СТРАНСТВАНИЯТА НА ЕДИН НЕСЪВРЕМЕННИК
— 1 —
_Моите непоносимости._ _Сенека:_ или тореадорът на благородното. _Русо:_ или връщане към природата _im impurus naturalibus_*. _Шилер:_ или моралният тръбач на торбаланковците. _Данте:_ или хиената, твори в гробовете. _Кант:_ или _cant_** като свободен в себе си характер. _Виктор Юго:_ или маякът в морето на глупостта. _Лист:_ или училище за рутинно отношение към жените. _Жорж Санд:_ или дойна крава с добър „стил“. _Мишле:_ или опиянението, събличащо си роклята. _Карлайл:_ или песимизмът като отказан обяд. _Джон Стюарт Мил:_ или обидната яснота. _Братята Гонкур:_ или Аяксите в борба с Омир. Музика от Офенбах. _Зола:_ или „радостта да вониш“.
[* В одежди, прикриващи срамната голота. — Бел. прев.]
[** Схващане, че нещото се изразява само със своите положителни качества, откъм положителната си страна. — Бел. прев.]
— 2 —
_Ренан_*. Теология или загниване на разума чрез „греха“ (християнството). Свидетелство за Ренан, който, дори и да рискува с някое _да_ или _не_ в неопределен вид, винаги греши, при това с една смешна последователност и методичност. Например той искаше да обедини _la science_** и _la noblesse_***, но науката принадлежи на демокрацията и може да се докосне с ръка. С известно честолюбие той иска да създаде един духовен аристократизъм, а същевременно коленичи пред неговата противоположност, евангелието на покорството — как биха помогнали тук свободният дух, модерното, шегата и присмехът, след като си останал при християнина, католика и духовника! Както йезуитите и изповедниците, в областта на изкушението Ренан е просто изобретател: в душата му се крие и една чернокапска усмивчица — както и всички духовници, той е най-опасен, когато обича. Тогава няма равен на себе си… Именно този _облекчаващ нервите_ Ренанов дух е още една гибел за бедната, болна и лишена от воля Франция.
[* Ернест Ренан (1832–1892) — френски теолог и ориенталист, учен в областта на религията. „Религията е продукт на нормалния живот, човек възприема истината по-добре, ако е религиозно защитен. Добър е онзи, който приема предопределения световен ред, който намира смъртта лоша и безсмислена.“ Критикуван от Ницше. — _Бел. прев._]
[** Науката. — _Бел. прев._]
[*** Благородството. — _Бел. прев._]
— 3 —
_Сент Бьов_*. Нищо мъжко, просто пропит с ненавист към всичко мъжествено. Обикаля наоколо — фин, любопитен, малко отегчен — в основата си една женствена личност, с женска отмъстителност и феминизиран разсъдък. Като психолог е гений на злословието, неизтощим, безкрайно богат на подобни средства. Никой не умее по-добре от него да смеси в похвалата и малко отрова. Плебей в своите най-долни инстинкти и родствен с ресентимента на Русо — и _следователно романтик_, — защото жадният за отмъщение инстинкт на Русо смръщено наднича през рамото на всеки _романтизъм_. Революционер, когото обаче страхът е задържал на прага. Несвободен пред всичко силно — общественото мнение, Академията, двора, дори и Порт Роял. Обиден на всичко велико, съдържащо се в човека и нещата, противник на всеки, който вярва в себе си. Достатъчно поетичен и женствен едновременно, за да усети силата на великото, винаги превит и сгърчен като онзи червей, който вечно се чувствал настъпен. Неудържим и свръхмащабен като критик, развяващ знамето на космополитната _свобода_, но лишен от смелост да признае разврата. Като историк е лишен от силата на задълбочения философски поглед — затова и отхвърля възможността да бъде съдник на голямото, маскирайки се зад „обективността“. Съвсем различен е обаче към онова, което налага присъствието на тънкия, изискан вкус — тогава е весел, смел, тогава е майстор. Напомня ми Бодлер.
[* Сент Бьов (1804–1869) — френски критик, написал многотомното съчинение „Порт Роял“ — френски манастир, център на янсенизма в средата на XVII в. Янсенизмът се стремял към връщане на католицизма според учението на Св. Авгу-стин. — _Бел. прев._]
— 4 —
_Imitatio Christi_* е от ония книги, които не мога да разгърна без физиологическо отвращение; тя просто разнася уханието на вечно женското, за разбирането или за усещането на което е необходимо да си французин или вагнерианец. Този светец говори за любовта по начин, който възбужда любопитството и на парижанките. Казаха ми, че онзи най-хитър йезуит, О. Конт, който искал, заобикаляйки науката, да поведе французите към Рим, бил инспириран от тази книга. Вярвам го! „Религията на сърцето“…
[* Подражание на Христос. — _Бел. прев._]
— 5 —
_Дж. Елиът_*. Характерната последователност на англичаните, която не липсва и в морала а’ла Елиот, е, че веднъж откъснали се от християнския бог, толкова по-страстно те желаят да запазят християнския морал. В Англия, за да извоюваш и най-малката еманципираност, трябва да се проявиш пред теологията като морален фанатик. Това е цената — във вид на _разкаяние_. За нас — останалите — това е по-различно. Ако се откажеш от християнската вяра, смъкваш от плещите си и задълженията към _правото_ да споделяш християнския морал. За съжаление обаче това не се разбира евидентно, а трябва непрекъснато да бъде обяснявано на английските плиткоумници. Християнството е измислена система, в която се дава пълна и _цялостна_ представа за всяко нещо — за нещата изобщо. Ако откършим от тази система някое основно понятие — например вярата в бога, то тогава ще я разрушим — просто от нея няма да остане нищо. Християнството приема, че човек не знае, _не може да знае_ кое за него е добро и кое — лошо. Човекът вярва в бога, а само бог _знае_. Християнският морал е заповед — неговият произход е трансцендентен, — той е извън всякаква критика, извън всякакво право на критика, той носи само истината, ако това е бог, и устоява или пропада чрез вярата в бога. Ако англичаните наистина вярват, че знаят „интуитивно“ кое е добро и кое лошо, ако вследствие на това погрешно допускат, че моралът им няма нужда от гаранцията на християнството, това е просто следствие от господството на християнската преценка на _ценностите_ — израз на _силата и дълбочината_ на тази преценка. Тъй че произходът на английския морал е забравен, прекалено условното вече не усеща правото си на съществуване. За англичаните моралът не е проблем…
[* Джордж Елиът — псевдоним на английската писателка Мери Ан Евьнс (1819–1880). — _Бел. прев._]
— 6 —
_Жорж Санд._ Прочетох първите й пътни бележки: като всичко, произхождащо от Русо — фалшиво, преувеличено, надуто. Просто не издържам този шарен, тапетен стил, а също и амбицията на паплачта към щедрост и великодушие. Най-лошото тук обаче е женското кокетиране с мъжествеността, с маниерите на още невъзпитаните юноши. Колко студенина лъха от тази артистка, все още не излизала на подобаващата й сцена! Студена като Юго, като Балзак, като всички пишещи романтици! Колко самодоволна е тази плодовита в писането крава, която, както впрочем и нейният ангел Русо, обладава нещо немско в най-лошия смисъл. А това стана възможно едва при упадъка на френския вкус! Но Ренан я обожаваше…
— 7 —
_Морал за психолози._ Да не създаваме булевардна психология. Да не наблюдаваме _заради_ самото наблюдение! Това е кривогледо, преувеличено и измъчено. Не бих съветвал да се разглежда преживяното като _воля за преживяно_. В преживяното _не трябва_ да се оглеждаш, всяко подобно оглеждане накрая води до гледане на нещата „с лошо око“. Един роден психолог инстинктивно се предпазва от гледане заради самото него — същото се отнася и за родения художник. Той не работи според природата, а се оставя на своите инстинкти, на своята _camera obscura_*, като по този начин изразява „случай“, „природа“, „преживяно“… И чак тогава осъзнава _общото_, края, отговора — той не познава съзнателното абстрахиране от конкретния случай. Какво би станало, ако това се извърши по друг начин? Например както парижките романисти, които създават булевардна, амбулантна психология? Те непрекъснато дебнат действителността и вечер се завръщат с пълна шепа странности и куриози. Но погледнете крайния резултат — купчина лекета, в най-добрия случай някаква мозайка, но винаги нещо сглобено, неспокойно, крещящо шарено. Най-лошото в тази област е заслуга на носителите на „Гонкур“ — и два реда, написани от тях, карат _психолога_ да настръхне. Природата, преценена от позицията на изкуството, не е модел. Тя преувеличава, изкривява, оставя празнини. Природата е _случай_. Изследването „според природата“ е лош признак, издаващ наличието на подценяване, слабост и фатализъм; да лежиш в праха пред дребните факти — това ми се струва несвойствено за един _съвършен_ художник. Да видим _какво става_, _какво е_ — това е работа на друг вид духовност — _антиартистичната_, фактическата. Трябва _да знаеш кой си_…
[* Безпристрастност. — _Бел. прев._]
— 8 —
_За психологията на артиста._ За да съществува изкуство, за да е налице естетическо _виждане и създаване_, е необходима една физиологическа предпоставка — _опиянението_. То трябва най-напред да повиши възбудеността на целия организъм — извън това състояние не се постига изкуство. Всички толкова различни форми на опиянението притежават тази сила — и най-вече опиянението от половата възбуда, най-старата и първична негова форма. Подобно е опиянението, породено от всички силни страсти и афекти — от празника, от състезанието, от красивото изпълнение, от победата, от екстремното движение, от жестокостта, от разрушението. Съществуват и други видове — от метеорологични състояния (например пролетта), от въздействието на наркотици, и, накрая, опиянение от волята, от преливащата воля. При опиянението най-съществено е чувството за прилив на сила, усещането за съвършенство. При подобно състояние се отдаваш на _нещото_, _принуждаваш се_ то да те завладее, улавяш го, просто го насилваш — някои наричат този процес _„идеализиране“_. Да се освободим от един предразсъдък — идеализирането _не се_ състои, както е прието да се смята, в абстрахиране от дребното и страничното. Тук по-скоро е решаващо едно _чудовищно_ подчертаване на главните черти, при което второстепенните просто се изгубват.
