„ОБНОВИТЕЛИТЕ“ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО
— 1 —
Всички знаят изискването ми към философите — а се поставят _отвъд_ доброто и злото, да преодолеят илюзията на моралната присъда. Това мое изискване е следствие на едно прозрение, което аз формулирах пръв — това, че _не съществуват никакви морални дадености_. Общото между моралната и религиозната присъда се състои в това, че и двете вярват в _несъществуващи реалности_. Моралът е само едно тълкуване на определени феномени, или по-точно казано — _погрешно_ тълкуване. Както моралната, така и религиозната присъда принадлежат към незнанието, което е лишено от понятието за реалност, от разграничаването на реалното и имагинерното — — в този смисъл истината на подобно ниво окачествява неща, които ние днес назоваваме внушение, фантазия, _илюзия_… Иначе казано, моралната присъда не би могла да се изрази словесно — защото като такава тя съдържа в себе си само противоречия. Но тя си остава незаменима като _семиотика_; поне за знаещия тя разкрива най-ценните реалности на културата отвътре — ония реалности, които сами не знаеха толкова, че _да разберат себе си_! Моралът е просто знакова реч, симптоматология; трябва предварително да знаеш _за какво става дума_, за да извлечеш полза от нея…
— 2 —
Един бегъл пример. През всички времена са искали да „подобряват“ човечеството; това „подобряване“ преди всичко се е наричало „морал“. Но в тази дума са скрити най-различни тенденции. Както опитомяването на _бестията_ — човека-звяр, така и _отглеждането_ на определен вид човек е наречено „подобряване“; едва тези зоологически термини изразяват истинските реалности, за които типичният „подобрител“ — духовникът — няма и понятие и не желае да има.. Да се нарече опитомяването на едно животно _„подобрение“_ — в нашите уши това звучи несериозно. Онзи, който знае какво става в една зоологическа градина, не вярва особено в „подобряването“ на звяра. Последният отслабва, става по-малко опасен, а чрез депресиращите афекти на страха, болката, раната и глада той бива превърнат в _болнав_ звяр. — Не по-различно е и положението на опитомените хора — „подобрени“ и „обновени“ от духовенството. В ранното средновековие, когато църковното дело е наподобявало зоологическа градина, са били подлагани на гонения най-съвършените творения на „русия звяр“ — опитвали са се да „обновят“ и „подобрят“ благородните германци. Но как ли е изглеждал един „подобрен“ германец, затворен зад решетките на манастирската килия? Точно като човешка карикатура, като изрод; той се е превърнал в „грешник“, вонящ в клетката, заключен сред ужасни обвинения… И е лежал там болнав, угрижен, озлобен срещу самия себе си — изпълнен с омраза срещу жизнения подтик, презиращ всичко още силно и щастливо… Накратко — „християнин“… Погледнато физиологически — в борбата със звяра единственото средство е да го разболееш, да го _отслабиш_… Църквата разбра добре това — тя _поквари_ човека, отслабвайки го, като при това обяви, че го „подобрява“…
— 3 —
Нека разгледаме друг пример от така наречения морал — случая с _отглеждането_ на определена раса и вид. Най-великолепният материал за това е индийският морал, санкциониран в религия като _„закон на Ману“_. Тук е поставена задачата да бъдат отгледани не по-малко от четири раси едновременно — духовно-аристократична, военна, търговско-земеделска и ратаи (шудра). Повече от ясно е, че не сме попаднали сред звероподобия — дори само за планирането на подобно отглеждане е предпоставка един многократно по-мек и разумен човек. И отвратени от задушливата смрад на християнската килия, поемаме дълбоко дъх — въздухът тук е здрав, висш, чист, просто пристъпваме в друг свят. Колко беден и зловонен е Новият завет в сравнение с Ману! Но и тази организация е имала необходимостта да бъде _страшна_ — но не за борба със звяра-човек, с