странно е, но сякаш помня бъдещите си неща, макар дори да не зная за какво ще са. Ще си спомня напълно и ще напиша. Я кажи между другото как, общо взето, си представяш: цял живот ли ще се срещаме така на пейката?

      — О, не — отвърна тя с напевно мечтателен глас. — През зимата ще отидем на бал, а още това лято, когато взема отпуск, ще замина за две седмици на море и ще ти пратя картичка с изглед от прибоя.

      — И аз ще отида на море за две седмици.

      — Едва ли. И освен това не забравяй, някога трябва да се срещнем в Тиргартен, в розариума, където има статуя на принцеса с каменно ветрило.

      — Приятни перспективи — каза Фьодор Константинович.

      А след няколко дни отново се натъкна на все същото шахматно списанийце, прелисти го, търсеше недовършени места и когато се оказа, че всичко по него е приключено, прегледа откъса от две колонки из юношеския дневник на Чернишевски; прегледа го, усмихна се и отново зачете с интерес. Забавно подробен стил, прилежно вместени наречия, страст към точка и запетая, засядане на мисълта в изречението и несръчни напъни да бъде измъкната оттам (при което тя веднага засядаше другаде и авторът отново трябваше да изчопля тръна), втълпяващ, мърморещ звук на думите, смисъл, придвижващ се с ход на коня в дребнавото тълкуване на своите най-нищожни действия, прилепчива нелепост на тези действия (сякаш ръцете му са били целите в туткал, и двете леви), сериозност, вялост, честност, бедност — всичко това толкова допадна на Фьодор Константинович, толкова го смая и развесели предположението, че автор с такъв мисловен и словесен стил е могъл някак да повлияе върху литературната съдба на Русия, та още на другата сутрин си взе от държавната библиотека пълните събрани съчинения на Чернишевски. Колкото повече четеше, толкова повече се учудваше и в това чувство се съдържаше своеобразно блаженство.

      Когато седмица по-късно прие телефонната покана на Александра Яковлевна („Защо така не се показвате никакъв? Кажете, свободен ли сте тази вечер?“), не взе със себе си „8 X 8“: списанийцето вече представляваше сантиментална ценност за него, спомен за среща. На гости у своите приятели завари инженер Керн и едрия като канара, с тлъсто старомодно лице, много гладкобузест и мълчалив господин с презиме Горяинов, който се бе прочул, че както чудесно пародира (разтяга уста, примлясква и говори с женски глас) един стар, нещастен журналист, доста чудат и с не особено добро име, дотолкова се е вживял във въпросния образ (отмъстил му по този начин), че вече не само по същия начин извиваше надолу крайчетата на устата си, имитирайки другите си познати, но дори и в нормален разговор заприличваше на стареца. Александър Яковлевич, посърнал и укротен след заболяването — купил си временно здраве с цената на това свое обезцветяване, — тази вечер беше като че по-оживен и дори се бе появил познатият тик; но призракът на Яша вече не седеше в ъгъла, не се облакътяваше през безредната купчина книги.

      — Все така ли сте доволен от новата квартира? — попита Александра Яковлевна. — Е, много се радвам. Не ухажвате ли дъщерята? Не? Впрочем веднъж си припомних, че навремето имах общи познати с Мерц — чудесен човек беше, джентълмен във всяко отношение, но мисля, че тя едва ли си признава с желание своя произход. Признава го? Е, не зная. Мисля, че просто не се ориентирате в тези неща.

      — Във всеки случай госпожицата е с характер — намеси се инженер Керн. — Веднъж я видях на заседанието на балния комитет. Все си виреше носа.

      — А носа й бива ли си го? — попита Александра Яковлевна.

      — Знаете ли, честно казано, не съм оглеждал много, нали в крайна сметка всички госпожици минават за хубавици. Да не ставаме злобни.

      Горяинов си мълчеше, сключил ръце върху корема, и само сегиз-тогиз странно повдигаше месестата си брадичка и тънко покашляше, сякаш викаше някого. „Сърдечно благодаря“ — казваше с поклон, когато му предлагаха сладко или още една чаша чай, а ако пожелаеше да сподели нещо със съседа си, придвижваше глава към него някак странешком, без да обръща лице, и след като споделеше или попиташе, отново бавно се отместваше. В разговор с него възникваха странни пропасти, тъй като с нищо не подкрепяше фразата ви и не ви гледаше, а кафявият поглед на малките му слонски очички блуждаеше из стаята и той внезапно си прочистваше конвулсивно гърлото. Случеше ли се да говори за себе си, това бе все в мрачно хумористичен тон. Целият му облик, кой знае защо, предизвикваше асоциации като например: министерство, селска чорба, галоши, сняг от „Мир искусства“ вали навън, постамент, Столипин, началник-канцелария.

      — Как е, братко — неопределено избъбри Чернишевски, като приседна до Фьодор Константинович, — какво хубаво ще кажете? Не изглеждате добре.

      — Спомняте ли си — каза Фьодор Константинович, — веднъж преди три години ми дадохте добрия съвет да опиша живота на вашия прочут еднофамилец.

      — Абсолютно не помня — каза Александър Яковлевич.

      — Жалко, защото сега се каня да се заловя с това.

      — Ами? Сериозно ли говорите?

      — Напълно сериозно — каза Фьодор Константинович.

      — А откъде ви хрумна такава щура мисъл? — намеси се Александра Яковлевна. — Защо не вземете да опишете, знам ли, живота на Батюшков например или на Делвиг, изобщо нещо около Пушкин, но какво общо има Чернишевски?

      — Упражнение по стрелба — каза Фьодор Константинович.

      — Отговор най-малкото загадъчен — отбеляза инженер Керн и като блесна с голите стъкла на пенснето си, понечи да строши орех с длани.

      Горяинов му даде орехотрошачката, влачейки я за едното краче.

      — Защо не — каза Александър Яковлевич, излязъл от минутната си замисленост, — това започва да ми харесва. В нашето страшно време, когато личността е потъпкана и мисълта е удушена, за писателя сигурно е голяма радост да се потопи в светлата епоха на шейсетте години. Поздравявам ви.

      — Да, но това е толкова далеч от него! — каза Чернишевска. — Липсва приемственост, липсва традиция. Откровено казано, за мен самата никак няма да е интересно да възстановявам всичко, каквото съм чувствувала по този повод, когато бях студентка.

      — Моят чичо — каза Керн и щракна — беше изключен от гимназията, задето чел „Какво да се прави?“.

      — А вие как гледате на това? — обърна се Александра Яковлевна към Горяинов.

      Горяинов разпери ръце.

      — Нямам определено мнение — каза той с тънък глас, като че подражаваше на някого. — Не съм чел Чернишевски, но иначе, ако помисли човек… Прескучна фигура, прости ми, Господи!

      Александър Яковлевич леко се облегна в креслото и после, със затрепкало лице, като ту мигаше, ту се усмихваше, ту отново угасваше, заяви следното:

      — А аз все пак приветствувам идеята на Фьодор Константинович. Разбира се, много неща сега ни изглеждат смешни и скучни. В онази епоха обаче има нещо свято, нещо вечно. Утилитаризмът, отрицанието на изкуството и прочие — това е само случайна обвивка, под която не можеш да пропуснеш най-важните черти: уважение към целия човешки род, култ към свободата, към идеята за равенство, за равноправие. Това беше епоха на великото освобождение на селяните от помешчиците, на гражданина — от държавата, на жената — от семейното иго. И не забравяйте, тогава са родени не само най-добрите завети на руското освободително движение — жаждата за знания, непреклонността на духа, жертвеният героизъм, — но и тъкмо през онази епоха, подхранвайки се, така или иначе, от нея, се развиха такива великани като Тургенев, Некрасов, Достоевски, Толстой. Няма защо да казвам, че самият Николай Гаврилович е бил човек с грамаден, всестранен ум, с грамадна творческа воля и че ужасните мъки, които е понасял в името на идеята, в името на човечеството, в името на Русия, с лихвата изкупват донейде сухостта и праволинейността на критичните му възгледи. Нещо повече, твърдя, че е бил прекрасен критик — задълбочен, честен, смел… Не, не, прекрасно — непременно пишете!

      Инженер Керн от известно време се беше изправил и се разхождаше из стаята, клатеше глава и напираше да каже нещо.

      — За какво става дума? — внезапно възкликна той, хванал се за облегалката на стола. — Кого го интересува какво е мислел Чернишевски за Пушкин? Русо е бил слаб ботаник и за нищо на света не бих се лекувал при Чехов. Чернишевски е бил преди всичко учен икономист и трябва да го разглеждаме като такъв, а при моето уважение към поетичната дарба на Фьодор Константинович малко се съмнявам дали би могъл да оцени качествата и недостатъците на „Коментари към Мил“.

      — Вашето сравнение е абсолютно неправилно — каза Александра Яковлевна. — Направо смешно! Чехов не е оставил никаква следа в медицината, музикалните композиции на Русо са само куриози, докато никоя история на руската литература не може да заобиколи Чернишевски. Не разбирам обаче друго — бързо продължи тя, — какъв интерес има Фьодор Константинович да пише за хора и за времена, безкрайно чужди на неговата същност? Разбира се, нямам представа какъв ще бъде неговият подход. Но ако, да си го кажем, му се е приискало да извади наяве истинската стойност на прогресивните критици, няма защо да си прави труда: Волински* и Айхенвалд** отдавна сториха това.

      [* _Флексер Аким Волински_ (1863–1926) — литературен критик, изкуствовед, издал сборник със статии „Руските критици“ (1896).]

      [** _Юлий Айхенвалд_ (1872–1928) — литературовед, известен с критиката си на Белински („Спор за Белински“, 1914).]

      — Е, недей, недей така — каза Александър Яковлевич, — das kommt nicht im Frage*. Младият писател се е, заинтересувал от една от най-важните епохи в руската история и се готви да напише художествената биография на един от най-значителните й дейци. Не виждам нищо странно. Никак не е трудно да се запознае с обекта, ще намери повече от достатъчно книги, а всичко останало зависи от таланта. Казваш — подходът, подходът. Но при талантлив подход към дадената тема сарказмът се изключва априори, няма нищо общо с нея. Поне на мен така ми се струва.

      [* Въпросът не стои така (нем.). — Б.а.]

      — Ами как нарязаха Кончеев миналата седмица, четохте ли? — попита инженер Керн и разговорът пое в друга посока.

      Вън, когато Фьодор Константинович се сбогуваше с Горяинов, той задържа ръката му в голямата си мека длан и примижал, му рече:

      — Ей че шегаджия сте, драги. Наскоро се спомина социалдемократът Беленки, вечен емигрант, общо взето: натириха го и царят, и пролетариатът, та когато се отдаваше на реминисценции, започваше тъй: „У нас в Женева…“ И за него ли ще пишете?

      — Не ви разбрах — полувъпросително произнесе Фьодор Константинович.

      — Може, но аз разбрах прекрасно. Вие имате намерение да пишете за Чернишевски точно толкова, колкото аз — за Беленки, но за сметка на това заблудихте слушателите и забъркахте забавен спор. Всичко хубаво, лека нощ!

      И отмина с тиха тежка походка, подпирайки се с бастуна и леко привдигнал едното си рамо.

      За Фьодор Константинович се възобнови начинът на живот, към който се беше пристрастил, докато бе изучавал дейността на баща си. Беше едно от тези повторения, един от тези _гласове_, които по всички правила на хармонията обогатяват живота на наблюдателния човек. Сега обаче, научен от опита, при използването на източниците не допускаше предишната немарливост и снабдяваше дори най-малката бележка с точна справка за нейния произход. Пред държавната библиотека около каменния басейн гълъби се разхождаха с гугукане сред маргаритките и тревата. Изписваните книги пристигаха във вагонетка по наклонени релси в дъното на привидно малко помещение, където очакваха да бъдат получени, при което изглеждаше, че по лавиците има само няколко тома, докато всъщност бяха хиляди. Фьодор Константинович прегръщаше порцията си и като се бореше с плъзгащата се на всички страни тежест, поемаше към спирката на автобуса. Още от самото начало образът на замисляната книга му изглеждаше необичайно ясен по тон и контури, имаше чувството, че вече е приготвено мястото за всяка издирвана дреболия и че самата работа по излавянето на материалите сега носи баграта на бъдещата книга, както морето хвърля син отблясък върху рибарската лодка, а тя самата се отразява във водата заедно с отблясъка.

      — Разбираш ли — обясняваше той на Зина, — искам да удържа всичко това някак на ръба на пародията. Нали знаеш тези идиотски „биографии романсе“, където на Байрон е пробутван преспокойно сън, извлечен от негова поема? А от другия край трябва да зее пропастта на сериозното, та да се промъкваш по тесния хребет между своята истина и нейната карикатура. И най-важното, всичко да бъде едно неспирно движение на мисълта. Да обеля ябълката наведнъж, без да вдигам ножа.

      Колкото повече изучаваше обекта, толкова повече се убеждаваше, че за пълното му насищане е необходимо да разшири полето на дейността с двайсет години във всяка посока. По такъв начин пред него се разкри забавна черта — всъщност нищожна, но оказала се ценно насочваща: през петдесетте години прогресивна критика, от Белински до Михайловски, нямаше нито един повелител на мислите, който да не се е погаврил с поезията на Фет. А в какви метафизични чудовища се превръщаха понякога най-трезвите разсъждения на тези материалисти по една или друга тема, сякаш словото им мъстеше заради пренебрежението към себе си! Белински, този симпатичен неук човек, който обича лилии и олеандри, който украсява прозореца си с кактуси (като Ема Бовари), който в кутията, захвърлена от Хегел, държи петак, тапа и копче и издъхва с реч към руския народ върху окървавените от охтиката устни, смайваше въображението на Фьодор Константинович с такива перли на уместната си мисъл като например: „В природата всичко е прекрасно с изключение само на тези уродливи явления, които самата природа е оставила недовършени и ги е скрила в мрака на земята и водата (мекотели, червеи, инфузории и т.н.)“, също както у Михайловски лесно се откриваше някоя плаваща нагоре с корема метафора като следните думи (за Достоевски): „Блъскаше се като риба на лед, попадайки понякога в най-унизителни положения“; заслужаваше си заради тази _унизена риба_ да си проправя път през писанията на „докладчика по въпросите на днешния ден“. Оттук имаше пряк преход към съвременния боен лексикон, към стила на Стеклов* („разночинец, приютил се в порите на руския живот… с тарана на мисълта си заклеймява рутинните възгледи“), към стила на Ленин, употребяващ думите „този субект“ съвсем не в юридически смисъл, а „този джентълмен“ съвсем не спрямо англичанин и в полемичния си плам достигнал горната граница на смешното: „Тук няма смокиново листенце… и идеалистът направо подава ръка на агностика.“ Руска прозо, какви престъпления се вършат в твое име! „Лицата — уродливи гротески, характерите — китайски сенки, произшествията — неосъществими и нелепи“ — са писали за Гогол и с това мнение напълно са били съгласни Скабичевски, Михайловски, както и за „г-н Чехов“**; едното и другото като запален тогава фитил днес разкъсваше тези критици на дребни парченца.

      [* _Юрий Стеклов_ (Нахамкис) (1873–1941) — историк на руската и западноевропейската социалистическа мисъл, автор на монографии за Чернишевски и за Бакунин.]

      [** _„… с това мнение напълно са били съгласни Скабичевски, Михайловски, както и за «г-н Чехов…»“_ — Става дума за статиите на Ал. Скабичевски (1838-1910/11) — „Има ли Чехов идеали?“ („Съчинения“, т. II) и Н. Михайловски (1842–1904) — „За бащите и децата и за г-н Чехов“ („Русские ведомости“, 1890, № 104) и „Нещо за г-н Чехов“ („Русские ведомости“, 1904, № 4).]

      Четеше Помяловски (честността в ролята на трагична страст) и намираше там такъв компот от думи: „малинови устнички като вишни“. Четеше Некрасов и доловил някакъв вестникарско-градски порок в неговата (често възхитителна) поезия, откриваше нещо като обяснение на куплетните му прозаизми („как весело е да споделяш мисълта си с любимо същество“ — „Руски жени“) и установи, че въпреки селските си разходки той нарича стършела земна пчела (над стадото „жужат пчелите земни“), а десет стиха по-долу — оси (конете „се спасяват от осите сред дима“). Четеше Херцен и отново по-добре разбра порока (измамния блясък, повърхностността) на обобщенията му, когато забеляза, че Александър Иванович, който слабо е знаел английски (за това говори биографичната му справка, започваща със смешен галицизъм „I am born“*) и е объркал на слух думите „просяк“ (beggar) и „педераст“ (bugger — твърде разпространена английска ругатня), оттук е направил блестящия извод за английското уважение към богатството.

      [* Аз се родил (разг. анг.). — Б.а.]

      Такъв метод за оценка, доведен до крайност, щеше да е още по-глупав, отколкото подходът към писателите и към критиците като към изразители на общи мисли. Какво от това, че според Сухошчоков Пушкин не бил харесал Бодлер, и правилно ли ще е да осъдим прозата на Лермонтов, понеже той на два пъти се позовава на някакъв невъзможен „крокодил“ (веднъж при сериозно и веднъж при шеговито сравнение)? Фьодор Константинович спря навреме и приятното чувство, че е открил лесно приложим критерий, не бе развалено от прекалеността на злоупотребите.

      Четеше твърде много — повече, отколкото бе чел някога. Когато изучаваше повестите и романите на шестдесетниците, обземаше го почудата колко много се говори в тях за това кой как се е поклонил. Докато размишляваше върху плена на руската мисъл, вечно плащаща данък на една или друга орда, той се увличаше от странни съпоставки. В параграф 146 от цензурния устав от 1826 година, в който се препоръчва „чистата нравственост да бъде опазена и да не бъде подменяна само с красотите на въображението“, вместо „чиста“ можеше да се сложи „гражданска“ или нещо от този род, за да се получи негласният цензурен устав на радикалните критици, по същия начин писменото предложение на Булгарин да придаде на лицата от романа, който пише, угоден за цензора цвят, напомняше с нещо умилкването дори на автори като Тургенев пред съда на общественото мнение; и Шчедрин, който се биел с ок от талига в ръка и се гаврел с болестта на Достоевски, или Антонович, нарекъл го „премазана и издъхваща твар“, и това, че те малко се различават от Буренин, тормозил клетника Надсон*; разсмиваше го предвкусването на модната теория в мислите на Зайцев, писал доста преди Фройд, че „всички тези чувства за прекрасното и тям подобни възвисяващи ни лъжи представляват само видоизменение на половия нагон…“ — това бе същият Зайцев**, който нарича Лермонтов „разочарован идиот“, през свободното си емигрантско време отглежда копринени буби в Локарно, впрочем умиращи бързо, и понеже е късоглед, често пада по стълбища.

      [* _… Буренин, тормозил клетника Надсон…-_ През 1886 г. С. Надсон (1862–1887) и В. Буренин (1841–1926) си разменят остри нападки. Надсон пише в киевския вестник „Заря“, Буренин — в петербургското „Новое время“. Буренин се занимава с личния живот на поета, намеква, че той се преструвал на болен, за да получава помощи; клеветата още по-силно разклаща здравето на Надсон, който дори иска да замине за Петербург и да извика клеветника на дуел.]

      [** _Варфоломей Зайцев_ (1842–1882) — един от изтъкнатите критици на сп. „Русское слово“, представител на утилитарния подход към литературата, съратник на Писарев в „борбата“ му против поезията на Пушкин и Лермонтов; през 1869 г. емигрира. Сп. „Минувшие годы“, 1908, №11, пише за усилията му да си осигури прехраната в чужбина („Зайцев зад граница. По негови писма и спомени на жена му“).]

      Мъчеше се да се ориентира в мътната мешавица на тогавашните философски идеи и му се струваше, че в самото изброяване на имената, в карикатурната им съзвучност се изразяват някакъв грях спрямо мисълта, някаква подигравка с нея, някаква грешка на онази епоха, когато бълнуват — един с Кант, друг с Конт, трети с Хегел, четвърти с Шлегел. А, от друга страна, полека-лека започваше да разбира, че хора като Чернишевски при всичките им смешни и страшни грешки, така или иначе, са истинските герои в борбата против държавния ред, още по-разлагащ и пошъл от техните литературно-критични фантасмагории, и че либералите или славянофилите, рискувайки по-малко, по този начин са стрували по-малко от тези железни побойници.

      Искрено му харесваше как Чернишевски, противник на смъртното наказание, съсипва с подигравки гнусно достолепното и подло величественото предложение на поета Жуковски смъртното наказание да бъде обгърнато в мистична тайнственост*, та присъствуващите да не виждат (понеже пред хора наказваният нахално се перчел, осквернявайки по този начин закона), а само през ограда да чуват тържествено църковно песнопение, защото екзекуцията трябвало да умилява. Тук Фьодор Константинович си припомняше как баща му е казвал, че в смъртното наказание се съдържа някаква непреодолима неестественост, дълбоко усещана от човека, странна и старинна обратност на действието, превръщаща всекиго в левак, както в огледално отражение: неслучайно за палача всичко се прави обратно — навличат хамута обратно, когато карат Разин за екзекуцията, налива се вино за палача не от, а през ръка; и ако според швабския кодекс при оскърбление на шпилман** му се позволява да си отмъсти, като удари _сянката_ на обидилия го, в Китай именно актьор, сянка, изпълнява задълженията на палача, тоест сякаш се сваля отговорността от _човека_ и всичко се пренася в преобърнат, огледален свят.

      [* _… смъртното наказание да бъде обгърнато в мистична тайнственост…_ — Предложение на Василий Жуковски (1783–1852), който в статията си „За смъртното наказание“ (1849) пише: „Не премахвайте смъртното наказание, но му придайте величествен образ, дълбоко затрогващ и ужасяващ душата; премахнете от осъществяването му всичко чувствено, придайте характер на тайнство на това осъществяване… То трябва да буди всички възвишени чувства на човешката душа: вяра, благоговение пред истината, състрадание, християнска любов…“ (Съчинения на Жуковски, т. XI, 1857 г.). Рецензия на Чернишевски за X–XIII т.е публикувана в „Современник“, 1857, № 5.]

      [** Пътуващ актьор (нем.). — Б.а.]

      Живо долавяше някаква държавна измама в действията на „Царя Освободител“, на когото бързо му втръсва цялата тази история да дарява свободи; тъкмо царската скука е основен оттенък на реакцията. След манифеста стреляли по хората на гара Бездна — и безвкусно изкушение гъделичкаше епиграмната жилка на Фьодор Константинович: да разглежда по-нататъшната съдба на правителствена Русия като преход от гара Бездна към гара Дъно.

      Постепенно от всичките набези в миналото на руската мисъл у него се развиваше нова, не толкова пейзажна, както преди, мъка по Русия, опасно желание (с което успешно се бореше) нещо да й признае и в нещо да я убеди. Докато трупаше знания, докато извличаше готовото си произведение от тази планина, още си спомняше по нещо: купчината камъни на азиатския превал — на тръгване срещу врага оставят по камък, на връщане вземат по един, а останалото е броят на падналите в бой. Така в купчината камъни Тамерлан е виждал отнапред паметник.

      С наближаването на зимата вече пишеше по-леко, почти незабележимо премина от натрупване към градеж. Зимата, както повечето паметни зими и както всички зими, въвеждани в речта заради фразата, се случи (те винаги „се случват“) студена. Вечер се срещаше със Зина в малко пусто кафене, където шуберът беше боядисан в индигов цвят и мъчително преструвайки се на уютни, сините джуджета на лампите светеха върху шест-седем масички, четеше й написаното през деня, а тя слушаше, свела боядисани ресници, облакътена, като си играеше с ръкавицата или с табакерата. Понякога се приближаваше кучето на собственика, дебела кучка без всякаква порода, с ниско провиснали бозки, полагаше глава на коленете й и под гладещата я усмихната ръка, която изместваше назад кожата върху коприненото кръгло челце, очите на кучката добиваха китайска форма, а когато й дадяха бучка захар, щом я поемеше, тя полека, клатушкайки се, отиваше в ъгъла, там се свиваше на кълбо и я сгризваше със страшно хрупане.