— 9 —
В подобно състояние можеш да обогатиш всичко, черпейки от собственото му съвършенство — онова, което виждаш, и онова, което искаш, изглежда мощно, претоварено със сила и енергия. Тогава човек довежда всичко до там, щото да отговаря на силата му — докато нещата станат рефлекси на това собствено съвършенство. Именно това преобръщане в съвършенство, _необходимостта_ от такова превръщане е изкуство. Дори онова, което нещото не притежава, въпреки това му се прибавя е цел удоволствие — в изкуството човекът се наслаждава на собственото си съвършенство. Би трябвало да е позволено създаването на противоположно състояние — едно специфично антиизкуство на инстинкта, — където всички неща обедняват, отслабват, разколебават се, стават нищожни. В тоя смисъл историята просто изобилства от подобни антиартисти, които по необходимост _трябва_ да изцеждат нещата, трябва да ги направят слаби и хилави. Такива са например истинските християни — да вземем Паскал, — просто от християнин _не става_ артист. Ако обаче погледнем Рафаело и го сравним с някой хомеопатичен християнин от XIX век — Рафаело казва _да_, Рафаело _прави_, следователно Рафаело не е бил християнин…
— 10 —
Какво означават въведените от мен в естетиката противоположни понятия _Аполоново_ и _Дионисово_, разглеждани и възприемани като видове опиянение? Аполоновото опиянение запазва във възбудено състояние преди всичко окото, така че то придобива визуална сила. Художникът, скулпторът и епикът са _par exelence визионери_. Напротив, в Дионисовото състояние е възбудена цялата система на афектите, тъй че всички изразни средства изведнъж се _отприщват_ и цялата сила на представяне, възпроизвеждане, трансформация, преображение и промяна буйно се освобождава от тялото. Същественото на тази метаморфоза е в нейната лекота, в невъзможността _да не реагираш_ (подобно на някои истерици, които при всеки знак се хвърлят във _всяка_ роля). За Дионисовия човек е невъзможно да не разбере някакво внушение, той не пропуска което и да е състояние на афекта, той притежава във висша степен възприемащ и разгадаващ инстинкт, също както и великото изкуство на съпричастието. Той влиза „под кожата“ на всичко, всеки афект му е близък, но всъщност това е само остатъкът от един много по-пълен и завършен изразен свят на афекта, нещо като утайка на Дионисовия хистронизъм. Например за осъществяването на музиката като особено изкуство са изключени множество сетива (например мускулите, защото при определено състояние ритъмът се усеща най-продължително именно там), така че човек да не може веднага да възприеме и изрази всичко онова, което чувства. Въпреки всичко това е _нормално Дионисово състояние_, особено разгледано като прасъстояние — музиката е една бавно достигната негова специфика, но тя не е за сметка на останалите му компоненти.
— 11 —
Актьорът, мимът, танцьорът и музикантът са родствени в своите инстинкти, но постепенното им специализиране е довело до разлики и дори до противоречия. Лирикът най-дълго е останал сроден с музиканта, а актьорът — с танцьора. _Архитектът_ не изразява нито Дионисовото, нито Аполоновото състояние, той е въплъщение на най-великия акт на волята, онази воля, която премества планини — това е опиянението от _великата воля_, която се изисква от изкуството. Най-висшите хора са инспирирани от архитектите — последните винаги са били под въздействието на силата. В строежа трябва да бъде въплътена гордостта, победата, триумфът над тежестта, волята за власт, архитектурата е едно красноречие на силата, изразено във форми — понякога сговорчиво, често ласкателно или просто заповедно. Висшето усещане за власт и сигурност се изразява в онова, което притежава _великият стил_. Онази сила и власт, която не се нуждае от доказателства, за която е без значение _дали ще се харесва_, отговаряща точно, без да се нуждае от свидетели. Тя съществува несъзнателно благодарение на своите противници, тя е съдбовно _смирена_ в себе си — един велик закон. _В това_ е същността на великия стил.
— 12 —
Прочетох биографията на _Томас Карлайл_* — един фарс против познанието и волята, една героико-морална интерпретация на диспептични състояния. Карлайл е човек на силните думи и етюди, един оратор по необходимост, притежаващ едновременно _както_ копнежа да проповядва силна вяра, _така и_ неспособността да вярва (в това отношение е типичен романтик!). Копнежът към по-силна вяра не е доказателство за нейното наличие, а много повече за обратното. Ако притежаваш това изискване, можеш да си позволиш приятния лукс на скептицизма — обладаваш достатъчна сигурност и устойчивост за това. Чрез една приповдигнатост в боготворението на хората, обладаващи силна вяра, а също и чрез своята ярост срещу малцината естествени Карлайл потиска нещо у себе си — той просто _се нуждае_ от шум. Една непрекъсната и страстна себе-_несговорчивост_ — това е неговото амплоа, по този начин той _е_ и си _остава_ интересен. Наистина в Англия се възхищават най-вече от неговата приказливост. Е, това е типично английско, а погледнато от позицията на твърдата английска убеденост, в проявата на нещата единствено чрез техните предимства, той е дотолкова лесно разбираем, че поевтинява… В основата си Карлайл е един английски атеист, за когото е въпрос на чест _да не е такъв_.
[* Томас Карлайл (1795 — 1881) — английски писател, допринесъл за запознаването на англичаните с немския дух. — _Бел. прев._]
— 13 —
_Емерсън_*. Много по-знаещ, по-многостранен, по-рафиниран от Карлайл — преди всичко по-щастлив… Той е от тези, инстинктивно хранещи се с амброзия, които просто оставят непокътнато в нещата онова, което не могат да сдъвчат. В сравнение с Карлайл той е човек на вкуса. Въпреки че много го е обичал, Карлайл го определя като човек, който „не _ти_ дава да го захапеш“. Казано е с право, но не във вреда на Емерсън. Той притежава онази добродушна веселост, която преди всичко възбужда сериозност — той не знае и не се интересува дали е остарял и колко още ще бъде млад. Духът му винаги намира начин да бъде доволен и благороден. И досега той скита из веселата трансцендентност като онзи стар добряк, който се връщал от мила среща. Той с благодарност казвал: _„Ut desint vires tamen est laudanda voluptas.“_**
[* Ралф Уолдо Емерсън (1803 — 1882) — американски писател и философ, приятел с Карлайл и благодарение на това се занимавал подробно с немската трансцендентална философия. — _Бел. прев._]
[** „Щом силата не достига, и желанието е похвално“ (Овидий). — _Бел. прев._]
— 14 —
_Анти-Дарвин._ Ако говорим за известната _„Борба за живот“_, на мен тя ми изглежда повече твърдение, отколкото доказателство. Цялостният аспект на живота не е в нуждата, нито в глада, а по-скоро в богатството, в задоволеността, в дори абсурдното разточителство — където има борба, тя е за власт… Не трябва да смесваме Малтус с природата. Ако приемем все пак, че такава борба съществува, то тя се развива в посока, противоположна на тази, която желае Дарвиновата школа, което _би трябвало да желаят_ в тази школа — тази борба е враждебна за силните, за привилегированите, за щастливите изключения. Видовете _не се_ развиват към съвършенство — слабите непрекъснато стават господари на силните, защото са повече и са _по-хитри_… Дарвин е забравил (съвсем по английски!), че _слабият обладава повече дух_… Трябва да ти е необходим дух, за да го придобиеш; когато вече не се нуждаеш от нещо, ти го загубваш. „Който притежава силата, не се нуждае от дух.“ „Потрябвал ни е! — казват днес в Германия. — Нали ще ни остане Империята!“ Както се вижда, в понятието дух влагам предпазливост, търпение, хитрост, престореност, висше самообладание и всичко, което се нарича мимикрия (към последното се отнасят и голяма част от добродетелите).
