„РАЗУМЪТ“ ВЪВ ФИЛОСОФИЯТА
— 1 —
Питате ме какво означава идиосинкразията при философите?… Например това е недостигът на историческа духовност в намеренията и начина на мислене, омразата им към представата за бъдното, техният египтицизъм. Те смятат, че деисторизирайки нещо, му правят _чест sub specie aeterni_*, създавайки от него мумия. Всичко онова, с което философите се занимаваха през хилядолетията, бяха понятия-мумии, изпод ръцете им не излезе нищо истински живо. Те само убиваха и изкормваха — тези господа служители на бога-понятие; когато му се кланяха, те ставаха жизненоопасни. За тях смъртта, промяната, възрастта, както и растежът — това са все упреци, дори отрицания. Това, което е, няма да бъде; което ще _бъде_, то не е… И те всички отчаяно вярват в сегашното. Но понеже не могат да го уловят, те търсят основания за това, че им се изплъзва. Има някаква измама в това, че не можем да възприемем истински сегашното — а кой ли е измамникът? „Ето го! — крещят доволно те. — Това е чувствеността, сексуалността! Тези сетива, които _и така са неморални_, ни залъгват, мамят ни относно _истинския свят_. Морал: това означава да се освободиш от товара на чувствената измама, от бъдещето, от историята, от лъжата — историята не е нищо друго освен вяра в чувството, вяра в лъжата. Морал: отрицание на всичко, отдаващо вяра на сетивното, към останалата част на човечеството — нали тя е «народ». Да си философ, да си мумия, да представяш монотоно-_теизма_** винаги с маската на гробар! И най-вече да избягаш от _тялото_, от тази несъкрушима фиксидея на чувството, да го отречеш напълно, въоръжен с всички възможни грешки на логиката, и да го компрометирай!, въпреки цялата му дързост да се представя за истинско!“
[* От гледна точка на вечността. — _Бел. прев._]
[** Иронично отношение към течението „монотеизъм“. — _Бел. прев._]
— 2 —
Почтително оставям настрана името на _Хераклит_. Ако целият останал философски свят отхвърли истинността на чувствата, защото бяха израз на многозначност и промяна, то Хераклит ги пренебрегна, защото изразяваха нещата в тяхната протяжност и единство. И той е бил несправедлив спрямо тях. Те не лъжат нито по същество, както смятаха елеатите, нито пък по начина, посочен от него — чувствата изобщо не лъжат. Това, че търсим чрез тях доказателства, ето кое ги прави лъжливи — както например заблудата за протяжността, трайността и същността на субстанцията. „Разумът“ е причина да фалшифицираме доказателствата, които са скрити в чувствата. Докато чувствата показват бъдното, прехода, промяната — те не заблуждават… Но Хераклит ще запази вечното си право в това, че неговата „действителност“, неговото „битие“, е една празна фикция. „Видимият свят“ е единствен, „истинският свят“ — просто _измислен_.
— 3 —
А всъщност какви съвършени органи за наблюдение са чувствата ни! Сетивата ни! Например носът, за когото още нито един философ не е говорил с почит и благодарност, е вероятно най-деликатният инструмент, който ни е предоставен; той установява и най-малките разлики в движението, които не може да контролира и спектоскопът. Днес ние притежаваме точно толкова наука, колкото, според собствената ни преценка, могат да _поемат_ чувствата и сетивата ни — при все че ние всячески ги изостряме и въоръжаваме, та накрая ги научихме и да мислят. Останалото е израждане и антинаука: бих казал метафизика, теология, психология, познавателна теория. _Или_ пък формална наука, учение за знаците, както логиката или приложната логика — математиката. В изброените дисциплини изобщо не се проявява действителността — дори не и като проблем; както не се проявява и въпросът: каква е изобщо стойността на една подобна знакова конвенция, каквато е логиката?
— 4 —
Другата идиосинкразия на философите е не по-малко опасна: тя се състои в смяната на първо и последно, на начало с край. Те поставят като начало онова, което винаги идва накрая (колко жалко — та то изобщо нямаше да дойде!), а „най-висшите“ понятия, т.е. най-общите, най-изпразнените от съдържание, последният полъх на изпаряващата се реалност — именно в началото, _като начало_. Отново техният начин за отдаване на почитта — висшето _не трябва_ да израства от _низшето_, а и изобщо _не трябва_ да израства отнякъде… Морал: всичко, което е от първа степен, трябва да бъде _causa sui_*. Произходът му от нещо друго се смята вече за упрек, за съмнение в стойността му. Всички висши ценности, всички висши понятия са първостепенни: абсолютното, доброто, истинското, съвършеното — всичко това не може да е станало, _трябва_ следователно да е _causa sui_. Но всичко това не би могло да не е нещо еднакво, единно — не би могло да влиза в противоречие със себе си. Оттук и глупавото понятие „бог“… Последното, най-слабото, най-изпразненото — поставено отпред, като причина за себе си, като _ens realismum_**! Как ли е могло човечеството да приеме сериозно всички тия душевноболни и техните брътвежи! И колко скъпо е платило за това!…
[* Причина за себе си. — _Бел. прев._]
[** Висша реалност. — _Бел. прев._]
— 5 —