      — Много дивно, само че според мен на руски не се казва така — мълвеше Зина и след като поспореше с нея, той поправяше израза, който бе преследвала.

      Тя наричаше Чернишевски съкратено Черниш и толкова свикна, че той принадлежи на Фьодор и отчасти на нея, та разглеждаше истинския му живот в миналото донейде като плагиатство. Идеята на Фьодор Константинович да изгради жизнеописанието му във вид на пръстен, затварящ се от апокрифичен сонет така, че да възникне не толкова форма на книга, която поради крайността си е противопоказна на кръгообразната природа на всичко съществуващо, колкото една фраза, движеща се по объл перваз, тоест по безкрайна линия, в началото й се струваше неосъществима върху плоската и права хартия — толкова повече се зарадва, когато забеляза, че кръгът все пак се очертава. Изобщо не я интересуваше дали авторът се придържа прилежно към историческата истина — приемаше това на вяра, — понеже, ако не е така, защо ще пише книга. За сметка на това другата истина, истината, за която отговаряше единствено той и която само той можеше да намери, беше толкова важна за нея, че най-малката тромавост или мъгливост на думата й се струваше зародиш на лъжа, който веднага трябва да бъде премахнат. Надарена с крайно гъвкава памет, която се увиваше около чутото като бръшлян, тя чрез повтарянето на особено харесалите й съчетания от думи ги облагородяваше чрез своя тайна извитост и когато се случеше по някаква причина Фьодор Константинович да промени допадналия й израз, развалините на портика още дълго се мержелееха на златния хоризонт и не желаеха да изчезнат. В отзивчивостта й имаше необичайна грация, която незабелязано му служеше за регулатор, ако не и за наръчник. А понякога, когато се съберяха поне трима посетители, на пианото в ъгъла сядаше възрастна жена с пенсне и свиреше маршово Офенбаховата баркарола.

      Вече привършваше труда (бе стигнал до раждането на героя), когато Зина му каза, че това не му пречи да се позабавлява, та затуй в събота ще идат заедно на маскенбал в дома на неин познат художник. Фьодор Константинович бе лош танцьор, не понасяше германската бохема, а освен това категорично не желаеше да _превръща фантазията в мундир_, до което всъщност се свеждат маскенбаловете. Споразумяха се, че той ще иде с домино и в смокинг, шит преди четири години и обличан не повече от четири пъти.

      — А аз ще облека… — подхвана тя мечтателно, но млъкна.

      — Само, моля те, не като болярска дъщеря и не като коломбина — каза Фьодор.

      — Има си хас — презрително възрази тя. — Ах, уверявам те, ще бъде страшно весело — добави меко, щом забеляза, че той се е умърлушен. — Нали в края на краищата ще бъдем само двамата сред всички. Толкова ми се иска! Цяла нощ ще бъдем заедно и никой няма да знае кой си, ще си измисля костюм специално за теб.

      Той добросъвестно си я представи с гол нежен гръб и със синкави ръце — веднага контрабандно проникнаха чужди възбудени мутри, просташката врява на шумната германска веселба, парнаха хранопровода му долнопробни спиртни питиенца, оригна се на дробено яйце върху сандвичите: но отново съсредоточи завъртялата се по музиката мисъл върху нейното прозрачно слепоочие.

      — Разбира се, ще бъде весело, разбира се — каза убедено той.

      Решиха, че тя ще тръгне за там в девет, а той ще я последва час по-късно. Притеснен от ограниченото време, не се захвана за работа след вечеря, а се излегна с новото списание, в което на два пъти мимоходом споменаваха Кончеев, и тези случайни позовавания, подразбиращи общопризнатостта на поета, бяха по-скъпоценни от най-доброжелателния отчет: само преди половин година това би пробудило у него Салиерова мъка, а сега се учуди колко му е безразлична чуждата слава. Погледна си часовника, бавно се засъблича, сетне измъкна сънения смокинг, замисли се, разсеяно извади колосаната риза, сложи шавливите копчета за ръкавели, нахлузи я, потръпвайки от бодливия й хлад, замря към минута, несъзнателно навлече черния панталон с лампазите и като си спомни, че още сутринта се е канел да зачеркне последната фраза от написаните вчера, наведе се над и без това изподраскания лист. Препречете я, рече си — дали пък да не я оставя? Сложи знак, нанесе допълнителен епитет, застина над него… и бързо изхвърли цялата фраза. Но да остави пасажа в такъв вид, тоест увиснал над бездна, със заковани прозорци и рухнало стълбище, беше физически невъзможно. Прегледа бележките, подготвени за даденото място, и внезапно перото му пое и хукна. Когато отново си погледна часовника, беше три сутринта, той зъзнеше, в стаята всичко се бе размътило от цигарения дим. В същото време дочу щракването на секретната ключалка. На минаване през антрето Зина го видя през полуотворената врата блед, зяпнал, с разкопчана колосана риза, по тиранти, провиснали до пода, в ръката му писалка, върху бялата хартия се чернееше доминото. Тя с трясък се заключи в стаята си и отново стана тихо. „Бива си ме — полугласно избъбри Фьодор Константинович. — Каква я свърших?“ Така и не узна как е била облечена Зина, но книгата беше завършена.

      Месец по-късно в понеделник понесе преписания на чисто ръкопис на Василиев, който още есента, узнал за неговите издирвания, почти му бе предложил да публикува „Животът на Чернишевски“ в издателството, свързано с „Газета“. По-късно, в сряда, Фьодор Константинович се озова в редакцията, кротко си поговори със старчето Ступишин, седнало в редакцията по домашни пантофи, полюбува се на горестно и скучно кривящата се уста на секретаря, който отрязваше някого по телефона… Внезапно се разтвори вратата на кабинета, изпълнил се докрай от грамадния Георгий Иванович, който гледа невиждащо към минута Фьодор Константинович, а сетне безстрастно каза:

      — Заповядайте при мен. — И се дръпна да му стори път.

      — Как е, прочетохте ли го? — попита Фьодор Константинович, като седна срещу него от другата страна на писалището.

      — Прочетох го — отвърна с мрачен бас Василиев.

      — Всъщност бих желал да излезе още пролетта — бодро заяви Фьодор Константинович.

      — Ето ви ръкописа — внезапно изрече Василиев и свъсил вежди, му подаде папката. — Вземете го. И дума не може да става да имам нещо общо с публикуването му. Смятах, че ще е сериозен труд, а се оказа, че е безцеремонна, антиобществена, безочлива измишльотина. Чудя ви се.

      — Е, това е може би нелепо — каза Фьодор Константинович.

      — Не, уважаеми господине, не е нелепо — изрева Василиев, вбесен заразбутва предметите върху писалището, търкулна печата, промени взаимното положение на беззащитни, случайно и без всякаква надежда за постоянно щастие съчетали се книги „за отзив“. — Не, уважаеми господине! Руската общественост има традиции, на които честният писател не може да се подиграва. Абсолютно ми е безразлично дали сте талантлив, или не, само зная, че да се пише пасквил против човек, чиито страдания и трудове са отгледали милиони руски интелигенти, е недостойно за който и да било талант. Убеден съм, че няма да ме послушате, но все пак (и Василиев, намръщен от болка, се хвана за сърцето) като приятел ви моля: не се опитвайте да издавате това нещо, ще погубите литературната си кариера, помнете ми думата, всички ще ви обърнат гръб.

      — Предпочитам да им гледам вратовете — рече Фьодор Константинович.

      Вечерта го бяха поканили у семейство Чернишевски, но Александра Яковлевна в последната минута отложи събирането: мъжът й „лежал грипав“ с много висока температура. Зина отиде на кино е някого, така че се срещна с нея чак следващата вечер.

      — Крах при първия опит, както остроумно би се пошегувал твоят пастрок — отвърна той на въпроса й за ръкописа и (както пишеха в старо време) предаде вкратце разговора в редакцията.

      Възмущение, нежност към него, желание с нещо веднага да помогне се изразиха в порива й от възбудена и предприемчива енергия.

      — А, така ли! — възкликна тя. — Добре тогава. Ще намеря пари за изданието, ето какво ще направя.

      — Храна за детето и ковчег за бащата — каза й той, друг път би се обидила от волната шега.

      Тя взе отнякъде назаем сто и петдесет марки, добави седемдесет свои, с усилие спестени през зимата — но тази сума беше недостатъчна, затова Фьодор Константинович реши да пише до Америка на чичо си Олег, който постоянно помагаше на майка му, пращаше и на него по някой долар. От ден на ден отлагаше написването на писмото, както въпреки убеждаванията на Зина отлагаше опита да издаде книгата в дебелото списание, излизащо в Париж, или да заинтересува с нея тамошното издателство, публикувало стихотворенията на Кончеев. През свободното си време тя се захвана да преписва ръкописа на машина в канцеларията на свой роднина, от когото измъкна още петдесет марки. Ядосваше я апатията на Фьодор — последица от омразата му към всякаква практична суетня. Между другото той се зае да съставя шахматни задачи, разсеяно ходеше да дава уроци и всеки ден звънеше на Чернишевска: грипът на Александър Яковлевич се бе усложнил в остро възпаление на бъбреците. След няколко дни в книжарницата забеляза снажен, възпълен господин с едри черти на лицето, с черна мека шапка (изпод нея се подаваше кестеняв кичур), който го погледна приветливо и някак дори поощрително. „Къде съм го виждал?“ — бързо си помисли Фьодор Константинович, като се помъчи да не го гледа. Снажният човек се приближи, подаде му ръка, разтвори я щедро, наивно, безоръжно, заговори… и Фьодор Константинович си спомни: беше Буш, който преди две и половина години бе чел пиесата си пред техния кръжец. Наскоро я беше издал — и сега, като блъскаше Фьодор Константинович с хълбок, с лакът, детински наивно, с трепереща усмивка върху благородното си, винаги малко потно лице, извади портфейла си, от портфейла плик, от плика изрезка: оскъдна рецензия, появила се в рижко вестниче.

      — Сега — каза той със страховита многозначителност — това Нещо ще излезе и на немски. А пък в момента работя и върху Роман.

      Фьодор Константинович опита да се измъкне, но той излезе от книжарницата с него и предложи да вървят заедно, а Фьодор Константинович отиваше на урок и значи бе скован от маршрут, ето защо единственият начин да се избави от Буш бе да ускори крачка, но говорът на спътника му така се учести, че от ужас той отново забави ход.

      — Моят Роман — говореше Буш, загледан в далечината, и се замъчи да удържи Фьодор Константинович с леко отдалечена встрани ръка с громолящ маншет, изскочил от ръкава на черното му палто (това палто, черната шапка и кичурът го уподобяваха на хипнотизатор, на шахматен маестро или на музикант), — моят Роман е трагедията на философа, постигнал абсолют-формулата. Той се отпуска и казва — (Буш като фокусник извлече от въздуха тетрадка и започна да чете в движение): — „Трябва да си пълно магаре, за да не дедуцираш от факта на атома факта, че самата вселена е само атом, или ще е по-вярно да кажем, някаква трилионна част от атом. Още гениалният Блез Паскал е доловил интуитивно това. Но по-нататък, Луиза! — (При това име Фьодор Константинович трепна и ясно чу звуците на гренадирския марш: «Сбоогом, Луиза, ти не плачи, войнишка песен над нас звучи» — и продължи да го чува сякаш зад прозорците на по-нататъшните думи на Буш). — Напрегнете вниманието си, скъпа. Отначало ще ви поясня с въображаем пример. Допускаме, че някой си физик е успял да издири сред абсолют-немислимата сума атоми, от които е компонирано всичко, фаталния атом, към който е приложимо нашето разсъждение. Предполагаме, че той се е додробил до най-малката есенция тъкмо на този атом, в който момент Сянката на Ръката (ръката на физика!) пада върху нашата вселена с катастрофални резултати, защото тъкмо вселената е последната частичка на един според мен централен атом, от които и тя самата се състои. Не е лесно да разберете, но ако разберете това, ще разберете всичко. Да излезем от затвора на математиката! Цялото е равно на най-дребната частичка от цялото, сумата на частите се равнява на частта от сумата. Тъкмо това е тайната на света, формулата на абсолют-безкрайността, но щом направи това откритие, човешката личност не може повече да се разхожда и да разговаря. Затворете си устата, Луиза! Той се обръща към едно момиче, своя приятелка“ — снизходително добродушно добави Буш и вдигна могъщи рамене. — Ако ви е интересно, някой път ще ви почета отначало — продължи той. — Гигантска тема. А вие какво правите, ако позволите да попитам?

      — Аз ли? — смотолеви Фьодор Константинович, усмихнат криво. — Аз също написах книга, книга за критика Чернишевски, а не мога да й намеря издател.

      — А! За популяризатора на германския материализъм — на предателите на Хегел, на философите грубияни! Твърде почтено. Все повече се убеждавам, че моят издател на драго сърце ще вземе вашия труд. Той е комичен персонаж и за него литературата е затворена книга. Но аз съм му нещо като съветник, слуша ме. Дайте ми своя телефон-номер, утре ще му се обадя — и ако по принцип е съгласен, ще прегледам вашия ръкопис и, смея да се надявам, ще го препоръчам най-ласкаво.

      „Ей че дивотии“ — помисли си Фьодор Константинович, затова остана крайно учуден, когато още на другия ден добрякът наистина му звънна. Издателят се оказа малко шишкав, с мазен нос, по нещо приличаше на Александър Яковлевич, имаше същите червени уши и черни косъмчета отстрани на излъсканата плешивина. Списъкът на книгите, които вече беше издал, бе кратък, но изключително разнообразен: преводи на някакви германски психоаналитични романи, направени от чичото на Буш, „Отровителка“ от Аделаида Светозарова, сборник вицове, анонимната поема „Аз“ — но сред тези боклуци имаше две-три истински книги като например прекрасната „Стълба в облаците“ на Херман Ланде и пак неговата „Метаморфози на мисълта“. Буш представи „Животът на Чернишевски“* като плесница по марксизма (за чието зашлевяване Фьодор Константинович при писането на книгата не бе дори помислял) и при втората среща издателят, явно крайно мил човек, обеща да отпечата книгата за Великден, тоест след месец. Не предлагаше никакъв аванс, върху първите хиляда бройки даваше пет процента, но от следващите качваше авторския хонорар до трийсет, което се стори справедливо и щедро на Фьодор Константинович. Впрочем чувстваше пълно безразличие към тази страна на нещата. Друго го изпълваше. Щом стисна влажната ръка на грейналия Буш, излезе навън, както балерина излита върху люляково осветената сцена. Ръмящият дъжд му се стори ослепителна роса, щастието бе заседнало на гърлото му, около лампите трептяха ореоли като дъга, а написаната от него книга му говореше с пълен глас, през цялото време го придружаваше като порой през стена. Запъти се към кантората, в която работеше Зина; срещу тази черна къща, приведена към него с добър израз на прозорците, намери кръчмата, която му беше посочила.

      [* _„Животът на Чернишевски“_ — Набоков точно се придържа към фактите от живота и дейността на Чернишевски, но се отнася с такова иронично състрадание към утилитарните му и грубо материалистични възгледи върху изкуството, както и към личността му, че според нашите съвременни руски писатели след удара на Набоков Чернишевски завинаги изгубва мястото си на уважаван прогресивен деец в историята на руската мисъл. Основните източници, използувани от Набоков, са: „Н. Г. Чернышевский. Его жизнь и деятельность“ от Юл. Стеклов, т. I–II 1928 (оттук Набоков черпи отзивите на съвременници за Чернишевски); „Н. Г. Чернышевский в Сибири. Переписка с родными“, „Н. Г. Чернышевский. Литературное наследие“, 1920–1930, т. I–III.]

      — Какво стана? — попита тя, след като влезе забързано.

      — Не, не я иска — каза Фьодор Константинович и внимателно, с наслада проследи как угасва лицето й, поблазнен от властта си спрямо него, предвкусвайки възхитителната светлина, която ей сега щеше да предизвика.

      4

      Уви! Каквото и да кажат потомци просветени,

      все тъй сред вятъра, с одежди разлюлени,

      към пръстите си Истината свела е чело:

      с усмивка женска и с грижовност нежно веща,

      тя в шепата си сякаш все оглежда нещо,

      което досега незнайно е било.

      Сонетът като че ни прегражда пътя, а може би напротив, служи за тайна връзка, която би обяснила всичко — стига само умът човешки да издържи това обяснение. Душата се потапя в мигновен сън — и ето, особено театрално ярко станали от мъртвите, насреща ни излизат: о. Гавриил с дълъг бастун, в копринено расо с цвят на нар, с извезан пояс върху големия корем, а с него*, вече озарено от слънцето, твърде привлекателно момче — розово, недодялано, нежно. Стигнаха до нас. Свали шапка, Никола. Косата проблясва червеникаво, лунички по челцето, в очите онази ангелска яснота, която е присъща на късогледите деца. Кипарисови, Парадизови, Златорунни донейде учудено си спомнят по-късно (сред тишината на своите далечни и бедни енории) свенливата му хубост: херувимът, уви, се оказва залепен върху корава курабия, далеч не за всички зъби.

      [* _… о. Гавриил… а с него… твърде привлекателно момче…_ — Мемоаристите описват малкия Николай Чернишевски като „въплътен ангел“, „херувимче“. „Момче като най-скромна… и неволно предразполагаща към себе си девойка“, изключително „свенлив… кротък“, „другарите му го наричаха… Дворянчето“ — спомнят си негови познати. „По онова време беше извънредно интересен. По-късно нехаеше за външността си“ — заключава един мемоарист. (Спомените са от цитираната в бележка по-горе книга на Стеклов.)]

      Щом се здрависва с нас, Никола отново налага шапка — сивкав мек цилиндър — и тихо отминава, много миличък в домашно ушитото си рединготче и памучните панталонки, докато баща му, безкрайно добър протопоп с отношение към градинарството, ни занимава с обсъждане на саратовските вишни, сливи, круши. Летящ зноен прахоляк застила картината.

      Както се отбелязва в началото на абсолютно всички писателски биографии, момчето направо гълта книгите. Но се учи отлично. „Бъди послушен към царя твой, почитай го и следвай законите“ — старателно изписва то първото упражнение по краснопис, раздвоената възглавничка на показалеца му така си и остава тъмна от мастило за цял живот. Ето че трийсетте години приключват, започват четирийсетте.

      На шестнайсет години знае езици достатъчно, за да чете Байрон, Сю и Гьоте (до края на дните си се притеснява от своето варварско произношение); владее вече семинарския латински покрай образования си баща. Освен това някой си Соколовски му преподава полски, а местният търговец с портокали го учи на персийски език* — и го изкушава да пуши тютюн.

      [* _… местният търговец с портокали го учи на персийски език…_ — Стеклов, т. I, с. 6. Сведението е разказано от местния краевед Н. Ховански, който се позовава на съвременник на Чернишевски: „Намерил един търговец с портокали, по рождение персиец… След приключване на търговията си персиецът отивал в дома на Чернишевски, изувал си обувките на прага, кръстосвал крака на дивана — и започвали уроците, на които Чернишевски отдавал цялото си внимание, а домашните му се чудели.“ Ал. Пипин си спомня, че Чернишевски учи персийски език от персийските търговци, пристигащи на панаира в Нижни Новгород. Пак там той говори за увлечението на Чернишевски по езиците. В семинарията учи арабски и татарски, владее латински, гръцки, еврейски, френски, немски, английски, полски.]

      Когато постъпва в саратовската гимназия, се показва скромен и нито веднъж не го бият за назидание. Викат му Дворянчето, макар да не страни от общите забавления. Лете играе на челик, наслаждава се на къпането; така и не се научава обаче нито да плува, нито да прави врабчета от глина, нито да плете мрежи за улов на дребни рибки: отворчетата им излизат неравномерни, конците се заплитат — рибата се лови по-мъчно от човешките души (но и душите се измъкват по-късно през пролуките). През зимата пък, сред снежния здрач, като гръмовно пее хекзаметри, тумба луди глави лети по стръмнината на грамадна селска шейна — и полицмайстерът се усмихва поощрително с нощна шапка на главата, дръпнал перденцето и доволен, че развлеченията на семинаристите стряскат нощните разбойници.

      Щеше като баща си да стане свещеник и за едното чудо щеше да достигне висок сан — ако не беше прискърбният случай с майор Протопопов. Той е местен помешчик, човек на живота, женкар, кучкар; тъкмо неговия син о. Гавриил побързва да впише в черковните книги като незаконороден*; не щеш ли, оказало се, че все пак са вдигнали сватба, наистина тихомълком, но честно, четирийсет дни преди раждането на детето. Уволнен от длъжността си член в консисторията, о. Гавриил посърва и дори побелява. „Ето как се възнаграждават усилията на бедните свещеници“ — повтаря ядосана попадията — и решават Никола да получи светско образование. Какво е станало по-нататък с младия Протопопов — дали някога е узнал, че заради него?… Изтръпнал ли е?… Или, рано охладнял към насладите на бурната младост… Оттегляйки се?…

      [* _… о. Гавриил побързва да впише… като незаконороден…_ — Гавриил Чернишевски е уволнен от Саратовската духовна консистория по точно обратната причина: проявява отстъпчивост и записва като законороден родилия се месец след брака син на майор Яков Протопопов (Стеклов, т. I).]

      Впрочем: пейзажът, малко преди това дивно и морно разгърнал се пред безсмъртната бричка; всичко руско, крайпътно, волно до сълзи; всичко кротко, което гледа от полето, от хълмчето, между продълговатите облаци; умолителната, изчаквателна красота, готова да се хвърли към теб при най-малък знак и да заридае — пейзажът, казано накратко, възпят от Гогол, отминава незабелязан покрай очите на осемнайсетгодишния Николай Гаврилович, който полека, с бавния превоз, пътува с майка си за Петербург. Из целия път чете. Така излиза — пред сведените в прахоляка класове предпочита словесната война.