— 15 —
_Каузистика на психолога._ Психологът е познавач на човека — а всъщност защо той изследва хората? На техен гръб той печели някои малки привилегии — в отделни случаи и по-големи, — той е политик! Но ето и друг, който познава човека. И вие смятате, че той не го прави за своя изгода, че той е висшата „обективност“? Внимавайте! Вгледайте се добре! Той вероятно желае дори и по-опасна привилегия — да смущава хората, да ги „гледа отвисоко“, да не се смесва повече с тях. Такъв „обективист“ _презира_ човека, докато първият е хуманен — това се вижда от пръв поглед. Той върви поне редом с хората, ако не и _между_ тях…
— 16 —
За да опиша множеството случаи, поставящи под съмнение _психологическия такт_ на немците, ми пречи единствено почтеността. Веднага мога да подкрепя тезата си: никога няма да простя на немците, че сгрешиха в избора си на Кант и неговата „Философия през задната врата“, както я наричам — това изобщо не е типът на интелектуалната почтеност. Другото, което не мога да слушам, е прословутото _„и“_ — немците казват „Гьоте и Шилер“, страхувам се, че те казват дори „Шилер и Гьоте“. Та те _не познават ли_ този Шилер? Има и по-лошо _„и“_, със собствените си уши чух да казват — е, вярно, бяха само университетски професори — „Шопенхауер и Хартман“…
— 17 —
Хората, които обладават дух, а освен това са и силни, надживяват и най-болезнените трагедии — но те се отнасят почтително към живота именно защото той им се противопоставя.
— 18 —
_За „интелектуалната съвест“._ Нищо не ми изглежда днес по-рядко срещано от истинското лицемерие. Имам сериозното съмнение, че чистият и благ въздух на нашата култура не му понася добре. Лицемерието принадлежи на вековете, в които е господствала великата вяра — тогава човек не се е отказвал от убежденията си дори и когато е трябвало по необходимост да ги прикрива с други. Днес хората по-лесно се освобождават или, което е по-често срещано, приемат още една вяра — и във всички случаи остават честни. Без съмнение в наше време са възможни многократно повече убеждения наведнъж, в сравнение с миналото: _възможно_ — това означава позволено, _безвредно_. Оттук произлиза и толерантността към собствената личност. Тази толерантност позволява множество убеждения, те пък от своя страна живеят поносимо едно с друго, взаимно се пазят от това, да не се компрометират помежду си, както впрочем и целият днешен свят. С какво би могъл да се компрометираш днес? С последователност. Ако вървиш по права линия. Ако онова, което казваш, не е поне петсмислено. Страхувам се, че модерният човек е толкова удобен за обладаване от някои пороци, че те просто ще изчезнат като такива. Всяко зло, което е _обусловено_ от силна воля — а вероятно не съществува зло без присъствието на волята, — при допир с нашия нездрав въздух се изражда в добродетел… Малкото лицемери, с които се запознах, имитират лицемерието — те, както и всеки десети днешен човек, бяха актьори.
— 19 —
_Красиво и грозно._ Ние, _ограничените_, смятаме, че няма нищо по-зависимо от чувството ни за красивото. Онзи, който се опита да мисли за човека, без да обръща внимание на човешките удоволствия, веднага губи почва под краката си. „Красиво само за себе си“ е просто словосъчетание, дори не и понятие. В красивото човекът се самопоставя като мярка за съвършенство, кланя се сам на себе си. Веднъж създаден, един вид не може да казва за себе си друго освен _да_, т.е. да се самоутвърждава. Доказателство за това е най-низшият му инстинкт — запазването и продължаването на вида. Човек вярва, че светът е пълен с красота… Той по принцип се отразява в нещата, той преценява като красиво всичко онова, което рефлектира него самия; присъдата „красиво“ е негова _суетност, типична за вида_. Може би подозрението нашепва в ухото на скептика: нима красивото в света е в това, човекът да определя красотата му? Човекът просто е _очовечил_ света — това е всичко. Но абсолютно нищо не ни гарантира, че точно той е моделът за красота. Как ли би изглеждал той в очите на един съдник с повишен вкус? Вероятно смел, може би самоироничен и своеволен? „О, Дионис, боже мой, защо ми дърпаш ушите?“ — попитала веднъж Ариадна любовника си философ в един от познатите ни разговори на Наксос. „Намирам ги смешни, Ариадна — отвърнал той. — Защо не са по-дълги?“
— 20 —
Нищо не е красиво освен човека — върху тази наивност почива цялата естетика, това е нейната първа истина. Да посочим веднага и втората: няма нищо по-грозно от _изродилия_ се човек — и с това кръгът на естетическата присъда се затваря. Погледнато физиологически, всичко грозно отслабва и потиска човека. То му напомня за упадък, опасност и безсилие и той сам започва да губи сила. Влиянието на грозното може да се измери с динамометър. Ако някъде човек се чувства потиснат, „грозното“ просто е наблизо. Чувството му за сила, волята му за власт, смелостта и гордостта му просто отслабват и се изгубват в присъствието на грозното, докато красивото ги стимулира и активизира. И в единия, и в другия случай _правим един извод_: предпоставката е чудовищното изобилие, натрупало се в инстинкта. Грозното се приема като знак и симптом на дегенерацията — онова, което отдалеч ни подсеща за упадъка, предизвиква присъдата „грозно“. Всеки признак на изтощение, на старост, на умора, всяко ограничение във вид на спазъм, гърч, парализа и преди всичко миризмата, цветът, формата на развалата, завършваща с разложение, предизвикват едни и същи реакции — „грозно“. Оттук произлиза и омразата, но какво всъщност човек мрази? Няма съмнение — той мрази залеза на собствения си тип. Тук той мрази от най-дълбоките си инстинкти; в тази омраза се съдържат трепет, предпазливост, дълбочина, далновидност — това е най-дълбоката омраза, която съществува. Заради нея изкуството е _дълбоко, проникновено_.
— 21 —
_Шопенхауер._ Шопенхауер е последният немец, когото разглеждам (и който, заедно с Гьоте, Хегел и Хайне, е европейско, а не _просто_ локално, „национално“ явление). За всеки психолог той е случай от първа величина, един зъл и гениален опит за нихилистично _всеобезценяване_ на живота чрез въвеждане на противоположното понятие — великото себеутвърждаване на волята за живот извежда на преден план най-ексхуберантните жизнени форми. Едно след друго той интерпретираше изкуството, героичното, гениалното, красивото, великото съчувствие, познанието, жаждата и волята за истина, трагедията, и то все като следствие на отрицанието, на „необходимостта“ от отрицание, заложено във волята — всъщност най-великата психологическа фалшификация в историята след християнството. Вглеждайки се по-точно, ще съзрем наследството на християнската интерпретация: само че Шопенхауер _приемаше_, макар и в нихилистичен, т.е. в християнски смисъл, _отречените_ от самото християнство висши културни достижения на човечеството (във вид на „пътища към спасението“, на „праформи на спасението“, на „стимула от необходимостта от спасението“).
