ПРОБЛЕМЪТ НА СОКРАТ
— 1 —
Във всички времена мъдреците са оценявали живота еднакво: _не струва пукнат грош…_ Винаги и навсякъде са произнасяли все същата присъда, непрекъснато звучал един и същи тон — тонът на отчаянието, на меланхолията, на унинието, на умората от живота, на съпротивата срещу живота. Самият Сократ казал на смъртното си ложе: „Да живееш — това означава дълго време да си болен; на спасителя Асклепий дължа един петел.“ Даже на Сократ му е дошло до гуша. Какво доказва това? Какво ни _посочва_? Преди бихме казали (о, как само бе казано, даже крещяха, начело с песимистите): „Във всички случаи тук има нещо вярно! Consensus Sapientum* доказва истината.“ Така ли бихме говорили днес? Имаме ли право да говорим така? И _нашият_ отговор е: „Във всички случаи тук има нещо болно, би трябвало да разгледаме по-отблизо тия господа мъдреци.“ Изглежда, че всички те бяха загубили равновесие, бяха закъснели, разклатени, бяха _декаденти_**. Може би истината се появява на този свят като гарван, въодушевен и от най-лекия дъх на мърша!
[* Общо съгласие на мъдреците. — _Бел. прев._]
[** От „декадентство“ — упадък. Ницше използва този термин за упадъка в няколко аспекта: в древния свят — когато „разумът“ надделява над страстите, за да „спаси“ човека; при християнството — когато се отхвърля телесното, инстинктивното, за сметка на „духовното“; при общия упадък на човечеството вследствие на ония религии и философии, които го откъсват от инстинкта и реалния живот; за Ницше „декадент“ е и физически негодният, който оцелява с помощта на разума, който е обречен, но „идеализмът“ и християнството го „спасяват“. — _Бел. прев._]
— 2 —
Цялата непочтеност във факта, че великите мъдреци са всъщност _упадъчни_ типове, забелязах за пръв път в мига, когато най-силно им противопоставих научни и ненаучни предразсъдъци — просто познах у Сократ и Платон упадъчните симптоми, усетих и двамата като _оръдия на гръцкото разложение_, като _псевдогърци_, като _антигърци_ (вж. „Раждането на трагедията“, 1872 г.). Споменатото consensus sapientum — и това все повече ми се изясняваше — най-малко доказва правото на онова, на което те всички са съпричастни — то много повече доказва тяхната _физиологическа хармония_, която им помага да се отнасят еднакво към живота — т.е. _да трябва да се отнасят враждебно_. Всякакви присъди над живота, оценки „за“ и „против“ — мисля, че те никога не могат да бъдат верни — имат стойност единствено като симптоми и само като такива, могат да бъдат разглеждани — сами за себе си подобни оценки са чиста глупост. Просто човек трябва да се опита да овладее онзи удивителен финес _да не обезценява стойността на живота_. Това не би могло да бъде осъществено от някой приживе, защото той е ангажиран, той е участник, а не съдник. Също така не би могло да бъде осъществено от мъртвец — по разбираеми причини. Да виждаш проблем в _стойността_ на, живота от позицията на философа — това, най-малкото е упрек срещу самия теб като философ, съмнение в мъдростта ти, една _не_-мъдрост. И всички тия велики мъдреци — те не само са били _декаденти_, те изобщо били ли са някога мъдри? — но нека се върна върху проблема на Сократ.
— 3 —
Според произхода си Сократ е принадлежал към най-низшите народни слоеве — към паплачта. Грозотата му е добре известна на всички и дори се натрапва. Но сама за себе си вече един упрек, у древните тя е приемана почти като опровержение, като отрицание. Бил ли е Сократ изобщо! грък? Грозотата често е достатъчен израз на смешение, на развитие, възпрепятствано от кръвосмешението. В други случаи тя се изявява като упадъчно развитие. Антрополозите в криминалистиката ни уверяват, че типичният престъпник е грозен — _monstrum in fronte, monstrum in antimo_*. Но престъпникът е _декадент_. Бил ли е Сократ типичен престъпник? Едно подобно твърдение най-малкото не е в противоречие с онази известна физиономическа присъда, звучала толкова отвратително за неговите приятели. Един чужденец, който разбирал от лица, минавайки през Атина, определил Сократ като чудовище, криещо в себе си всички лоши страсти и пороци. И Сократ отговорил: „Та Вие ме познавате, господине.“
[* Чудовищен по вид и по нрав. — _Бел. прев._]
— 4 —
За _декадентството_ у Сократ съдим не само от пълната опустошеност и анархия на инстинктите — за това още по-силно свидетелства неговата свръхлогичност и особено онази _рахитична злоба_, която го отличава. Да не забравяме и известните слухови халюцинации, интерпретирани в религията като „Сократови демони“. Всичко у него е прекалено, _буфо_, карикатурно, а едновременно с това — скрито, задкулисно, подмолно. — Опитвам се да разбера коя идиосинкразия е създала Сократовото равенство Разум = Добродетел = Щастие — тази гротескна тъждественост, противна на всички инстинкти у древните елини.
— 5 —
Сократ просто преобръща гръцкия вкус в посока на диалектиката — и какво се случва тогава? Преди всичко по този начин бива победен _благородният_ вкус — паплачта използва диалектиката, за да изплува на повърхността. Преди Сократ в доброто общество са отричали диалектическите маниери — приемали са ги като лоши. Предпазвали са от тяхното влияние младежта. Към всички, ползващи се от тях, са се отнасяли недоверчиво. С почтеност и порядъчност не се парадира, просто е неприлично да ги развяваш. Онова, което тепърва трябва да се доказва, не струва. Навсякъде, където не се „обосноваваш“, а „заповядваш“ — там диалектиката е нещо като палячовщина — просто й се смееш и не я приемаш сериозно. Сократ е бил палячо, който се _приемал сериозно_, който се е _правел на сериозен_ — и какво станало после?
— 6 —
Диалектиката се избира тогава, когато липсва каквото и да е друго средство. Известно е, че тя събужда недоверие, че не може да убеждава. Няма нищо по-лесно за отстраняване от един диалектически ефект — ползата, извлечена от всяко събрание, където много се говори, доказва това. Диалектиката може да бъде единствено _самозащита_ в ръцете на ония, които не разполагат с други оръжия. Трябва да умееш _да извоюваш правото си_ — иначе то изобщо не ти е нужно. Затова евреите бяха диалектици, такъв бе и Райнеке Фукс, а, както изглежда — и Сократ?
— 7 —
Дали иронията на Сократ е израз на бунт? Или на ресентимента*, свойствен на паплачта? Разбирал ли е той, като угнетен, собствената си безпомощност? _Отмъщавал ли е на благородниците_, които е заслепявал? Бидейки диалектик, човек държи в ръцете си безпощадно оръжие, с помощта на което може да стане тиранин; заставаш срещу противника без защита, с което печелиш. Диалектикът предоставя на своя противник доказателството, че последният не е идиот, с което едновременно го вбесява и омаломощава. Диалектикът _обезсилва_ интелекта на противника си. Какво? Нима диалектиката при Сократ е само една форма на _отмъщение_?
[* Терминът „ресентимент“ е откритие на Ницше, въведено от него понятие за „скрита омраза“, „затаено враждебно чувство“, „скрита неприязън“ — качества, характерни за низшите и отхвърлените, за неудачниците и паплачта. — _Бел. прев._]
— 8 —
Изясних вече, че Сократ е могъл да бъде отблъскващ, но остава да обясня, че _той е заслепявал_. Това, че е открил нов вид _наслаждение_ и че в Атина е бил най-признатият фехтовач — е едното. Той е заслепявал, възбуждайки влеченията за наслаждение у елините — измислил е нов вид атлетическа борба за младежи и юноши. Сократ е бил и голям _еротик_.