      Тук авторът забеляза, че вече без него в някои готови редове продължават ферментацията, растежът, набъбването на граховото зърно — или по-точно: в една или в друга точка се очертава по-нататъшният път на дадената тема — например на темата за упражненията по краснопис. Ето вече студент, Николай Гаврилович скришом преписва: „Човек е това, което е“ — на немски излиза по-гладко, а още по-добре — с помощта на правописа, приет днес у нас. Развива се, да отбележим, и темата за „късогледството“, започнала оттам, че като отрок познава само лицата, които е целувал, и вижда само четири от седемте звезди на Голямата мечка. Първите, медните очила, сложени на двайсет години. Сребърните учителски очила, купени за шест рубли, за да вижда по-добре учениците кадети. Златните очила на повелител на мислите — през дните, когато „Современник“ прониква в най-приказните дебри на Русия. Очила, отново медни, купени в отвъдбайкалско дюкянче, в което се продават валенки и водка. Мечта за очила в писмо до синовете от Якутска област — с молба да изпратят стъкла за еди-какво си зрение (с черта отбелязва разстоянието, на което вижда буквите). За известно време темата за очилата се размътва… Да проследим и другата, темата за „ангелската яснота“. По-нататък тя се развива така: Христос е умрял за човечеството, защото е обичал човечеството, което аз също обичам, за което също ще умра. „Бъди втори Спасител“ — съветва го най-добрият му приятел*1; и как пламва той, плахият! Слабият! (почти Гоголева удивителна се мярка в „студентския“ му дневник). Но „Светият Дух“ трябва да се замени със „Здрав разум“. Нали бедността ражда порока; нали Христос е трябвало първо да обуе всекиго и да го увенчае с цветя, а чак след това да проповядва нравственост. Вторият Христос преди всичко ще премахне веществената нужда (ще помогне изобретената от нас машина). Не е за вярване, но… нещо се сбъдна — да, май нещо сякаш се сбъдна. Биографите са набелязали с евангелски жалони трънливия му път (нали, колкото е по-ляв коментаторът, толкова по-голяма слабост изпитва към изрази от рода на „Голготата на революцията“). Страстите на Чернишевски започват, когато достига Христова възраст. Ето го в ролята на Юда — Всеволод Костомаров*2; ето го в ролята на Петър прославения поет*3, отказал да се срещне със затворника. Дебелият Херцен, който си седи в Лондон и нарича позорния стълб „другар на Кръста“. И в стихотворението на Некрасов отново се говори за Разпятие, че Чернишевски е бил пратен „на робите (царете) по земята, за да напомни за Христа“. Накрая, когато напълно умира и мият тялото му, на едни от близките тази изтощеност, тези изпъкнали ребра, _тъмната бледност_ на кожата и дългите пръсти на краката смътно напомнят „Сваляне от кръста“ май на Рембранд. Но темата не приключва и с това: има и посмъртно поругаване, без което никой свят живот не е съвършен. Например сребърният венец с надпис на лентата „На апостола на правдата от висшите учебни заведения в град Харков“ пет години по-късно е откраднат от железния параклис, при което безгрижният светотатец, който счупва тъмночервеното стъкло, надрасква с късче от него върху прозоречната рамка името си и датата. И трета тема е готова да се развие — да се развие доста чудновато, ако не я наглеждаме: темата за „пътешествието“, която може да стигне Бог знае докъде — до тежката пътна кола с небесен цвят жандарм, а сетне чак до якутската шейна, запрегната с шест кучета. Господи, но нали вилюйският полицейски началник се е казвал _Протопопов!_ Но засега всичко е кротко и мирно. Громоли удобната пътна кола: майката на Никола, Евгения Егоровна, дреме, затулила лицето си с кърпа, а до нея лежешком синът й чете книга — и трапищата из пътя губят значението си на трапища, стават само печатарска грапавина, скок на реда — ето че думите отново преминават равно, дърветата преминават, сенките им преминават по страниците. Ето го най-сетне Петербург.

      [*1 _… съветва го най-добрият му приятел…_ — Става дума за Василий Лободовски (1823–1900), приятел на Чернишевски от Петербургския университет, а през 1854 г. и двамата преподават във 2-ри кадетски корпус. Лободовски оказва определящо влияние върху младия Чернишевски.]

      [*2 _Всеволод Костомаров_ (1837–1868) — поет и преводач, провокатор, агент на Трети отдел. Фалшифицирана от Костомаров бележка, написана с молив, става решаващо „доказателство“ за участието на Чернишевски в революционното движение. Бележката представлява уж допълнителен текст към прокламацията „До господарските селяни“. Съвременниците смятат Костомаров за луд.]

      [*3 Има се предвид Н. Некрасов.]

      Нева му допада със синевата и прозрачността си — каква многоводна столица, колко е чиста водата (тя веднага му разваля стомаха); но особено му харесват стройното разпределение на водата, разумността на каналите: колко чудесно е, когато можеш да свържеш това с онова, онова с това; от връзката да извлечеш благо. Заран, отворил прозореца, с набожност, изострена допълнително от общата културност на зрелището, се кръсти към блещукащия блясък на кубетата: съгражданият Исакий е в скели — тъкмо ще напишем на татко за позлатените чрез огън куполи, а на баба — за локомотива… Да, с очите си вижда влак — за който тъй доскоро мечтае клетникът Белински (предшественик), когато, съсипан от охтика, треперещ, страшен за гледане, часове наред наблюдава през сълзи на гражданско щастие как се въздига гарата — онази гара, на чийто перон след сравнително малко години полупобърканият Писарев (последовател) с черно домино, със зелени ръкавици шибва с камшик* през лицето съперника си хубавец.

      [* _… Писарев… с черно домино, със зелени ръкавици, шибва с камшик…_ — Това се случва между Писарев и Е. Гарднер; Гарднер заминава с младата си съпруга Раиса Коренева, приятелка от дете и любима на Писарев, за Москва веднага след венчавката. Малко преди това Гарднер, оскърбен от грубо писмо на Писарев, отива в жилището му и го шибва с камшик (А. Волынский, „Русские критики“, СПб, 1896).]

      У мен продължават да растат (каза авторът) без мое разрешение и знание идеи, теми — някои доста накриво, — но зная какво им пречи: пречи „машината“; тази тромава дрънкулка трябва да се измъкне от една вече съградена фраза. Много ми олекна. Става дума за перпетуум-мобиле.

      Суетнята с перпетуум-мобилето* се точи общо към пет години, до 1853-та, когато, вече гимназиален учител и годеник, най-сетне изгаря писмото с чертежите, подготвено веднъж от страх да не умре (от модния аневризъм), преди да е дарил света с тази благодат на вечното и съвсем евтино движение. В описанията на нелепите му опити, в коментарите към тях, в тази смесица от невежество и разсъдливост вече проличава почти неуловимият, но фатален порок, придаващ по-късно на речите му нещо като привкус на шарлатания; оттенъкът е мним, да не забравяме: човекът е прям и твърд като дъбов дънер, „най-честният измежду честните“ (израз на жена му); ала съдбата на Чернишевски е такава, че всичко се обръща против него: който и предмет да докосне — ето, полека-лека, язвително неизбежно той разкрива нещо съвсем обратно на представата му за него. Например е за синтеза, за силата на притеглянето, за живата връзка (когато чете роман, целува просълзен страницата, на която авторът зове читателя), а ето че му се готви отговор: разпадане, самота, отчуждение. Той проповядва сигурност, разумност във всичко — но сякаш по нечий подигравателен призив съдбата му е затлачена с простаци, с шантавели, с безумци. За всичко му се отплаща „с отрицателен стократ“ по сполучливите думи на Страннолюбски, заради всичко му удря къч собствената му диалектика, за всичко му мъстят боговете: заради трезвия възглед върху абстрактните рози, за доброто в белетристиката, за вярата в познанието — а колко изненадващи, колко хитри форми приема това възмездие! Какво ще стане — рее се мечтата му през 48 година, — ако се прикачи молив към живачен термометър, така че моливът да се движи заедно с промените в температурата? Изхождайки от положението, че температурата е нещо вечно… Но чакайте, кой, кой записва прилежно с шифър прилежни съображения? Млад изобретател, нали така, с безпогрешен окомер, с вродена способност да слепва, да свързва, да споява неподвижните части, от които се ражда чудото движение — а сетне ето го, бръмнал е вече тъкачният стан или локомотив с дълъг комин и с машинист с цилиндър изпреварва породист кон бегач! Ето ти я пукнатината с гнездото на възмездието — защото този разсъдлив младеж, който, да не забравяме, се трепе само за благото на цялото човечество, е с очи на къртица, а белите му слепи ръце се движат в друга плоскост, различна от тази на вечно сбърканата, но упорита и мускулеста мисъл. Всичко, до каквото се докосне, се разпада. Тъжно е да четем в дневника му за сечивата, които се мъчи да използва — за кобилиците, лешите, тапите, легените, — и нищо не се завъртва, дори и да се завърти, поради неканени закони взема посока, различна от желаната: обратен ход на вечен двигател — нали това е същински _кошемар_, абстракция на абстракцията, безкрайност със знак минус и на всичкото отгоре строшена стомна.

      [* _Суетнята с перпетуум-мобилето…_ — Чернишевски иска чрез създаването на вечен двигател „да се постави като най-великия сред благодетелите на човечеството“. През лятото на 1849 г. се мъчи да направи „практически опит“. На 9 януари 1853 г. записва в дневника си: „Напълно се убедих, че при такъв механизъм машината няма да тръгне… реших да се откажа (засега; може отново да се захвана, когато намеря средства)… и се реших да унищожа всички следи от глупостите си… скъсах писмото до Академията на науките… всички чертежи и изчисления…“ (Чернишевски, т. I).]

      Съзнателно отлетяхме напред: връщаме се към ситния тръс, към ритъма на живота на Никола, с който слухът ни вече е свикнал.

      Той избира филологическия факултет. Майка му отива на поклонение при професорите, за да ги умилостиви: гласът й добива умилкващи се интонации, постепенно тя започва да се секне. От петербургските стоки най-силно я смайва кристалът. Най-сетне _те_ (Никола винаги говори почтително за майка си, употребявайки това наше удивително множествено число, което, както по-късно неговата естетика, „се мъчи да изрази качество чрез количество“) се стягат отново за Саратов. За из път си купуват огромна ряпа*.

      [* _За из път си купуват огромна ряпа_ — „За да подкрепим твърдостта им, показвахме най-весело лице, смеехме се на ряпата, която те си купиха за из път“ (из писмото на Н. Чернишевски до баща му от 23 август 1846; Чернишевски, т. XIV). Определението „огромна“ е добавено от Набоков.]

      Николай Гаврилович отначало се настанява заедно със свой приятел, а по-късно дели жилище с братовчедка си и нейния съпруг. Плановете на тези квартири, както и на всички останали негови жизнени спирки, са начертани от него в писмата му. Винаги изпитвал влечение точно да определя отношенията между предметите, той обича плановете, стълбчетата от цифри, нагледното изобразяване на нещата, още повече, че мъчително подробният му стил няма как да замени недостижимата за него литературна изобразителност. Писмата му до близките са писма на примерен младеж: услужливата доброта вместо въображението му подсказва кое именно ще е приятно на другия. На протопопа допадат разни произшествия, забавни или ужасни случки. Синът грижовно го храни с тях в течение на няколко години. Урежданите от Излер* веселия, неговите изкуствени Карлсбади; „минералните води“, където храбри петербургски дами се издигат на въздушни балони; трагичен случай с лодка, попаднала под невски параход, при което един от загиналите е полковник с голямо семейство; мишеморка, предназначена за мишките, но попаднала в брашно, така че се отравят над сто души; и, разбира се, разбира се — спиритизмът: лековерие и измама според двамината кореспонденти.

      [* _Йохан Излер_ — арендатор на заведение с изкуствена минерална вода и увеселителна градина край Петербург.]

      Както през навъсените сибирски години, една от основните му епистоларни струни е обърнатото към жена му и към синовете уверение все на висока, не съвсем вярна нота, че има достатъчно пари, пари не ми пращайте, така и на младини все настоява родителите му да не берат грижа за него и успява кой знае как да живее с двайсет рубли на месец: от тях към две и половина отиват за кифли, за бисквити (не понася гол чай, както не понася голо четене, тоест с книга в ръка непременно дъвче — с курабии чете „Записките на Пикуик“, със сухари — „Журнал дьо деба“), а свещите и перата, ваксата и сапунът му гълтат рубла на месец: впрочем е нечистоплътен, немарлив, при това доста грубо възмъжава, на всичкото отгоре тежка храна, постоянни колики, че и неравна борба с плътта, приключваща с таен компромис — така че изглежда хилав, очите му угасват и не остава нищо от момчешката красота освен може би изразът на някаква дивна безпомощност, навремени озаряваща чертите му, когато почитан от него човек се отнася добре с младежа („той беше мил с мене, младеж плах, безропотен“ — пише по-късно за Иринарх Введенски* с трогателна латинска интонация: анимула, вагула, бландула…); ала самият той не се съмнява в своята непривлекателност, примирява се с мисълта за нея, но избягва огледалата: все пак понякога, докато се стяга за гости, особено у най-добрите си приятели Лободовски или когато иска да узнае причината за неучтив поглед, мрачно се вглежда в отражението си, съзира ръждивия пух, сякаш полепнал по бузите му, брои набъбналите гнойни пъпки — и веднага започва да ги цеди, и то тъй жестоко, че сетне не смее да се покаже.

      [* _Иринарх Введенски_ (1813–1855) — педагог, журналист, преводач. М. Погодин го смята за „родоначалник на нихилизма“. Оказва голямо влияние върху Чернишевски. Пише следното за него: „Той е не само извънредно мил, извънредно симпатичен, извънредно трудолюбив младеж, но и… представлява неразрешима загадка… въпреки толкова малкото си години, само 23–24, вече е успял да овладее такова количество разностранни знания… Забележително организирана глава!“ (Стеклов, т. II).]

      Лободовски*! Сватбата на приятеля му оказва върху нашия двайсетгодишен герой едно от онези изключителни впечатления, които посред нощ вдигат младежа и го слагат по бельо пред дневника. Тази чужда сватба, която толкова силно го вълнува, е вдигната на 19 май 1848 година; на същия ден шестнайсет години по-късно е извършена гражданската екзекуция на Чернишевски. Съвпадение на часовете, картотека на датите. Така съдбата ги сортира, предвиждайки нуждите на изследователя; похвално пестене на силите.

      [* _Лободовски!_ — В дневника си от 1848 г. Чернишевски подробно разказва за своята платонична любов към Надежда Лободовска, която според него е обгърната „от ореол от душевна и телесна красота“; срещите с нея очаква така, сякаш „ще се види с Лермонтов или с Гогол“. Специално място в дневника заема изживяването на семейната драма на Лободовски. Чернишевски продължава да смята Василий Лободовски за „гений“, не може никого да постави „наравно с него“, но същевременно започва да забелязва в него „своеобразна пошлост“, чийто „най-пълен израз е начинът, по който произнася думата «рубла»“. Чернишевски реагира остро в дневника си срещу пошлостта. Това понятие е от сериозно значение и за Набоков.]

      Радостно му е на тази сватба. Нещо повече: собствената му радост го радва вторично („значи съм способен да изпитвам чиста привързаност към жена“) — да, той винаги се стреми да извърне сърцето си така, че с едната си страна да се отрази в стъклото на разума или, както се изразява най-добрият му биограф Страннолюбски, „прекарва чувствата си през алембиците на логиката“. Но кой би могъл да каже, че мисъл за любов го е обзела в тази минута? Много години по-късно в къдравите си „Битови очерци“ същият този Василий Лободовски греши небрежно с твърдението, че тогавашният му шафер, студентът „Крушедолин“, бил толкова сериозен, та „сигурно е анализирал всестранно наум току-що прочетените съчинения, излезли в Англия“.

      Френският романтизъм ни даде поезията на любовта, германският — поезията на дружбата. Чувствителността на младия Чернишевски е отстъпка пред епохата, когато дружбата е великодушна и влажна. Чернишевски плаче на воля и често. „Търкулнаха се три сълзи“ — с характерна точност вписва в дневника: и мимоходом читателят е загризан от мисълта дали броят на сълзите може да бъде нечетен, или четността на източниците им ни кара да търсим кратност на две. „Онези глупави сълзи, които често леех аз в спокойния си късен час“ — говори Николай Гаврилович за сиромашките си младини и сред звука на Некрасовата разночинна римичка наистина проронва сълза. „На това място в оригинала има следа от капнала сълза“* — обяснява бележката под линия на сина му Михаил. Следа от друга сълза, къде-къде по-гореща, горчива и скъпоценна, се е запазила върху прочутото му писмо от крепостта, при което описанието на тази втора сълза при Стеклов бъка от неточности според Страннолюбски — за това ще стане дума по-нататък. По-късно през дните на заточението и особено във Вилюйския затвор… Но стоп: темата за сълзите се разширява неразрешено… да се върнем към изходната й точка. Ето например опяват студент. В синия ковчег лежи восъчен младеж, а студентът Татаринов, който се е грижил за болния, но почти не го е познавал преди, се сбогува с него, дълго го гледа, целува го, отново го гледа безкрай… Студентът Чернишевски, докато записва това, също изнемогва от нежност; а Страннолюбски, коментирайки тези редове, прокарва успоредица между тях и горестния Гоголев откъс от „Нощ на вилата“.

      [* +На това място в оригинала има следа от капнала сълза+ — Набоков пародира сантименталните коментари на М. Чернишевски: „Писмото е написано с много неравен почерк, показващ… че баща ми е бил развълнуван от нещо“; „Трябва много сериозно и внимателно да се отнесем към всяка фраза на това дълбоко развълнувано писмо“ и др. („Н. Г. Чернышевский в Сибири. Переписка с родными“, вып. 2).]

      Но да си кажем откровено… бляновете на младия Чернишевски за любовта и дружбата не са твърде изящни — и колкото повече им се отдава, толкова по-ясно се открива порокът им: тяхната разсъдъчност; дори най-глупавия блян той умее да извие в логична дъга. Докато подробно мечтае как у Лободовски, пред когото искрено се прекланя, ще се развие охтика и как Надежда Егоровна ще остане млада вдовица, безпомощна, беззащитна, той преследва особена цел. Подставеният образ му е нужен, за да оправдае влюбеността си, заменяйки я с жал към жертвата, тоест подлагайки утилитарна основа под влюбеността си. Нали в противен случай няма как да обясни сърдечните си вълнения чрез ограничените средства на грубия материализъм, който вече безнадеждно го е прелъстил. Нищо, че едва предния ден, когато Надежда Егоровна „седеше без шал и роклята й, естествено, бе малко разрязана отпред, и се виждаше малка част под шията“ (стил, необикновено сходен с бъбренето на днешния литературен тип на простака еснаф), той се пита с честна тревога дали би гледал „тази част“ през първите дни след сватбата на приятеля си. И ето че след като бавно е уморил приятеля в мечтите си, той с въздишка, сякаш пряко воля, сякаш подчинил се на дълга, решава да се ожени за младата вдовица — тъжен брак, целомъдрен брак (и всичките тези подставени образи се повтарят още по-пълно, когато по-късно той се домогва до ръката на Олга Сократовна). Самата красота на злочестата жена още е под съмнение; методът, който Чернишевски избира, за да провери хубостта й, предопределя цялото му по-нататъшно отношение към понятието „прекрасно“.

      Отначало установява най-хубавия образец за грацията на Надежда Егоровна: случайността му предоставя жива картина в идиличен дух, макар и малко тромава. „Василий Петрович застана на колене върху стола с лице към облегалката; тя се приближи и започна да накланя стола, наведе го малко и притисна личице до гърдите му… Свещта бе поставена на масичката за чай… и светлината падаше върху нея достатъчно добре, тоест полусветлината, защото тя беше в сянката от мъжа си, но ясна.“ Николай Гаврилович наблюдава внимателно, мъчи се да открие нещо, което да не е наред; груби черти не намира, но още се колебае от съмнение.

      Ами оттук нататък? Постоянно сравнява чертите й с чертите на другите жени, но несъвършеното зрение му пречи да се сдобие с живи екземпляри, с които да сравнява. Ще не ще, трябва да се обърне към хубост, уловена и съхранена върху платното от други, към препарираната красота, тоест към женските портрети. Ето как понятието „изкуство“ още от самото начало за него, късогледия материалист (всъщност абсурдно съчетание), се превръща в нещо приложно и спомагателно и ето че по опитен път вече може да провери всичко, каквото влюбеността му подсказва: превъзходството на красотата на Надежда Егоровна (която мъжът й нарича „мила“ и „кукличка“), тоест на живота, спрямо красотата на всички останали „женски главички“, тоест спрямо изкуството (изкуството!).

      На проспект Невски по витрините на Юнкер и Дациаро* са изложени поетични картинки. След като ги изучава хубавичко, той се връща у дома си и записва своите наблюдения. О, чудо! Сравнителният метод винаги дава необходимия резултат. Калабрийската хубавица на гравюрата е с калпав нос: „Особено несполучливи са основата на носа и частите, намиращи се около носа, отстрани, където той се издига.“ Седмица по-късно, все още несигурен дали достатъчно е изпитал истината, а може би — от желание отново да се наслади на вече познатата податливост на опита, пак тръгва за Невски да види дали няма нова хубавица на витрината. На колене в пещерата пред череп и кръст се моли Мария Магдалина, лицето й в лъчите на кандилцето е мило, разбира се, но колко по-хубаво е полуосветеното лице на Надежда Егоровна! На бяла тераса над морето — две девойки: грандиозна блондинка седи на каменна пейка, целува се с младеж, а грациозна брюнетка гледа дали не идва някой, дръпнала малиновата завеска, „отделяща терасата от другите части на къщата“, както отбелязваме в дневника, защото обичаме вечно да установяваме в каква връзка се намира дадената подробност с нейната умозрителна среда. Разбира се, шийката на Надежда Егоровна е още по-мила. Оттук важният извод: животът е по-мил (а значи по-хубав) от живописта, защото какво е живописта, поезията, изобщо изкуството в най-чистия си вид? Това е — пурпурно слънце, залязващо в лазурно море; това са — „красиви“ гънки на рокля; това са — розови сенки, каквито празният писател хаби да илюминира гланцираните си раздели; това са — гирлянди от цветя, феи, фрини, фавни… Колкото по-нататък, толкова по-облачно: буренливата идея расне. Разкошът на женските форми върху картината вече намеква за разкоша в икономически смисъл. Понятието „фантазия“ се привижда на Николай Гаврилович във вид на прозрачна едрогърда Силфида, която без всякакъв корсет и почти гола, като си играе с прозрачното покривало, долита при поетично поетизиращия поет. Две-три колони, две-три дървета — дали кипариси или тополи, — някаква не особено симпатична за нас урна — и поклонникът на чистото изкуство ръкопляска. О, презрян! Кух! Ама наистина, как пред целия този боклук да не предпочетем честното описание на съвременния бит, гражданската горчилка, задушевните стиховце?

      [* _Юнкер_ — собственик на магазин за картини; _Дациаро_ — собственик на магазин за художествени произведения.]

      Смело можем да кажем, че през минутите, докато той занича във витрината, напълно се е създала неговата простичка магистърска дисертация „Естетическите отношения на изкуството към действителността“ (не е чудно, че по-късно я написва направо на белова, с един замах, за три нощи; по-чудното е, че с нея, макар и с шестгодишно закъснение, все пак става магистър*.

      [* _… макар и с шестгодишно закъснение, все пак става магистър_ — Чернишевски написва дисертацията си през 1853 г., тя е одобрена през 1855 г. и е публикувана. Посрещната е с мълчание, ако не се броят двете отрицателни рецензии в „Отечественные записки“ и в „Библиотека для чтения“. Званието „магистър“ Чернишевски получава чак през 1858 г.]

      Случват се морни, смътни вечери, когато лежи по гръб на страшния си кожен диван — целия на буци, на дупки, с неизчерпаем (колкото и да черпиш) запас от конски косми — и „сърцето някак дивно биеше от първата страница на Мишле*, от възгледите на Гизо**, от теорията и езика на социалистите, от мисълта за Надежда Егоровна, и всичкото това заедно“, и ето го че подхваща песен с виещ фалшив глас — пее „песента на Маргарита“, при това мисли за отношенията на двамата Лободовски един към друг — и „сълзи се търкаляха по малко от очите“. Внезапно става, решава веднага да я види; нека си представим: октомврийска вечер, летят облаци, кисела воня избликва от сарашките и от каретните дюкянчета в партера на мрачножълтите къщи, търговците с дълги набрани палта и с кожуси, стиснали ключове в ръце, вече затварят. Един го блъсва, но той бързо преминава край него. Громолейки по паважа с ръчната си количка, опърпан фенерджия докарва лампено масло до мътния фенер на дървен стълб, забърсва стъклото с омазнен парцал и скрибуцането се отдалечава нататък — към следващия. Започва да ръми. Николай Гаврилович лети с пъргавия алюр на бедните Гоголеви герои.

      [* _Карл Лудвиг Мишле_ (1801–1893) — берлински професор, историк на философията, ляв хегелианец.]

      [** _Франсоа-Пиер Гизо_ (1787–1874) — френски държавен деец, историк.]