— 22 —
Ще посоча един-единствен случай. Шопенхауер говори за _красотата_ с една тромава жар — в последна сметка защо? Защото той вижда в красотата _моста_, през който непрекъснато искаш да продължиш пътя си… За него красотата е „моментното спасение от волята“, но към вечното спасение тя примамва непрекъснато… Той описва красотата като „лечителка“, „спасителка“ от „фокуса на волята“, от сексуалността, в красотата той вижда дори _отричане_ на инстинкта за продължаване на рода! Ама че чудноват светец! Някой му противоречи и мисля, че това е природата. Защо изобщо съществува красота в тона, в баграта, в миризмата, в ритмичното движение на природата? Кое принуждава красотата да се проявява видимо? За щастие един философ противоречи на Шопенхауер, и то не кой да е, а божественият (по думите на самия Шопенхауер) Платон, който твърди, че всяка хубост и красота те подбуждат към съзидание, към оплодяване и именно в това е _есенцията_ на въздействието й — от сетивното към висините на духовното…
— 23 —
Платон отива и по-нататък. С невинност, свойствена единствено на гърците, а не на „християните“, той заявява, че не би съществувала никаква „платоническа философия“, ако в Атина не е имало толкова красиви младежи и девойки — именно те възбуждат еротичните видения на, философите и не им дават мира, докато не хвърлят семето си във всички неща, в недрата на така благодатната почва. И той е чудноват светец, просто да не вярваш на ушите си, ако изобщо можеш в нещо да му вярваш. Най-малкото отгатваме, че в Атина се е философствало иначе, поне открито. Нищо не е по-малко гръцко от словесната еквилибристика, осъществена от един пришълец, изпитващ душевна любов към бога — така би сторил Спиноза. Според Платон философията по-скоро би била дефинирана като еротично състезание, отколкото като усъвършенстване и вглъбяване в старата гимнастика на наслаждението и нейните _предпоставки_… Какво всъщност се роди от тази философска еротика на Платон? Една нова форма на изкуството на гръцкото наслаждение, диалектиката. Припомням още, че за чест на Платон и за _жалост_ на Шопенхауер цялата велика култура и литература на _класическа Франция_ е родена върху основата на сексуалното любопитство. Там винаги можем да потърсим вежливостта, галантността, „половото“ съперничество, „жената“ — и няма да търсим напразно…
— 24 —
L’art pour l’art*. Борбата _против_ целта на изкуството е била винаги борба против _морализаторската_ тенденция в него, против подчинението му на морала. Изкуство за изкуството означава всъщност „по дяволите морала“! Но дори само тази враждебност издава насилието на предразсъдъка. Ако изключим от изкуството смисъла на морална проповед и подобряване на човечеството, от това далеч не следва, че то е безцелно, безсмислено и безполезно, с една дума, „изкуство за себе си“, че е просто един червей, захапал опашката си. „По-добре никакъв смисъл, отколкото морален“ — това ни съветва чувствеността. Напротив, един психолог пита винаги: какво прави изкуството? Не възхвалява ли? Не възвеличава ли? Не подбира ли? Не извежда ли? С всичко това изкуството _усилва_ или _отслабва_ определени оценки. Нима това е просто между другото? Случайно ли е? Нима е нещо, в което инстинктът на твореца и артиста не взема участие? Или: не е ли това предпоставката, че творецът _може_? Дали неговите вътрешни инстинкти са насочени към самото изкуство или много повече към неговия смисъл, към _живота_, към _жаждата за живот_? Изкуството е великият стимул на живота, как бихме могли да го схванем като безполезно и безсмислено, като „изкуство за изкуството“? Остава един въпрос: изважда ли изкуството грозните и съмнителните неща на показ, не изглежда ли, че по този начин то се дистанцира от утвърждаването на живота, от самия живот? Наистина са съществували философи, които ни учеха по този начин — цялостният смисъл на Шопенхауеровото учение бе да ни убеди „да се откъснем от волята“, в приемането на резигнацията той виждаше висшата полза от трагедията. Но това — и аз съм го подчертавал многократно — е един песимистичен взор, един „зъл поглед“ — добре е творците да го знаят.
[* Изкуство за изкуството. — _Бел. прев._]
_Какво споделя трагическият художник с околните?_ Не показва ли той именно своето безстрашие пред страшното и неизвестното? Такова състояние е всъщност само добро пожелание — за оногова, който го постигне, не скъпят похвалите. А той самият го споделя, той _трябва_ да го сподели, той е _длъжен_ да го сподели, ако наистина е артист, гений на споделянето. Смелостта и дързостта, които обхващат чувството пред лицето на силен противник, пред един проблем, събуждащ жестокостта — именно това _изпълнено със сила_ състояние разграничава трагическия артист и го възвеличава. Войнственото в душата ни ликува пред трагичното, свикналият със страданието, _търсещият_ страданието, героичният дух и човек награждава себе си, собственото си съществуване, именно с трагедията. Нему трагикът дължи опиянението си от тази най-сладостна жестокост.
— 25 —
Да си непретенциозен в отношенията си с хората, да отвориш сърцето си за всекиго — това наистина е либерално, но нищо повече. За това, че едно сърце е способно на изискано гостоприемство, се съди по затворените прозорци и спуснатите резета — там не допускат никого в най-разкошните покои. И защо, ще попитате? Защото очакват гости, към които не са непретенциозни…
— 26 —
Когато споделяме помежду си, това не означава, че взаимно се оценяваме по-високо. Истинските ни преживявания не подлежат на обсъждане. Самите те не биха могли да споделят помежду си. Липсва им словото. Във всяка дума се съдържа известно презрение. Онова, за което имаме думи, го казваме веднага. Изглежда, че езикът е изнамерен за средняците, посредствените и общителните. Чрез езика говорещият се вулгаризира. Подбрано от морала на глухонемите и други философи.
— 27 —
„Този портрет е разкошен“… Жената писател — незадоволена, вечно възбудена, сърдечно и духовно пуста, се вслушва с болезнена изостреност и любопитство в императива, който от глъбините на собствената и природа _aut liberi aut libri_* шепне; _жената_ писател, достатъчно образована, за да познава гласа на природата (дори и когато той и говори на латински), и същевременно глупава гъска, която тайно говори сама със себе си: Ще се огледам, ще се прочета, ще се възхитя от себе си и ще си кажа „Възможно ли е да съм имала толкова много дух?…“
[* Или деца, или книги. — Бел. прев.]
— 28 —
Имат думата „обективистите“. „Няма нищо по-лесно от това, да бъдем мъдри, търпеливи и задълбочени. Ние просто се разтапяме от съчувствие, справедливи сме до абсурд, прощаваме всичко. Именно затова трябва да отгледаме един малък афект, един мъничък порок, произхождащ от афекта, който понякога да използваме. Вярно, той е малко горчив, а и самите ние тайно се присмиваме на създаваната по този начин перспектива. Но какво от това? Не ни остава друг начин освен себенадмогването, то е _нашата_ аскетичност, нашето разкаяние“… _Да стане субективен_ — ето я добродетелта на „обективиста“…
— 29 —
_Из една докторска дисертация._ „Каква е задачата на висшето образование?“ Да направи от човека машина. „Кое е средството за това?“ Човекът да се учи, да скучае, да се отегчава. „Как се постига това?“ Чрез задължението. „Кой е неговият пример?“ Филологът — той се трепе над книгите като грешен дявол. „Кой е съвършеният човек?“ Държавният служител. „Коя философия определя висшата формула за държавния служител?“ Тази на Кант: държавният служител като „нещо в себе си“, поставен за съдник на държавните служители „като явление“.
— 30 —
_Правото на глупост._ Умореният, задъхан работник, той гледа добродушно на света и приема нещата такива, каквито са, но той е оная типична фигура, която днес, в епохата на труда (и на Райха!), се среща във всички обществени слоеве; та този работник претендира за _изкуството_, включително за книгите и особено за списанията, но той се нуждае най-вече от красивата природа, от Италия… Съвременният човек, у когото се събуждат „диви пориви“, споменати от Фауст, се нуждае от лятната свежест, от морските бани, от глетчерите, от Байройт… В такива епохи изкуството има право на _пълни глупости_ — нещо като почивка на духа и остроумието. Това разбра Вагнер. _Пълната глупост отново е създател, творец…_
— 31 —
_Още един проблем на диетата._ Средствата, помагали на Юлий Цезар да преодолява болнавостта и главоболието, били чудовищните походи, опростеният живот, непрекъснатият контакт с природата, известно самобичуване. Това са по принцип и общите правила за съхранение и оцеляване, използвани против неразположението и ранимостта на всяка машина, работеща при непрекъснато силно напрежение — като тази на гения.
— 32 —
_Говори безнравственикът._ За философския вкус не съществува нищо _по-противно_ от човека, който _желае_… Колко по-прекрасен му изглежда човекът, зает вечно със своето _дело_, като животно, заблудено в лабиринтите на нуждата, най-издръжливото, смело и лукаво животно! И той дори го утешава… Но философът презира „искащия“ човек, както и „способния да поиска“. Той презира всички изисквания, всички идеали на хората. Ако философът можеше да бъде нихилист, то той непременно би станал такъв, защото зад всички тия човешки идеали съзира _нищото_ — по-скоро незначителното, абсурдното, болното, страхливото, умореното, утайката на изпитата до дъно чаша на страданията… И как се стигна до там, човекът, в същината си толкова склонен към почитание, сам да не получи полагащата му се почит, защото „желае“ нещо? Трябва ли да изкупи това, че е самата реалност? Трябва ли вечно да уравновесява мисловното и волево напрежение, придружаващо всяко негово действие, да успокоява своето дело, протягайки се блажено в лоното на имагинерното и абсурдното? Досегашната история на неговите изисквания бе просто позорна страница — не е препоръчително да се чете дълго… Онова, което дава права на човека и ще му ги дава винаги, е реалността. Колко по-ценен е един истински човек в сравнение с един желан, сънуван, идеален? А само идеалният човек не е по вкуса на философите.