бе-стията, а с неговото противоположно понятие — _не-отглеждания_ човек, човека миш-маш, чандала. Но и тя не разполага с друго средство, освен да го _разболее_, да го отслаби, да го направи безопасен — това е била борбата с „множеството“. Сигурно няма нищо по-чуждо и по-противоречащо на нашите морални чувства от тези предпазни мерки на индийския морал. Например _третият едикт_ (Авадана Састра I), който се отнася за „мръсните зеленчуци“, определя лука и чесъна за единствена храна на чандала, позовавайки се на писанието, че не им се разрешават, житни растения и плодове, съдържащи в себе си семена. При това на чандала се забранява употребата на огън и вода за приготвянето им. Същият едикт постановява, че чандала нямат право да черпят вода от реките, изворите и езерата, а само от блатните ръкави и следите в калта, оставени от животинските копита. Било им е забранено да перат дрехите си и да се мият, защото определената за тях вода е можела да се използва само за утоляване на жаждата. И накрая, на жените от кастата на ратаите шудра е било забранено да акушират жените чандала, а на последните — дори _да си помагат една на друга при раждане_… Резултатите от тази санитарна дейност не закъснели — смъртоносни епидемии, жестоки полови болести и оттук — законът на „ножа“: обрязване на децата от мъжки пол, отстраняване на малките срамни устни при момичетата. Самият Ману казва: „Чандала са плод на лош брак, на кръвосмешение и престъпление“, това е необходимият извод от понятието „отглеждане“. За облекло чандала могли да използват само дрипите на умрелите, за съдове употребявали строшени глинени гърнета, а за накити — старо желязо. На богослуженията били длъжни да боготворят злите духове — и без почивка да странстват от място на място. Забранено им е било да пишат от ляво на дясно, както и да използват за писане дясната си ръка — тази ръка и изобщо движението „от ляво на дясно“ са били _добродетели_, запазени за _благородните_, присъщи единствено на членовете на _расата_…
— 4 —
Тези неща са достатъчно показателни. Тук откриваме _арийската хуманност_ съвсем чиста и първична — научаваме, че понятието „чиста кръв“ съвсем не е безобидно, а напротив. От друга страна, се изяснява и това, _при кой народ_ може да се развие омраза към хуманността, нещо повече — такава омраза да се увековечи… Онази омраза на чандала, която се превръща в религия, в гений. Погледнати така, евангелията са просто първоизточници — особено учението на Енох. Произхождайки от еврейството и естествено покълнало на негова почва, християнството е на практика _антидвижение_ спрямо морала на „отглеждане“, спрямо расата и привилегията — то е _par exelence антиарийска_ религия… Християнството е преоценка на всички арийски ценности, една победа на ценностите на чандала — евангелие на бедните, на низшите, всеобщо въстание на отхвърлените, бедстващите, мизерстващите и неудачниците против „расата“; това е безсмъртното отмъщение на чандала, наречено _религия на любовта_…
— 5 —
По отношение на средствата, с които са провеждани, моралът на _„отглеждането“_ и моралът на _„опитомяването“_ са напълно равностойни — трябва да приемем, че за да _създаваме_ морал, трябва да имаме срещу себе си свободна воля. В това се състои великият, страшният, _зловещият_ проблем, който аз тъй дълго проучвах — психологията на _обновителите_ на човечеството. Един малък и по същество непретенциозен факт — _pia fraus_* — ми даде ключа към проблема _pia fraus_, това наследство от всички досегашни философи и духовници, които подобряваха човечеството. Нито Ману, нито Платон, нито Конфуций, нито юдейските и християнските учители са се съмнявали в своето _право_ да лъжат. Те са се съмнявали _в съвсем други права_… Казано накратко — всички средства, с които досега са се опитвали да направят човечеството морално, са били в основата си _неморални_….