      Нощем дълго не може да заспи, измъчван от въпросите дали Василий Петрович ще успее достатъчно да образова жена си, за да му стане помощничка, и дали за съживяване на чувствата му да не изпрати например анонимно писмо, което да разпали ревността на съпруга. Така вече са предсказани мерките, които вземат героите от романите на Чернишевски. Същите много точно пресметнати, но детински нелепи планове измъдря заточеникът Чернишевски, старецът Чернишевски, за постигане на най-трогателни цели. Ето как тя, тази тема, използва минутата невнимание и разцъфва. Стой, стегни се. И няма защо да се отплесваме толкова надалеч. В студентския му дневник ще се намери такъв пример за пресметливост: да се отпечата фалшив манифест (за отмяна на набирането на войници), та лъжата да разпали селяците; самият той обаче веднага се опомня — нали знае като диалектик и като християнин, че вътрешната гнила трошица разяжда създадения градеж и че благата цел, оправдавайки долните средства, само издава роднинството си с тях. Така политиката, литературата, живописта, дори вокалното изкуство приятно се преплитат с любовните изживявания на Николай Гаврилович (върнахме се в изходната точка).

      Колко е беден, колко е мръсен и безреден, колко е далеч от изкушенията на разкоша… Внимание! Това е не толкова пролетарско целомъдрие, колкото естествено пренебрежение, с което отшелникът се отнася към боцкането на несменяемата власеница и на уседналите бълхи. Обаче и власеницата понякога трябва да се кърпи. Присъствувахме на това как изобретателният Николай Гаврилович замисля кърпене на старите си панталони: не намира чер конец, затова се захваща да топи в мастило каквито намира; до него е сборникът с германски стихотворения, отворен в началото на „Вилхелм Тел“. Понеже размахва конеца (да съхне по-бързо), върху тази страница падат няколко мастилени капки; книгата обаче е чужда. Той намира в амбалажния пакет зад прозореца лимон и се мъчи да извади петната, но само изпоцапва лимона, че и перваза на прозореца, където оставя злополучния конец. Тогава дири помощ от ножа и почва да стърже (тази книга с продънени стихотворения е в Лайпцигската университетска библиотека; по какви пътища е попаднала там — за съжаление не успяхме да установим). Пак с мастило (всъщност мастилото е естествената стихия на Чернишевски, който буквално се къпе в него) замазва пукнатините по обувките, когато няма вакса; или, за да маскира дупка в ботуша, увива ходилото си с черна вратовръзка. Събаря чаши, всичко цапа, всичко разваля: любов към вещественото без взаимност. По-късно, на каторга, се оказва не само неспособен за какъвто и да било специален каторжен труд, но и изобщо се прочува с двете си леви ръце (при това постоянно се тика да помага на ближния: „Хайде, не се бъркайте, дето не ви е работа, стожер на добродетелта“ — възгрубо го спират заточениците). Вече мярнахме как блъскат по улиците безсмислено разхвърчалия се младеж. Рядко се ядосва; все пак веднъж с известна гордост записва как отмъстил на млад колар, който го закачил със стръката: изскубнал му кичур коса, като безмълвно се стоварил върху шейната между нозете на двамина изненадани търговци. Изобщо е кротък, открит за обиди — но тайно се чувствува способен за „най-отчаяни, най-безумни“ постъпки. По малко се занимава и с пропаганда, разговаря ту със селяк, ту с невски лодкар превозвач, ту с наперен сладкар.

      Явява се темата за сладкарниците. Доста са видели те. Там Пушкин пие на един дъх лимонада преди дуела; пак там Перовска и другарите й си вземат по порция (Какво? Историята не е успяла…), преди да излязат на канала. А младостта на нашия герой е омагьосана от сладкарниците, така че по-късно, когато се мори от глад в крепостта, той — в „Какво да се прави?“ — изпълва някоя реплика с неволния плач на стомашна лирика: „До вас има наблизо и сладкарница? Не зная дали ще се намери готов орехов сладкиш — според моя вкус това е най-хубавият сладкиш, Мария Алексеевна.“ Ала напук на бъдещия спомен в сладкарниците го привлича не хапването — не банички с нагарчащо масло, дори не и поничка с вишнево сладко; списанията, господа, списанията, ето какво! Опитва различни — където има повечко вестници, където е по-простичко, но по-волно! Така у Волф „последните два пъти вместо с кифли негови (чети: от Волф) пих кафе е петкопеечно кравайче (чети: свое), последния път, без да се притеснявам“ — тоест при първия от тези два последни пъти (дребнавата обстоятелственост на неговия дневник предизвиква гъдел в малкия мозък) е отхапвал крадешком, нали не е знаел как ще се отнесат към външното тестено изделие. В сладкарницата е топло, тихо, само понякога югозападният ветрец на вестникарските листове разлюлява пламъка на свещите („вълненията вече достигнаха доверената нам Русия“, както се изразява царят). „Ако може «Ендепанданс Белж». Благодаря.“ Пламъкът на свещите се изправя, тишина (но пукат изстрели на Булвар де Капюсин, революцията наближава Тюйлери — и ето че Луи Филип бяга: по авеню дьо Ньойи, с файтон).

      А сетне го мъчат киселини. Изобщо се храни с всевъзможни боклуци — беден е и е схванат. Тук е уместно стихчето на Некрасов: „Нагъвам съща тенекия и ме наляга проклетия, та чак ми иде да умра. А трябва пеш да бия път… До късно зубря на свещта, в стайчето тъмен е денят и пуша, пуша, без да спра…“ Николай Гаврилович впрочем пуши не току-така — именно с „треволяка“ си лекува стомаха (а също и зъбите). Дневникът му особено за лятото и есента на 49 година съдържа многобройни най-точни сведения как и къде е повръщал*. Освен е пушене се лекува с разреден ром, с горещо масло, с английска сол, с червен кантарион с портокалов лист и постоянно, добросъвестно, с някаква странна наслада използва римския похват — и като нищо да е умрял от изтощаване, ако (завършил като кандидат и оставен към университета за занимания) не заминава за Саратов.

      [* _… дневникът му… съдържа многобройни най-точни сведения как и къде е повръщал_ — дневниците на Н. Чернишевски смайват с големите подробности за физиологическото състояние на автора; редом с литературните изяви и философските разсъждения той се занимава педантично с проблемите на храносмилането си и със сексуалните си терзания. Възможно е да се е водил по „Изповеди“ на Русо и от основното схващане в тях, че всичко у човека заслужава еднакво внимание.]

      И тъкмо тогава, в Саратов… Но колкото и да ни се иска час по-скоро да се измъкнем от черния ъгъл, в който ни отведе разговорът за сладкарниците, и да преминем към слънчевата страна от живота на Николай Гаврилович, все пак (в името на известна скрита връзка) ще се повъртя още там. Веднъж нашият човек се втурва по голяма нужда в една къща на Горохова (следва многословно със сепване тук-там описание на разположението на къщата) и вече си върши работата, когато „някаква девойка в червено“ отваря вратата. Щом вижда ръка, той понечва да удържи вратата, тя извиква „все така се случва“. Тежко изскърцване на врата, ръждивият райбер е изтръгнат, воня, студ — ужасно… ала нашият чудак е напълно готов да поразсъждава със себе си за истинската чистота, отбелязвайки удовлетворено, че „дори не проявих любопитство дали е хубава“. В сънищата си обаче гледа по-зорко и случайността в съня е по-милостива към него от явната съдба — но и тогава колко се радва, когато, три пъти целувайки насън стегнатата в ръкавица ръка на „твърде светлоруса“ дама (майка на подразбиращ се ученик, която насън го е приютила, тоест нещо в духа на Жан-Жак), той не може да се упрекне в никаква плътска мисъл. Зорък се оказва и споменът за младата полусляпа тъга по красотата. На петдесет години в писмо от Сибир си спомня девойката ангел, забелязана веднъж на младини на Изложбата на промишлеността и земеделието: „Движи се някакво аристократично семейство — повествува той в по-късния си вехтозаветно бавен стил. — Хареса ми тази девойка, хареса ми… Тръгнах на три крачки отстрани и се любувах… Те очевидно бяха много знатни хора. Всички виждаха това от изключително милото им държане (сред петмеза на тази патетика има мушичка от Дикенс, би отбелязал Страннолюбски, но все пак да не забравяме, че пише полупремазан от каторгата старец, както с право би се изразил Стеклов). Тълпата се отдръпна… Съвсем свободно ми беше да вървя на три крачки от тях, без да свалям очи от онази девойка (горкичкият сателит!). И това продължи час или повече“ (изобщо изложенията, например Лондонското от 62 година и Парижкото от 89 година, със странна сила се отразяват върху съдбата му; така Бувар и Пекюше*, когато се захващат да описват живота на Ангулемския херцог, се чудят колко значителна, роля играят в него… мостовете).

      [* _Бувар и Пекюше_ — герои от едноименен роман на Г. Флобер.]

      От всичко това следва, че след пристигането си в Саратов няма как да не се влюби в деветнайсетгодишната дъщеря на доктор Василиев, циганолика госпожица с висящи обици от издължените меки части на ушите, полузакрити с тъмни кичури. Закачливка, капризна, „мишена и хубост на провинциалния бал“ според думите на безименен съвременник, тя с шума на своите светлосини шу* и с напевния си говор омайва и оглупява недодялания девственик. „Погледнете каква чаровна ръчица“ — мълви тя, протягайки ръка към запотените му очила — мургава, гола, с лъскав мъх. Той се маже с розово масло, кръвопролитно се бръсне. А какви сериозни комплименти измисля! „Би трябвало да живеете в Париж“ — изрича той възторжено, узнал отнякъде, че тя е „демократка“; Париж обаче в очите й не е средище на науки, а кралство на кокотки, така че тя се обижда.

      [* Тук: голяма панделка (от фр. chou — зеле). — Б.а.]

      Пред нас е „Дневник на моите отношения с тази, която сега представлява моето щастие“*. Увличащият се Стеклов нарича „ликуващ химн на любовта“ това единствено по рода си произведение — напомнящо по-скоро крайно добросъвестен доклад. Докладчикът изготвя проект за любовно обяснение (изпълнен най-точно през февруари 53 година и незабавно приет) с точки за женитба и против женитба (опасява се например дали вироглавата съпруга не ще почне да носи мъжки дрехи — по подобие на Жорж Санд) и с бюджета на брачния бит, в който е взето предвид абсолютно всичко, и двете стеаринови свещи за зимните вечери, и млякото за десет копейки, и театърът; при това известява годеницата си, че поради своя начин на мислене („не ще ме уплашат нито кал, нито пияни селяци с колове, нито клане“) той рано или късно „непременно ще бъде заловен“, а за по-голяма честност й разправя за жената на Искандер, която, бидейки бременна („извинете, че ви говоря такива подробности“), като получава известие за залавянето на мъжа си във владенията на Сардиния и за изпращането му в Русия, „пада мъртва“. Олга Сократовна, както би допълнил Алданов, не би паднала мъртва.

      [* _„Дневник на моите отношения…“_ — този дневник е започнат от Н. Чернишевски на 19 февруари 1853 г., посветен е на Олга Сократовна Василиева (станала по-късно негова съпруга). „Саратовският дневник на Чернишевски е истински любовен химн, увлекателна поема в проза“, смята Стеклов.]

      „Ако някога — пише той по-нататък — мълвата опетни Вашето име, така че да не се надявате да имате друг мъж… винаги една Ваша дума ще е достатъчна за мен да стана Ваш мъж.“ Рицарска постановка, но базираща се върху далеч не рицарски предпоставки, този присъщ нему обрат ни пренася изведнъж на познатия път от предишните му любовни квазифантазии с подробната им жажда за жертва и състрадание в защитен цвят; което не му пречи да изпита себична досада, щом годеницата му го предупреждава, че не е влюбена в него. Все пак е някак пъстро щастлив. Неговото годеничество носи лека германска отсянка, с Шилерови песни, със счетоводство на милувките: „Разкопчавах отначало две, после три копчета на нейната наметка…“ Непременно иска да постави крачето й (с тъпоноса сива обувчица, избродирана с цветна коприна) върху главата си; сладострастието се храни със символи. Понякога й чете Лермонтов, Колцов; чете стиховете като псалтир.

      Но онова, което заема най-почетно място в дневника и е особено важно за разбиране на много неща в съдбата на Николай Гаврилович, е подробното описание на шеговитите церемонии, с каквито нагъсто са украсени саратовските вечеринки. Не го бива в полката и лошо танцува гросфатер, ала пък душа дава за лудории, защото дори на пингвина не е чужда известна игривост, когато, ухажвайки самката, реди около нея пръстен от камъчета. Както се казва, събира се младежта и пуснала в ход модерния в онова време и в онези среди похват за кокетство, Олга Сократовна храни на трапезата с лъжичка един или друг гост, а Николай Гаврилович притиска салфетка до сърцето си и заплашва да се прободе с вилица. На свой ред тя се преструва на сърдита. Той й иска прошка (цялата работа е разтърсващо несметна), целува „оголените части“ на ръцете й, които тя крие. „Как смеете!“ Пингвинът взема „сериозен, унил вид, защото нали наистина може да се случи да съм казал нещо, от което друга на нейно място би се оскърбила“. На празник палува в Божия храм, разсмива годеницата си — но напусто марксисткият коментатор съзира в това „здравословна кощунственост“. Ама че глупости. Син на свещеник, в църквата Николай се чувства както у дома си (царският син, увенчаващ котарака с короната на баща си, ни най-малко не изразява така съчувствие към народовластието). Въпреки това може да бъде упрекнат в неуважение към кръстоносците, понеже незабелязано с тебешир поставя кръст по гърбовете на всички: знак за поклонниците на Олга Сократовна, страдащи по нея. И след още известна суетня се провежда — нека запомним това — палячовски дуел с тояги.

      А няколко години по-късно, при ареста, е иззет този дневник, написан с равномерен, леко опашат почерк и шифрован по домашен начин чрез съкращения от рода на „слаб, глуп!“ (слабост, глупост), „сбд-во“ (свобода, равенство) или „чк“ (човек, а не друго). Анализират го хора явно неопитни, защото допускат известни грешки, например думата „подозрения“, написана „дзря“, четат като „друзья“*; излиза „имам твърде силни приятели“ вместо „подозренията против мен са много силни“. Чернишевски се хваща за това и започва да твърди, че целият дневник е белетристична измислица, тъй като нали „нямах тогава влиятелни приятели, а в случая явно действува човек, който има силни приятели в правителството“. Няма значение (макар че сам по себе си въпросът е интересен) дали помни дословно истинските си фрази; важното е, че дава на тях, на тези фрази, своеобразно алиби в „Какво да се прави?“, където е напълно разгърнат вътрешният им, чернови ритъм (например в песничката на една от участничките в пикника: „О, дево, аз съм лош другар, живея в дебри, знай. Животът ми е лют пожар, печален — моят край.“). Докато лежи в крепостта със съзнанието, че дневникът му е разчитан, бърза да изпрати до Сената „образци от своята чернова работа“, тоест неща, които пише изключително за да оправдае дневника, превръщайки го със задна дата също в чернова на роман (Страннолюбски направо смята, че тъкмо това го подтиква да пише в крепостта „Какво да се прави?“, впрочем посветено на жена му и започнато в деня на света Олга). Поради това изразява възмущение, че се придава юридическо значение на измислени сцени: „Поставям себе си и другите в различни положения и фантастично развивам… Някакво «аз» говори за възможност от арест, едно от тези «аз» яде бой с тояга пред годеницата си.“ Надява се, припомняйки си това място, че подробното повествование за разни домашни игри може да бъде възприето като „фантазия“ изобщо: нали сериозен човек не би се захванал… (лошото е, че в официалните среди изобщо не го смятат за сериозен човек, а за буфон, и тъкмо в _палячовщината_ на журналните му похвати съзират бесовско проникване на вредоносни идеи). И за да изчерпим темата за саратовските пти-жьо**, хайде да се придвижим още по-далеч, вече в каторгата, където отзвукът им е жив в пиеските, които той пише за другарите си, и особено в романа „Пролог“ (написан в Александровския завод през 66 година); в него има и студент, който несмешно се прави на глупак, и красавица, която храни с лъжичка поклонниците си. Ако към това прибавим, че героят (Волгин), когато говори на жена си за надвисналата над него опасност, се позовава на предбрачното си предупреждение, как да не заключим: ето я късната истина, подложена най-сетне под предишното твърдение на Чернишевски, че дневникът е само чернова на съчинител… защото самата плът на „Пролог“ през целия боклук на безпомощната измислица днес наистина изглежда белетристично продължение на саратовските записки.

      [* Приятели (рус). — Б.пр.]

      [** Игри на дребно (на фр. petit-jeu). — Б.а.]

      Преподавайки словесност в тамошната гимназия, той се показва крайно симпатичен учител: в неписаната класификация, бързо и точно прилагана към преподавателите от страна на учениците, е причислен към типа нервен разсеян добряк, лесно палещ се, лесно разсейван — и веднага попадащ в меките лапи на виртуоза в класа (в случая Фиолетов младши), който в критичен момент, когато гибелта на незнаещите урока изглежда неизбежна, а до звънеца на пазача остава малко, задава спасителния отвличащ въпрос: „Николай Гаврилович, а ние тук по въпроса за Конвента…“ — и Николай Гаврилович веднага се запалва, отива до дъската и като чупи тебешира, чертае плана на залата за заседания на Конвента (както вече знаем, много го бива по плановете), сетне, все по-въодушевен, сочи и местата, заемани от членовете на всяка партия.

      През онези години в провинцията явно се е държал доста, непредпазливо, стряскайки уравновесените хора, богобоязливите младежи с резките си възгледи и с разпуснато държане. Запазил се е поразкрасеният разказ как на погребението на майка си, след като ковчегът е спуснат, запалва цигара и се отдалечава под ръка с Олга Сократовна, с която се венчава след десет дни. Но саратовските гимназисти от горните класове се увличат по него; някои по-късно дори се привързват към него с възторжената страст, с каквато през онази дидактическа епоха хората обграждат своя наставник, всеки миг готов да стане вожд; а що се отнася до „словесността“, честно казано, той успява да научи питомците си да се преборват със запетайките. Много ли от тях отиват на погребението му четирийсет години по-късно? Според едни сведения двамина, според други — нито един. Когато пък погребалното шествие спира пред зданието на саратовската гимназия, за да бъде отслужена лития, директорът праща да кажат на свещеника, че това, общо взето, е нежелателно, ето защо, подкарвана от заплитащ полите октомврийски вятър, процесията отминава.

      Доста по-неуспешно, отколкото в Саратов, е учителствуването му след преселването в Петербург, където няколко месеца през 54 година преподава във Втори кадетски корпус. Кадетите се държат разпуснато на лекциите му. Той пискливо крещи на нехранимайковците, с което само задълбочава бъркотията. Къде ти ще приказваш за монтаняри! Веднъж през междучасието някакъв клас вдига врява, дежурният офицер влиза, крясва и оставя относителен ред, но ето че в друг клас се вдига шум, в който (междучасието е свършило) с чанта под мишница влиза Чернишевски. Обръща се към офицера, спира го с допир до китката и с едва овладяно раздразнение му казва, поглеждайки го над очилата: „А сега вече не ви е мястото тук.“ Офицерът се обижда, учителят не пожелава да се извини и напуска. Така започва темата за „офицерите“.

      Просветителската му работа обаче продължава цял живот. Дейността му в списанието от 53-та до 62 година е изцяло просмукана от стремежа да храни хилавия руски читател със здравословна домашна кухня от най-разнообразни сведеният порциите са огромни, хлябът е на корем, в неделя се дават орехи; защото, подчертавайки значението на месните ястия на политиката и философията, Николай Гаврилович никога не забравя и за десерта. От рецензията му за „Стайна магия“ от Амарантов става ясно, че вкъщи е проверил тази увеселителна физика и един от най-хубавите фокуси, а именно „пренасянето на вода с решето“, е допълнил със своя поправка: както всички популяризатори, изпитва слабост към такива кунстщюки; да не забравяме при това, че е изминала само година от деня, когато по настояване на баща си окончателно зарязва мисълта за вечния двигател.

      Обича да чете календари, отбелязвайки за общо сведение на абонатите на „Современник“ (1855): една гвинея — 6 р. 47 и пол. коп.; северноамерикански долар — 1 р. 31 сребърни коп.; или съобщава, че „между Одеса и Очаков за сметка на волни пожертвувания са построени телеграфни кули“. Истински енциклопедист, своеобразен Волтер, макар и с ударение на първата сричка, той щедро изписва безброй страници (винаги готов да обхване като навит килим и да разгърне пред читателя _цялата_ история на засегнатия въпрос), превежда цяла библиотека, използва всички жанрове, включително и стихотворенията, до края на живота си мечтае да изготви „критичен речник на идеи и факти“ (което напомня за Флоберовата карикатура, онзи „dictionnaire des idées reçues“*, ироничния епиграф към който — „мнозинството винаги е право“ — Чернишевски би поставил най-сериозно). Тъкмо за това пише на жена си от крепостта, страстно, горестно, ожесточено разказвайки за титаничните трудове, които тепърва ще извърши**. По-нататък през всичките двайсет години на сибирска самота се лекува с тази мечта; но когато година преди смъртта си се запознава с речника на Брокхаус, я съзира въплътена в него. Тогава се запалва да преведе Брокхаус (инак „ще натикат в него всякаква измет, например второразредните германски художници“), смятайки този труд за венец на целия си живот; оказва се, че и това вече се извършва.

      [* Лексикон от азбучни истини (фр.). — Б.р.]

      [** _… разказвайки за титаничните трудове, които тепърва ще извърши_ — в писмото си от 5 октомври 1862 г. Чернишевски изброява бъдещите си трудове, които „са обмислени окончателно“: „… многотомна «История на материалния и на умствения живот на човечеството», след това ще дойде «Критически речник на идеи и факти», базиращ се върху тази история… Това също ще представлява многотомен труд. Накрая въз основа на тези две работи ще изготвя «Енциклопедия на познанието и на живота»“. (Чернышевский, т. XIV)]

      Още в началото на журналистическото си поприще пише за Лесинг, който се е родил точно сто години преди него и приликата с когото осъзнава: „За такива натури съществува служене, по-мило от служенето на любимата наука — службата в името на развитието на своя народ.“ Също като Лесинг по навик започва от отделния случай развитието на общите мисли. Понеже помни, че съпругата на Лесинг е умряла при раждане, страхува се за Олга Сократовна, за чиято първа бременност пише на латински до баща си, също както Лесинг сто години по-рано пише на латински на своя баща.

      Да насочим светлината насам: на 1 декември 53 година Николай Гаврилович съобщава, че според знаещите жени съпругата му е заченала. Раждането. Тежко. Момче. „Милушинко мой“ — гугука над първородния си син Олга Сократовна, обаче твърде бързо разлюбва малкия Саша. Лекарите предупреждават, че второ раждане ще я убие. Все пак тя забременява отново — „някак от нашите грехове, пряко волята ми“, пише той на Некрасов, оплаквайки се и тъгувайки…

      Не, има нещо друго, по-силно от, страха за жена му, което го мъчи. Според някои сведения през петдесетте години Чернишевски мисли за самоубийство; уж дори пие — какво потресаващо видение: пиян Чернишевски! Защо да крием — бракът се оказва нещастен, трикратно нещастен, и дори по-късно, когато успява с помощта на спомена „да замрази миналото си до състоянието на статично щастие“ (Страннолюбски), въпреки всичко още му влияе онази фатална, смъртна мъка, състояща се от жал, ревност и наранено самолюбие, която познава съпруг от съвсем друг род, разчистил си сметките с нея по съвсем друг начин: Пушкин.