— 33 —
_Естеството на егоизма._ Себелюбието е толкова ценно, колкото е физиологически ценен _онзи_, който го притежава. То може да бъде с висока стойност, а може и да стане незначително, достойно за презрение. Всеки един трябва да бъде изследван по отношение на възходящата или низходящата жизнена линия, която въплъщава. Отговорът на този въпрос би посочил онова, за което си струва егоизмът. Ако човек представя _възходящата линия_, неговата стойност е извънредно висока и тогава грижата за оцеляването, целеща осигуряването на оптимални условия за утвърждаване на волята му за живот, би трябвало да бъде екстремална. Онова „отделно“, както го разбираха до днес народът и философът, е просто заблуждение, то не е нещо в себе си, не е атом, не е „брънка от веригата“, нито просто нещо, „наследено отколе“ — то е всъщност линията на човека, стигаща до самия него… Ако той представя упадъчното развитие, дегенерацията, хроническото израждане, болестта (като цяло болестите са абсолютни следствия на упадъка, а _не_ негови причини), тогава той не струва нищо, най-близко до ума е, че подобен индивид би трябвало да използва _възможно най-малко_ от всичко онова, предназначено за _удачните_. Защото той е просто паразит…
— 34 —
_Християнин и анархист._ Когато анархистът, представител на _упадъчните_ прослойки на обществото, възмутено изисква „право“, „справедливост“ и „равноправие“, той просто е притиснат от собствената си „некултурност“, не разбирайки _защо всъщност страда_, _какво_ в живота му липсва… У него е болезнено силно развит стремежът да обяснява всичко с причинността: винаги някой трябва да е виновен за лошото му състояние… Доставя му удоволствие онова „разтоварване“, свойствено на всяка дребна душа: да ругае, да обвинява — това за него е опиумът, който замества силата. Оплакването и самосъжалението му създават определен тонус, една възбуда, която му помага _„да издържи“_ — във всяко обвинение се крие мъничко _отмъщение_. Човек упреква останалите за своето състояние, а понякога и заради собствената си злина, упреква всички _други_, сякаш за тях доброто самочувствие е _непозволена привилегия_. „Ако аз съм неудачник, то и ти трябва да си такъв“ — по тази логика стават революциите. Самообвинението не струва и пукнат грош — то произлиза от слабостта. Няма съществена разлика в това, дали приписваш лошото си състояние на другите или на себе си — първото е свойствено на _социалиста_, второто — на _християнина_. Общото, бих казал, и недостойното в случая е, че _някой трябва да бъде виновен за страданията_, накратко, че страдащият избира като средство против собствените си мъки _отмъщението_. Обектите на потребността му от отмъщение са всякакви възможни причинители; страдащият навсякъде намира причини, към които да насочи своята мъст — както казах, ако е християнин, той ги намира у себе си… Християнинът и анархистът са _декаденти_… Но когато християнинът „осъжда“, „отрича“ и „отхвърля“ света, той го прави от същите инстинкти, от които работникът социалист осъжда и отхвърля _обществото_. „Страшният съд“ — сладката утеха на отмъщението, е Революцията, в смисъла (макар и далечен), в който я очакват работниците социалисти… „Отвъдното“ — за какво друго ни е то, ако не за отравяне на отсамното, на съществуващото…
— 35 —
_Критика на декадентския морал._ „Алтруистичният“ морал, при който егоизмът _закърнява_, е при всички случаи лош признак. Това важи както за индивида, така и за народите. Ако не съществува егоизъм, липсва най-важното. Да избереш инстинктивно онова, което ти вреди, да бъдеш подмамен от „безинтересни мотиви“ — това е почти формулата на _декадентството_. „Да не търсиш мястото си“ — та не е ли това моралистичният лозунг на страхливостта, издаващ по-скоро една физиологическа даденост. „Не мога да намеря своето място“ — това е дисгрегация на инстинкта! Ако човек е алтруист, с него е. свършено. Вместо да каже наивно и честно „От мен не става нищо“, моралната лъжа крещи с пълно гърло: „_Животът_ не струва!“ Подобна присъда е изключително опасна, даже заразна — върху болната обществена почва тя избуява като тропическа джунгла или във вид на религия (християнството), или на философия (като тази на Шопенхауер). При определени обстоятелства със своето зловоние тя задушава и отравя живота за цели хилядолетия…
— 36 —
_Морал за лекари._ Болният е паразит за обществото. Да продължаваш живота му след едно определено състояние е просто непочтено. Безкрайното вегетиране в страхливата зависимост от лекари, след като смисълът и правото на живот са вече изгубени, би трябвало да поражда дълбоко обществено презрение. Негови посредници биха могли да бъдат лекарите — не като предписват рецепти, а ежедневно увеличавайки дозата на своето _отвращение_ към пациентите си. Трябва да се създаде нов вид отговорност на лекаря по отношение на всички случаи, при които висшият интерес на възходящия живот е да отстрани изродения, безперспективния — това се отнася и за правото да бъдеш роден, да зачеваш и отглеждаш, за правото да живееш… Да умреш гордо, ако не си способен гордо да живееш… Свободно да избереш смъртта, своевременната смърт, да я приемеш с радост и блаженство, сред деца и роднини, да вземеш, ако си наистина в състояние, „последно сбогом“, истински да оцениш желаното и достигнатото — едно _сумиране_ на целия живот, — а не да участваш в покъртителната комедия, извършена от християнството в предсмъртния ти час. Не трябва да забравяме, че именно християнството злоупотреби със слабостта на умиращия, със самата смърт, използвайки я като присъда над човека и неговото минало. Именно тук, въпреки всички страхливи предразсъдъци, трябва да изясним истинското, т.е. физиологическото отвращение от _естествената смърт_: и която всъщност е пак една неестествена смърт, едно самоубийство. Не умираш чрез някой друг, а сам. Само че това е смърт при достойни за презрение обстоятелства, една несвободна, _несвоевременна смърт_, една смърт на страхливец. Би трябвало поне от любов към _живота_ да си пожелаеш друга смърт — свободна, съзнателна, без случайности, без външен натиск… Накрая един съвет към песимистите и останалите _декаденти_: ние нямаме възможност да предотвратим собственото си раждане, но можем да поправим станалата грешка. Ако се _отречеш_ от живота, ще направиш достойно за почит нещо съществуващо — с това почти ще спечелиш живота си… Обществото, по-скоро _животът_, би имало повече полза от това, отколкото от един „живот на лишение и себеотричане“, на аскетична бледност или на други „добродетели“ — освобождаваме околните от себе си, освобождаваме живота от един _упрек_… _Истинският, чистият_ песимизъм се доказва най-напред чрез себеопровержението на самите господа песимисти: необходима е още една, последна крачка — не само да отречеш живота „като воля и представа“, както Шопенхауер, _трябва първо да отречеш самия Шопенхауер_… В допълнение — песимизмът, колкото и да е заразен, все пак не увеличава естествената болнавост нито на епохата, нито на народа като цяло — той е техен израз. Поддаваш му се по същия начин, както и на холерата, ако се разболееш, трябва да си вече отслабнал. Сам по себе си песимизмът не създава декаденти — статистиката показва, че в периодите на холерни епидемии общият брой на умрелите не е различен от този в други години.