[* Благородната лъжа. — _Бел. прев._]
НЕЩО, КОЕТО ЗАСЯГА НЕМЦИТЕ
— 1 —
За днешните немци не е достатъчно да притежаваш дух — трябва да си го вземеш, _да го извоюваш_…
Смятам, че познавам немците и вероятно имам право да им кажа някои истини. Нова Германия притежава такъв огромен запас от наследена прилежност, че би могла да си позволи известно време и да разхищава силата си. Висшата култура още не е станала господстваща, да не говорим за добрия вкус и благородната красота на инстинкта — но тук са запазени някои _мъжки_ добродетели, липсващи в другите европейски страни. Налице е много сила, внимание, сигурност в контактите и в противоречивостта на задълженията, много работоспособност и търпение — и заедно с всичко това една наследена умереност, нуждаеща се повече от шило, отколкото от усмирителна риза. Като допълнение и фактът, че немците са послушни, без това да ги угнетява. И никой не презира противника си… Както виждате, имам желанието да бъда справедлив спрямо немците — но за да остана верен и на себе си, няма да премълча упреците си срещу тях. Цената на завзетата власт е висока — защото властта води човека към _оглупяване_. Немците — преди ги наричаха народ на мислителите — всъщност мислят ли те вече изобщо?
Днес немците просто скучаят, а занимавайки се с духовното, те гледат недоверчиво на духа, защото политиката поглъща всичката им сериозност, която биха могли да отправят към него. „Германия, Германия над всичко!“ — страх ме е, че това е краят на немската философия… „Има ли изобщо немски философи, има ли още немски поети, има ли добри немски книги?“ — така понякога ме питат в чужбина. Изчервявайки се, но с присъщата си смелост, която не ме напуска и в най-отчаяните мигове, отговарям: „Да, Бисмарк!“ Та имам ли право да издам какви книги се четат у нас днес?… Проклет да бъде този среднячески инстинкт!…
— 2 —
А какво _би могъл_ да бъде немецът — кой ли не е мислил по този въпрос? Но този народ оглупява съзнателно, и то вече почти цяло хилядолетие: с най-известните европейски наркотици — алкохолът и християнството — никъде не е злоупотребявано в такава порочна степен, както при немците. В по-ново време се прибави и един трети, който може да убие и най-фината, и най-изтънчената подвижност на духа — говоря за музиката, нашата тежка, задръстена немска музика, причиняваща запек. Колко отвратителна тежест, колко леност, влага, приспивност, колко много _бира_ се съдържа в немската интелигенция! Всъщност как е възможно млади мъже, избрали за себе си всякакви духовни цели, да не чувстват основния инстинкт за душевно самосъхранение, а да пият бира?… Алкохолизмът сред учената младеж все още не поставя под съмнение самата й „ученост“ — можеш и без дух да бъдеш голям учен, — но във всяко друго отношение си остава сериозен проблем. Къде ли не се среща онова израждане, което бирата причинява на духа? До такова израждане се докоснах веднъж при случай, който почти придоби известност — израждането на първия „свободен немски дух“, _умния_ Давид Щраус*, който създаде „биреното евангелие“ и „новата вяра“… Ненапразно той възпя в стих „прелестното пиво“, на което се бе обрекъл — вярност до смърт…
[* Давид Щраус (1808–1874) — издава труд върху Христос (1835 г.), където разглежда евангелията като несъзнателно създаване на митове в прахристиянските общини. Този труд въодушевява Ницше и го отклонява от религията. През 1872 г. Д. Щраус смекчава тезата си, като издава нова версия, озаглавена „Животът на Исус, обработен за немския народ“, нещо, което предизвиква гнева и критиката на Ницше. — _Бел. прев._]
— 3 —
Говорих за немския дух — за това, че става все по-грубоват и плосък. Това достатъчно ли е? В основата на този процес обаче се крие нещо съвсем друго, което ме плаши — как вечната немска сериозност, задълбоченост и _страст_ към духовното вървят към упадък. Промени се не само интелектуалността, а също и патосът. Тук-там се докосваш до немските университети — колко спарен въздух дишат там учените! Ще бъде дълбоко заблуждение, ако там немската научна мисъл би се опитала да ме използва — а освен това подобно нещо ще бъде и поредното доказателство, че не е прочела и ред от мен. Вече седемнадесет години не се уморих да осветлявам _лишеното от дух_ влияние на немския духовен подтик. Робуването, към което принуждава всекиго от нас чудовищният обхват на науките, е главната причина за това, щото съвършени, духовно богати и задълбочени натури не могат да получат съответстващото им възпитание и полагащите им се _възпитатели_. Нашата култура страда най-вече от излишък на средняци и от разбитата на парчета хуманност — макар и против волята си, нашите университети са същински развъдници на „закърнелите“ инстинкти в духовната област. И това вече е известно на цяла Европа — голямата политика не може да заблуди никого… Германия все повече и повече се превръща в _равнината_ на Европа. Все още търся поне един немец, към когото аз да мога да се отнеса сериозно — и още повече някой, с когото да се повеселя! _Залезът на боговете_: не схваща ли някой _сериозността_, която намира в тия думи един пришълец! Сякаш за нас най-непонятното нещо е веселостта…
— 4 —
Дори и при бегъл поглед е ясно, че немската култура запада — и за това съществуват достатъчно причини. Все пак никой не може да даде повече, отколкото притежава — това важи както за индивида, така и за народа. Когато се раздаваш във властта, в голямата политика, в стопанството, в световните отношения, в парламентаризма, във военното дело и когато отдаваш там по-голямата част от разума, сериозността, волята, себенадмогването — и изобщо когато съществува превес в _едната_ посока, ясно е, че нещо не достига в другата. Не бива да се заблуждаваме — културата и държавата са антагонисти; „културна държава“ — това е просто една модерна идея. Винаги едната живее за сметка на другата. Всички велики културни епохи са време на държавен упадък: великото в културен смисъл е било аполитично, даже _антиполитично_… Сърцето на Гьоте просто се е разтворило пред феномена Наполеон — и при Освободителните войни отново се _затворило_… В мига, когато Германия се издига като велика мощ, Франция получава друго значение като _културна сила_. Още сега се чувства една нова, различна сериозност, нова _страст_ на духа, която се е преселила в Париж — например въпросът за песимизма, проблемът „Вагнер“. Почти всички психологически и художествени въпроси там се разглеждат несравнимо по-изтънчено и по-задълбочено, отколкото в Германия — немците са просто _неспособни_ за този вид сериозност. — В историята на европейската култура възникването на Райха означава единствено едно: _преместване на тежестта_. Всекиму е известно: в главното — а това винаги остава културата — на немците никой не обръща внимание. Питат ме: Бихте ли ни посочили поне един духовно извисен немец, за когото да кажем, че _принадлежи на Европа_? Като Гьоте, като Хегел, като Хайне, като Шопенхауер? — Това, че вече изобщо не съществува дори и един немски философ, буди огромно, безкрайно учудване.
— 5–
По отношение на цялата висша същност на немското възпитание бихме казали едно: целта е заменена със средствата, необходими за постигането й. Това, че отглеждането и _възпитанието_ са истинската цел, а не Райхът, че за тази цел се нуждаеш от _възпитатели_, а не от гимназиални учители и университетски учени — бе забравено… Възпитатели, които _сами са добре възпитани_ като аристократични и благородни духове, просто изискват непрекъснати доказателства — чрез словото и мълчанието — за една именно _зряла_ култура, а не зазубрена в училищата и университетите простащина, възхвалявана пред младежта като „най-висша“. _Липсват_ възпитатели, с изключение на изключенията, а те са първата предпоставка на възпитанието. _Оттук_ и упадъкът на немската култура. Едно от крайно редките изключения е моят почитан приятел Якоб Буркхард от Базел — именно нему Базел дължи днешното си предно място в хуманността. Онова, което фактически „висшите училища“ в Германия постигнаха, е всъщност едно брутално насочване в обратна посока — възможността при минимална загуба на време да се подготвят огромни маси млади хора, полезни за _използване_ в държавните служби. „Висше възпитание“ и _огромно количество_ — та това си противоречи в самата същност. Всяко възпитание е едно изключение — трябва да си привилегирован, за да получиш правото на едно толкова високо отличие. Големите, великите неща не могат да бъдат общински имот — _pulchrum est pan corum_*. Кое всъщност _обуславя_ упадъка на немската култура? Именно това, че „висшето възпитание“ вече не е привилегировано, и още нещо — демократизмът на „всеобщото“ възпитание, станало _жестоко_. Нека не забравяме, че увеличената възможност за всеобщ достъп във висшите училища вече означава за тях пълен упадък. Никой вече в Германия не може свободно да предложи и осигури на децата си благородно възпитание — нашите „висши училища“ са изцяло ориентирани по посока на двусмисленото среднячество — чрез учители, учебни планове и учебни цели… И навсякъде цари оная несдържана припряност да не би _нещо да се пропусне_ — ако младежът на двадесет и три години не е завършил, ако още не е дал отговор на _главния_ въпрос: коя професия? Един човек от висш тип, ако ми позволите, не обича професиите — точно защото _знае за какво е призван_… Той има време, той си осигурява време, не мисли за това — _да завърши_ — дори и на тридесет години все още си ученик, дете — в смисъла на висшата култура. Нашите пренаселени гимназии със затъпелите си преподаватели са направо скандални: а за запазването на това състояние — нещо, което отдавна започнаха и продължават да правят господа професорите в Хайделберг — вероятно ще се намерят _причини_, но не и основания.
[* Красотата е приятелка с малцина. — _Бел. прев._]
— 6 —
За да не се отклоня от моята сдържаност, която по принцип е _утвърждаваща_ и само неволно има общо с противоречията и критиката, ще посоча трите главни задачи, които се нуждаят от възпитател. Трябва да се научим _да гледаме_, _да мислим_, освен това _да говорим и да пишем_ — и целта е една благородна, изискана култура. Да се научим _да гледаме_, _да виждаме_, да привикнем окото на спокойствие, на търпение, на достъп до себе си; да изключим присъдата, да огледаме единичния случай от всички страни, да го обхванем. Това е и _първото_ приучаване на духовност — да _не_ реагираш веднага на дразненето, а да регулираш задръжките си. Да се научиш да гледаш в смисъла, които аз влагам, е почти онова, което нефилософският начин на изразяване нарича „силна воля“ — същественото тук е _да не искаш_, да можеш _да отложиш_ решението. Цялата антидушевност и жестокост се основават на невъзможността за съпротива срещу дразнение — просто _трябва_ да реагираш, следваш всеки импулс. В много случаи едно подобно _трябва_ е болнавост, упадък, симптом за изтощение — т.е. почти всичко, което нефилософската суровост назовава с думата „порок“ — и това е просто физиологическата неспособност _да не реагираш_. — Каква е ползата от това да се научиш да гледаш — веднъж _научен_, ти ставащ по-бавен, по-недоверчив, по-противопоставящ се. Отначало приемаш всичко ново и чуждо с враждебно спокойствие, просто го пропускаш покрай себе си, отдръпваш се. Трепването при всяко отваряне на вратата, непочтеното „присядване“ на всеки праг, непрекъснатата готовност да се спреш тук и там, да се втурваш под едни или други влияния — накратко, „модерен обективизъм“ — това е проява на лош вкус, това е _par exellence неблагородно_.
— 7 —
Да се научим да мислим — в нашите училища това отдавна е непознато. В университетите, дори и при истинските учени, логиката започва да отмира като теория, като практика, като _занаят_. Прочетете някоя немска книга — ни помен от необходимата техника на мисленето, ученост, начетеност, воля за майсторство, ни следа от необходимостта за усвояване на мисленето _като танц_, като вид _танц_… Кой от съвременните немци познава от собствен опит „леката стъпка“ в духовното, онази лека стъпка, вливаща енергия в мускулите! Вдървената показност на духовния жест, _грубата ръка_, която _сграбчва_ — това е толкова немско, че в чужбина мнозина го отъждествяват с немската същност. Немецът изобщо не притежава чувство за _нюанс_… Това, че немците успяха да понесат своите философи и най-вече онова най-сгърчено и уродливо понятие, съществувало някога — _великия_ Кант, — не ги прави много по-привлекателни. Защото не можем да изключим танца във всичките му форми от _благородното възпитание_. Да можеш да танцуваш с нозе, с понятия, с думи, бих добавил — и с перото — да се научиш на _писане_! Но тук вече сигурно се превръщам в пълна загадка за немските читатели…
Няма коментари:
Публикуване на коментар