— 9 —
Но Сократ отгатнал и повече. Той виждал зад гърба на благородните атиняни. Той разбирал, че неговият случай, неговото уж случайно своеобразие _не е изключение_. Подобен вид дегенерация вече се зараждала изобщо в стила: старата Атина си отивала. И Сократ разбрал, че целият свят се _нуждае_ от него — от неговите средства, от „лечението“ му, от неговото изкуство за самосъхранение. Навсякъде инстинктите били завладени от анархия — всички били на крачка от ексцесията, нравственото чудовище било всеобща опасност. „Влеченията искат да създадат тираните, да станат тирани — трябва да намерим по-силни _антитирани_.“ След като онзи физиономист посочи Сократ като преизподня на всички долни страсти, великият иронизатор си позволи словата, които го разкриха напълно. „Това е вярно — каза той, — но аз ще стана господар на всички.“ Как Сократ стана господар на _себе си_? Неговият случай бе в основата си екстремален — само че по-заслепяващ от всичко онова, което още тогава започваше да става по всеобща необходимост: това, че никой вече не беше господар на себе си, че инстинктите се обърнаха _едни срещу други_. Сократ заслепяваше именно екстремално — отблъскващата му грозота бе обяснение за всекиго. Повече от ясно е, че той сам заслепяваше по-силно, отколкото отговора, спасението, _лечението_…
— 10 —
Когато се налага да създадеш от _разума_ тиранин, както направи Сократ, вероятно е не по-малка опасността от това — и нещо _друго_ да създаде тиранина. Затова разумността бе посочена като _спасителка_ — нито Сократ, нито „болните“ можеха да решат дали _да бъдат разумни_. _Това просто бе неотложно, бе абсолютно необходимо, това бе последното средство!_ Фанатизмът, с който цялата гръцка мисъл се вкопчи в разума, издава нейното бедствено положение. Всичко бе в опасност, остана само _един_ избор: или да пропаднем, или да станем _разумни до абсурд_. Морализмът на гръцките философи от Платон насам е патологично обусловен — както впрочем и оценката им за диалектиката. _Разум = добродетел = щастие_ — това означава единствено: правете като Сократ и запалете срещу тъмните сили една непресекваща светлина — светлината на разума. Бъди умен, ясен и светъл на всяка цена — всяко отдаване на инстинктите, на неосъзнатото, те влече _надолу в бездната_…
— 11 —
Мисля, че обясних онова, с което Сократ заслепяваше — той изглеждаше като лекар, като избавител. Необходимо ли е по-нататък да изясняваме заблуждението, залегнало в основата на неговия „разум на всяка цена“? — Това е едно самозаблуждение на философите и моралистите — че ще се измъкнат от _упадъка_, обявявайки му война. Измъкването не е по силите им — онова, което _те_ избират като средство, като спасение, е всъщност още един израз на _декадентството_ — _те_ просто променят израза, но не го отстраняват. Сократ е бил едно недоразумение — както всъщност и целият _„морал на подобряването“ включително и християнският, бе едно недоразумение_. „Дневната светлина“, „разумът на всяка цена“, светлият живот, съзнателен, лишен от инстинкти, съпротивляващ се на инстинктите — това просто бе една друга болест, а не някакво връщане към добродетелите, към здравето, към щастието… Че _трябва_ да победим инстинктите — това е _упадъчна_ формула, защото докато животът се _възвисява_, щастието е тъждествено с инстинкта.
— 12 —
Разбрал ли е всичко това самият той, най-умният от всички самозаблудени? Казал ли го е пред своя край, в предсмъртния си, изпълнен с мъдрост, изблик на сила? Сократ сам искаше да умре — не Атина. Той посегна към чашата с отрова, той принуди атиняните да му я предложат… „Сократ не е лекар — мълвял той на себе си, — тук лекар е единствена смъртта… Сократ просто бе дълго, много дълго болен…“
Няма коментари:
Публикуване на коментар