      И жена му, и невръстният Виктор оживяват; а през декември 58 година тя отново за малко не умира, раждайки третия син, Миша. Удивително време — героично, заешко, в кринолин — символът на многодетството.

      „Те, виждам, са умни, образовани, добри — а аз съм глупачка, необразована, проклета“ — малко истерично говори Олга Сократовна за жените роднини на мъжа си, Пипини, които въпреки цялата си доброта не пощадяват „тази истеричка, тази шантава женичка с непоносим характер“. Как само хвърля чинии!* Кой биограф ще може да слепи късчетата? Ами тази страст да разменя местата… Тези чудати болежки… На стари години тя обича да си спомня** как в Павловск през прашна слънчева вечер с лек файтон, запретнат с бегач, изпреварва вел. кн. Константин, като отмята внезапно синята си воалетка и парва княза с огнен поглед, или как изменя на мъжа си с полския емигрант Савицки, човек, прославил се с дължината на мустаците си: „А пиленцето ми знаеше… Ние е Иван Фьодорович сме в алкова, пък той си пише до прозореца.“ Тъкмо за пиленцето ни е много жал — и сигурно твърде мъчителни за него са били младите мъже, заобикалящи жена му и намиращи се в различни стадии, от „а“ до „я“, на любовна близост с нея. Вечерите у Чернишевски са особено оживени от присъствието на тумба студенти кавказци. Николай Гаврилович почти никога не излиза при тях. Веднъж в навечерието на Нова година грузинците начело с гръмовно смеещия се Гогоберидзе нахлуват в кабинета му, измъкват го, Олга Сократовна го намята с мантиля и го кара да танцува.

      [* _Как само хвърля чинии!_ — Ал. Пипин се оплаква от раздразнителността на Олга Сократовна в писмо до Чернишевски от декември 1874 г.: „В период на подобно раздразнение най-слабото противоречие, дори само предполагаемо, а понякога и съвсем неуловима причина довежда до неудоволствие, че и до свада“ („Н. Чернышевский в Сибири. Переписка с родными“, вып.1).]

      [** _На стари години тя обича да си спомня… как изменя на мъжа си…_ — Дъщерята на Александър Пипин, В. Пипина, разказва за флиртовете на Олга Сократовна в книгата си „Любовь в жизни Н. Г. Чернышевского“, 1923 (сведения има и у Стеклов, т. II).]

      Да, жалко за него, но все пак… Добре де, защо не я шибне веднъж с колана, защо не я прати по дяволите; или поне да я изтипоса с всичките грехове: врява, търчане, с безбройните измени в някой от тези романи, с чието писане запълва затворническото си време. Но не би! В „Пролог“ (и отчасти в „Какво да се прави?“) ни умилява напънът на автора да реабилитира жена си. Няма любовници, има само благоговейни поклонници; няма я и онази евтина закачливост, която кара „мъжленцата“ (както тя, уви, се изразява) да я вземат за още по-достъпна, отколкото е в действителност, а има само жизнерадостно остроумна красавица. Лекомислието е превърнато в свободомислие, а уважението към боеца съпруг (което тя наистина изпитва към него, ала мърцина) притежава власт над всички нейни останали чувства. В „Пролог“ студентът Миронов, за да се пошегува с приятеля си, казва, че Волгина е вдовица. Това тъй силно я разстройва, че злочестата жена заплаква — също както в „Какво да се прави?“ тя, все същата „тя“, страда сред примитивните вятърничави мъже по арестувания съпруг. От печатницата Волгин се отбива в операта и внимателно започва да оглежда с бинокъла първо едната страна на залата, после другата: ето че спира — и сълзи на нежност потичат изпод стъклата. Дошъл е да провери дали наистина жена му, която седи в ложата, е най-милата и най-пременената от всички — също както авторът на младини сравнява Лободовска с „женските главици“.

      И тук отново се оказваме сред гласовете на неговата естетика — защото мотивите от живота на Чернишевски вече са ми послушни, опитомих темите, те свикнаха с перото ми; с усмивка ги оставям да се отдалечат: развивайки се, те само описват кръг като бумеранг или сокол и ето ги отново в моята ръка; дори и някоя да отлети надалеч, отвъд хоризонта на моята страница, не се безпокоя: ще долети обратно, както се върна ей тази.

      И така: на 10 май 55 година Чернишевски защитава в университета вече познатата ни дисертация, „Отношения на изкуството към действителността“, написана за три августовски нощи, през 53 година, тоест тъкмо по времето, когато „неясни лирични чувства, подсказали му на младини възгледа за изкуството като за отпечатък от хубавица, напълно узряват, дават пухкав плод в естествен унисон с апотеоза на съпружеската страст“ (Страннолюбски). На този публичен диспут за пръв път е провъзгласена „умствената насока на 60-те години“, както сетне си спомня старият Шелгунов, отбелязал с обезкуражаваща простота, че Плетньов не е развълнуван от речта на младия учен, но е доловил таланта… За сметка на това слушателите са във възторг. Стичат се толкова много хора, че застават и по прозорците. „Струпаха се като мухи на мърша“ — проронва Тургенев, който сигурно се чувствува засегнат като „поклонник на прекрасното“, макар че и той си позволява да угажда на мухите.

      Както често се случва с порочните идеи, неотърсили се от плътта или обраснали с нея, в естетическите възгледи на „младия учен“ могат да се доловят неговият физически стил, самият звук на тънкия му поучителен глас. „Прекрасното — това е животът. Милото за нас е прекрасно; животът ни е мил в своите добри проявления… Затуй говорете за живота и само за живота (така продължава този звук, толкова драговолно възприет от акустиката на века), а ако човеците не живеят човешки — е, тогава ги учете да живеят, живописвайте им портрети от живота на примерните хора и на уредените общества.“ Така изкуството представлява замяна или присъда, но по никакъв начин не е равно на живота, също както „гравюрата в художествено отношение е доста по-слаба от картината“, от която е направена (особено чаровна мисъл). „Впрочем — ясно изрича дисертантът — поезията може да застане по-високо от действителността единствено ако украсява събитията с добавянето на ефектни аксесоари и чрез съгласуването в характера на описваните лица със събитията, в които те участват.“

      По този начин, като се борят против чистото изкуство, шестдесетниците, а подир тях и свестните руснаци чак до деветдесетте години се борят от незнание против собствената си измамна представа за него, защото също както двайсет години по-късно Гаршин вижда у Семирадски* (!) „чист художник“ — или както аскетът сънува пир, от който на някой чревоугодник би му призляло, — така и Чернишевски, понеже е лишен дори от най-малкото разбиране за истинската същност на изкуството, вижда неговия връх в условното, зализано изкуство (тоест в антиизкуството) и тъкмо против него се бори — пронизвайки пустотата. При това не бива да забравяме, че и другият лагер, лагерът на „художниците“ — Дружинин с неговия педантизъм и с лошия тон на своята небесност, Тургенев с неговите прекалено стройни видения и злоупотреба с Италия, често предоставя на врага именно тази заговезненска халва, която лесно може да бъде охулена.

      [* _Хенрих Семирадски_ (1843–1902) — руски художник от академичната школа.]

      Николай Гаврилович екзекутира „чистата поезия“, където и да я изнамери — в най-неочаквани затънтени места. Когато на страниците на „Отечественные записки“ (54 година) критикува някакъв справочен речник, посочва списък от статии, които според него са прекалено раздути: Лабиринт, Лавър, Ланкло, и списък от статии, прекалено кратки: Лаборатория, Лафайет, Лен, Лесинг. Красноречива претенция! Епиграф към целия му мисловен живот! От олеографските вълни на „поезията“ се ражда (както вече видяхме) едрогърдеста „хубост“; „фантастичното“ взема страховит икономически вид. „Илюминации… Бонбони, сипещи се върху улиците от аеростати — изброява той (става дума за празненствата и подаръците по случай кръщенето на сина на Луи — Наполеон), — гигантски бонбониерки, спускащи се с парашути…“ А какви неща имат богатите: „кревати от розово дърво… шкафове с пружини и с подвижни огледала… копринени тапети!… А там е бедният труженик…“ Връзката е намерена, антитезата е извлечена; с голяма разобличителна сила и с изобилни предмети от мебелировката Николай Гаврилович разкрива цялата им безнравственост. „Чудно ли е, че при хубавка външност шивачката, отслабила полека-лека нравствените си правила… Чудно ли е, че заменила душевния си, сто пъти пран търбух срещу алансонски дантели и безсънните нощи пред мъждукаща угарка от свещ и труда срещу безсънните нощи в оперен маскарад или срещу извънградска оргия, тя… политайки“ и т.н. (и като поразмисля, разгромява поета Никитин, но всъщност не защото пише слаби стихотворения, а задето той, жител на Воронеж, няма абсолютно никакво право да пише за мрамори и корабни платна).

      Германският педагог Кампе, поставил ръчици върху корема, обяснява: „Да се изпреде пфунт вълна е по-полезно, отколкото да се напише том стихотворения.“ Ето че и ние със същата улегнала сериозност корим поета, здравия човек, който е било по-добре нищо да не върши, вместо да се занимава с изрязване на празни неща „от много мила цветна хартия“. Разбери, изкуснико, разбери, арабеснико, че „силата на изкуството е сила на общите места“ и нищо повече. За критиката „е най-интересно какъв възглед се е изразил в произведението на писателя“. Волински и Страннолюбски, и двамата отбелязват известно странно несъответствие (едно от онези смъртоносни вътрешни противоречия, които се разкриват из целия път на нашия герой): дуализмът в естетиката на _мониста_ Чернишевски — форма и съдържание с примат на съдържанието, при което тъкмо формата играе ролята на душата, а съдържанието — ролята на тялото; бъркотията се задълбочава от факта, че тази „душа“ се състои от механични частици, понеже Чернишевски смята: ценността на произведението не е качествено, а количествено понятие и „ако някой би пожелал в жалък, забравен роман внимателно да улови всичките проблясъци на наблюдателност, би събрал доста редове — по достойнствата си те никак няма да се отличават от редовете, от които се състоят страниците на произведения, извикващи възхищение у нас“. Нещо повече: „Достатъчно е да погледнем дребните произведения на парижката промишленост, изящния бронз, порцелана, дървените изделия, за да разберем колко е невъзможно сега да прокараме граница между художественото и нехудожественото произведение“ (тъкмо този изящен бронз обяснява много неща).

      Както думите, и вещите имат своите падежи. Чернишевски вижда всичко в именителен падеж. Всъщност всеки истински нов повей е ход с коня, промяна на сенки, отместване, при което огледалото има ново положение. Сериозният, улегнал, уважаващ просветата, изкуствата, занаятите човек, натрупал много ценности в областта на мисленето — може би проявил съвсем напредничава избирателност по време на натрупването им, но сега изобщо нежелаещ те изведнъж да бъдат преразглеждани, — такъв човек се ядосва от ирационалната новост повече, отколкото от мрака на вехтото невежество. Така розовият плащ на тореадорката от картината на Моне повече дразни буржоазния бик, отколкото ако е бил червен. Така Чернишевски, който също като повечето революционери е съвършен еснаф в творческите и в научните си вкусове, изпада в бяс от „повдигането на ботушите на квадрат“, от „извличането на кубични корени от кончовите“. „Цял Казан познаваше Лобачевски — пише той от Сибир на синовете си, — цял Казан единодушно казваше, че е абсолютен глупак… Какво е това «кривота на лъча» или «криво пространство»? Какво значи «геометрия без аксиомата за успоредните линии»? Може ли да се пише на руски без глаголи? Може — на шега. Шумол, говор плах, славееви трели. Авторът им е някой си Фет*, навремето известен поет. Идиот, каквито рядко се срещат. Най-сериозно пише тези неща, смеят му се до прималяване“ (не понася Фет, както и Толстой; през 56 година, когато се умилква на Тургенев — заради „Современник“, — му пише, че „никакви «Младости», нито дори стихотворения на Фет… не са в състояние до такава степен да опошлят читателите, че те да не могат…“ — следва груб комплимент).

      [* _… изпада в бяс от „повдигането на ботушите на квадрат“… Цял Казан познаваше Лобачевски… някой си Фет_ — цитати от писмото на Чернишевски от 8 март 1878 г., в което той анализира и критикува статията на германския математик Херман Хелмхолц „За произхода и значението на геометричните аксиоми“, базираща се върху теорията на Лобачевски. Чернишевски от позициите на евклидовата геометрия критикува съвременната. Характеристиката му на Фет в пълния си обем е следната: „Идиот, каквито са малко на света. Но с поетически талант“ (Чернишевски, т. XV)]

      Когато веднъж през 55 година, развихрил се да пише за Пушкин, иска да даде пример за „безсмислено съчетание от думи“, мимоходом посочва веднага измислен от него „син звук“ — за свое злощастие пророкувайки настъпилия след половин век „звънко син час“ на Блок. „Научният анализ показва празнотата на такива съчетания“ — пише той, без да подозира за физиологическия факт на „оцветения слух“. „Не е ли все едно — пита той (радостно съгласяващия се с него бахмучански или новомиргородски читател) — дали е синьопера щука или щука със синя перка (разбира се, второто, бихме извикали ние — така изпъква по-добре, в профил!), защото истинският мислител няма кога да се занимава с това особено когато прекарва на народния площад повече време, отколкото в своята работна стая.“ Друго нещо е „общият план“. Любовта към общото (към енциклопедията), презрителната омраза към особеното (към монографията) го карат да упреква Дарвин в липса на разумност, Уолъс в нелепост („всички тези научни специалности от изучаването на крилцата на пеперудите до изучаването на наречията на кафърския език“). Самият Чернишевски в този смисъл притежава някакъв опасен размах, някакво юначно и самоуверено „всичко ще хване дикиш“, хвърлящо съмнителна сянка върху качествата тъкмо на специализираните му трудове. Той обаче разбира „общия интерес“ по свой начин: тръгва от мисълта, че читателят се интересува най-вече от „производителността“. Когато анализира през 55 година някакво списание, хвали в него статиите „Термометричното състояние на земята“ и „Руските каменовъглени басейни“, решително бракувайки като прекалено специална единствената, която ти се иска да прочетеш: „Географското разпространение на камилата“.

      Изключително показателен за всичко това е опитът на Чернишевски да докаже („Современник“, 56 година), че тристъпният размер на стиха е по-присъщ на нашия език от двустъпния. Първият (освен в случая, когато от него се създава благородният, „свещеният“ и затова омразен хекзаметър) изглежда за Чернишевски по-естествен, „по-здрав“ от двустъпния, както за лошия ездач галопът изглежда „по-лесен“ от препускането в тръс. Същината впрочем е другаде, тъкмо в общото правило, под което той подвежда всичко и всички. Объркан от ритмичната еманципация на широко ромонещия стих на Некрасов и от елементарния анапест на Колцов („селяндур“), Чернишевски надушва в тристъпния размер нещо демократично, мило за сърцето му, „свободно“, но и дидактично, за разлика от аристократизма и антологичността на ямба: той смята, че трябва да убеждаваме именно в анапест. Ала и това не е достатъчно: в Некрасовия тристъпник особено често думите, попаднали в празния ход на стъпката, губят индивидуалност, за сметка на това се засилва сборният им ритъм: отделното се принася в жертва на цялото. В едно кратко стихотворение например („Ще се пръсне сърцето от мъка…“) ето колко много са неударените думи: „лошо“, „слуша“, „чувство“, „в стадо“, „птици“, „грохот“ — при това все важни думи, а не простолюдие от предлози или съюзи, безмълвно понякога дори в двустъпника. Всичко казано, естествено, никъде не е изразено от самия Чернишевски, но забавното е, че в своите стихове, произвеждани от него в сибирските нощи, при онзи страшен тристъпник, който в самата си заплесканост излъхва безумие, Чернишевски, сякаш пародирайки и довеждайки до абсурд похвата на Некрасов, бие рекорда по неударяемост: „В хълмистата страна, страна на рози, на равнините полунощна дъщеря“ (стихове до жена му, 75 година). Повтаряме: цялото влечение към стиха, създаден по образ и подобие на определени социално-икономически богове, у Чернишевски е несъзнателно, но само когато си изясним това влечение, можем да разберем истинската движеща причина на странната му теория. И още нещо — той не разбира същинската цигулкова същност на анапеста; не разбира и ямба, най-гъвкавия от всички размери тъкмо поради превръщането на ударенията в отдалечения, в тези ритмични отдалечавания от мерността, които по семинарски спомен изглеждат беззаконни; не разбира накрая и ритъма на руската проза; естествено защото самият метод, който прилага, веднага му отмъщава; в посочените от него откъси от проза той разделя броя на сричките на броя на ударенията и получава тройка, а не двойка, която уж щял да получи, ако двустъпният размер повече подхождал на руския език; не взема предвид обаче най-важното: пеоните! Защото именно в посочените откъси цели късове от фрази звучат като бял стих, като бяла птица сред размерите, тоест точно като ямб!

      Опасявам се, че обущарят, надникнал в ателието на Апелес, е бил калпав обущар.

      Толкова ли всичко е наред от математическа гледна точка в онези негови специализирани икономически трудове, чийто анализ изисква от изследователя почти свръхестествена любознателност? Толкова ли са дълбоки коментарите му към Мил (в които се стреми да преработи някои теории „в съответствие с нуждите на новия простонароден елемент в мисленето и в живота“)? Всички ли ботуши са ушити по мярка? Или единствено старческото кокетство го кара да си припомня грешките в логаритмичните изчисления за въздействието на земеделските усъвършенствания върху зърнената реколта? Тъжно, тъжно е всичко това. Изобщо ни се струва, че материалистите от негов тип изпадат във фатална грешка: пренебрегвайки качествата на самия предмет, те все прилагат своя тясно веществен метод само спрямо отношенията между предметите, а не към самия предмет, тоест всъщност са най-наивни метафизици тъкмо когато най-силно искат да са стъпили на земята.

      Някога на младини има една злощастна сутрин: при него се отбива познат амбулантен антиквар с книги, старият едронос Василий Трофимович, прегърбен като Баба Яга под товара на огромния си платнен чувал, пълен със забранени и с полузабранени книги. Без да знае чужди езици, с мъка свързва латинските букви и дивашки, селяшки тлъсто произнася заглавията, но по нюх усеща степента на бунтовност на един или друг германец. През онази сутрин продава на Николай Гаврилович (двамата приклякат край камарите книги) още неразрязан Фойербах.

      През онези години предпочитат Андрей Иванович Фойербах пред Егор Фьодорович Хегел. Homo feuerbachi представлява мислещ мускул. Андрей Иванович смята, че човекът се различава от маймуната само по гледната си точка; той обаче едва ли е изучавал маймуните. Половин век по-късно Ленин подир него опровергава теорията, че „земята представлява съчетание от човешки усещания“ чрез това, че „земята е съществувала преди човека“, а към търговската обява: „Ние сега превръщаме Кантовата непознаваема вещ в себе си във вещ за себе си чрез органичната химия“ — сериозно допълва, че „щом в каменните въглища ализаринът е съществувал без наше знание, съществуват вещи независимо от нашето познание“. Точно по същия начин Чернишевски обяснява: „Ние виждаме дърво; друг човек гледа същия предмет. В очите му виждаме, че дървото се изобразява съвсем същото. Следователно всички виждаме предметите, както те действително съществуват.“ Във всичките тези безумни глупости има и своя отделна смешна лимба: постоянното при „материалистите“ апелиране към дървото е особено забавно с това, че те всички слабо познават природата, по-точно дърветата. Този осезаем предмет, който „въздействува много по-силно от отвлеченото понятие за него“ („Антропологичен принцип във философията“), е просто непознат за тях. Ето каква страшна отвлеченост излиза в крайна сметка от „материализма“! Чернишевски не различава плуг от рало; бърка бира с мадейра; не може да назове нито едно горско цвете освен дивата роза; характерно е обаче, че веднага компенсира с „обща мисъл“ това непознаване на ботаниката, добавяйки с убедеността на невежа*, че „те (цветята в сибирската тайга) са същите, каквито цъфтят из цяла Русия“. Има някакво скрито възмездие в това, че той, който гради философията си върху познанието за света, непознат за самия него, сега се е озовал гол и самотен сред дебрите на недокоснатата, своеобразно разкошна, докрай още неописана природа на Североизточен Сибир: стихийно, митологично наказание, невлизащо в сметките на човешките му съдии.

      [* _… добавяйки с убедеността на невежа, че „те (цветята в сибирската тайга) са същите, каквито цъфтят из цяла Русия“_ — в писмата на Чернишевски няма такава фраза, но той от Сибир постоянно се оплаква, че местната флора била бедна, и с носталгична радост отбелязва „този вид цветя, които навсякъде (значи и в Русия) — и тук — първи се явяват да поздравят завръщането на пролетта“ (Чернышевский, т. XV).]

      Съвсем доскоро обясняваха миризмата на Гоголевия Петрушка с това, че всичко съществуващо е разумно. Отмина обаче времето на задушевното руско хегелианство. Властителите на мислите не можаха да разберат животворната истина на Хегел: истината, която не е застояла като плитка вода, а струи като кръв в самия процес на познанието. Наивникът Фойербах повече е по вкуса на Чернишевски. Винаги обаче съществува опасността, че ще изпадне една буква от космическото или умозрителното; Чернишевски не избягва тази опасност, когато в статията си „Общинно владение“ започва да оперира със съблазнителната Хегелова триада, давайки примери като: газообразността на света е теза, а мекотата на мозъка — синтез, или още по-глупаво: сопа, превръщаща се в пръчка. „В триадата — казва Страннолюбски — се крие неясният образ на окръжността, управляваща цялото мислимо битие, което е затворено безизходно в нея. Това е виенското колело на истината, защото истината винаги е кръгла; следователно в развитието на формите на живот е възможна известна извинителна кривост; гърбица на истината; но толкоз.“

      От Фойербах „философията“ на Чернишевски се издига до енциклопедистите. От друга страна, приложното хегелианство, олевявайки постепенно, минава през същия Фойербах към Маркс, който в своето „Светото семейство“ се изразява така:

      … много ум

      не трябва, за да видиш връзка

      между учението на материализма

      за естествената склонност към добро,

      за равенство на човешките способности,

      способности, обикновено наричани умствени,

      за влиянието върху човека

      на условията външни, за опита

      всемогъщ, за властта на навика,

      на възпитанието, за значението

      възвишено на цялата промишленост,

      за нравственото право на наслада —

      и комунизма.

      Превеждам в стихове, за да не бъде толкова скучно. Стеклов смята, че при цялата си гениалност Чернишевски не е могъл да бъде равен на Маркс, спрямо когото бил в положението на барнаулския занаятчия Ползунов спрямо Уот. Самият Маркс („този дребен еснаф до мозъка на костите“ според мнението на Бакунин, който не понася немците) на два пъти се позовава на „бележитите трудове на Чернишевски“, но оставя не една презрителна бележка по полетата на основния икономически труд на „дес гросен русишен гелертен“*. (Той поначало не симпатизира особено на руснаците.) Чернишевски му се отплаща със същото. Още през седемдесетте години се отнася небрежно, недоброжелателно към всичко „ново“. По-точно икономиката му е дошла до гуша, престанала е да бъде оръжие за борба и по този начин в съзнанието му е добила вид на празно забавление, на „чиста наука“. Съвсем погрешно Ляцки — с присъщата на мнозина страст към навигационни аналогии — сравнява заточеника Чернишевски с човек, „който гледа от пустинен бряг** минаващия покрай него гигантски кораб (кораба на Маркс), запътил се да открива нови земи“; особено несполучлив израз, като се има предвид, че самият Чернишевски, сякаш предусетил аналогията и опровергавайки я предварително, казва за „Капитал“ (изпратен му през 1872 година): „Прегледах го, но не го четох, а откъсвах листче след листче, правех от тях к о р а б ч е т а (разредката е моя) и ги пусках по Вилюй.“

      [* „На големия руски учен“ (нем.). — Б.а.]

      [** _… Ляцки… сравнява заточеника Чернишевски с човек, „който гледа от пустинен бряг…“_ — Евгений Ляцки (1886–1942) — руски критик, историк на литературата, емигрант след революцията. Цитатът е от предговора му към „Н. Г Чернышевский в Сибири. Переписка с родными“.]

      Ленин смята, че Чернишевски е „единственият действително руски писател, който от петдесетте години чак до 1888-а (спестява му една) успява да остане на равнището на цялостния философски материализъм“. Веднъж Крупска, обръщайки се при силен вятър към Луначарски, му заявява с мека тъга: „Едва ли Владимир Илич е обичал толкова някого… Според мен между него и Чернишевски имаше много общо.“ „Да, безспорно имаше общо — допълва Луначарски, в началото май отнесъл се скептично към тази забележка. — Има общо и в ясността на стила, и в подвижността на словото… в широтата и дълбочината на съжденията, в революционния плам… В това съединяване на огромно съдържание с висша скромност, и най-сетне, в моралния облик на тези двама души.“ Стеклов нарича статията на Чернишевски „Антропологичен принцип във философията“ „първи философски манифест на руския комунизъм“; показателно е, че този пръв манифест представлява школски преразказ, детинско съждение за най-мъчните морални въпроси. „Европейската теория за утилитаризма — казва Страннолюбски, като леко перифразира Волински — у Чернишевски се появява в опростен, сбъркан, карикатурен вид. Съдейки пренебрежително и разпуснато за Шопенхауер, под чийто критичен нокът философията му не би устискала дори секунда, той от всички предишни мислители по странна асоциация на идеите и по погрешни спомени признава само Спиноза и Аристотел, когото смята, че продължава.“

      Чернишевски скалъпва несигурни силогизми; щом се отдръпне, силогизмът вече е рухнал, стърчат гвоздеи. Отстранил метафизичния дуализъм, той попада в клопката на гносеологичния дуализъм, а като взема безгрижно материята за първопричина, се заплита в понятия, предполагащи нещо, създало представата ни за външния свят като цяло. За професионалния философ Юркевич е лесно да го разгроми. Юркевич все пита как така пространственото движение на нерва се превръща в непространствено усещане. Вместо отговор на обширната статия на клетия философ Чернишевски препечатва в „Современник“ само една трета от нея (тоест колкото позволява законът), прекъсвайки я насред думата без всякакви коментари. Пет пари не дава за мнението на специалистите, не вижда нищо лошо в непознаването на подробностите от анализирания обект: за него подробностите са всичко на всичко аристократичен елемент в държавата на нашите общи понятия.

      „Главата му мисли върху общочовешки въпроси… докато ръката върши черна работа“ — пише той за своя „съзнателен работник“ (и, кой знае защо, тук си припомняме гравюрите в старинните анатомични атласи, където младеж с приятно лице, подпрял се леко в непринудена поза на колона, показва всичките си вътрешности на образования свят). Но държавният строй, който трябва да се яви като синтез в силогизма с главна теза комуната, прилича не толкова на Съветска Русия, колкото на страната на утопистите. Светът на Фурие, хармонията на дванайсетте страсти, блаженството на общото съществуване, работниците с венци от рози — всичко това няма как да не допадне на вкуса на Чернишевски, който винаги дири „връзка“. Да помечтаем за фалангата, живееща в дворец: 1800 души — и всичките весели! Музика, знамена, бухнали баници. Светът се управлява от математиката, и то разумно; съответствието, установено от Фурие между нашите влечения и Нютоновото притегляне, е особено пленително и за цял живот определя отношението на Чернишевски към Нютон — с чиято ябълка ни е приятно да сравним ябълката на Фурие, струваща на търговския пътник цели четиринайсет су в парижкия ресторант, което кара Фурие да размишлява върху основното безредие на индустриалния механизъм, също както Маркс стига до мисълта за необходимостта от запознаване с икономическите проблеми покрай въпроса за джуджетата винопроизводители („дребните селяни“) в долината на Мозел: грациозно зараждане на грандиозни идеи.

      За да защити общинното земевладение от гледна точка за по-лесно създаване на асоциации в Русия, Чернишевски е готов да се съгласи с освобождаването на селяните без земя, чието притежаване в края на краищата би довело до нови тегоби. Искри летят изпод нашето перо на този ред. Освобождаване на селяните! Епоха на велики реформи! В порив на ярко предчувствие неслучайно младият Чернишевски записва в дневника си през 48 година (годината, наречена от някого „отдушник на века“): „Ами какво ще стане, ако наистина живеем във времената на Цицерон и Цезар, когато seculorum novus nascitur ordo*, и се появяват Нов Месия и нова религия, и нов свят?…“

      [* С вековете се ражда нов ред (лат.). — Б.а.]

      Позволено е да се пуши на улицата. Брадите може да не се бръснат. При всеки музикален случай праскат увертюрата от „Вилхелм Тел“. Ширят се слухове, че столицата се пренася в Москва; че старият стил на календара се заменя с новия. Сред това шумолене Русия дейно готви материал за простичката, но сочна сатира на Салтиков. „Какъв е този нов дух, който бил полъхнал, бих искал да зная — казва генерал Зубатов, — само дето лакеите взеха да нагрубяват, инак всичко си е както преди.“ Помешчиците и особено помешчичките сънуват страшни сънища, липсващи в съновниците. Появява се и нова ерес: нихилизмът. „Безобразно и безнравствено учение, отхвърлящо всичко, което не може да се опипа“ — потръпващ, обяснява Дал тази странна дума (в която „нищо“ сякаш съответствува на „материя“). Лица с духовно звание имат видение: по проспект Невски крачи грамаден Чернишевски с широкопола шапка и сопа в ръката.

      А първият рескрипт до виленския губернатор Назимов! А подписът на царя, красив, як, с две пълнокръвно мощни драсвания горе и долу, по-късно откъснати от бомбата! А възторгът на самия Николай Гаврилович: „Благословията, обещана на миротворците и на кротките, увенчава Александър Втори с щастие, с каквото не е бил увенчаван още никой от владетелите на Европа…“

      Но скоро след образуването на губернските комитети неговият плам вече загасва: възмущава го дворянският егоизъм на повечето от тях. Окончателното разочарование настъпва през втората половина на 58 година. Цената е твърде висока! Земята за парцелиране не достига! Тонът на „Современник“ става остър, откровен: думичките „гнусно“, „гнусотия“ започват приятно да разнообразяват страниците на това доста скучно списание.

      Животът на ръководителя му е беден откъм събития. Публиката дълго не познава лицето му. Той не се мярка никъде. Вече знаменит, сякаш остава зад кулисите на дейната си бъбрива мисъл.

      Винаги по халат според тогавашния обичай (накапан дори отзад със стеарин), седи по цял ден в малкия си кабинет със сини тапети, здравословни за очите, с прозорец към двора (изглед към камарите дърва, покрити със сняг), пред голямо писалище, отрупано с книги, с коректури, с изрезки. Работи толкова трескаво, толкова много пуши, толкова малко спи, че прави доста страшно впечатление: кльощав, нервен, погледът му едновременно не вижда и пронизва, отривист, разсеян говор, ръцете му треперят (за сметка на това никога не страда от главоболие и наивно се гордее като с белег за здрав разум). Способността му да работи е чудовищна, както впрочем у повечето руски критици от миналия век. На секретаря си Студентски*, някогашен саратовски семинарист, диктува превод на историята от Шлосер, а през паузите, докато младежът записва фразата, самият той пише статия за „Современник“ или чете нещо, като прави бележки в полето. Посетителите му пречат. Понеже не умее да се отървава от досадния гост, за свой яд все повече затъва в разговор. Подпрял се на камината и чоплейки нещо с пръсти, говори със звънък, писклив глас, а ако мисли за друго, разтяга нещо еднообразно с преживяне, с изобилни: е, да. Има особено тих смях (който хвърля в пот Лев Толстой), но когато се смее с пълно гърло, той се превива и оглушително реве (щом дочуе отдалеч тези рулади, Тургенев бяга презглава).

      [* _На секретаря си Студентски… диктува превод на историята от Шлосер_ — Чернишевски пише скептично за Алексей Студентски, негов далечен роднина, в писмо до баща си от 4 октомври 1860 г.: „Той започна да ми помага в работата… Смятам да се занимавам с диктуване само няколко месеца, а сетне да го уволня“ (Чернишевски, т. XIV). Чернишевски сменя неколцина такива „секретари“. Споменатият Фридрих Кристоф Шлосер (1776–1861) е известен навремето германски историк; неговите „История на света“ и „История на XVIII век“ са преведени по инициатива и с участието на Чернишевски.]

      Такива средства за познание като диалектическия материализъм необичайно напомнят недобросъвестните реклами за патентовани церове, лекуващи отведнъж всички болести. И все пак се случва някое такова средство да помогне срещу хрема. Има, има класова миризмица в отношението на руските писатели от неговото време към Чернишевски. Тургенев, Григорович, Толстой го наричат „дървеницовонящ господин“* и в своя среда му се подиграват как ли не. Веднъж в Спаское първите двама заедно с Боткин и Дружинин написват и разиграват домашен фарс. В сцената, където пламват завивките, се втурва Тургенев с вик… с общи задружни усилия го убеждават да произнесе приписвани на него думи, които на младини уж се бил изпуснал да изрече по време на корабен пожар: „Спасете ме, спасете ме, едничък съм на мама.“ От този фарс доста бездарният Григорович по-късно създава своето (доста плоско) „Училище по гостоприемство“, като награждава едно от лицата, жлъчния литератор Чернушин, с черти на Николай Гаврилович: къртичи очи, гледащи някак настрани, тесни устни, сплескано, смачкано лице, рижава коса, бухнала отляво, и евфемичен запас от грят ром. Интересното е, че прословутото изпискване („Спасете ме“ и т.н.) е предоставено тъкмо на Чернушин, чрез което се поощрява мисълта на Страннолюбски за някаква мистична връзка между Чернишевски и Тургенев. „Прочетох отвратителната му книга (дисертацията) — пише последният в писмо до другарите си по присмех. — Рака! Рака! Рака! Знаете, че няма нищо по-ужасно на света от това еврейско проклятие.“ „От това «рака» — суеверно отбелязва биографът — седем години по-късно възниква Ракеев (полковникът от жандармерията, арестувал прокълнатия), а самото писмо на Тургенев е написано тъкмо на 12 юли, на _рождения ден_ на Чернишевски“…

      [* _Тургенев, Григорович, Толстой го наричат „дървеницовонящ господин“_ — има се предвид писмото на Лев Толстой до Некрасов от 2 юли 1856 г. (Л. Толстой, Собр. соч., т. XVII–XVIII) и писмата на Тургенев: до В. Боткин от 9 юли, до А. Дружинин, от и до Д. Григорович от 10 юли 1855 г. (И. Тургенев, Полное собр. соч. и писем, т. III, М., 1987). Прякорът на Чернишевски е измислен от Григорович; в повестта му „Училище по гостоприемство“ героят му Чернушин мирише на греян ром, тоест на дървеници.]

      (струва ни се, че Страннолюбски прекалява).

      През същата година се появява „Рудин“, ала Чернишевски го напада (заради карикатурното изобразяване на Бакунин) чак през 60 година, когато Тургенев вече не е нужен* на „Современник“, който той напуска заради Добролюбов, змийски клъцнал „В навечерието“. Толстой не понася нашия герой. „Сякаш все го чуваш — пише той за него, — тъничко неприятно гласче, говорещо тъпи неприятности… и се възмущава в ъгълчето си, докато някой не му изшътка и не го погледне в очите.“ „Аристократите се превръщаха в груби простаци — отбелязва Стеклов по този повод, — когато заговаряха с нисши или за нисши по обществено положение.“ „Нисшият“ впрочем не остава длъжен и понеже знае колко Тургенев скъпи всяка думица против Толстой, щедро говори за „пошлостта и самохвалството“ на последния, „самохвалство на празноглав паун с опашка, неприкриваща пошлия му задник“, и т.н. „Вие не сте някой си Островски или Толстой — допълва Николай Гаврилович, — вие сте нашата чест“ (а „Рудин“ вече е излязъл — преди две години е излязъл).

      [* _Чернишевски го напада… когато Тургенев вече не е нужен_ — Набоков се присъединява към мнението на „Русский вестник“, че „така се промени тонът на «Современник» за някои писатели, в чест на които тъй доскоро пламтяха жертвеници в това списание“. (Чернишевски, т. VII)]

      Списанията според силите си го ръфат. Дудишкин*1 („Отечественные записки“) обидено насочва тръстиковата си свирчица против него: „Поезията за вас е глави от политическата икономия, изразени в стихове.“ Недоброжелателите от мистическото течение говорят за „съблазънта“ Чернишевски, за физическата му прилика с бяс (например професор Костомаров*2). Другите, по-простичките като Благосветлов*3 (смятащ се за конте и въпреки радикализма си държащ истински, небоядисан, арап за прислужник), говорят за калните му галоши и за клисарско германския му стил. Некрасов с вяла усмивка се застъпва за „разумния младеж“*4 (привлечен от него в списанието), но признавайки, че той е успял да наложи на „Современник“ паяжината на еднообразието, тъпчейки го с бездарни повести за рушвети и с доноси против кварталните полицаи; ала хвали помощника си заради плодотворния труд: благодарение на него през 58 година списанието има 4700 абонати, а три години по-късно — 7000. С Некрасов Николай Гаврилович се държи дружески, но толкоз; има намек за някакви парични отношения, от които остава недоволен. През 83 година, за да поразсее стареца, Пипин му предлага да напише „портрети от миналото“. Първата си среща с Некрасов Чернишевски изобразява с познатата ни многословност и педантичност (като дава сложна схема на всичките взаимни придвижвания по стаята едва ли не с броя на крачките), звучаща донякъде като оскърбление, нанасяно на честно поработилото време, щом си представим, че от деня на тези маневри са изминали трийсет години. Като поет той поставя Некрасов най-високо от всички (и от Пушкин, и от Лермонтов, и от Колцов). „Травиата“ изтръгва ридания от Ленин, по същия начин и Чернишевски признава, че поезията на сърцето все пак му е по-мила от поезията на мисълта, и се облива в сълзи над някои стихотворения на Некрасов (дори в ямб!), изказващи всичко, каквото той самият е изпитал, всичките терзания на младините му, всичките фази на любовта към жена му. И как не: петстъпният ямб на Некрасов особено ни очарова с увещаващата си, умолителна, пророкуваща сила и със своеобразната цезура на втората стъпка — цезурата, която у Пушкин например се появява в смисъл на пеене на стиха от рудиментарен орган, но която при Некрасов наистина се превръща в орган на дишането, сякаш от преградка се е обърнала в пропаст или двете части на реда са се разтеглили, така че след втората стъпка се е образувал промеждутък, изпълнен с музика. Заслушан в тези хлътнали стихове, в този гърлен, ридаещ бъбреж: „Не казвай, че тъгуваш в късна доба; пазач тъмничен болният не е: пред мен е мракът тягостен на гроба, а теб отново любовта зове! Аз знам, за друг сърцето ти копнее, да ме щадиш и чакаш (чувате ли грака!) ти не щеш… Постой! Виж, гробът вече зее…“, заслушан в това, Чернишевски няма как да не мисли, че жена му бърза да му изменя, а близък гроб е сянката на крепостта, плъзнала вече към него. Нещо повече: явно чувствува това — не в разумния, а в орфеичния смисъл — и поетът, написал тези стихове, защото тъкмо техният ритъм („Не казвай…“) странно натрапчиво отеква в ритъма на стиховете, по-късно посветени на Чернишевски: „Не казвай, че той вече не се пази, самин съдбата си бе призовал“ и т.н.

      [*1 _Степан Дудишкин_ (1821–1866) — журналист, литературен критик, редактор на сп. „Отечественные записки“.]

      [*2 _Николай Костомаров_ — историк, професор, поставя основите на украинската историческа наука. През 1850–1853 г. е близък с Чернишевски, по-късно скъсва приятелството си с него. В „Автобиография“ (1869–1870) Костомаров твърди, че Чернишевски е бяс, който увлича жертвите си, а после им се подиграва (Стеклов, т. II).]

      [*3 _Григорий Благосветлов_ (1824–1880) — състудент на Чернишевски от семинарията и от Петербургския университет, публицист, редактор на списанията „Русское слово“ и „Дело“.]

      [*4 _… Некрасов… се застъпва за „разумния младеж“_ — има се предвид писмото на Некрасов до Тургенев от 27 юли 1857 г. (Стеклов, т. I). По-късно в писмо от 15 януари 1861 г. пак до него Некрасов пише: „С такива хора като Чернишевски и Добролюбов (хора честни и самостоятелни, каквото и да мислиш и както и да грешат те понякога) самият ти би действувал по същия начин, тоест би им предоставял свободата да се изказват на своя отговорност“ (Н. А. Некрасов, Полное собр. соч. и писем, т. X).]

      По такъв начин звуците на Некрасов са мили за Чернишевски, тоест задоволяват простичката му естетика, за каквато той цял живот взема собствената си подробна сантименталност. След като описахме голяма окръжност и захванахме много неща, засягащи отношението на Чернишевски към различните отрасли на познанието, но все пак без нито за минута да разваляме плавната крива, сега с нови сили се върнахме към неговата естетика. Време е да й теглим чертата.

      Също като всички други наши критици радикали, които си падат по лесната плячка, той не си поплюва с пишещите дами, енергично се справя с Евдокия Растопчина или с Авдотия Глинка. Неправилното, небрежно бъбрене не го вълнува. Двамата, и Чернишевски, и Добролюбов, с апетит разкъсват литературните кокетки — ала в живота… направо казано, виж какво правят с тях дъщерите на доктор Василиев, как ги оплитат и ги мъчат, заливайки се в смях (така се кискат русалки в реките, течащи край манастири и други места за спасение).

      Вкусовете му са съвсем стабилни. Шокира го Юго. Импонира му Суинбърн* (което никак не е чудно, като се замислим). В списъка на книгите, които е прочел в крепостта, презимето на Флобер е написано на френски с „о“ — и наистина той го поставя по-ниско от Захер-Мазох и Шпилхаген**. Обича Беранже, както го обичат средните французи. „Но, моля ви — възкликва Стеклов, — вие казвате, че този човек не бил поетичен? А знаете ли, че с възторжени сълзи декламира Беранже и Рилеев!“ Вкусовете му само се вкаменяват в Сибир — и по странна деликатност на историческата съдба през двайсетте години на изгнанието му Русия не произвежда (до Чехов) нито един истински писател, чието начало той да не е видял с очите си през дейния период от своя живот. От разговорите с него в Астрахан се изяснява, че: „Ами да, тъкмо графската титла направи от Толстой велик писател на руската земя“; когато настояват да назове най-добрия според него съвременен белетрист, той посочва Максим Белински.

      [* _Шокира го Юго. Импонира му Суинбърн_ — „Драмите на Виктор Юго са нелепи дивотии, както и романите му, и лиричните му произведения. Непоносим е за мен. И дори смятам, че той няма талант, а има само диво високомерно въображение. Горчиво и смешно ми стана, когато прочетох, че английският поет Суинбърн пишел стихотворни панегирици в чест на уж своя учител. Суинбърн е десет пъти по-талантлив от него.“ (Из писмото на Н. Чернишевски до сина му Михаил от 25 април 1877 г., Чернишевски, т. XV).]

      [** _… Флобер… поставя по-ниско от Захер-Мазох и Шпилхаген_ — _Леополд Захер-Мазох_ (1836–1895) — австрийски писател, автор на битови еврейски разкази и на еротични романи; _Фридрих Шпилхаген_ (1829–1911) — германски писател, автор на политически романи. В писмо до сина си Михаил от 14 май 1878 г. Чернишевски пише: „Шпилхаген не е бездарен. Може би и Цахер-Мазох…“ (Името е дадено така в оригинала. — Б.р.) „Във всеки случай Цахер-Мазох стои много по-високо от Флобер, от Зола и от другите модни французи (измежду които Доде е съвсем вече простак). А Шпилхаген… не е бездарен. И все пак французите не могат да стъпят на малкия му пръст.“ (Чернышевский, т. XV).]

      Като младеж записва в дневника си: „Политическата литература е най-висшата литература.“ По-късно, когато пространно разсъждава за Белински (за Висарион, разбира се), за когото всъщност не било прието да се пише, той му подражава с думите, че „литературата не може да не бъде служителка на една или друга идейна насока“ и че писателите, „неспособни искрено да се въодушевяват от съучастие в това, което се извършва чрез силата на историческото движение около нас… в никакъв случай не ще създадат нещо велико“, защото „историята не познава произведения на изкуството, които да са създадени изключително от идеята за прекрасното“. На същия този Белински, който смята, че „Жорж Санд безусловно може да влезе в регистъра от имена на европейски поети, докато включването до нея на имената на Гогол, Омир и Шекспир оскърбява приличието и здравия разум“ и че „не само Сервантес, Уолтър Скот, Купър като предимно художествени творци, но и Суифт, Стърн, Волтер, Русо имат несравнимо, неизмеримо по-високо значение в цялата историческа литература от Гогол“, Чернишевски припява трийсет години по-късно (когато, вярно, Жорж Санд вече е качена на тавана, а Купър е свален в детската стая) с думите, че „Гогол е твърде дребна фигура в сравнение например с Дикенс или с Фийлд*, или Стърн“.

      [* _… в сравнение например с Дикенс или с Фийлд_ — такава декларация на Чернишевски няма. Вероятно става дума за Фийлдинг.]

      Горкият Гогол! Неговият възглас (както и Пушкиновият) „Рус!“ на драго сърце е повтарян от шестдесетниците, но вече за тройката са необходими шосета, защото дори руската тъга е станала утилитарна. Горкият Гогол! Почитайки семинариста у Надеждин (който пише литература с три „т“), Чернишевски намира, че влиянието му върху Гогол е щяло да бъде по-благотворно от влиянието на Пушкин, и съжалява, че Гогол не познава такива неща като принципа. Горкият Гогол! Ето и отец Матвей, този мрачен шегобиец, също го заклева да се откаже от Пушкин…

      По-щастлив се оказва Лермонтов. Прозата му изтръгва от Белински (който има слабост към завоеванията на техниката) неочакваното и премило сравняване на Печорин с локомотив*, който премазва попадналите от непредпазливост под колелата му. В неговите стихотворения разночинците долавят това, което по-късно започва да се нарича „надсоновщина“. В този смисъл Лермонтов е първият надсон в руската литература. Ритъмът, тонът, бледият, разреден със сълзи стих на гражданските мотиви до „Вий жертва паднахте“ включително, всичко това тръгва от стихове на Лермонтов като: „Прости, наш другарю, ти кратко живя, певецо с очи светлосини, смъртта те едничка от нас призова и памет навеки озари ни.“ Обаянието на Лермонтов, далнината на неговата поезия, райската й живописност и прозрачният привкус на небе във влажния стих — разбира се, са напълно неразбираеми за хора от типа на Чернишевски.

      [* _… премило сравняване на Печорин с локомотив_ — явно съзнателно изопачаване от страна на Набоков. Всъщност Белински сравнява Печорин с параход в статията си „Герой на нашето време“ от 1840 г. Набоков иронично свързва това сравнение на Белински с разказа на Достоевски как срещнал Белински до строежа на гарата на Николаевската железница и как Белински се възторгвал от това строителство (Достоевский, Полное собр. соч., т. XXI, 1980).]

      Сега вече наближаваме най-уязвимото му място: защото вече за мярка на усета, ума и дарбата на руския критик се смята отношението му към Пушкин. Така ще е, докато литературната критика не се откаже напълно от всичките си социологични, религиозни, философски и прочие пособия, само спомагащи бездарността да се самоуважава. Тогава, моля, свободни сте: можете да разкритикувате Пушкин заради всяка измяна на взискателната му муза и при това да запазите и своя талант, и своята чест. Хайде, корете го заради шестстъпния стих, промъкнал се в петстъпието на „Борис Годунов“, заради метричната погрешност в началото на „Пир по време на чума“, заради петкратното повтаряне на думата „поминутно“ в няколко стиха на „Виелица“, но, за Бога, оставете страничните разговори.

      Страннолюбски проницателно сравнява критичните изказвания от шейсетте години за Пушкин с отношението на Бенкендорф, шеф на жандармите, към него или на директора на Трети отдел Фон Фок. Наистина Чернишевски, както Николай I или Белински, има най-висока похвала за литератора: смислено. Когато Чернишевски или Писарев наричат стихотворенията на Пушкин „дивотия и разкош“, те само повтарят Толмачов*, автора на „Военно красноречие“, казал през трийсетте години за същия обект: „Празни работи и дрънкулки.“ Когато твърди, че Пушкин е „само слаб подражател на Байрон“, Чернишевски чудовищно точно възпроизвежда фразата на граф Воронцов! „Слаб подражател на лорд Байрон.“ Любимата мисъл на Добролюбов, че „у Пушкин личи недостигът на солидно, дълбоко образование“, е приятелски отклик от забележката на същия този Воронцов: „Не можеш да бъдеш истински поет, без постоянно да работиш за разширяването на своите знания, а те при него са недостатъчни.“ „За гения не е достатъчно да измайстори «Евгений Онегин»“ — пише Надеждин, сравнявайки Пушкин с шивач, с изобретател на кройка за жилетка, и сключвайки мисловен съюз с Уваров, министъра на народното просвещение, казал по случай смъртта на Пушкин: „Да пописваш стиховца все още не означава да преминаваш велико поприще.“

      [* _Яков Толмачов_ (1780–1873) — професор в Петербургския университет, автор на учебници по словесност и красноречие.]

      За Чернишевски геният е здравият разум. Ако Пушкин е гений, разсъждава той в почуда, как да си обясним количеството задрасквания в неговите чернови?* Нали това вече не е „шлифовка“, а черна работа. Нали здравият разум се изказва отведнъж, защото _знае_ какво иска да каже. При това като човек, направо смешно чужд на творчеството, той смята, че „шлифоването“ става „върху хартия“, а „истинската работа“, тоест изготвянето на общия план — „наум“, белег на онзи опасен дуализъм, на онази пукнатина в неговия „материализъм“, от която изпълзява не една змия, ужилила го в живота. Своеобразието на Пушкин изобщо му вдъхва сериозни опасения. „Поетичните произведения са хубави тогава, когато, след като ги прочете, в с е к и (разредката е моя) казва: да, това не само е правдоподобно, но другояче не може да бъде, защото винаги става тъкмо така.“

      [* _Ако Пушкин е гений… как да си обясним количеството задрасквания в неговите чернови?_ — Набоков има предвид практиката на самия Чернишевски, при когото „фраза след фраза, страница след страница без всякакви поправки, с равномерен и четлив почерк, текат непрекъснато като река в равно корито“ (спомен на П. Николаев, Стеклов, т. II).]

      Пушкин липсва в списъка от книги, изпратени на Чернишевски в крепостта, и това не е чудно: въпреки заслугите на Пушкин („изобрети руската поезия и свикна обществото да я чете“) той е все пак преди всичко съчинител на пикантни стиховца за крачета (при което „крачета“ в интонацията на шейсетте години — когато цялата природа е оеснафена, превърнала се е в „тревица“ и „птиченца“, вече означават не това, което има предвид Пушкин, а по-скоро германското „фюсхен“*). Особено възмутително му се струва (както и на Белински), че Пушкин е станал толкова „безстрастен“ към края на живота си. „Прекратени са онези приятелски отношения, паметник на които остана стихотворението «Арион»“, мимоходом обяснява Чернишевски, но с какво свещено значение е изпълнено това _мимоходом_ за читателя на „Современник“ (ако внезапно си представим как разсеяно и настървено отхапва от ябълка — прехвърля върху ябълката настървеността си за четене и отново разкъсва редовете с очи). Затова Николай Гаврилович сигурно доста се е дразнил като от лукав намек, като от посегателство върху гражданските лаври, за които не е достоен производителят на „пошло бъбрене“ (негов отзив за „Стамбул гяурите прославят“), от авторската ремарка в предпоследната сцена на „Борис Годунов“: „Задава се Пушкин, заобиколен от народа.“

      [* Краче (нем. Füsschen). — Б.а.]

      „Когато препрочитам най-кавгаджийските критики — пише веднъж Пушкин през есента в Болдино, — аз ги намирам толкова забавни, че не разбирам как съм могъл да им се ядосвам; струва ми се, че ако съм искал да им се присмея, е нямало да измисля нищо по-добро от това само да ги препечатам без никаква забележка.“ Нали тъкмо това прави Чернишевски със статията на Юркевич: карикатурно повторение! И ето, „кръжащата прашинка попада в Пушкиновия лъч, проникнал между щорите на руската критическа мисъл“ според образния и злобен израз на биографа. Имаме предвид следната магична гама на съдбата: в саратовския дневник Чернишевски употребява спрямо своето годеничество цитат от „Египетски нощи“ с характерно за него, лишения от слух, изопачаване и невъзможна заключителна сричка! „Я принял вызов наслаждения, как вызов битвы принял бы“*. Заради това „бих“ съдбата, съюзничка на музите (самата тя боравеща чудесно с този глагол), си му връща — и то с каква изтънчена незабелязаност в нарастването на наказанието! Наглед какво отношение към този злополучен цитат има забележката на Чернишевски (от 62-ра година), че: „Ако човек можеше всичките си мисли, отнасящи се до обществените работи, да заявява на… събрания, щеше да е излишно да ги превръща в статии за списанията.“ Но Немезида тук вече се пробужда. „Вместо да пише, щеше да говори — продължава Чернишевски, — а ако тези мисли е трябвало да станат известни за всички, които не са взели участие в събранието, щеше да ги запише стенограф.“ И възмездието се развива: в Сибир, където го слушат само листвениците и якутите, не му дава мира образът на „естрадата“, на „залата“, в която публиката е толкова удобно събрана, толкова отзивчиво се вълнува, защото в края на краищата като Пушкинов импровизатор (с поправка на „би“) Чернишевски е избрал за своя професия — а сетне и за неосъществим идеал — разсъжденията на дадена тема; в самия залез на живота си написва произведение, в което въплъщава мечтата си: малко преди смъртта си от Астрахан изпраща на Лавров** своята повест „Вечери у княгиня Старобелска“ за „Русская миел“ (която не намира възможност да ги публикува), а след това изпраща „Допълнение“ — направо в печатницата! „Към това място, където става дума, че обществото е преминало от трапезния салон в салона, подготвен за изслушване на сказката на Вязовски, и се описва уредбата на тази аудитория… разпределението на стенографите и на стенографките в два отдела на две маси там или не е означено, или е означено неудовлетворително. В моя чернови ръкопис това място се чете така: «От двете страни на подиума бяха поставени две маси за стенографите… Вязовски се приближи до стенографите, стисна им ръка и поговори с тях, докато присъствуващите си избираха места.»“ Тези редове от беловия ръкопис, които по смисъл отговарят на цитираното от мен място от черновата, трябва да бъдат заменени със следните редове: „Мъжете застанаха в тясна рамка около подиума, покрай стените зад последните столове; музикантите със своите пюпитри се настаниха от двете страни на подиума… Импровизаторът, посрещнат с оглушително пляскане, надигнало се от всички страни…“ Сбърках, сбърках, объркахме всичко — това се оказа извадка от „Египетски нощи“. Да възстановим! „Между естрадата и предния полукръг на аудиторията (пише Чернишевски до _несъществуващата_ печатница), малко по-вдясно и по-вляво от естрадата, бяха поставени две маси; на онази, която беше отляво пред естрадата, гледано откъм средата на полукръговете пред естрадата…“, и т.н., и т.н. — още много думи от този род, все едно неизразяващи нищо.

      [* Приех предизвикателството на насладата, както предизвикателството на битката приел бих (рус). — Б.пр.]

      [** _Вукол Лавров_ (1852–1912) — литератор, от 1882 г. издател на сп. „Русская мысль“.]

      „Ето ви темата — му каза Чарски. — Поетът сам избира обектите за своите песни; тълпата няма право да управлява вдъхновението му.“

      Авторът е отнесен надалеч от тътена и от обращението на Пушкиновата тема в живота на Чернишевски; междувременно нов герой, чието име на два-три пъти нетърпеливо избликна в нашето слово, очаква да се появи. Именно сега е моментът — ето го че се задава в закопчан догоре униформен редингот със синя яка, излъчващ честност, недодялан, с малки късогледи очи и с редички бакенбарди (barbe en colier, която се струва толкова симпатична на Флобер): подава ръка като карета, тоест странно тикайки я напред с вирнат палец, и се представя свойски с простудено басче: Добролюбов.

      Първата им среща (през лятото на 56 година) Чернишевски след почти трийсет години (когато пише и за Некрасов) си припомня* с познатата ни вече любов към подробностите — всъщност болезнена и безсилна, но предназначена да подчертае безупречността на мисълта в сделката с времето. Дружба свързва тези двама души със сложна плетеница, която сто века не са в състояние да разплетат (напротив: тя само укрепва в съзнанието на потомците). Не е тук мястото да се разпростираме за литературната дейност на по-младия. Само ще кажем, Че той е тромаво груб и тромаво наивен; че в „Свисток“ се шегува с Пирогов, пародирайки Лермонтов (изобщо използването на канавата на Лермонтови стихотворения за шеги е толкова често, че в крайна сметка се превръща в карикатура на самото пародийно изкуство); ще кажем още, че според израза на Страннолюбски „от тласъка, даден от Добролюбов, литературата се търкулва по наклонената плоскост с този неизбежен завършек, когато, дотъркаляла се до нулата, тя се взема в кавички: студентът е докарал «литература»“. Какво друго да кажем? За хумора на Добролюбов ли? О, благословени времена, когато „комарът“ е смешен сам по себе си, комарът, кацнал върху нос, е двойно по-смешен, а комарът, влетял в служебна стая и ухапал началник-канцеларията, кара слушателите да пъшкат и да се превиват от смях!

      [* _Първата им среща… Чернишевски… си припомня…_ — Набоков има предвид приложението към писмото, изпратено на Пипин на 1 ноември 1888 г. По предложение на Пипин заточеникът започва да подготвя литературни спомени и на части му ги изпраща заедно с писмата си (Чернишевски, т. I).]

      Доста по-забавна от тъпата и тежкоподвижна критика на Добролюбов (цялата плеяда от радикални литератори всъщност пише с _краката_ си) е онази лекомислена страна от живота му, трескавата романтична закачливост, която по-късно послужва за материал на Чернишевски да изобрази „любовните интриги“ на Левицки (в „Пролог“). Добролюбов е изключително влюбчив (нека тук се мерне: шляпа детска игра на карти с генерала, не с обикновен, а със звезда! Влюбен е в дъщеря му). Той си има германка в Старая Руса, здрава, тягостна връзка.*1 Чернишевски го възпира да замине при нея в пълния смисъл на думата: дълго се боричкат, и двамата отпуснати, кльощави, потни — тръшват се на пода, блъскат се в мебелите, все мълчешком, чува се само сумтене*2; сетне, както се блъскат, двамата си търсят очилата под преобърнатите столове. В началото на 59 година до Николай Гаврилович достига клюката, че Добролюбов (съвсем като Дантес), за да прикрие своята „интрига“ с Олга Сократовна, иска да се ожени за сестра й (която впрочем има годеник). Двете безбожно разиграват Добролюбов*3, водят го на маскенбал, преоблечен като капуцин или като сладоледаджия, поверяват му своите тайни. Разходките с Олга Сократовна „съвсем го шашват“. „Зная, че тук нищо не може да се постигне — пише той на свой приятел, — защото нито един разговор не минава, без да ми се намекне, че макар и да съм добър човек, аз съм прекалено недодялан и почти отблъскващ. Разбирам, че и не бива да се стремя към нищо, защото Николай Гаврилович все пак ми е по-скъп от нея. Но в същото време нямах сили да се отделя от нея.“*4 Когато клюката стига до него, Николай Гаврилович, без да се заблуждава за скромността на жена си, все пак чувствува обида: измяната е двойна; между него и Добролюбов става откровено обяснение, а наскоро след това той заминава за Лондон „да прекършва Херцен“ (както се изразява по-късно), тоест да го нахока заради нападките в „Колокол“ против същия този Добролюбов.

      [*1 _Той си има германка… здрава тягостна връзка_ — в коментарите си към писмата на Добролюбов до него Чернишевски разказва за отношенията на Добролюбов с Тереза Гринвалд, за намерението му да се ожени за нея и за мъчителната раздяла. (Н. Добролюбов, Собр. соч., т. IX). След смъртта на Добролюбов грижите за Тереза Гринвалд са поети от Чернишевски.]

      [*2 _… дълго се боричкат… тръшват се на пода… чува се само сумтене_ — в основата на описаната от Набоков гротескна ситуация е разказът на Чернишевски как се е мъчел да прекрати „безразсъдната“ връзка на Добролюбов с Гринвалд: „Свърши се с това, че аз след връщането му от Старая Руса насила… го хванах… поведох го от гарата… до каретата, насила го потътрих по стълбището у нас, много пъти отново го грабвах и го стоварвах на дивана. «Моля ви, легнете и спете. Ще нощувате при мен»… Да се бие с мен ли? — Не би посмял да вдигне ръка…“ (Из писмото до Пипин от 25 февруари 1878; Чернишевски, т. XV.)]

      [*3 _… клюката… за да прикрие своята „интрига“… иска да се ожени за сестра й… Двете безбожно разиграват Добролюбов…_. — В коментарите си към писмата на Добролюбов Чернишевски си спомня за неговите „възобновяващи се предложения“ (Н. Добролюбов, Собр. соч., т. IX). Добролюбов разказва за тази ситуация другояче: „Чернишевски иска да ме ожени за сестра си, а тя не иска да се омъжи за мен; най-сетне каза, че искала… Всичко това… се върши и говори на шега… Дявол ме знае защо раздвижих у себе си… това чувство на нежност и любов!…“ „Клюките… ме спасиха — признава той в друго писмо. — За нас изплетоха такава гнусна история, че сметнах за необходимо да се обясня с Николай Гаврилович… Никога нито една нечиста мисъл не ми е минавала през ума във връзка с това семейство…“ (Из писмата на Добролюбов от 18 януари и от 24 май 1859 г., пак там.)]

      [*4 _Зная, че тук нищо не може да се постигне… нямах сили да се отделя от нея_ — из писмо на Добролюбов до И. Бордюгов от 20 март 1859 г. В същото писмо отбелязва: „На гибелен път съм, миличък мой… Няколко разходки с нея по Невски… няколко разговора с нея в дома й, два-три пъти на театър и най-сетне два-три пъти с тройка извън града… напълно ме размътиха… тя веднъж ми довери тайните на сърцето си и при това ми призна, че… не ме смятала за мъж и затова изобщо не се срамувала да ми говори неща, каквито дори не би споменала пред другите…“]

      Впрочем цел на тази среща може би не е само защитата на приятеля: с името на Добролюбов особено по-късно, във връзка със смъртта му, Чернишевски си служи твърде сръчно „за целите на революционната тактика“. Според други донесения от миналото посещава Херцен най-вече за да преговаря за издаването на „Современник“ в чужбина: всички предчувствуват, че скоро ще бъде забранен. Но изобщо този воаяж е обгърнат от такава мъгла и е оставил толкова слаба следа в писанията на Чернишевски*, че ни се иска въпреки факта да го сметнем за апокриф. Той се е занимавал цял живот с Англия, хранил е душата си с Дикенс и разума си с „Таймс“ и би трябвало да се задави от възторг, да натрупа много впечатления, упорито да свръща в спомените си все натам! Чернишевски обаче никога по-късно не говори за пътуването си, а когато вече му досаждат много, отвръща кратко: „Какво има за разправяне — беше мъгливо, клатеше, какво друго?“ По такъв начин самият живот (за кой ли път) опровергава пак неговата аксиома: „Осезаемият предмет действува много по-силно от отвлеченото понятие за него.“

      [* _… този воаяж… е оставил толкова слаба следа в писанията на Чернишевски_ — Н. Рейнгарт пише: „Чернишевски дори думица не пророни за срещите си с Херцен и смятам, че съобщението на г-жа Тучкова-Огарьова… е легенда, че не само не се е виждал с Херцен, но и… никъде не е заминавал от Петербург“ (Н. Чернышевский в воспоминаниях современников, т. II).]

      Както и да е, на 26 юни 1859 година Чернишевски пристига в Лондон (всички си мислят, че е в Саратов) и остава там до 30-и. Сред мъглата на тези дни прониква страничен лъч: Тучкова-Огарьова минава през салона за слънчевата градина, понесла на ръце едногодишната си дъщеричка в дантелена пелеринка. Из салона (действието става в Пътни, у Херцен) назад-напред се движи заедно с Александър Иванович (тогава тези стайни разходки са много на мода) среден на ръст господин* с некрасиво лице, „но озарено от удивителен израз на самоотверженост и примирение със съдбата“ (което по-вероятно е всичко на всичко прищявка на паметта на мемоаристката, припомнила си това лице през призмата на съдбата, вече осъществила се). Херцен я запознава със събеседника, Чернишевски погалва детето по косата и изрича с тихия си глас: „И аз имам такива, но почти не ги виждам“ (той бърка имената на децата си: в Саратов е неговият малък Виктор, който скоро умира там, защото съдбата на децата не прощава такива писмовни грешки — а той изпраща целувка на „Сашурка“, който вече се е върнал при него). „Кажи «здравейте», дай ръчичка“ — избъбря набързо Херцен и веднага започва да отговаря на нещо, казано преди това от Чернишевски: „Е… да — затова ги пращаха в рудниците“, а Тучкова отплава към градината и страничният лъч загасва навеки.

      [* _… назад-напред се движи… среден на ръст господин_ — из спомените на Н. Тучкова-Огарьова (Стеклов, т. II; Н. Чернышевский в воспоминаниях современников, т. II).]

      Диабетът и нефритът в комплект с туберкулозата скоро доубиват Добролюбов. Той умира в късната есен на 61 година: Чернишевски го навестява всеки ден, а от дома му се запътва по своите учудващо недостъпни за следенето съзаклятнически работи. Прието е да се смята, че прокламацията „Към господарските селяни“ е написана от нашия герой. „Почти не се заговори за нея“ — си спомня Шелгунов (написал „Към войниците“); явно дори Владислав Костомаров, отпечатал тези възвания, не знае съвсем сигурно дали Чернишевски е техният автор. По стил те много приличат на лигавите афишчета на Растопчин: „Гледай я ти каква била тая истинска свобода («селски развълнуван глас»!)… Ама да е съдът справедлив и равен, да е за всинца съд… Каква файда саде в едно село да се дигне булга.“ Дори и това да е писано от Чернишевски — впрочем „булга“ е тъкмо волжка дума, — във всеки случай някой друг го е подсладил.

      По сведения от народоволците през юли 61 година Чернишевски предлага на Слепцов и на другарите му да организират основната петорка — ядрото на „подземното“ общество. Системата на тези петорки, по-късно влезли в „Земя и воля“, се състои в това, че членът на всяка вербува освен това и своя петорка, като по такъв начин познава само осем лица. Единствен центърът познава всички лица. Чернишевски пък познава всички членове. Струва ни се, че тук има известна стилизация.

      Но повтаряме: той е безупречно предпазлив. След студентските вълнения през октомври 61 година е под постоянно наблюдение, но работата на агентите не е особено изтънчена: готвачката на Николай Гаврилович е жена на портиера, снажна румена бабичка* с малко изненадващо име: Муза. Лесно я подкупват — с пет рубли за кафе, а тя много си пада по кафето. В отплата Муза предава съдържанието на кошчето за боклук. Напразно.

      [* _… жена на портиера, снажна румена бабичка_ — споменаването й като агентка се среща сред материалите „Чернышевский в донесениях агентов Третьего отделения“, 1926, т. XIV (но без описание на външността й и без гротескно-символичното име).]

      Междувременно на 17 ноември 1861 година Добролюбов умира на двайсет и пет години. Погребват го на Волковото гробище, „в обикновен дъбов ковчег“ (в такива случаи ковчегът винаги е обикновен), до Белински. „Изведнъж излезе енергичен избръснат господин“ — спомня си очевидец (външността на Чернишевски все още е слабо позната) и тъй като са се събрали малко хора и това го ядосва, той го обсъжда с подробна ирония. Докато говори, Олга Сократовна е разтърсвана от плач, опряна на ръката на един от грижовните студенти, които винаги я съпровождат; друг държи освен своята фуражка и енотовия калпак, неговия, а той с разкопчано кожено палто — въпреки студа — изважда тетрадка и със сърдит нравоучителен глас чете от нея глинестите стихотворения на Добролюбов за честността и за смъртта; скрежът по брезите блещука; малко встрани, до грохналата майка на един от гробарите, е застанал смирено в новите си валенки агент на Трети отдел*. „Да — завършва Чернишевски, — не е там работата, господа, че цензурата, която кълцаше неговите статии, докара Добролюбов до болни бъбреци. За своята слава той направи достатъчно. За себе си нямаше защо повече да живее. На хора с такава закалка и с такива стремежи животът не дава нищо освен парлива скръб. Честността — това бе смъртоносната му болест.“ И с навита на руло тетрадка посочва трето, свободно място и възкликва: „Няма за него човек в Русия!“ (имало е, това място скоро е заето от Писарев).

      [* _Малко встрани… е застанал… агент на Трети отдел_ — в същата подборка от „Красный архив“ има донесения на двамина агенти за погребението на Добролюбов.]

      Трудно е да се отърсим от впечатлението, че Чернишевски, на младини мечтал да предвожда народно въстание, сега се наслаждава на разредения въздух на опасността, който го заобикаля. Това значение за тайния живот на страната той придобива неизбежно, със съгласието на своя век, семейно сходство с който чувствува в себе си. Сега, за да излитне, сякаш му е необходим само ден, само час исторически късмет, моментален страстен съюз между случайност и съдба. Революцията се очаква през 63 година и в списъка на бъдещия конституционен министерски съвет той е определен за министър-председател. Как пази в себе си този скъпоценен плам! Тайнственото „нещо“, за което въпреки марксизма си говори Стеклов и което угасва в Сибир (макар че и „учеността“, и „логиката“, и дори непримиримостта остават), безспорно съществува у Чернишевски и се проявява с необикновена сила преди самата каторга. Привлекателно и опасно, тъкмо то плаши властта повече от всички прокламации. „Тази бясна шайка жадува за кръв, за ужаси — развълнувано говорят доносите, — избавете ни от Чернишевски…“

      „Безлюдие… Грамадите на планините… Безброй езера и блата… Липсват най-необходимите неща… Нередовност на пощосъдържателите… (Всичко това) изморява дори гениалното търпение“ (така в „Современник“ той изважда от книгата на географа Селски сведения за Якутска област — мислейки за някои неща, предполагайки някои неща, може би предчувствувайки).

      В Русия цензурната служба възниква преди литературата: винаги се чувствува фаталното й предимство: все ти иде отвътре да я чукнеш с пръст. Дейността на Чернишевски в „Современник“ се превръща в сладострастно издевателство над цензурата, представляваща наистина едно от най-забележителните ни родни учреждения. И ето, по времето, когато властите се опасяват например, че „чрез музикалните знаци могат да се скрият злонамерени съчинения“, и поради това възлагат на специални лица срещу добра заплата да разшифроват ноти, Чернишевски в своето списание под прикритието на педантична палячовщина прави бясна реклама на Фойербах. Когато в статиите си за Гарибалди или за Кавур* (тръпки ни побиват, щом си представим колко сажена най-дребен шрифт от „Таймс“ е превел този неуморен човек), в коментарите за италианските събития с дълбаещо упорство слага в скоби едва ли не всяка втора фраза: Италия, в Италия, говоря за Италия — развратеният вече читател знае, че става дума за Русия и за селския въпрос. Или друго: преструва се, че дрънка каквото му падне само в името на мъглявите празни приказки — но в ивиците и в петната от думи, в словесния камуфлаж внезапно се мярва нужната мисъл. По-късно за сведение на Трети отдел Владислав Костомаров грижливо събира цялата гама от това „буфонство“; подла работа, но всъщност вярно предаваща „специалните похвати на Чернишевски“.

      [* _Камило Кавур_ (1810–1861) — италиански политически деец.]

      Другият Костомаров, професорът, казва някъде, че Чернишевски играел майсторски шах. Всъщност нито Костомаров, нито Чернишевски разбират нещо от шах. На младини Николай Гаврилович наистина си купува веднъж шах, мъчи се дори да се пребори с ръководството, криво-ляво научава ходовете, доста време се пипка с шаха (подробно записвайки това пипкане) и накрая, като му идва до гуша от това празно развлечение, дава шаха на приятел. Петнайсет години по-късно (понеже помни, че Лесинг се сближава с Менделсон* зад шахматната дъска) основава шах клуб, открит през януари 62 година, просъществувал през пролетта — постепенно крее и сигурно е щял да угасне от само себе си, ако не се оказва закрит във връзка с „петербургските пожари“. Това е просто литературно-политически кръжец, намиращ се в къщата на Руадзе. Чернишевски ходи там, сяда на масичка и почуквайки с топа, който нарича „оръдие“, разправя невинни вицове. Идва и Серно-Соловьович — (тургеневско тире) и усамотил се в ъгъла, подхваща разговор с някого. Доста е празно. Пиещата компания — Помяловски, Курочкин, Крол** — си дере гърлата в бюфетната. Първият впрочем проповядва и някои свои неща: идеята за общинен литературен труд — да се организира значи дружество от писатели труженици за изследване на различните страни от нашия обществен бит, а именно: просяците, дюкянчетата, фенерджиите, пожарникарите — и всички получени сведения да се публикуват в специално списание. Чернишевски го осмива и се пръска глупавият слух, че Помяловски „му размазал мутрата“. „Каква лъжа, прекалено ви уважавам за такова нещо“ — му пише Помяловски.

      [* _Мозес Менделсон_ (1729–1786) — германски философ, теолог, деец на еврейската просвета.]

      [** _Николай Крол_ (1821–1871) — поет, „личност във висша степен енергична, надарена и безгрижна. Дай му вино, карти и понякога жени… Не е враг на администрацията, но е заклет, непримирим враг на придворната аристокрация и за да й напакости, е готов на всичко“ (от донос на полицейски агент, 1866 г., в сб. „Звенья“, т. I).]

      В салона на същия този Руадзе на 2 март 62 година е изслушано първото (ако не смятаме защитата на дисертацията и надгробното слово в студа) публично изказване на Чернишевски. Официално парите от вечерта отиват за бедни студенти; всъщност тя е организирана за събиране на средства за политическите затворници Михайлов* и Обручев**, наскоро арестувани. Рубинщайн бляскаво изпълнява твърде възбудителен марш, професор Павлов говори за хилядолетието на Русия — при което двусмислено отбелязва, че ако правителството се спре на първата крачка (освобождаването на селячеството), „то ще се спре на ръба на пропаст — който има уши, да слуша“ (чуват го и веднага е изселен). Некрасов прочита калпаво, но „силно“ стихотворение, посветено на паметта на Добролюбов, а Курочкин — превод на „Птичка“ от Беранже (тъгата на затворничката и възторгът от внезапната свобода); за Добролюбов говори и Чернишевски.

      [* _Михаил Михайлов_ (1829–1867) — поет, белетрист, публицист, състудент на Чернишевски от университета.]

      [** _Владимир Обручев_ (1836–1912) — публицист, сътрудник на „Современник“.]

      Посрещнат с гръмки ръкопляскания (младежта по онова време държи дланите си извити при пляскането, така че възниква бумтене като от оръдейни изстрели), той известно време остава прав, като премигва и се усмихва. Уви, външността му не допада на дамите, жадно очакващи този трибун — чиито портрети не могат да се намерят. Безинтересно лице, мълвят, прическа а ла мужик и, кой знае защо, не е с фрак, а по сако с ширит и с ужасна вратовръзка*1 — „катастрофа от багри“ (Рижкова, „Записки на шестдесетничката“). Освен това не се е подготвил, ново е за него да ораторствува и като се мъчи да прикрие притеснението, взема разговорен тон, който се струва прекалено скромен на приятелите му, а на недоброжелателите — твърде разпуснат. Отначало приказва за чантата си, от която изважда тетрадката, обяснявайки, че най-интересната й част е ключалката със зъбно колелце: „Ето на, благоволете да погледнете, то се завърта и чантата е заключена, а ако поискате да я заключите още по-безусловно, то се завърта по друг начин, тогава се сваля и се слага в джоба, а на мястото, където е било, на пластинката, са изрязани арабески: много, много мило.“ Сетне с тънък назидателен глас се захваща да чете позната на всички статия на Добролюбов, ала внезапно прекъсва и (както в авторските отклонения в „Какво да се прави?“) обръщайки се свойски към публиката, започва крайно подробно да обяснява, че уж не бил напътствувал Добролюбов; не спира да подмята ланеца на часовника си — това се врязва в паметта на всички мемоаристи и пак тогава служи за тема на шегобийците от списанията; но като си помисли човек, може да си е играл с часовника тъкмо защото наистина му остава малко свободно време (само четири месеца!). Тонът му, „неглиже с юначност“, както казват в семинарията, и пълната липса на революционни намеци правят неприятно впечатление на публиката; той няма никакъв успех, за разлика от Павлов, когото едва не вдигат на ръце. Николадзе*2 отбелязва, че веднага след изселването на Павлов*3 приятелите разбират и оценяват предпазливостта на Чернишевски; самият той — по-късно, в сибирското си отшелничество, където само в бълнуване понякога му се мярва жива и жадна аудитория — пронизващо съжалява за вялостта, за фиаското, кори се, че не е използувал единствения случай (тъй и тъй го чака гибел!) и от катедрата в залата на Руадзе не е дръпнал желязна пламенна реч, онази реч, която героят на романа му очевидно се кани да държи, когато след завръщането от заточение се мята във файтона и извиква: „Към Пасажа!“

      [*1 _Безинтересно лице… прическа а ла мужик… с ужасна вратовръзка_ (Рыжкова, „Записки шестидесятницы“) — такива „Записки“ не са известни. Набоков използува спомените на П. Боборикин: „Когато Чернишевски се появи на подиума, външността му не ми хареса… Тогава си бръснеше лицето, косата си носеше à la mougik… беше облечен не с фрак, а със сако с цветна вратовръзка. А как се държеше пред катедрата, като постоянно си играеше с ланеца, и с какъв тон заговори с публиката… всичко това никак не ми хареса…“ (Стеклов, т. II.)]

      [*2 Николадзе отбеляза, че… приятелите… оценяват предпазливостта на Чернишевски — Николай Николадзе (1843–1928) е литератор; през юли 1882 г. е посредник между „Народна воля“ и правителството, едно от исканията на народоволците е да бъде освободен Чернишевски. Спомените на Николадзе са публикувани в сп. „Каторга и ссылка“, № 5 (34; Стеклов, т. II).]

      [*3 Платон Павлов (1823–1895) — историк, професор от Петербургския университет, сътрудник на „Современник“.]

      А през онази ветровита пролет събитията се нижат бързо. Пожари! И внезапно — върху този оранжево-черен фон — видение: бегом, като стиска шапка, Достоевски тича нанякъде. Накъде?

      Духов ден (28 май 1862 година), излязъл е силен вятър; пожарът е започнал над Лиговка, сетне пройдохи подпалват Апраксин Двор. Достоевски тича, пожарникарите сноват насам-натам „и в прозорците на аптеките сред разноцветни балони за миг те се отразиха“. Сетне гъстият дим нахлува през Фонтанка към улица Чернишева, където малко след това се вдига нов черен стълб… Междувременно Достоевски дотичва. Дотичва в сърцето на _чернилката_, при Чернишевски, и истерично започва да го моли да спре всичко това. Интересни са два момента: вярата в адската мощ на Николай Гаврилович и слуховете, че опожаряването е подчинено на същия план, изготвен от петрашевци през 1849 година.

      Агентите, и те донейде с мистичен ужас, донасят, че през нощта в разгара на бедствието „от прозореца на Чернишевски ехтеше смях“. Полицията го надарява с дяволска хитрост и усеща коварство във всяко негово действие. Семейството на Николай Гаврилович заминава да прекара лятото в Павловск и ето че няколко дни след пожарите, а именно на 10 юни (здрач, комари, музика) някой си Любецки*, адютант от Образцовия улански полк на лейбгвардията, отракан младеж „с презиме като целувка“, на излизане от „гарата“ забелязва две дами, които лудуват като смахнати, и взел ги от наивност за младички камелии**, „извършва опит да ги хване и двете през талиите“. Четиримата студенти с тях го наобикалят и му се заканват, заявяват му, че едната от дамите е жена на литератора Чернишевски, а другата — нейна сестра. Какво прави съпругът според отчетите на полицията? Той настоява делото да се предаде в офицерския колегиален съд — не от съображения за чест, а само за да постигне покрай другото сближаване между офицерите и студентите. На 5 юли му се налага по повод на своята жалба да посети Трети отдел. Потапов, негов началник, отхвърля претенциите му, като казва, че по негови сведения уланът е готов да се извини. Тогава Чернишевски сухо се отказва от всякакви претенции и като променя разговора, пита: „Кажете — преди два дни изпратих семейството си в Саратов, и аз се каня да отида там на почивка («Современник» вече е забранен); но ако ми се наложи да заведа жена си в чужбина, на бани, ще мога ли да замина безпрепятствено?“ — „Разбира се, ще можете“ — добродушно отвръща Потапов; а два дни по-късно Чернишевски е арестуван.

      [* _… Любецки, адютант от Образцовия улански полк…_ — за инцидента между него и жената на Чернишевски става дума в материала „Чернышевский и Третье отделение“ — „Красный архив“, 1923, т. III (Н. Чернышевский в воспоминаниях современников, т. II). Кореспонденцията на Чернишевски по повод на оскърбяването на жена му с военния министър Дм. Милютин и командира на Образцовия ескадрон, където служи Любецки, е публикувана в сб. „Звенья“, 1934, т. III–IV.]

      [** Т.е. жени с леко поведение. — Б.р.]

      Всичко това е предхождано от ето какво събитие: в Лондон се открива световното изложение (XIX век необикновено обича да излага богатствата си, пищния си и безвкусен чеиз, прахосан от сегашния век); там се събират туристи и търговци, кореспонденти и съгледвачи; веднъж на огромен банкет Херцен в пристъп на безгрижие пред очите на всички подава на Ветошников писмо за Русия, в което между другото (писмото всъщност е от Огарьов) моли Серно-Соловьович да обърне внимание на Чернишевски върху пуснатата в „Колокол“ обява за готовността му да отпечатва „Современник“ зад граница. Още щом лекостъпият куриер докосва руските пясъци, и е заловен.

      Тогава Чернишевски живее близо до Владимирската църква (по-късните му астрахански адреси също се определят от близостта до един или друг храм) в къщата на Есаулова, където преди него, преди да стане министър, живее Муравьов — изобразен от нашия литератор с такова безпомощно отвращение в „Пролог“*. На 7 юли го навестяват двамина приятели: доктор Боков** (по-късно пращал лекарски съвети на изгнаника) и Антонович (член на „Земя и воля“, който не подозира въпреки близкото си приятелство с Чернишевски, че и той си има вземане-даване с организацията). Седят в гостната, пак там присяда уж като гост ниският, набит, неприятен, в черен мундир, с вълче ъгловато лице полковник Ракеев, пристигнал да арестува Чернишевски. Отново се извършва забавно, „вълнуващо играча в истерика“ (Страннолюбски) преплитане на исторически орнаменти: това е същият Ракеев, който, олицетворявайки подлото стъписване на правителството, откарва от столицата на посмъртно заточение ковчега на Пушкин. След като бъбри от приличие десетина минути, той с любезна усмивка, от която доктор Боков „вътрешно се смръзва“, заявява на Чернишевски, че иска да поговори насаме с него. „Ами да идем в кабинета“ — отвръща домакинът и пръв се втурва натам, и то с такава бързина, че Ракеев — не че се е смутил: прекалено е опитен — в ролята си на гост не смята за възможно да го последва със същата скорост. Чернишевски от своя страна веднага се връща, като трескаво дъвче и си помага да преглътне със студен чай (да преглътне листовете хартия, както ужасен се досеща Антонович), и загледан над очилата, пуска госта си да влезе пръв. Приятелите му, понеже нямат какво да правят (прекалено притеснително е да чакат в гостната, в която почти всички мебели са в савани), излизат да се разходят („… не може да бъде… не ми се вярва…“ — повтаря Боков), а когато се връщат отново към къщата, четвърта по Голяма Московска, с тревога съзират, че сега пред входа — в кротко и поради това още по-гнусно очакване — е спряла полицейска карета. Пръв влиза да се сбогува с Чернишевски Боков, след него — Антонович. Николай Гаврилович седи пред писалището, преметнал крак върху крак; разговарят — все от приличие — за предимствата на Павловск пред останалите вилни местности. „Средата най-вече е чудесна“ — мълви полковникът и се окашля.

      [* _… Муравьов… изобразен… в „Пролог“_ — за прототип на Савелов Чернишевски използва Николай Милютин (1818–1872), привърженик на селската реформа, който по едно време се мъчи да привлече Чернишевски за свой съюзник.]

      [** _Пьотр Боков_ (1835–1915) — лекар, член на организацията „Земя и Воля“, прототип на Лопухов в романа „Какво да се прави?“.]

      „А вие нима също си отивате и няма да ме изчакате?“ — обръща се Чернишевски към апостола. „За съжаление трябва да си тръгвам…“ — душевно смутен отвръща той. „Е, тогава довиждане“ — казва Николай Гаврилович шеговито и като вдига високо ръка, я пуска в дланта на Антонович: вид дружеско сбогуване, добил по-късно голямо разпространение сред руските революционери.

      „И ето — възкликва Страннолюбски в началото на най-хубавата глава от несравнимата си монография, — Чернишевски е арестуван!“ Новината за ареста обикаля града още през нощта. Не едни гърди се изпълват с гръмливо негодувание, не един юмрук се свива… Но не са малко и злорадните усмивки, аха, прибраха скандалния тип, прибраха „дръзкия въпиещ невежа“, както се изразява — впрочем чалнатата — писателка Кохановска. По-нататък Страннолюбски релефно описва сложната работа, която властите се налага да извършат, за да създадат уликите, „които трябваше да съществуват, но ги нямаше“, защото възниква твърде куриозно положение: „Юридически нямаше за какво да се хванат и се налагаше да вдигат скеле, за да може законът да се възкачи и да работи.“ Поради това действуват с „подставени величини“ така пресметнато, че подставките в един момент предпазливо да бъдат изтеглени, щом оградената от закона празнота се изпълни с _истинското_. Делото, образувано против Чернишевски, е призрак; но това е призракът на действителната вина; и ето — отвън, изкуствено, по околни пътища, — успяват да намерят известно решение на задачата, почти съвпадащо с истинско решение.

      Ние имаме три точки: Ч, К, П. Прекарваме единия катет, ЧК. Властите веднага прикачват към Чернишевски уланския корнет от запаса Владислав Дмитриевич Костомаров още през август предишната година, в Москва, разжалван в редник заради тайното отпечатване на бунтовни издания — човек с разхлопана дъска, маниак, при това стихотворец: оставил е сколопендрова следа в литературата като преводач на чуждестранни поети. Прокарва се другият катет, КП. В „Русское слово“ Писарев обсъжда тези преводи, хока автора заради „скъпоценната тиара пламнала е като _фара_“ („из Юго“), хвали го заради „простото и сърдечно“ предаване на куплетите от Бърнс („Преди всичко, преди всичко нека бъдем честни… Молете се… за човека, брат да е човекът“), а по повод на това, че Костомаров _доносничи_ на читателя — Хайне бил умрял като неразкаян грешник*1, критикът ехидно съветва „страшния разобличител“ „да се полюбува на собствената си обществена дейност“. Ненормалността на Костомаров избива в засуканата му графомания, в безсмисленото, лунатично (макар и по поръчка) изготвяне на фалшиви писма с нанизани френски фрази; накрая в палаческата му закачливост: подписва доносите до Путилин*2 (агента) с имената: „Теофан Отченашенко“ или „Венцеслав Люти“. И наистина е лют, безмълвно мрачен, фатален и лъжлив, самохвален и потиснат. Надарен с куриозни способности, умее да пише с женски почерк — самият той обяснява това така: „В пълнолуние у мен гостува душата на царица Тамара.“ Множествеността на почерците плюс обстоятелството (още една шега на съдбата!), че обичайният му почерк прилича на почерка на Чернишевски, значително качва цената на този завеян предател. Като косвено потвърждение, че възванието „Към господарските селяни“ е написано от Чернишевски, възлагат на Костомаров отначало да изготви бележчица уж от Чернишевски, в която да излага молба да бъде променена една дума в това възвание; а, второ — писмо (до „Алексей Николаевич“)*3, в което да се съдържа доказателство за дейното участие на Чернишевски в революционното движение. Костомаров стъкмява и едното, и другото. Фалшифицирането на почерка е съвсем очевидно: в началото то е много старателно, ала към края фалшификаторът като че се отегчава и бърза да приключи: дори да вземем буквата „я“, която в оригиналните ръкописи на Чернишевски завършва с права и твърда черта — даже леко извита надясно, — а във фалшивото писмо тази черта някак със странен замах се завива наляво, към главата, сякаш буквата козирува.

      [*1 _… Писарев… хвали го… Хайне бил умрял като неразкаян грешник_ — Набоков има предвид рецензиите на Писарев за книгите „Сборник от стихотворения на чуждестранни поети“ (1860) и „Поети от всички времена и народи“ (1862), съставени от В. Костомаров и Н. Берг. Рецензиите излизат в „Русское слово“, 1860 г., кн. 12; 1862, кн. 5. Похвалата му за превода на стихотворението, прославящо честността, е иронична, изпълнена с намеци. Костомаров пише за Хайне в предговора си към втория сборник (Писарев цитира думите му).]

      [*2 _… подписва доносите си до Путилин_ — Иван Путилин (1830–1898) — известен таен полицай, взел активно участие в процеса срещу Чернишевски. Писмата на В. Костомаров до Путилин са публикувани в кн.: М. Лемке, „Политические процессы в России“. И Стеклов пише за Костомаров в т. II.]

      [*3 _… Писмо (до „Алексей Николаевич“)_ — писмото е до Алексей Плешчеев, поет, сътрудник на „Современник“.]

      Докато се извършват тези подготвителни работи, Николай Гаврилович лежи в Алексеевския равелин, близо до двайсет и две годишния Писарев, затворен четири дни преди него: прокарва се хипотенузата, ЧП, и фаталният триъгълник е налице. В началото Чернишевски не се дразни от затварянето си: отървал се е от натрапчиви посетители и сякаш си почива… но тихата неизвестност скоро започва да го тревожи. „Дълбоката“ пътека в коридора поглъща без остатък стъпките на часовоите. Дочуват се само класически удари на часовник и дълго трептят в ушите… Това е живот, който за изобразяването си изисква многоточия от писателя… Това е руското недобро усамотяване, от което се поражда руската мечта за добрата тълпа. Привдигнал крайчето на зелената вълнена завеска, часовоят през шпионката може да наблюдава затворника, седнал на зеления дървен креват или на също зеления стол по бархетен халат, с фуражка — разрешава се лична шапка, стига да не е _цилиндър_, — което прави чест на правителственото чувство за хармония, но следвайки закона за негатива, създава доста натрапчив образ (Писарев например лежи в затвора с фес). Разрешава се гъше перо, може да се пише на зелената маса с чекмедже, чието дъно като петата на Ахил единствено е останало небоядисано.

      Есента отминава. В двора на затвора расте храстче офика. Арестант номер девет не обича да се разхожда; в началото обаче излиза всеки ден, досетил се (крайно характерна за него лъкатушна мисъл), че през това време му обискират килията — следователно отказът от разходка би накарал администрацията да се съмнява, че крие нещо; когато се убеждава, че не е така (оставя конци тук и там), с облекчение засяда да пише: към началото на зимата привършва превода на Шлосер, захваща се за Гервинус*, за Маколи**. Пише и някои свои неща. Да си спомним „Дневникът“ — и от отдавна отминал абзац да хванем крайчетата на редовете, отнасящи се за писанията му в крепостта… или не — я по-добре да се върнем още по-назад, към „темата за сълзите“, започнала оборотите си още от първите страници на нашия тайнствено въртящ се разказ.

      [* _Георг Готфрид Гервинус_ (1805–1871) — германски историк.]

      [** _Томас Маколи_ (1800–1859) — английски историк, политически деец.]

      Пред нас е знаменитото писмо на Чернишевски до жена му от 5 декември 62 година*: жълт елмаз сред прахоляка на многобройните му трудове. Гледаме този корав, грозен, но удивително четлив почерк с решително размахани словесни опашки, с примкоподобни „р“-та и „п“-та, с широките искрени кръстове на ер-големите — и ни обхваща отдавна неизпитвано чисто чувство, от което внезапно ни е по-леко да дишаме. Това писмо Страннолюбски определя с право като начало на краткия разцвет на Чернишевски. Целият плам, цялото могъщество на волята и мисълта, с която е дарен, всичко, каквото трябва да се стовари в часа на народното въстание, да удари и поне за кратко да стисне върховната власт… да дръпне юздата и може би да окървави устната на Русия — всичко това сега намира болезнен израз в неговата кореспонденция. Направо може да се каже, че тъкмо то е венец и цел на цялата му сподавена, отдавна разрастваща се жизнена диалектика — тези пронизани от железен бяс послания до комисията, разглеждаща неговото дело, които той вмъква в писмата до жена си, тази тържествуваща ярост на аргументите, тази дрънчаща с вериги мегаломания. „Хората с благодарност ще си спомнят за нас“ — пише той на Олга Сократовна и излиза прав: именно този звук отеква и се разлива по целия останал простор на века, кара сърцата на милиони интелигентни провинциалисти да забият в искрено и благородно умиление. Вече споменахме за частта от писмото, в която се говори за плановете по изготвянето на речници. След думите „както беше Аристотел“ идват следните: „Но впрочем споменах за мислите си: те са тайна; на никого не казвай това, което съобщавам на теб едничка.“ „Тук — коментира Стеклов, — върху тези редове е капнала сълза и се налага Чернишевски да повтори разлелите се букви.“ Това обаче не е така. Капката пада преди написването на двата реда, до сгъвката; налага се Чернишевски да повтори двете думи (в началото на първия ред и в началото на втория), попаднали на мокрото място, затова останали недописани (те… тайна, т… което).

      [* Набоков не е точен — писмото датира от 5 октомври.]

следва

(кликнете върху ,,по-стари публикации")