— 37 —
_Дали сме станали по-морални._ Срещу употребеното от мен понятие „Отвъд доброто и злото“ се нахвърли, както и се очакваше, цветът на немското морално оглупяване — по-разпространено в Германия, отколкото самият морал. По този въпрос мога да ви разкажа множество истории. Преди всичко неоспоримото превъзходство на нашето време ме накара да се замисля върху истинската стойност на днешния _прогрес_: в сравнение с нас един Чезаре Борджия не се възприема като по-висш тип, като _свръхчовек_, в смисъла, в който аз го разглеждам… Един редактор на швейцарския „Бунд“ стигна дотам, не без дължимото се уважение към моята смелост, да разтълкува смисъла на трудовете ми като отхвърляне на всички почтени чувства. В отговор си позволих да задам въпроса: _дали наистина сме станали по-морални?_… Само това, че цял свят вярва в подобно нещо, е вече едно възражение… Днешните модерни хора са _нежни и лесно раними_, носейки у себе си стотици условности, живеейки в непрекъснато себеубеждаване. Въплътената у тях _нежна_ човечност, онова _достигнато_ единодушие в снизхождението, в готовността за подкрепа и помощ, във взаимното доверие — с всичко това си въобразяваме, че е постигнат някакъв позитивен напредък, с който отдавна превъзхождаме ренесансовия човек. Но всяко време мисли така, то просто _трябва_ да мисли по този начин. Ясно е, че не можем да възродим условията, при които е съществувал Ренесансът, нито пък можем да мислим по свойствения нему начин — на онази действителност не биха издържали нито нервите ни, нито мускулите ни. С тази неспособност обаче не се доказва никакъв напредък, а само едно различно, по-слабо, по-нежно, по-крехко, по-късно състояние, от което произхожда един _пълен със съображения_ морал. Ако оставим настрана нежността, закъснението и нашето физиологическо остаряване, то нашият морал на „очовечаване“ веднага губи стойността си, защото всеки морал няма стойност сам за себе си — той сам ще ни подценява. От друга страна, не подлежи на съмнение, че ние, модерните, дебело подплатени с нашия хуманизъм и които не желаем никакъв остър сблъсък, бихме били за съвременниците на Чезаре Борджия ужасно смешни. В смисъл че сме наистина комични с нашите модерни добродетели… Отстраняването на будещите съмнение инстинкти — и това ако е „напредък“ — представя само едно от следствията в общия жизнен спад, едно толкова обусловено, толкова закъсняло съществуване ни струва стократно повече сила и предпазливост. Тук трябва да си помогнем взаимно, защото в известен смисъл всеки е едновременно и болен, и болногледач. Това би следвало да се нарече добродетел; хората, които са живели и по друг начин, по-съвършен и по-пълноценен, биха я нарекли иначе — може би страхливост, окаяност, подлост, „морал за стари моми“… Омекотяването на нравите — и тук е моята _новост_ — е следствие на упадъка; обратно: твърдостта и ужасът на нравите са следствие на жизнено изобилие. Затова трябва да се рискува, много да се изисква и много да се _пилее_. Онова, което преди е било корен на живота, би било за нас отрова… Да бъдеш индиферентен — това също е една форма на силата, но за подобни неща сме вече остарели. Нашият морал на съчувствието, за който аз пръв предупредих, онова, което може да се нарече _импресионистичен_ морал, е по-скоро израз на физиологическа свръхдразнимост, така свойствена на всичко декадентско. Всяко движение, опитвайки се да се представи за научно чрез прилагане на състрадателния Шопенхауеров морал — какъв нещастен опит! — е всъщност упадъчно по отношение на морала и в този смисъл е дълбоко свързано с християнството. Великите епохи и _благородните_, изисканите култури винаги са гледали презрително на състраданието, на „любовта към ближния“, която изразява липса на самочувствие. Епохите трябва да се измерват съобразно техните _положителни_ сили — оттук съдбовният и разточителен Ренесанс като последна велика епоха и ние, модерните, със своята страхлива загриженост към себе си и ближния, с нашите, добродетели, свързани с труда, с непретенциозността, справедливостта и научността — и всичко това сумирано, икономически, машинно — като една _слаба_ епоха… Нашите добродетели са _предизвикани_ и обусловени от собствената ни слабост… „Равенството“ — това определено наподобяване на фактите, изразено в теорията за равноправието, принадлежи към упадъка; бездната между отделните хора и състояния, множеството на типовете, волята да си самотен, да се издигнеш — това, което аз наричам _патос на дистанцията_, е характерно за всяка _силна_ епоха, Напрежението между екстремните състояния днес все повече намалява — самите екстремни състояния се обезличават до някакви подобия… Всички наши политически теории и конституции, включително и „немският Райх“, са следствия, необходими следствия от упадъка — несъзнателното въздействие на декадентството господства над всяка наука чак до сърцевината и. Упрекът ми срещу цялата френска и английска социология се състои в това, че те познават от опит единствено _упадъчните образувания_ на социалните сдружения, а същевременно невинно приемат собствените си _упадъчни_ инстинкти като _норми_ за социологическа стойностна оценка. Жизненият _упадък_, отстраняването на всички организиращи, а това ще рече разделящи, бездни на подвластните и надвластните сили, се формулира от днес нататък от социологията като _идеал_… Нашите социалисти са _декаденти_, но господин Хърбърт Спенсър е също декадент. Той желае победата на алтруизма…
— 38 —
_Моето понятие за свобода._ Ценността на едно нещо никога не се крие в онова, което се постига с него, а в това, което плащаш за него — какво ти _струва_. Един пример. Либералните институции престават да бъдат либерални от момента, в който са окончателно формирани — нататък трудно ще се намерят по-активни и зли преследвачи на свободата от тях самите. Известно ни е онова, което те вършат — минират волята за власт, изравняват долини и планини чрез морала, създават дребнавост и страхливост, осигуряват триумфа на стадото. Либерализъм — тази дума бих превел като _стадно оскотяване_… В процеса на борбата за власт тези институции създават съвсем друго впечатление — те изискват свободата по един невероятно смел начин. По-точно казано — чрез война, война за либералните институции, представена като война на _либералните_ инстинкти. А войната възпитава в свобода. Защото какво е свободата? Да притежаваш воля за собствена отговорност. Да запазиш разделящата дистанция. Да останеш равнодушен към трудностите, към лишенията, към самия живот. Да си готов да жертваш за делото си много хора, в това число и себе си. Свободата означава господство на мъжествените, на военните и победоносни инстинкти над други — например над _щастието_. Освободилият се човек, а още повече _освободилият се дух_, презрително тъпче всякакво задоволство и успокоение, свойствено на бакали, християни, крави, жени, англичани и какви ли не още демократи. Свободният човек е воин. С какво се измерва свободата при индивидите и народите? С противодействието, което трябва да бъде преодоляно, чрез силата, която сме употребили, за да останем _„над“_ нещата, да останем _отгоре_. Висшият тип свободен човек трябва да се търси там, където непрекъснато се преодолява най-жестока съпротива — на крачка от тиранията, на прага на опасността от робство. Погледнато психологически, това е вярно, ако под „тирани“ разбираме неумолими и жестоки инстинкти, изискващи срещу себе си максимум авторитет и дисциплина — най-добрият пример е Юлий Цезар. Това се отнася и за политиката — нека само хвърлим поглед на историята. Народите, които са имали известна стойност, никога не са били подвластни на либерални институции; голямата, великата опасност е създала от тях онова, което е внушавало респект; опасността, която ни помага и ни учи да опознаем собствените си добродетели, оръжията и средствата ни за отбрана, собствения ни дух, която _ни принуждава да сме силни_… _Най-главното_ — трябва да е необходимо да станеш силен, иначе няма да станеш никога. Най-великите школи за силни хора, съществували до днес — Рим и Венеция, са разбирали свободата така, както и аз: нещо, което имаш и _нямаш_, което _искаш_, което _завоюваш_…
— 39 —
_Критика на модернизма._ Нашите институции не струват нищо — в това сме единодушни. Но не те, а ние сме виновни за това. След като сме изгубили всичките си инстинкти, от които се зараждат институциите, изчезват и самите институции, защото ние не струваме нищо за тях. Демокрацията винаги е била упадъчната форма на организиращата сила — в „Човешко, твърде човешко“ аз обрисувах модерната демокрация в нейната половинчатост, какъвто е немският Райх, като _упадъчна форма на държавата_. За да съществуват институции, трябва да е налице определена воля, инстинкт, един императив, антилиберален до ярост — това е волята за традиция, за авторитет, за вековна отговорност, за солидарност във веригата на половете, инфинитивът на историческото и бъдното. Ако такава воля е налице, може да се създаде нещо като Римската империя или като Русия — _единствената_ днешна сила, въплътила в себе си трайност и устойчивост, умееща да чака, която може нещо да обещае. Русия е противоположното понятие на нервната европейска дребнавост, свойствена на малките държавици, изпаднали в криза след създаването на немския Райх… Целият западен свят вече не притежава ония инстинкти, от които израстват институциите, от които покълва _бъдещето_. Живее се ден за ден, безотговорно — и това наричат „свобода“. Онова, което _прави_ от институциите действително институции, бива презирано, мразено и отричано — всеки се опасява от ново робство само при по-високото произнасяне на думата „авторитет“. Докъде стигна _декадентството_ в ценностните инстинкти на нашите политици и партии — _те сляпо теглят напред_, разплитат нещата, ускоряват края… Доказателство за това е модерният _брак_. Той е изгубил всякакъв смисъл: но това не е упрек към брака, а към модерното. Смисълът на брака — той се състоеше в правото на мъжа, в неговата самоотговорност, затова бракът имаше собствена тежест, докато днес се препъна с двата крака. Смисълът на брака бе в неговата принципна _неразривност_ — така той придаваше акцент, който, противно на чувството, страстта и мигновението, _умееше да си създава съмишленици_… Този смисъл се състоеше в семейната отговорност при избора на партньор за младите. С растящото разпространение на женитбите „по любов“ бе елиминиран основният камък на брака, онова, което създаваше от него _институция_. Никога и при никакви обстоятелства не може да се създаде институция, която се гради на странност и своеобразие — брак се създава не по любов, а на основата на половото влечение, на нагона за собственост върху жена и деца, на _господстващия и властващ нагон_, който непрекъснато организира най-малката форма на господство — семейството, който се нуждае от децата и наследниците, за да задържи една вече достигната мяра на сила, влияние и богатство, да го задържи и физиологически, подготвяйки по този начин инстинктивната солидарност за векове. Като институция бракът утвърждава в себе си най-висшата и трайна организация — ако обществото не може да гарантира за себе си като цяло и за последния отделен индивид, тогава бракът изобщо губи своя смисъл. И модерният брак _загуби_ своя смисъл — следователно ще отпадне.
