ЧЕТИРИТЕ ВЕЛИКИ ЗАБЛУЖДЕНИЯ
— 1 —
_Заблуда при объркването на причина и следствие._ Няма по-голяма, по-страшна заблуда от това, да размениш местата на причината и следствието. Това аз наричам истинско загниване на разума. При все това споменатото заблуждение е едно от най-старите в човешката история — а днес то сякаш е „осветено“ в новите си одежди: „религия“, „морал“. _Всеки_ ред, формулиращ религията и морала, влачи със себе си тая заблуда: именно духовниците и моралистите са ония, които предизвикаха загниването на разума. Ето един пример. Всекиму е позната книгата на известния Корнеро, в която той проповядва прилагането на най-строга диета като средство за дълъг, щастлив и — естествено — добродетелен живот. Малко книги са толкова популярни сред читателите — и днес в Англия се отпечатват хиляди екземпляри годишно. Изобщо не се съмнявам, че не съществува друга книга (като, разбира се, изключвам Библията), която да е причинила толкова много болести и да е съкратила живота на толкова хора, колкото посоченият куриоз. И кое всъщност доведе до объркването на _причината_ със следствието? Това, че нещастният италианец виждаше именно в диетата причината за своето дълголетие. А всъщност истинската причина за неговата строга диета бе предразположението му към дълголетие, извънредно забавената обмяна на веществата, по-бавното износване на неговия организъм. Та той изобщо не е могъл да избира дали да яде много _или_ малко — умереността му в храненето изобщо _не_ е израз на „свободна воля“, — той просто е щял да се разболее, ако е ял повече. Но за един нормален човек е не само добре, а дори _необходимо_ да се храни _достатъчно_. Един съвременен учен би се погубил, ако спазваше диетата на Корнеро при сегашното изразходване на нервна енергия. _Crede Experto!_*
[* Повярвайте на експерта! — _Бел. прев._]
— 2 —
Най-общата формула, заложена в основата на всяка религия и морал, е следната: „Прави това и това, откажи се от това и това — и ще бъдеш щастлив! Иначе…“ — Всеки морал, всяка религия носят в себе си императив — аз го смятам за най-висшия наследен грях против разума, за _безсмъртен не-разум_. Аз превръщам всяка дума в противното й понятие — _първи_ пример на моята „преоценка на всички ценности“. Един доволен и щастлив човек _трябва_ да извършва определени действия и _да се въздържа_ от други. Той носи в себе си реда, за който е предопределен физически и физиологически — реда спрямо хората и нещата, с които влиза в отношение. Накратко: неговите добродетели са _следствие_ на собственото му щастие… Дългият живот, многото наследници — те _не са_ награда за неговата добродетел; самата добродетел много повече се състои в онова забавяне на обмяната на веществата, следствие на което са дългият живот, наследниците, с една дума, _корнеризмът_. Църквата и моралът казват: и пол, и народ загиват под тежестта на лукса. Моят _възвърнал_ се разум отговаря: загиването на един народ е физиологическа дегенерация, а _следствията_ от нея са пороците и луксът (това ще рече непрекъснато растящата потребност от предизвикване на честа възбуда, която е добре позната на всяка изтощена натура). Един такъв младеж побледнява и увяхва преждевременно. Приятелите му търсят причината за това в някаква болест. А аз бих казал: това, че той е болен, че _не е_ устоял на болестта, е просто следствие на обеднелия живот, на наследственото изтощение. Онези, които четат вестници, заключават, че еди-коя си партия, допускаща известни грешки, е обречена — тя е загубила своята инстинктивна сигурност. Всяка грешка в какъвто и да е смисъл е следствие на израждането на инстинкта — на волева дисгрегация — и по този начин почти сме дефинирали понятието _„лошо“_. Всичко, което е добро, е инстинктивно — следователно леко, необходимо, свободно. Мъката, теглото — това вече са упреци, бог е коренно различен от героя. (Аз бих казал, че _леката_ походка е първият атрибут на божествеността.)
— 3 —
_Заблуда от фалшива причинност._ През всички времена сме смятали, че знаем какво е причина — но откъде е дошло това знание, тази вяра, _че знаем_? Ами от кръга на известните „вътрешни, неоспорими факти“, които и до ден днешен никой не е доказал. Дори и спрямо акта на волята ние мислим причинно: поне предполагаме, че ще заловим причинността в _момент на действие_. При това изобщо никой не се е съмнявал, че всички причини, предхождащи едно действие, могат да се търсят в съзнанието и дори да бъдат открити — това са „мотивите“, — иначе не бихме били свободни, не бихме носили отговорност за това. И накрая — та кой би оспорил, че една мисъл се заражда по някаква причина? Че „азът“ предизвиква мисълта? Най-важен от тези „вътрешно неоспорими факти“, зад който, изглежда, се прикрива причинността, е този за _волята като причина_, след това концепцията за „съзнанието“, „духът“ като причина и накрай „азът“, субектът — последните две са просто породени от установената като даденост, като _емпирия_, „причинност на волята“. Междувременно размислихме по-задълбочено. Затова днес не приемаме и частица от това за вярно. „Вътрешният мир“ е изпълнен с измами и заблуди — и една от тях е волята. Тази воля вече не движи нищо, а също така и не обяснява следствията — тя просто придружава процесите, значи напълно можем да минем и без нея. Друго заблуждение е така нареченият „мотив“. Той е просто един повърхностен феномен на съзнанието, нещо близко, съпътствуващо действието, което по-скоро прикрива, отколкото представя причините, предизвикали това действие. Ами „азът“? Той се превръща в басня, във фикция, в игра на думи, той изобщо е престанал да чувства, да мисли, да изисква… Какво следва от това? Че просто не съществуват духовни причини! И цялата емпирия, предназначена за доказателство, отива по дяволите! Именно _това_ следва! А чрез тази емпирия ние злоупотребихме и в друг аспект — на основата й _създадохме_ причинен свят, един свят на волята, един свят на духа. Тук работата попадна в ръцете на най-старата и най-дълго просъществувала психология — и тя не каза повече от следното: всичко случило се е едно действие, всяко действие е следствие на някаква воля, светът е един сбор от множество действащи, един действащ („субект“) е в основата на всичко случило се. Своите три „вътрешни, неоспорими факти“, в които вярва сляпо, а именно „волята“, „духът“ и „азът“, човекът просто е извлякъл от себе си — понятието „действителност“ той е измъкнал от „аза“, поставил е нещата като съществуващи според своята представа, според собственото „аз“, взето като причина. Чудно ли е, че оттук нататък той винаги и всякога намира в нещата онова, _което сам е вложил в тях_? Самото „нещо“, нека да повторя, понятието „нещо“ е един рефлекс на вярата в „аза“ като причина… И дори вашият атом, господа механици и физици, колко много заблуда и рудиментарна психология е останала в него! Да не говорим за „нещото в себе си“, за онова безкрайно дрънкане на метафизиците! Заблудата на духа става причина да се подмени реалността! Да служи за мярка на реалността! И да се нарече _Бог_!
— 4 —
_Заблуда от имагинерната причина._ Нека изходим от съня: някакво усещане, например породено от звука на далечен оръдеен изстрел, се приема като причина за съновидението (понякога цял малък роман, в който главна роля играе сънуващият). През това време усещането продължава във вид на резонанс: то очаква позволение от причинния подтик да излезе на преден план — вече не като случайност, а като „смисъл“. Оръдейният грохот се проявява по един _каузален_ начин, като привидно връщане на времето. По-късното усещане, мотивировката, се изживява след това, често придружено от стотици подробности, преминаващи светкавично, изстрелът _следва_… Какво се е случило? Представите, които едно определено състояние е породило, се разбират неправилно като причини за това състояние. Фактически ние правим същото и когато сме будни. Чувствата, които най-често изпитваме — като нерешителност, напрежение, конфликт във взаимодействието и противоречивостта между отделните органи и особено състоянието на нервната система, — възбуждат подтика ни към причинност: искаме да имаме _основание_ да се чувстваме _така или иначе_, зле или добре. Никога не ни е достатъчен просто фактът, че се чувстваме зле или добре, ние просто го изоставяме, за да го _осъзнаем едва когато_ сме открили нужната ни мотивировка. В подобни случаи несъзнателно се появява и споменът, който ни връща към предишни подобни състояния и до срасналите се с тях причинни интерпретации, но не и до действителната причина. Наистина вярата ни, че представите, придружаващи процесите в съзнанието, трябва да бъдат причина, се поражда от спомена. По този начин се създава и навикът за едни определени причинни интерпретации, които всъщност пречат на _самото изследване_ на причината, нещо повече — те направо _го_ изключват.
— 5 —
_Съответното психологическо обяснение._ Да сведеш непознатото до нещо познато, до нещо известно — това до голяма степен облекчава, удовлетворява, освен това създава и известно чувство за власт. Непознатото води със себе си опасността, неспокойствието, грижата — и още първият инстинкт изисква _отстраняването_ на това конфузно състояние. Основната постановка е, че което и да е определение е по-добро от липсата на определение. Защото всъщност става дума за откъсване от потискащи представи, а човек не се отнася прекалено строго при избора на средствата за откъсване — още първата представа, с която той свежда непознатото до познато, го задоволява дотолкова, че той я приема за истина. Това е доказателство за _удовлетворението_ като критерий за истина. Значи, че причинният подтик е обусловен и възбуждан от чувството за страх. Онова „защо“ не е необходимо да посочи точната причина за възникването си, а просто някакъв _вид причина_ — успокоителна, задоволяваща и облекчаваща. Това, че истинската причина се заменя с нещо познато, изживяно, запечатано в спомена, е първото следствие от тази потребност. Новото, неизживяното, чуждото, непознатото — то просто бива изключено като причина. Следователно не се търси само един начин за обяснение на причината, а определено някакви _подбрани, привилегировани обяснения_, които най-бързо отстраняват чувството за ново, неизживяно и чуждо — тези обяснения всъщност са най-обикновените. Следствие: една причинна постановка натежава все повече, концентрира се като система и става _доминираща_ — което ще рече, че тя просто _изключва_ други причини и обяснения. Банкерът тутакси помисля за „сделката“, християнинът — за „греха“, момичето — за любовта си.
— 6 —
_Целият обхват на морала и религията се вмества като понятие в имагинерните причини._ Едно „обяснение“ на неприятните чувства. Същите са обусловени от същества, настроени враждебно спрямо нас, хората (например — злите духове; известна е заблудата, обявявала истеричните за вещици). Неприятните чувства се обуславят и от действия, които не бива да подценяваме („грехът“, „греховността“ се отнасят към физиологическите несполуки — винаги се намират основания да бъдеш недоволен от себе си). Същите се определят и като наказание, като разплата за нещо, което не би трябвало да правим — това е обобщено по своеобразен начин от Шопенхауер в едно изречение, показващо морала такъв, какъвто е — същинска отровна смес, отричаща живота. „Всяка велика болка — казва той, — била тя телесна или душевна, посочва онова, което ние печелим, защото нищо не би се докоснало до нас, ако не го заслужим сами.“ („Светът като воля и представа“, II, 666.) Неприятните чувства са дефинирани и като следствия от необмислени, неправилно извършени действия (афекти, приемане на действителността като причина и изтъкване на „вината й“, физиологически затруднения, определени като „заслужени“ чрез _други_ затруднения). — _Обяснение на приятното чувство_. То се обуславя от вярата в бога. Също и от осъзнаването на добри, положителни действия — като например „чиста съвест“, т.е. физиологическо състояние, напомнящо доброто храносмилане и правилната обмяна на веществата. Приятното чувство се обуславя от щастливия изход на различните неща, които се предприемат (едно наивно и погрешно заключение — просто щастливият изход от едно предприятие не създава и капчица удовлетворение у един хипохондрик или при Паскал). Приятното чувство е обусловено и от вярата, надеждата и любовта — т.е. от християнските добродетели. Всъщност всички тези чувства са нещо като _последващи състояния_ и същевременно „превод“ на жизнерадостните и на неприятните чувства на един фалшив диалект — в състояние си да вярваш, _защото_ основното физиологическо чувство отново е достатъчно силно и богато. Хората вярват в бога, защото чувството за сила и пълноценност създава успокоение. Моралът и религията принадлежат изцяло на _психологията на заблудата_ — във всеки отделен случай причината и следствието сменят местата си; ще рече, че истината се смесва с въздействието на онова, _което смяташ за истина_, или състоянието на съзнанието се смесва с причината за това състояние…
— 7 —
_Заблудата от свободната воля._ По отношение на понятието „свободна воля“ днес не изпитваме никакво съчувствие — просто защото отлично знаем какво представлява то: а именно най-съмнителното теологическо изкуство, съществувало до днес, служещо за определяне на „отговорността“ на човечеството, и целещо _да го_ направи зависимо от _себе си_… Тук само посочвам бегло психологията на всичко онова, което търси „отговорност“. Навсякъде, където се търси отговорност, присъства и инстинктът на _волята за наказание и осъждане_. Разобличава се невинността на бъдното, като се привнася някакво „желание“ на волята, отнасящо се до акта на „отговорността“ — учението за волята е изнамерено с цел наказание, т.е. _за да се посочи виновен_. Цялата стара психология, именно волята на психологията, има за предпоставка създаването и отстояването на правото на своите автори — духовниците — да раздават присъди, като същевременно осигурят това право и на бога. Хората се посочват като „свободни“, за да могат да бъдат съдени, наказвани, _за да могат да бъдат виновни_ — следователно всяко действие _би трябвало_ да бъде пожелано от волята, произходът на всяко действие би трябвало да се търси в съзнанието. През което пък това основно фалшифициране в психологията се превръща в _принцип_ на психологията. Днес, когато светът върви _обратно на посоката на движението_, ние, безнравствениците, искаме да го лишим от чувството за вина, от понятието „наказание“, да изчистим от тия термини психологията, историята, природата, обществените институции и произхождащите от тях санкции, за нас няма по-радикален противник от теолога, който залъгва света с „предопределеността на световния ред“ и по този начин обосновава „наказанието“ и „вината“. Християнството е метафизика на палача…
— 8 —
Какво единствено може да бъде нашето учение? Това, че никой не _дава_ качествата на човека — нито бог, нито обществото, нито родителите и предтечите, нито пък _той самият_. (Безсмислието на току-що посочените представи е проповядвано от Кант в учението му за „свръхестествената свобода“, а вероятно се е срещало и при Платон.) Никой не е отговорен за това, че изобщо съществува, за това, че е сътворен по този или онзи начин, че се намира при такива обстоятелства или в подобно обкръжение. Фаталността на същината му не се определя от фаталността на всичко онова, което предстои. Той _не_ е следствие на някаква воля, смисъл или цел, никой _не прави_ чрез него опит да постигне „човешкия идеал“, „идеала на щастието“ или „идеала на моралността“ — изобщо _да се залага_ в съществото му каквато и да е цел е просто абсурдно. Ние сме измислили понятието „цел“, „смисъл“ — а в реалността то _не съществува_… Ти си необходим, носиш в себе си частица от съдбата, принадлежиш на цялото, просто си в цялото — не съществува нищо, което да насочва твоята действителност, нищо, което да я измерва, сравнява или осъжда — това би означавало да се измерва, сравнява или осъжда _цялото… но извън това цяло не съществува нищо!_ Това, че никой не носи отговорност, че същността на действителността не може да се отпрати към _causa prima_*, че светът не е нито единство на усещанията, нито на духа — _именно в това се състои великото освобождаване_, едва по този начин отново се постига _невинността на бъдното_! Понятието „бог“ бе досега най-големият упрек срещу съществуването, срещу действителността… Ние отричаме бога, ние отричаме отговорността си пред бога — _едва тогава_ ще спасим света.
[* Първопричината. — _Бел. прев._]
Няма коментари:
Публикуване на коментар