Накрая да противопоставим на всичко това един коренно различен начин, по който _ние_ (казвам ние от уважение) разглеждаме въпросите за измамата, лъжата, привидността. Някога са приемали промяната, бъдещето изобщо, като доказателство за привидност, като признак, че _трябва да съществува нещо_, което да ни измами. Напротив, днес ние виждаме — толкова, колкото ни принуждава предразсъдъкът „разум“ — единството, идентичността, продължителността, субстанцията, причината, същността, съществуването, действителността — всичко просто забулено в измама. Толкова сме убедени, на основата на строгите пресмятания, че тук се крие измама. Същото е и при движението на големите съзвездия: за заблудата при наблюдението е виновно окото ни, а тук долу — _езикът_. Езикът произхожда от времето на най-рудиментарната форма на психологията: ще изпаднем в грубо фетишизиране, ако осъзнаем и ако обясним основните предпоставки на езиковата метафизика — иначе казано, _разума_. Съзнанието вижда навсякъде създатели и действие, то вярва на волята като причина изобщо, то вярва на „аза“, на „аза“ като действителност, на „аза“ като субстанция и _проектира_ вярата в субстанцията на „аза“ във всички неща — едва по този начин то _сътворява_ понятието _„нещо“_… Навсякъде е прието действителността да се разглежда като причина, просто е _„подпъхната“_ във всички неща — едва от концепцията на _„аз“_ се отклонява понятието _„действителност“_… В началото стои съдбовното заблуждение, че волята е нещо, което _въздейства_ — че волята е някаква _способност_. Днес знаем, че тя е просто една дума… Мног по-късно в един хилядократно възродил се свят, се появява _сигурността_ — субективна _увереност_ в употребата от философите на разумни категории, които изненадващо са осъзнати. Философите заключават, че тия категории не биха могли да произхождат от емпирията — защото цялата емпирия им противоречи. _Тогава откъде произхождат?_ В Индия, както и в Гърция, са допускали една и съща грешка — „ние сме били вече в един по-висш свят (вместо в един по-низш, което би било самата истина!) и трябва да сме били божествени, _защото_ притежаваме разума“! Фактически нищо дотук не е имало по-наивно обяснение от заблудата за действителността, формулирана от елеатите: „Всяко слово, всяка дума, изречена от нас, се отнася за действителността!“ Дори и противниците на елеатите са изпаднали под заблудата на своето понятие за „действителност“, пък и Демокрит, откривайки своя _атом_… Разум в езика! Ама че стар, изпечен лъжец! Мисля, че няма да се освободим от бога, докато още вярваме в граматиката…
— 6 —
Ще ми бъдете благодарни, ако формулирам един толкова нов и толкова съществен възглед в четири закона. По този начин ще улесня разбирането му, а същевременно ще предизвикам и противоречията.
_Първи закон._ Основанията, които посочват „този“ свят като привиден, много повече обосновават реалността му, друг вид реалност е абсолютно недоказана.
_Втори закон._ Определенията, които са дадени за „истинската действителност“, са всъщност определения за „_не_-действителността“, за _нищото_ — „истинският свят“ е изграден от противоречия със същинския, реалния свят, в този смисъл така нареченият „истински свят“ е една _морално-оптическа заблуда_.
_Трети закон._ Няма никакъв смисъл да бълнуваме за „друг свят“ извън този, освен ако у нас не съществува могъщ инстинкт на отрицание, на омаловажаване и притъпяване на реалността — в такъв случай ние си отмъщаваме на живота чрез фантасмагорията за „друг“, „по-добър“ живот.
_Четвърти закон._ Да разделиш света на „истински“ и „привиден“ — това е вид християнство или кантианство (в последна сметка Кант все пак е един коварен християнин), а изобщо е предупреждение за _упадък_, за _декадентство_ — симптом за упадъка на живота. Това, че художникът оценява по-високо привидността от реалното, изобщо не е противен довод, нито е в противоречие с казаното. Защото в изкуството „привидност“ означава _още веднъж_ реалността, _още един_ избор, усилване, корекция… Трагическият художник не е песимист — тъкмо той утвърждава всичко въпросително и ужасно — той е _Дионисов_…
КАК „ИСТИНСКИЯТ СВЯТ“ СЕ ПРЕВЪРНА НАКРАЯ В БАСНЯ
История на едно заблуждение
1. Истинският свят — достижим за мъдрите, за благочестивите, за добродетелните; той живее в тях, той е _„те самите“_.
(Най-старата форма на идеята, относително проста, умна и убедителна. Перифразиране на изречението „Аз, Платон, съм самата истина“.)
2. Истинският свят, който е недостижим днес, но е _обещан_ на мъдрите, на благочестивите, на добродетелните — „за разкаялите се грешници“.
(Напредък на идеята, тя става по-фина, по-необхватна, неуловима — става женствена, християнска…)
3. Истинският свят недостижим, недоказуем, неопределим — но вече измислен като утешение, задължение, императив…
(В основата си — старата песен, но по-замъглена и скептична; идеята става сублимна, бледа, северна, кьонигсбергска.)
4. Истинският свят — недостижим! Във всеки случай — недостигнат. И като недостигнат — непознат. Следователно той не утешава, не решава, не спасява, не задължава: как да ни задължи нещо непознато?
(Сиво утро, първата прозявка на разума, кукуригане на позитивизма.)
5. „Истинският свят“ — една ненужна идея, която вече не ни задължава, една излишна идея; _следователно_ — да я премахнем!
(Светла утрин. Завръщане на веселостта. Платон се изчервява от срам; шумно веселие на свободните духове.)
6. Изхвърлихме „истинския свят“ — и кой свят остана? Сякаш привидният? Но не! _Заедно с истинския свят ние изхвърлихме и привидния!_
(Пладне. Часът на най-малката сянка; край на най-дългото заблуждение, върхът на човечеството: _тук започва Заратустра_…)
Няма коментари:
Публикуване на коментар