— 40 —
_Работническият въпрос._ Висшата глупост, стояща в основата на израждането на инстинктите и която днес е причина за _всички_ глупости, се състои в приетото съществуване на работнически въпрос. За някои неща _не се пита_ — това е първият императив на истината. Просто не виждам какво биха могли да направят вече с европейския работник, след като първо измислиха „работническия въпрос“. Положението на работника е добро, дори прекалено добро, щом като той има възможността да задава въпроси, и то все по-необезпокоявано. Най-сетне той е и мнозинство. Отдавна е отминала надеждата, че ще бъде създаден един скромен, невзискателен тип човек, тип „китаец“, а именно това би било разумно и необходимо. А всъщност какво направиха? Всичко, за да унищожат предпоставките за това още в техния зародиш — с глупава безотговорност разбиха на пух и прах инстинктите, които стабилизираха работника, които го _осъществяваха_. Направиха го годен за война, дадоха му правото да създава сдружения и да членува в партии, дадоха му политически права: чудно ли е тогава, че днес той приема своето съществуване като бедствие (или казано в моралистичен тон — като _несправедливост_?). Но какво всъщност се _иска_? Ако имаш цел, трябва да притежаваш и средствата; искаш ли роби, тогава си глупак, ако ги възпитаваш като господари…
— 41 —
_Свободата, която нямам предвид._ Да се оставиш на инстинктите си във времена като днешното е повече от съдба. Тези инстинкти си противоречат, пречат си, разрушават се взаимно. Аз дефинирам модерното точно като физиологическо самопротиворечие. Разумът на възпитанието би желал с жизнен натиск да парализира поне една от тези активни системи, за да се осигури възможност на друга да се засили и да господства, индивидуалността днес би била възможна само ако самата тя бъде окастрена, и то ако е възможно _изцяло_… Но става обратното, претенциите за независимост, за свободно развитие и свободна търговия се изразяват най-силно именно от онези, за които никакви вериги _не са най-тежките_ — това важи както за _политиката_, така и за изкуството. Но това е симптом на _декадентството_ — модерното понятие „свобода“ е още едно доказателство за израждането на инстинктите.
— 42 —
_Къде вярата създава затруднения._ При моралистите и светците почтеността е най-редкият гост — вероятно те говорят точно противното, а може би и му _вярват_. Когато една вяра е по-полезна, въздействаща и убедителна, отколкото _съзнателното_ лицемерие, тогава лицемерието инстинктивно се превръща в _невинност_ — това е първото, по което ще разпознаем великия светец. И философите — една разновидност на светците — допускат само определени истини: например онези, чийто труд е просто _обществено_ санкциониран, казано на езика на Кант, истините на _практическия_ разум. Те знаят какво _трябва_ да докажат — в това се състои тяхната практичност — и се познават помежду си в единодушието си по отношение на „истините“. „Не трябва да лъжеш“ — иначе казано: „Господин философ, _пазете_ се от това, да говорите истината…“
— 43 —
_Към консерваторите — но шепнешком._ Това, че преди не сме знаели за нещо, че днес знаем и че бихме могли да знаем — тук всякакъв _обрат_ е невъзможен. Поне на нас, филолозите, това е добре известно. Но в него вярваха всички духовници и моралисти — и те _искаха да върнат_ човечеството към едно _по-ранно_ измерение на добродетелта. Моралът винаги е бил прокрустово ложе. Дори и политиците са подражавали на добродетелните проповеди — и днес съществуват партии, имащи за цел _да върнат_ нещата назад. Но никой не е свободен в избора си към обратния път. Нищо не помага — _трябва_ да се върви напред, _крачка по крачка по пътя към декадентството_ (това е _моята_ дефиниция за модернизация и _прогрес_). Това развитие може да се забави, да се създаде натрупване, тогава израждането ще се осъществи буйно и _внезапно_ — това е, което можем да направим.
— 44 —
_Моето понятие за гения._ Великите мъже, както и великите епохи са _експлозиви_, които крият натрупана чудовищна енергия; предпоставката за това — както историческа, така и физиологическа — е, че натрупаното и съхраненото дълго време не експлодира. Но при неимоверно нарастване на напрежението е достатъчен и минимален, случаен дразнител, който да предизвика „гения“, „делото“, великата съдба. Какво общо има това с обкръжението, с епохата, с „духа на времето“, с „общественото мнение“? Да вземем случая с Наполеон. Революционната, а още повече предреволюционната Франция се оформи като противоположен на Наполеон тип, но тя _го създаде_. И понеже той бе _друг_, наследил бе по-силна, по-продължителна и по-стара цивилизация от оная, създаваща се в революционната мъгла, той стана господар, единствен _господар_. Великите мъже са необходими, а времената, в които те се появяват, са случайни — това, че те обикновено стават господари, е следствие именно на по-продължителното натрупване. Съотношението между гения и епохата е същото, каквото между силното и слабото, между старото и младото — времето е винаги относително по-младо, по-слабо, по-несигурно, по-детинско. Това, че днес във Франция мислят за тези неща _много по-различно_ (в Германия също, но това е без значение), че теорията за невротичната среда е станала научна и се възприема дори от филолозите — това е вече едно зловоние, което навежда на лоши мисли. И в Англия не разбират тези неща по-различно, но там никой не се тревожи от това. За англичанина съществуват само два начина, чрез които да се справи с гения: _демократично_, по метода на Бъкли, или _религиозно_, както Карлайл. Опасността, която е залегнала във великите хора, е огромна — по петите им са изтощението и безплодието… Великият човек, също както и великата епоха — Ренесансът, е един _край_. Геният — и в труда, и в делото си — е по необходимост прахосник; величието му се състои в това, _да се раздава_… Инстинктът му за сила го лишава от всякаква предпазливост. Наричат това „пожертвувателност“ — славят героизма му, равнодушието му към собственото благополучие, отдаването на една идея, на великата цел, на отечеството. Това е заблуда… Геният се излива, похабява се, не се съхранява — с един фатализъм и вътрешна предопределеност, разпилява се като река, която излиза от коритото си… Затова, че са безкрайно задължени на подобни експлозиви, ги удостояват с висши отличия — например с един по-висш тип морал… Такава е всъщност човешката благодарност — тя _погрешно разбира своите благодетели…_
— 45 —
_Престъпникът и онова, което му е свойствено._ Престъпникът е силен човек, поставен при неблагоприятни условия, заразен от болест. Липсва му оная безкрайна пустош, свободната и криеща опасности природа, в която оръжието и инстинктивната защита _имат право на съществуване_. Неговите _добродетели_ са отхвърлени от обществото — присъщите му жизнени нагони и влечения скоро се превръщат в потиснати афекти, в нечестност, подозрение и страх. Но това е почти _рецептата_ за физиологическото израждане. Който е принуден тайно, предпазливо и под непрекъснато напрежение да върши онова, което му е свойствено, той става _анемичен_ и понеже инстинктът му донася единствено опасности и преследване, чувството му се обръща против инстинктите — той ги усеща фатално. Именно нашето посредствено общество изражда до престъпност един човек, живял природосъобразно, слизащ от върховете или завръщащ се от морските далечини. Това е почти правило, казвам _почти_, защото има и случаи, при които човекът се показва по-силен от обществото — най-известният случай е корсиканецът Наполеон. Най-добрият познавач на обсъждания проблем е Достоевски, бих казал, че той е единственият психолог, от когото нещо съм научил, той е една от щастливите случайности в живота ми — по-щастлива дори от Стендал. Та именно този дълбок човек, хиляди пъти в правото си да подцени повърхностните немци, е разбрал сибирските заточеници — все закоравели престъпници, които обществото не желае да приеме повече, съвсем по-различно, отколкото сам е очаквал, сякаш престъпникът е издялан от най-доброто и твърдо дърво, което расте в руската земя. Обобщавайки случая, просто си представяме едни натури, сякаш съзнаващи собствената си безполезност и отхвърленост от обществото, без обаче да разбират причината, и оттук обзети от онова познато чувство на чандала, че не са равноправни, а отритнати, омърсени и ненужни. Всички те носят белега на подмолното, то просто присъства в мислите и действията им — редом с тях изглеждаш несравнимо по-блед, отколкото застанал до някого, свикнал с дневната светлина. Но почти всички форми на съществуване, които днес отличаваме, са дишали гробовен въздух — ученият, артистът, геният, свободният дух, търговецът, великият откривател… Докато _духовникът_ се приемаше за висш тип, всеки достоен човек бе обезценяван… Предупреждавам — идва времето, когато достойният човек ще бъде дотолкова обезценен, че ще се превърне в _нищожество_, в _нашия_ чандала, в най-неприличния и непристоен човешки тип… Обръщам внимание на факта, че днес, при най-благия режим на нравите и властта, съществували изобщо някога, всяка неестественост, всяко прекалено дълго състояние _под чертата_, ни доближава до онзи тип, чиято пълна завършеност е престъпникът. Всички новатори в областта на духовното носят известно време на челото си белега на чандала — _не_ защото другите ги приемат така, а защото те сами усещат страхотната пропаст между себе си и предходното. Почти всеки гений познава в своето развитие „катилинарното състояние“ — едно чувство на омраза, мъст и жажда за бунт срещу всичко, което вече е, което няма _да бъде_. _Катилина_* — зародишът на всеки император.
[* Луций Сергий Катилина (108–62 пр. н. е.) — водач на известен бунт през 63 г.пр.н.е., осуетен от консула Цицерон. — _Бел. прев._]
— 46 —
_Оттук се вижда свободно._ Ако един философ мълчи, това може да бъде извисяване на душата, ако си противоречи — това може да означава любов. Мълчанието може да е и обикновената учтивост на знаещия, която заблуждава. Бих добавил още, че _пред недостойното_ не бива да се страхуваш или да проявяваш великодушие. Когато жената обича, тя жертва честта си; когато един откривател „обича“, той вероятно жертва своята човечност; един бог, който обича, е евреин…
— 47 —
_Красотата не е случайност._ Красотата на една раса, общност или семейство, благородството на мимиката и жеста се култивират — красотата, както и геният, е крайният продукт от продължителната акумулация на половете. Трябва да си принесъл велика жертва на добрия вкус, заради него трябва да си сторил много, да си се отрекъл от хиляди неща — в тази област френският седемнадесети век е направо превъзходен. Към добрия вкус принадлежат изборът на общество, местожителство, облекло, полово задоволяване, осигуряване предимство на красотата в навика, в мнението, в издържливостта. Висшата цел е да не се поддаваш на външни влияния, „да не се оставиш“. Красивите неща са безценни — винаги е в сила максимата, че _този, който ги притежава_, е различен от _онзи, който ги наследява_. Всичко добро и красиво е наследство — онова, което не е наследено, е несъвършено, начало… Цицерон изразил изненадата си от това, че мъжете и младежите в Атина били далеч по-красиви от жените — но колко труд и напрежение са изисквали столетия наред от мъжкия пол, за да се постигне това! Тук не бива _да грешим_ в методиката — простото създаване, отглеждането на чувства и мисли е почти нищожно (оттук води началото си дълбокото недоразумение в немското образование, което е направо илюзорно), необходимо е първо да склоним _тялото_, да го убедим. Строгото спазване на значими и избрани жестове, задължението да живееш единствено с хора, които „не са се оставили“, е съвършено достатъчно, за да се чувстваш значим и избран; за не повече от две-три поколения това ще се превърне във _вътрешно чувство_. Решаващо за напредъка на народа и човечеството е _вярното място_, от което започва културата — не от _душата_ (каквото бе съдбоносното суеверие на духовенството и полудуховенството), — истинското начало на културата е тялото, жестът, мимиката, умереността в храненето, физиологията, а всичко _останало_ е тяхно следствие. Затова гърците остават и до днес _първото културно достижение_ в историята, те знаеха, те правеха необходимото; християнството, което презря тялото, бе най-голямото досегашно нещастие на човечеството…
— 48 —
_Как виждам напредъка._ И аз говоря за „връщане към природата“, но това не е „връщане назад“, а _изкачване нагоре_ — към безкрайните висини на оная свободна и страшна природа, която просто си играе, която _има правото_ да се забавлява с велики задачи… Частица от това „връщане към природата“ притежаваше Наполеон — в смисъла, който влагам и аз (например в тактическите загадки, а най-вече — военните чудесно ме разбират — в стратегията). Но Русо? Къде всъщност искаше да се връща той? Русо — първият модерен човек, едно съчетание на идеалист и негодник, който се нуждаеше от морално „достойнство“, за да издържа собствената си гледна точка. Той боледуваше от необуздана суетност и самопрезрение. И този изрод, настанил се на границата на измисленото „ново време“, искаше „връщане към природата“ — пак бих попитал: къде назад? Освен това мразя Русо в революцията, която е световноисторически израз на двойственост, съчетание на идеализъм и мерзост. Кървавият фарс, който тя разигра, както и нейната „безнравственост“ не ме засягат — онова, което мразя, е нейната Русовска _„нравственост“_, така наречените „революционни истини“, с които тя продължава да въздейства и да привлича на своя страна всичко посредствено и ограничено. Учението за _равенството_! Няма по-силна отрова, защото то се проповядва _сякаш_ от справедливост, а всъщност е _последното_, имащо общо с нея… _„На равните — равно, на неравните — неравно“_ — ето това би трябвало да каже истинската справедливост; и нещо, което следва от това: „Никога не прави от неравния _равен_.“ Това, че в името на учението за равенство се проля толкова кръв, се дължи именно на модерната идея, която тъй славно развяваше знамето си, че революционният театър заблуди и най-благородните духове и не е основание за почит. Виждам само един, почувствал я както би трябвало — с _отвращение_, — и това е Гьоте…
— 49 —
_Гьоте_. Не само немско, а европейско достижение — великолепен опит за преодоляване на осемнадесетия век чрез обръщане към природата, чрез изкачване към естествеността на Ренесанса, нещо като _себепреодоляване_, себенадмогване на цялото столетие. Гьоте притежаваше най-силните инстинкти на века: чувствеността, преклонението към природата, антиисторичното, идеалистично-то, нереалното и революционното — последното само като форма на нереалното. Той се възползваше, както впрочем и Спиноза, от историята, природознанието и античността, но предпочиташе практиката — не се откъсваше от живота, а се хвърляше в неговите глъбини, не се затваряше, а поемаше в себе си и свръхвъзможното. Онова, към което той се стремеше, бе _всеобхватността_, _тоталността_, той се бореше против отделянето на разума, на смисъла, на чувствеността, на волята за разлика от схоластиката, проповядвана от неговия антипод — Кант. С безкрайна самодисциплина той търсеше единството, той _се създаваше_… Сред това нереално настроено време Гьоте бе убеден реалист — той утвърждаваше всичко нему сродно, за него нямаше по-голямо, по-велико преживяване от Наполеон. Гьоте вярваше в създаването на онзи смел и образован човек, близък на всичко природно и телесно, изпитващ почит към самия себе ги, способен да носи на плещите си световното богатство и многообразие, достатъчно силен за всяка свобода и толерантен не от слабост, а от оная могъща сила, за посредствения гибелна, а за него поредна привилегия, който да _обладава_ всичко човешко без _слабостта_ — била тя във вид на порок или добродетел. Такъв _освободен_ дух, възправен сред Вселената със своята неустрашима съдбовност, с _вярата_, че само отделното е преходно, че всичко се утвърждава във висшето — _той вече не отрича_… Но такава вяра е най-висшата — нарекох я с името на _Дионис_…
— 50 —
Може да се приеме, че в известен смисъл деветнадесетият век _също_ се стреми, и понякога успешно, към онова, за което жадуваше Гьоте — универсалност в разбирането, в одобрението, в допускането до себе си, в реализма и страхопочитанието към всичко фактическо. Но как се случи така, че крайният резултат съвсем не е Гьоте, а един хаос, безброй нихилистични въздишки, незнание, инстинктивна умора, която ни принуждава _да се обръщаме към осемнадесетия век_ (например като романтично чувство, като алтруизъм, като свръхсантименталност, феминизиране на вкуса, като социализъм в политиката)! Не е ли в това отношение деветнадесетият век, и то особено днес, пред своя край, един _оскотял и брутален_ осемнадесети, един век на _упадъка_? Не е ли бил Гьоте и за Германия, и за цяла Европа просто един инцидент, нещо напразно, макар и красиво? Но великите хора биват винаги погрешно разбирани, измервани с жалката перспектива на обществената полезност. Да не можеш да извлечеш от тях полза — _сигурно това също е част от великото_…
— 51 —
Гьоте е последният немец, към когото изпитвам уважение и страхопочитание. Той е почувствал три неща, които чувствам и аз — освен това сме единодушни и по отношение на „кръста“… Често ме питат защо всъщност пиша на _немски_: няма страна, където да съм бил по-непонятен, отколкото в родината си. Но в края на краищата знае ли някой дали самият аз _желая_ да бъда четен днес? Да правиш неща, които времето напразно се опитва да извърши, да се стремиш към форма, към _субстанция_ и чрез тях към някакво мъничко безсмъртие — никога не съм бил достатъчно непретенциозен, за да искам толкова малко от себе ги. Афоризмът и сентенцията — неща, в които съм пръв майстор сред немците, са форми на вечността; стремежът ми е да кажа в десет изречения онова, което всеки друг би обяснил в цяла книга, което всеки друг _не би обяснил_ в цяла книга…
Аз дадох на човечеството най-задълбочената книга, която то изобщо е притежавало: скоро ще му подаря най-независимата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар