Психоаналитикът – “лечител на душата”
Съществуват различни школи по психоанализа – от повече или по-малко последователи на теориите на Фройд до “ревизионистите”, различаващи се в този смисъл, в който те внасят изменение във Фройдовата концепция[1]. За нас, обаче, е по-важно различието между психоанализата, занимаваща се с проблема за социалното приспособяване, и психоанализата, в направление за “изцеление на душата”[2]. В първия период на своето развитие психоанализата била разклонение на медицината, нейните цели се заключавали в лечението на болести. Пациентите, идващи при психоаналитика, страдали от симптоми, които им пречели в ежедневния живот; такива симптоми се изразявали в ритуални компулсивни неврози, натрапливи идеи, фобии, параноидни системи на мислене и т. н. Тези пациенти се отличавали от обикновените само по това, че причините за тяхната болест не били в тялото, а в психиката; терапията, следователно, се отнасяла не до соматични, а до психични феномени. Но самата цел на психоаналитичната терапия не се отличавала от медицинската – да отстранява симптомите. Ако в пациента има психогенно гадене или кашляне от същия вид, ако се освобождавал от принудителните действия или натрапливите мисли, той се считал за излекуван. В хода на работата си Фройд и неговите сътрудници разбрали, че симптомите – са само най-забележимото и “драматично” изражение на невротичните нарушения и, за да бъде достигнато продължително, а не чисто симптоматично облекчение, следва да се анализира характера на пациента и да му се помогне в преориентацията. Този подход бил подкрепен и от нова тенденция в следите на психоаналитиците. Много хора, идващи при психоаналитиците, не били болни в традиционния смисъл на думата, те нямали никакви явни симптоми, за които говорих по-горе. Те не били и луди. Често те не били смятани за болни и от техните роднини и приятели; и въпреки това те изпитвали “затруднения в живота” – ако използваме определението, дадено от Съливан за предмета на психиатрията – което също се приело от психоаналитиците. Такива жизнени трудности, без да се казва, не били никак ново явление. Винаги е имало хора, които са чувствали себе си неуверено или принизено, не усетили щастието в брака, изпитвали затруднения в изпълнението на работата, били лишени от радост от труда, страхували се от другите хора и т. н. Те идвали за помощ при свещеника, при приятелите, при философите или “просто живели” със своите беди, не искащи от никого помощ. Фройд и неговата школа първи предложили всеобща теория за характера и обяснили, че такива “жизнени трудности”, в този случай, в който се явяват следствие от структурата на характера; по такъв начин се появила надеждата за изменение. По този начин психоанализата преместила акцента от терапията на невротичните симптоми към терапия на “трудностите в живота”, коренящи се в невротичния характер. Относително просто е да се реши, в какво се заключава терапевтичната цел в случаите на хистерично гадене или натрапливи мисли, но не е така просто да се реши, каква трябва да бъде терапевтичната цел в случай на невроза на характера. Сложно е даже да се каже, от какво страда пациента в дадения случай. Следния пример пояснява, какво аз имам предвид[3]. Млад човек на 24 години идва при психоаналитика и разказва, че в това време, откакто преди две години е завършил колежа, той се чувствал нещастен. Той работи във фирмата на своя баща, но не е доволен от работата, в него нямало настроение, често произхождало от караниците си с баща му; още повече, на него му е трудно да приеме дори самите незначителни решения. Всичко това започнало няколко месеца преди завършването на колежа. Преподавателя казал, че у него има капацитет за теоретична физика, и той искал да стане аспирант и да посвети себе си на науката. Бащата – състоятелен бизнесмен, собственик на фабрика – настоял за това, сина да се занимава с производство, взел работата в свои ръце и станал негов приемник, а аргументирал той с това, че няма повече деца, фирмата е създадена за неговите собствени ръце, но доктор не съответства на неговата работа с пълна тежест, и само неблагодарния син при такива обстоятелства ще се откаже да изпълни волята на родителя. Младия човек накрая се предава и започва да се занимава с делата на фирмата. По същото време започнали и неговите беди. В какво тук е проблема и какво трябва да е лечението? Ситуацията може да се разгледа от две гледни точки. Може да се каже, че позицията на бащата е съвършено оправдана, и че сина спокойно би последвал бащиния съвет, ако не е било ирационалното съпротивление, дълбоко скрито в антагонизма с бащата, и неговото желание да стане физик е основано не толкова на интереса към науката, на този антагонизъм и безсъзнателното желание да причини на бащата неприятност. И въпреки че сина послушва баща си, неговата борба с него не е престанала; фактически антагонизма се усилва след като той се е предал. Проблемът израства именно от този антагонизъм. Ако го отстраним, … с дълбоки причини, няма да има никакви трудности в приемането на разумното решение, а безпокойството, съмненията и т. н. ще изчезнат. Може да се оцени и ситуацията и по друг начин. Въпреки че бащата има всички основания да желае, сина да започне неговото дело, и в правото си да изрази това желание, в сина също може да има право – в морално отношение даже отговорността – прави това, което му говорят съвестта и чувството. Ако той чувства, че физиката в най-голяма степен съответства на неговите способности и желания, той е длъжен да послуша този зов на душата, а не да изпълни желанието на бащата. Антагонизма и в самата си основа има, но в самата си основа не ирационален антагонизъм, който се основава на въображаеми основания, които след анализата изчезват, а антагонизма е рационален, формиращ се като реакция на авторитарно-собственическото отношение на родителя. Ако ние разгледаме трудностите на пациента от тази гледна точка, то нека определим неразположението и терапевтичната цел по друг начин. Симптомите сега се виждат в недостатъчната способност към самоутвърждение и в страха да се следват собствените планове и желания. Пациентът ще бъде излекуван, ако се избави от страха пред бащата; целта на терапията е в това, да се помогне да намери смелост, да се самоутвърди и освободи. Ние разкриваме немалко подтиснати враждебности по отношение на родителя, но тази враждебност трябва да се приема не като причина, а като резултат от неразположението. Несъмнено, истината може да бъде с друга интерпретация, и, изхождайки от детайлното знание на характера на пациента и характера на неговия баща, следва да се реши, каква част от данните по случая ще бъдат правилни. Но на съждението на аналитика може също да влияе неговата философия и ценностна система. Ако сте склонни да вярвате, че “приспособяването” към социалния образец е най-висшата цел в живота, че практическите съображения, като продължението на делата на фирмата, увеличението на приходите, благодарността към родителите, се явяват висши човешки съображения, тогава ще бъдете склонни и към това, да интерпретирате неразположението на сина в термините на неговия ирационален антагонизъм към бащата. Ако, от друга страна, вие смятате, че целостността, независимостта и интересната работа са важни за човека и се явяват висши ценности, то сте склонни да смятате главните трудности, които следват да се преодолеят, са неспособността на сина към самоутвърждаване и неговия страх пред бащата. Ще приведа още един пример. Талантлив писател идва при психоаналитика с оплакване от главоболие и пристъпи на световъртеж. По мнението на лекуващия го доктор, неговия организъм е наред. Писателя разказва историята на своя живот до сегашния момент. Две години преди това той приел предложение за работа на едно място, което било много привлекателно от гледна точка на парите, стабилното положение и престижа. В житейски план получаването на тази работа било настоящ успех. От друга страна, той бил сега задължен да пише неща, които противоречали на неговите убеждения. Писателя изразходвал огромно количество енергия, опитвайки се да съгласува своите действия със съвестта си, изобретявайки сложни конструкции за доказателство за това, че тази работа в действителност не влияе на неговата интелектуална и морална честност. Започвайки от главоболие и чувство за световъртеж. Не е трудно да се види, че симптомите се явяват изражение на неразрешимия конфликт между тласкането към парите и престижа, от една страна, и неговите морални угризения – от друга. Но ако ние попитаме, по какво патологичните, невротичните елементи в този конфликт, отколкото разните психоаналитици могат да оценят ситуацията различно. Може да се докаже, че постъпването на такава работа е напълно нормално решение, признак на здраво приспособяване към културата и че стъпката, правейки писателя, свършил всякаква нормален, здрав човек. Невротичните елементи в ситуацията се явяват неспособността да се направи свое собствено отношение. Възможно е, тук да намерим старо чувство на вина, принадлежащо на детството – чувство на вина, свързано с Едиповия комплекс[4], мастурбацията, кражбата и т. н. Тук също може да има тенденция към самонаказание, която го кара да се чувства зле тогава, когато достига успеха. С тази гледна точка терапевтичния проблем се заключава в неговата неспособност самостоятелно да приеме разумно решение; да излекува себе си, той ще се избави от угризенията на съвестта и удовлетвори своята сегашна ситуация. Друг аналитик може да разкрие напълно противоположни неща. Той започва с предположението, че нарушението на интелектуалната и морална цялост на човека носи вреда на цялата му личност. Този факт, че пациентът следва одобрените културни образци, по принцип нищо не променя. Този човек се отличава от много други само по това, че гласа на неговата съвест е достатъчно силен, да предизвика остър конфликт, а други може да не осъзнават конфликта и да нямат такива явни симптоми. Проблема с тази гледна точка е в това, че писателя трудно следва гласа на съвестта си, и той ще бъде излекуван, ако се избави от своята сегашна ситуация и възобнови предишния начин на живот, при който той може да се уважава. Още един случай дава светлина върху проблема от няколко други страни. Бизнесмен – умен, напорист, щастлив човек – тежко се пропил. Той се обърнал към психоаналитик. Целия негов живот бил посветен на конкуренцията и парите. Още повече нищо не го интересувало; личния живот служил на тази задача. Той знаел как да се запознае и да оказва влияние, но дълбоко в душата си ненавиждал всеки, с който встъпвал в контакт – своите конкуренти, купувачи, служители; той ненавиждал стоките, които продава. Човека не осъзнава тази ненавист, но постепенно неговия съновидения и свободните асоциации стават разбираеми, че той чувства себе си като роб на своя бизнес, своите стоки и на всичко свързано с тях; той не уважава самия себе си и заглушава чувството за собствена непълноценност и нищожност в алкохолизма. Той никога не се е влюбвал и удовлетворял своите сексуални желания в евтините и безсмислени връзки. В какво е проблема? Алкохолизъм ли е това? Или алкохолизма – е само симптом на реален проблем – неговата неспособност да води смислен живот? Може ли човека да бъде до такава степен отчужден от себе си, че да живее с такава голяма ненавист и такава малка любов и да не чувства нищожността си и тревогата? Несъмнено, много живеят, не изпитвайки тези симптоми и не осъзнавайки каквито и да е затруднения. Техния проблем започва, когато те не са заети с работа и остават сами. Но нашата култура предоставя множество начини да избягаш от самия себе си, заглушавайки всяко проявление на неудовлетвореност. В хората, проявяващи силно изражение на симптомите, човешките сили още не са напълно задушени. Нещо в тях протестира, те самите се оказват в конфликт. Те са болни, не в по-голяма степен, отколкото тези, които са по-добре приспособени. Обратно, в човешкия смисъл това са здрави хора. От тази последна гледна точка ние не можем да разкрием симптомите както на врага, който побеждава, но, напротив, смятаме другия, че ни показва неразположението. Пациентът несъзнателно се стреми към по човешки начин на живот. Неговия проблем не е в пиянството, а в моралния неуспех; и лечението не може да се заключава в отстраняването на явните симптоми. Ако той спре да пие, нищо няма да се промени в живота, в него ще останат безпокойството и напрежението, той ще бъде въвлечен в още по-жестоко съревнование и, вероятно, рано или късно в него ще се образува друг симптом, изразяващ неговата неудовлетвореност. Това от което той действително се нуждае, е да се изяснят причините за такова изразходване на най-добрите човешки сили и тяхното възстановяване. Ние ще видим, как трудно се определя, какво се смята за болест и какво трябва да бъде лечението. Всичко зависи от това, което смятаме за цел на психоанализата. Съгласно една концепция, задачата на аналитичното лечение се явява приспособяването на пациента. Под приспособяване имам предвид способността на човека да действа така, както действат мнозинството други хора в дадена култура. Съгласно този възглед, съществуващите модели на поведение, които се одобряват от обществото и културата, точно ни дават и критерий за душевно здраве. Ако не се разглеждат критично, от гледна точка на универсалните човешки норми; социалния релативизъм безотговорно ще бъде в съгласие с тази “правилност” и ще смята девиантното поведение[5] за грешно и по този начин за нездраво. Терапията, чиито цел е само социалната адаптация, може само да намали прекомерното страдание на невротика до средното страдание, което съответства на тези образци. Съгласно втория възглед, целта не е в приспособяването, а в оптималното различие на личните способности и реализация на индивидуалността. Тук психоаналитикът – не е “съветник по въпросите на приспособяването”, а, използвам израза на Платон, “лечител на душата”. В основата на тази гледна точка лежи изобразяването на съществуването на неизменни закони, присъщи на човешката природа и човешкото поведение и действащи във всяка култура. Тези закони не могат да се нарушават, без да се нанесе сериозна вреда на личността. Ако някой наруши своята морална и интелектуална цялост, то отслабваме или дори парализираме своята личност. Той е нещастен и страда. Ако неговия начин на живот се одобрява от културата, страданието може да не се осъзнава или да се осъзнава като нещо, което няма връзка с неговия реален проблем. Но, независимо от това, какво той казва, душевното здраве не може да бъде отделено от основния човешки проблем – достигането до целите на човешкия живот: независимост, цялостност и способност за любов. Различавайки приспособяването и изцеляването на душата, аз описах общите принципи на терапията; от това не следва, че на практика такова различие може да се види в чист вид. Има много видове психоаналитични процедури, където двата принципа действат съвместно; понякога акцента пада на единия, понякога на другия. Но е важно да се разбере разликата между тези принципи, защото само така можем да разберем тяхното съотношение във всеки конкретен анализ. За мен също…да бъде разбрано така, както следва да се разбере това: или социална адаптация, или загриженост за душата – и избор в полза на човешката цялостност с необходимостта да се започне в пустинята на социалната несъстоятелност. “Приспособеният човек”, в моя смисъл на думата – това е човек,представя себе си като стока, в него няма нищо устойчиво, определено, освен тези потребности да доставя удоволствие и готовност да се сменят ролите. Докато на него това му се отдава, той в някаква степен открива безопасност; но изменя на висшето си Аз, човешките ценности и отива към вътрешна пустота и слабост, които се проявяват, толкова често, колкото той се бори за успех. Обаче, дори ако избегне всичко, той ще заплати за своя човешки провал със стомашна язва, болка в сърцето или някакви други болести, предизвикани от психични причини. Човекът, който достига вътрешна сила и цялостност, често не е толкова щастлив, както неговия объркан съсед, но в него има увереност в себе си, способност за съждение и обективна оценка, и по такъв начин е по-малко уязвим за променящите се времена и чужди мнения; и това много способства за неговата конструктивна работа. Очевидно е, че “приспособяващата терапия” може и да няма религиозна функция, ако под “религиозен” ние разбираме отношение, характерно за ранните учения на хуманистичните религии. Искам сега да покажа, че в качеството на лечение на душата психоанализата изпълнява напълно религиозна функция, макар че води, по правило, към критична оценка на теистичната догма. Опитвайки се да обрисуваме човешкото отношение, стоящо зад мисленето на Лао Дзъ, Буда, пророците, Сократ, Исус, Спиноза и философите на Просвещението, ние ще видим, че въпреки всички различия, в тях има много общо. Не се стремя да дам пълно и точно определение, нека да опиша това общо ядро от идеи и норми както следва: човека е длъжен да да се стреми към постигане на истината, и той е човек в този смисъл, доколкото му се отадава да изпълни тази задача. Той е длъжен да бъде независим и свободен, човек – това е цел за себе си, а не средство за достигането на целите на друг човек. Той длъжен с любов да се отнася към обкръжаващите го. Ако в него няма любов, то той – е само празна обвивка, дори да е съсредоточил в себе си цялата власт, цялото богатство и целия ум. Човека е длъжен да разбира различието между добро и зло, той е длъжен да се научи да се вслушва в гласа на съвестта и да го следва. Целта на психоаналитичното лечение на душата се състои в това, да помогне на пациента да достигне тези отношения към живота, които аз наричам “религиозни”. Обсъждайки възгледа на Фройд, аз показах, че признанието на истината се явява основна цел на психоаналитичния процес. Психоанализата придала на понятието истина ново измерение. В доаналитичното мислене се смятало, че човек говори истината, ако вярва в своите думи. Психоанализата показала, че субективната убеденост в никакъв случай не се явява достатъчен критерий за истинност. Човек може да вярва, че действа от чувства на справедливост, но неговия настоящ мотив да е жестокост. Той може да вярва, че неговите мотиви се явяват от любов, но в реалността да бъде движен от стремеж към мазохистка зависимост. Човекът може да вярва, че е ръководен от дълг, макар че неговия основен мотив да е тщеславие. За тези, които ги използват, мнозинството рационализации са истинни. Човека не само иска другите да вярват в неговите рационализации, но и самият той вярва в тях; и колкото повече той иска да защити себе си от осъзнаване на своите истински мотивации, толкова е длъжен да вярва по-силно в тях. По-нататък, в процеса на психоанализата човек започва да разбира, кои от неговите идеи имат емоционална матрица, какви са условни клишета, лишени от корен в структурата на неговия характер и нямащи никаква субстанция и тежест. Психоаналитичният процес сам по себе си е търсене на истината. Целите на това търсене се явяват истината за феномените – но не за външните феномени, а за вътрешните. Неговия принцип се заключава в това, че душевното здраве и щастие не може да се достигне, ако ние не разгледаме цялостно нашето мислене и чувство и не установим, къде ние рационализираме, а къде нашите убеждения се коренят в чувството. Критичната самооценка и произтичащата от нея способност да се различава автентичния от лъжливия опит е съществена за религиозното отношение, и това прекрасно е изразено в древен религиозен документ с будистки произход. Ние намираме в Наставленията на тибетските учители списък от десет илюзии, които могат да послужат като причина за грешка: “1. Желанието може да бъде прието за вяра. 2. Привързаността може да се приеме за благоговение и състрадание. 3. Прекратяването на мислителните процеси може да се приеме за за спокойствието на безграничния ум, явяващ се истинска цел. 4. Чувствените усещания (или феномени) може да се приемат за откровения (или проблясъци) от реалността. 5. Простия проблясък на реалността може да се приеме за пълното нейно осъществяване. 6. Тези, които проповядват, но не практикуват религията, могат да бъдат приети за истински посветени. 7. Робът на страстите може да бъде приет за майстор на йога, който се е освободил от всички условности. 8. Действията, предприемани в собствен интерес, може грешно да се приемат за алтруистични. 9. Измамата може да бъде приета за предпазливост. 10. Шарлатаните може да се приемат за мъдреци”[6]. Главната цел на психоанализата – да помогне на хората да различават истина от лъжа в самите себе си, това е терапевтичен метод, явяващ се емпирично приложение на тезиса “Истината ще ви направи свободни”. И в хуманистичното религиозно мислене, и в психоанализата човешката способност към търсене на истината се смята за неразривно свързана с достигането на свобода и независимост. Според Фройд, Едиповия комплекс е сърцевината на всяка невроза: душевното нездраве възниква в този случай, когато детето не преодолява инфантилната привързаност към родителя от противоположния пол. Фройд смятал за неизбежен този изход, че инцестуозните импулси се явяват дълбоко вкоренена човешка страст. Ако вземем това впечатление от изучаването на клиничния материал; повсеместното табу на инцеста може да послужи за допълнителен аргумент за този тезис. Обаче цялото значение на откритията на Фройд се разкрива тогава, когато ние пренесм този извод от сексуалната сфера в междуличностните отношения. Същността на инцеста не е в сексуалния стремеж към членовете на едно семейство. Този стремеж е в този вид, как подхождат към него, е само едно от израженията на по-малко дълбоките и фундаментално желание да се остане дете, привързано към защитаващите фигури, от които майката – е първата и най-важната. Плода живее заедно с майката и …; и акта на рождението се явява основно само първата стъпка към свободата и независимостта. Детето след раждането все още в много отношения е неотменна част от майката; неговото рождение в качеството си на независим човек заема много години – този процес продължава практически през целия живот. Скъсването на пъпната връв не във физически, а в психологически смисъл – е великия повик на развитието на човека, а също така и неговата най-трудна задача. Докато човека е съединен с тези първоначални връзки с майката, бащата, семейството, той чувства себе си в безопасност. Той все още е плод, някой друг за него отговаря. Той не желае да бъде “отделно” същество, облечено в отговорност за своите действия, задължено да прави съждения, “държейки живота си в собствените си ръце”. Оставайки дете, човекът не само избягва фундаменталната тревога, необходимо възникваща при пълното осъзнаване на своето Аз като отделно същество, но също така жадува за безопасност, топлина и несъмнена близост; но той плаща за това висока цена; На него не му се отдава да стане пълноценно човешко същество, да развие способността си за любов и разум; той остава зависим и съхранява чувство за безсилие, което се проявява, когато първичните връзки са заплашени от разкъсване. Всички негови умствени и емоционални действия са свързани с авторитета на първичната група; за това неговите убеждения и интуиция не му принадлежат. Той чувства симпатия, но това е животинска симпатия, топлина, а не човешка любов, която предполага в качеството на своите условия свобода и независимост. Инцестуозно ориентирания човек е способен на чувства за близост към тези, които познава, но не е способен да свързва тясно себе си с “непознати”, тоест с другите човешки същества като такива. В такава ориентация всичките чувства и идеи се оценяват не в термините на добро и зло, истина и лъжа, а в термините на познато и непознато. Когато Исус казва: “…дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка й, и снаха от свекърва й” (Мт. 10: 35), той не е имал предвид проповед за ненавист към родителите, а е казвал в много недвусмислена и рязка форма този принцип, че човекът, за да стане човек е длъжен да отреже инцестуозните връзки и да намери свобода. Привързаността към родителите – е само една, макар че фундаментална форма на инцеста; в процеса на социална еволюция семейство и роднини стават племето, нацията, расата, държавата, класата, политическата партия, множество други институционални форми и организации. Тук е и корена на национализма и расизма, който, на свой ред, е симптом на човешката неспособност да се възприеме себе си и другите хора в качеството на свободни същества. Може да се каже, че развитието на човечеството идва в направление от инцеста към свободата. В това е ключа към обяснението на универсалността на табуто над инцеста. Човечеството не е могло да прогресира, ако не се е отдръпнало от майката, бащата и братята със сестрите на потребността на човека от близост. Любовта към жената предполага преодоляване на инцестуозните желания: “Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си…” (Бит. 2: 24). Но значението на табуто на инцеста излиза далече зад тези предели. Развитието на разума и всички рационални ценностни съждения изискват човека да е преодолял инцестуозността, основана на познаването като критерий за правилно и неправилно. Обединението на малките групи в по-големи, с биологическите последствия на такова обединение, би било невъзможно без табуто върху инцеста. Не е изненадващо, че целта, е била толкова настоятелна от гледна точка на социалната еволюция, че била защитена от силно и универсално табу. Но, макар че ние сме се придвижили в преодоляването на инцеста, човечеството е още далече от това да го победи. Групите, с които човека чувства инцестуозна свързаност, станали повече, и областта на свобода се разширила, но връзката с тези големи обединения, заменящи клана и земята на предците, все още е много силна. И само пълното преодоляване на инцестуозността позволява на хората да достигнат до братство. Нека да направим равносметка. Твърдението на Фройд, че Едиповия комплекс, инцестуозността, е “сърцевината на неврозата”, има огромно значение за проблема за психичното здраве, ако ние се освободим от неговата тясна формулировка в сексуални термини и го разбираме по-широко, в плана на междуличностните отношения. Фройд и сам е посочвал, че има предвид нещо излизащо от сферата на сексуалното[7]. Всъщност, неговото мислене, че човекът е длъжен да напусне баща си и майка си и да се развива, за да има работа с реалността, съставляваща главния аргумент против религията в “Бъдещето на една илюзия”, където религията се критикува за това, че държи човека, прави го зависим и не му дава да достигне най-висшите цели на човешкото съществуване – свобода и независимост. Би било, разбира се, грешно да се предполага, сякаш само на “невротиците” не се отдава да изпълнят тази задача на самоеманципация, а средно приспособеният човек да достига тук успеха. Напротив, по-голямата част от хората са добре приспособени именно защото, те са се предали в борбата за независимост по-рано и крайно от невротиците. Те изцяло са се съгласили с оценката на мнозинството и по тази причина не са запазили своя болезнен конфликт, в който се е оказал невротика. Макар и да са здрави от гледна точка на “приспособяването”, то от гледна точка на осъществяването на своите човешки цели те са болни в по-голяма степен, отколкото невротика. Може ли да се смята тяхното решение за правилно? Това би било правилно, ако е възможно без вреда да се игнорира фундаменталните закони на човешкото съществуване. Но това е невъзможно. “Приспособения” човек, който не живее в истина и любов е защитен само от явните конфликти. Ако той не е погълнат от работа, той трябва да използва многочислените начини, предлагани от нашата култура за спасение от заплахата от самота, пред пропастта на собственото безсилие и човешка нищета. Всички велики религии започват с формулировката на табуто върху инцеста и впоследствие приходили към позитивна формулировка на свободата. Буда изисква крайност: за да бъде човек избавил се от всички свои “привични” връзки налични в него самия и в неговите реални сили. Юдеохристиянската религия не е толкова радикална, но не е толкова недвусмислена. В мита за Еден човешкото съществуване е описано като съвършено безопасно. В него няма знание за добро и зло, и неговата история започва с акта на неподчинение, което в същото време е първата стъпка към свободата и развитието на разума. Еврейската и особено християнската традиция, подчертавали елемента на греха, но игнорирали този факт, че именно освобождението от безопасността на рая образува основата на истинско човешко значение. Изискването е да се скъсат оковите на “кръвта и почва” преминава през целия Стар Завет. За Авраам е казано да напусне земята си и да стане скитник. Моисей е възпитан в непозната обстановка далеч от семейството и дори от своя народ. Условията на мисията на Израиля, като богоизбран народ, се явява това, че той напуска Египет и странства в пустинята в течение на 40 години. Основно, юдеите отново попадат в инцестуозно преклонение през земята, идолите и държавата. Централния пункт на учението на пророците се явява борбата против инцестуозното поклонение. Те проповядват ценности, общи за цялото човечество – истината, любовта, справедливостта, нападат държавата и тези светски сили, които не осъществяват тези норми. Държавата трябва да изчезне, ако човека се оказва дотолкова привързан към нея, че благосъстоянието, мощта и славата на държавата става критерий за добро и зло. Тази идея, че хората са длъжни отново да се отправят в скитане и могат да се върнат в своята земя само тогава, когато достигат до свобода и спрат да се прекланят пред идола на почвата и държавата, явявайки се логическа кулминация на принципа, лежащ в основата на Стария завет и особено в месианската концепция на пророците. Доколкото се преодоляват инцестуозните връзки, човекът може критически да се свърже със своята група; дотолкова той може въобще да съди. Мнозинството от хората, бидейки първобитните племена, нациите или религиите, грижейки за своето оцеляване и поддържане на властта на своите вождове и да експлоатират вътрешното морално чувство на своите, направляващо ти го против чужденците. Но инцестуозните връзки, които заставят човека да държи на своята група, използвайки групата за това, да задуши своето морално чувство и способност за съждение; така че човек се оказва не в състояние да критикува своята група за нарушение на моралните принципи. Трагедията на всички велики религии се заключава в това, че те нарушават и извращават принципа на свободата, откакто те стават масови организации, управлявани от религиозни бюрокрации. Религиозната организация и хората, които я представляват, в каквато и да степен започват да заемат мястото на семейството, племето и държавата. Те свързват човека, вместо това да го остави свободен, и човека започва да се кланя не на бога, а на групата, която претендира за това, да говори от негово име. Това се е случило във всички велики религии. Техните основатели въвели човека в пустинята, далеч от Египет, но други вождове го върнали назад към нов Египет, макар и да я наричали последната Обетована Земя. Заповедта “Обичай ближния си, както себе си” (Рим. 13:8) се явява, с много незначителни вариации във формулировката, основния принцип, общ за всички хуманистични религии. Обаче любовта доколкото е просто дело, както го приемат мнозинството, то трудно е да се разбере, защо великите духовните учители на човечеството заповядвали, човека да възлюби. Какво е това любовта? Зависимост, подчинение, неспособност да остави привичната “ясла”, господство, собственичество и желание за управление – влизат ли в любовта всички тези чувства? Сексуалната жажда и неспособността за самота да се смятат за доказателство за много силна любов. Хората мислят, че да обичат е просто, но да бъдат любими е много трудно. С нашата пазарна ориентация ние мислим, че нас не ни обичат, защото сме недостатъчно “привлекателни”, още повече под привлекателност се разбира всичко това което е угодно – от външния вид, дрехи, ум и пари до положение в обществото и престижа. Хората не разбират, че реалния проблем се състои в това, че любовта – е много сложно нещо, и че вас ви обичат, дотолкова вие самите обичате; именно вашата способност да обичате предизвиква любовта в другия човек. Най-трудното - а именно истинската способност за любов. Мислейки, че феномена любов и неговите изкривявания може понастоящем да се изучават само с помощта на аналитичното интервю. Най-добрите доказателства са в това, че изискването “Обичай ближния, както самия себе си” се явява най-важната норма на живота и нарушението и – главна причина за нещастието и умствената болест, води до психоаналитика. От каквото и да се оплаква невротика, каквито и да са явните симптоми, всички те произтичат от неговата неспособност да обича, ако под любов ние имаме предвид способността да изпитваме чувства на загриженост, отговорност, уважение и познание в отношенията с другите хора, желание другите хора да се развиват. Аналитичната терапия е, по същество, опит да помогне на пациента да намери и да възстанови способността си да обича. Ако тази цел не се достига, това произхожда само от повърхностни изменения. Психоанализата показва също, че любовта по самата своя природа не може да бъде към един човек. Човек, който обича само един човек и не обича “своя ближен”, реално той желае да се подчинява или управлява, но не обича. По-нататък, ако някой обича своя ближен, но не обича самия себе си, това доказва, че любовта към ближния не е реална. Любовта се основава утвърждение и уважение, и ако човек не изпитва тези чувства по отношение на самия себе си – наистина Аз в края на краищата също съм човешко същество и също и ближния - …Човешката реалност, стояща зад за човешката любов към бог, в хуманистичната религия е способността да се обича съзидателно, без алчност, подчинение и господство, да обича с цялата си пълна личност. Подобно на това, божията любов е символ на любовта, изпълнена със сила, а не със слабост. Съществуването на нормите, постулиращи, как човека е длъжен да живее, предполага тяхното нарушение, предполагат концепцията за греха и вината. Няма такава религия, която да не се касае за какъвто и да е образ за греха и методите за неговото осъзнаване и преодоляване. Концепцията за греха, разбира се, се различават. В първобитните религии греха може да се разбира като нарушение на табу, почти няма етическа значимост или е напълно лишен от нея. В авторитарната религия греха е преди всичко непокорството пред властта и само тогава – нарушението на етичните норми. В хуманистичната религия съвестта – това не е овътрешностен глас на властта, а гласа на самия човек, пазител на нашата цялостност, призоваващ нас към себе си, когато нас ни грози опасност от загуба на… Греха – това е преди всичко грях по отношение на самия себе си, а не към бога[8]. При авторитарния подход признанието на своята греховност е причинен от ужас, или да извърши грях – значи да слушаш могъщата власт, която неизбежно наказва грешника. Морално падение – най-често е акт на въстание, изкупуването на което само в оргията на подчинението. Реакцията на чувството за вина се състои в това, да стане безправен и безсилен, напълно отдавайки себе си на властта в надеждата за прошка. Такъв тип разкаяние потапя човека в страх и трепет. Резултата от разкаянието се явява това, че “грешник”, се потапя в своята порочност, морално отслабва, изпълнен с ненавист и отвращение към себе си, и по такъв начин е склонен към грях впоследствие, когато оргията на самобичуването завърши. Тази реакция не е толкова остра, ако религията му предоставя ритуал, за покайване или утешение от свещеника, който го избавя от вината. Но човека плаща за облекчението от болката в зависимост от това, кой владее привилегията да отпуска греха. В хуманистичните направления на различните религии ние разкриваме съвършено друго отношение към греха: когато няма ненавист и нетърпимост – тази компенсация за подчинението, винаги присъства в авторитарните системи - на присъщите на човека нарушения на нормите на живота се гледа с разбиране и любов, а не злобно и презрително. Реакцията на осъзнаване на вината – не е ненавист към самия себе си, а стимул това да се поправи. Някои християнски и еврейски мистици дори смятали греха за необходимо условие за добродетел. Те учили, че, само когато сме грешни, а по такъв начин реагираме на греха – не със страх, а със загриженост за спасението – ние можем да станем хора в пълния смисъл на думата. В тяхното мислене, центъра на което се явява утвърждението на силата на човека, неговото подобие на бога, преживяването на радостта, а не на скръбта, осъзнаването на греха означава пълно признаване на човешките сили, а не преживяването на безсилието. Две твърдения служат като примери за такова хуманистично отношение към греха. Едното принадлежи на Исус: “който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък” (Йн. 8: 7). Другото характерно за мистиците: “Този, който говори и размишлява върху направеното от него зло, мисли за низостта, която е сторил, и е погълнат от това, за което мисли – с цялата си душа е потопен в своите мисли, поради което все още не се свободен от своята подлост. И той навярно няма да може да се промени, няма да преодолее това състояние, защото душата му ще загрубее, сърцето му ще се вкамени и освен това духът му ще потъне в униние. И какво ще стане той тогава? Както и да метеш боклука, той все си остава боклук. Да съгрешиш или да не съгрешиш – каква е ползата ни от това на небесата? Докато размишлявам за това, бих могъл да събера перли за радостите небесни. Тъй като е писано: “Отхвърли злото и прави добро” – отхвърли злото напълно, не помисляй зло и твори добро. Постъпил си неправилно? Тогава го поправи, като направиш добро”[9]. Проблемът за вината в психоанализата има не малка роля, отколкото в религията. Понякога вината – е един от главните симптоми. Човек чувства вина, защото не е обичан както следва от родителите, не е важно изпълнява ли работата,… Вината преизпълва съзнанието на някои пациенти, и те реагират на нея като преживяват собствената си непълноценност, извратеност и често съзнателно или несъзнателно желание да бъдат наказани. Обикновено не е трудно да се разкрие че тази всепроникващата реакция на вина се явява следствие от авторитарната ориентация. Хората изразили своите чувства най-правилно – казвайки, че се боят – страхуват се от наказание или, по-често, че те повече не обичат властта, по отношение на която са проявили подчинение. В процеса на анализата пациентът постепенно започва да осъзнава, че зад неговото авторитарно усещане за вина се скрива друго чувство, изхождащо от него самия, от неговата съвест, в хуманистичния смисъл на думата. Допускаме, че пациентът изпитва чувство на вина, защото води безразборен полов живот. Обаче, в първия етап на анализата се изяснява, че в действителност той се страхува от разкриване и атаки от страна на родителите, съпругата, общественото мнение, църквата – накратко казано, всички страни на това което представлява властта. И само тогава той може да осъзнае, че зад авторитарното чувство на вина се скривя друго чувство, а зад неговите “любовни похождения” реално се крие самия страх от любовта, неумението да се обича, неспособността към каквато и да е близост и критично отношение. Той разбира, че неговия грях – това е грях против самия себе си, грях изпразващ неговата способност към любов. Много пациенти въобще нямат чувство за вина. Те се оплакват от психогенни симптоми, депресивно настроение, неспособност да работят или недостиг на щастие в брака. Но и тук психоанализата разкрива скрито чувство за вина. Пациентът започва да разбира, че невротичните симптоми не се явяват изолирани феномени, с които може да се има работа независимо от моралните проблеми. Той осъзнава съществуването на собствената съвест и започва да обръща внимание на нейния глас. Задачата на аналитика – е да му помогне в това осъзнаване, но не в качеството на авторитетен орган, не в качеството на съдия, който по право призовава пациентът към отговор. Аналитикът е призван да е загрижен за пациента, единствената власт, в която той е облечен, това е загрижеността за пациента и за неговата собствена съвест. Когато пациентът преодолява авторитарната реакция на вина или престава да отхвърля съществуването на моралните проблеми, ние наблюдаваме нова реакция, много подобна на това, каквато е характерната за хуманистичния религиозен опит. Ролята на аналитика в този процес е много незначителна. Той може да задава въпроси, пречещи на пациента да остави своята самота и да избяга в съжалението към себе си или някакви други методи. Той може да окуражи пациента и да му дава смелост, както придава смелост на всяко симпатизиращо човешко същество в това, в което чувства страх. И той може да помага на пациента, да обясни специфичните връзки и да преведе символичния език на сънищата в нашия бодърстващ живот. Но аналитика както и всеки друг човек не може да замени пациента в произхождащия от него труден процес на усещане, чувства, възприемане на това което има в душата. Всъщност, душевното търсене може да се осъществи и без аналитика, него може да свърши и друг човек, уверен в собствените си сили и готов за болка. На мнозинството от нас се отдава да се събудят в определено време сутрин, ако ние твърдо сме решили на предишния ден, че ще станем именно в това време. Да се пробудиш в този смисъл, да видиш ранните…, е по-трудно, но това също може да се достигне, ако искрено се пожелае. Ясно е едно. Не съществува книжна рецепта за правилен живот или щастие. Ако ние се научим да обръщаме внимание на гласа на съвестта и да реагираме на него, това води не към удобен и успокояващ умствен или “душевен” покой, не към пасивно състояние на спокойствие и удовлетворение, а към мир със собствената съвест и към постоянна чувствителност и готовност да откликва на нейния глас. Опитах се да покажа в тази глава, че психоаналитичното лечение на душата има за цел това да помогне на пациента да достигне до нагласа, която може да се нарече религиозна, в хуманистичен, а не в авторитарен смисъл на думата. Психоаналитикът се стреми да определи на човека способността да види истината, да обича, да бъде свободен и критичен, чувствителен към гласа на съвестта. Но не описвам ли тук, питам читателя, отношение, което по-правилно би трябвало да се нарече етично, а не религиозно? Не изпускам ли аз това, че разделям религиозното от етичното? Мислейки, че религиозното и етичното се различават в значителна степен, макар че не напълно, носи чисто епистомологичен характер. Очевидно има фактор общ за всички видове религиозен опит, който излиза зад границите на етичното[10]. Но е изключително трудно, ако въобще е възможно да го формулираме. Само този, който е изпитал този религиозен опит, разбира формулировката, но … в формулировката и не се нуждаят от такава. Тази трудност е по-сериозна, но по вида си тя не се отличава от проблема за изразяването на всеки чувствен опит в словесни символи; и на мен ми се иска да разясня, че аз имам предвид под този специфичен религиозен опит и какво е неговото отношение към психоаналитичния процес. Един от аспектите на религиозния опит – удивление, изумяване, осъзнаване на живота и собственото съществуване, загадката на човешкото отношение към света. Съществуването – моето собствено и на другите хора – не е нещо което се разбира от само себе си, то е проблем; не отговор, а въпрос. Твърдението на Сократ, че удивлението е началото на всяка мъдрост, е истинно не само по отношение на мъдростта, но и по отношение на религиозния опит. Този, който никога не е бил нараняван, не гледа на живота и собственото си съществуване като на феномени, които изискват отговори – при това, че парадоксално, единствените възможни отговори се явяват само нови въпроси – трудно ли се разбира, какво е религиозен опит. Още една черта на религиозния опит – това е, което Пол Тилих[11] нарекъл “крайна загриженост”. Това не е страстна загриженост за изпълняване на желания; тя е свързана по-скоро с удивлението – крайната замисленост за смисъла на живота, самоосъществяването на човека, изпълнението на задачи, които поставя пред него живота. Тази крайна загриженост премества на втори план всички желания и цели, неспособстващи благосъстоянието на душата и осъществяването на Аз-а; всъщност, те се оказват незначителни сравнение с целите на тази крайна загриженост. Тя по необходимост изключва разделението между свещеното и светското, защото земното й е подчинено и се формира с нейна помощ. Зад удивлението и загрижеността в религиозния опит има трети елемент, за който ясно са писали повечето мистици. Това е – единството, не само със самия себе си и не само с другите, но с целия живот и, още повече, с Вселената. Някои …, че това отношение, в което се отрицава уникалността и индивидуалността на Аз-а, намалява опита на… Парадоксалната природа на дадените отношения е в това, че те включват едновременно остро, даже болезнено осъзнаване на своето Аз като отделна и уникална същност и стремежа да се излезе отвъд границите на тази индивидуална организация, да бъде единен с Всички. Религиозната нагласа в този смисъл е едновременно и най-пълния опит на индивидуалността, и неговата притовоположност: това не е смесица от едното и другото, а полярност; от напрежението между тях възниква и религиозния опит. Това е гордост, цялостност и в същото време смиреност, израстваща от преживяването на самия себе си като нишка в тъканта на универсума. Свързан ли е този вид религиозен опит с психоаналитичните процеси? Аз вече говорих, че последния предполага крайна загриженост. Също е вярно това, че той се стреми да пробуди в пациента чувство на удивление и… Ако това чувство е събудено, пациентът дава отговор самостоятелно. Ако в него, няма никакъв отговор, дадения психоаналитик, оставяйки най-доброто и истинното, не донася полза. Удивлението – е най-важния терапевтичен фактор в анализата. Пациентът обикновено смята своите реакции, желания и безпокойства като нещо което се разбира от само себе си, интерпретирайки своите беди като резултат от чужди действия, неудачи, хвърляйки своята личност и т. н. По този начин ефекта не достига до това пациентът да усвои нови теории за причините за своето нещастие; той овладява способността да се удивлява понастоящем; той се изумява, открива в себе си неща, за които не е и подозирал. Преодоляването на границите на своето организирано Аз – Его – и съприкосновението с изключената, изгубена част от … - безсъзнателното е тясно свързана с религиозния опит на преодоляване на индивидуацията и чувството за единство с Всички. Понятието за безсъзнателно, разбира се, както тук го употребяваме, се отличава от неговия фройдовски и юнговски вариант. Според Фройд, безсъзнателното – което в основата си е лошо и подтиснато и е несъвместимо с изискванията на нашата култура и нашето висше Аз. В системата на Юнг безсъзнателното е станало източник на откровения, символ на това, което на религиозен език е самия бог. С неговата гледна точка, вече този факт, че сме подчинени на заповедите на безсъзнателното е религиозен феномен. Казвам че двете концепции за безсъзнателното са едностранни изкривявания на истината. Нашето безсъзнателно – то е тази част от…, която е изключена от организираното Его, което ние отъждествяваме с нашия Аз – съдържа и низшо и висшо, и по-лошо и по-добро. Ние сме длъжни да подходим към безсъзнателното не като към бог, на който следва да се покланяме, и не като към дракон, който следва да убием, а със смирение, с дълбоко чувство на зачитане; виждайки в тази друга част от нас самите такава, каквато тя е, без ужас, но и без благоговение. Ние разкриваме в себе си желания, страхове, идеи, мисли, които са били изключени от нашата съзнателна организация и които ние сме видели в другите, но не и в себе си. Вярно е, че ние можем да реализираме толкова ограничена част от всички заключени в нас възможности. Но много други трябва да изключим, защото без такова изключване няма да можем да живеем нашия кратък и ограничен живот. Но отвъд предела на конкретната организация на Егото съществуват всички човешки способности, фактически цялата ни човечност. Когато ние се докосваме до тази отделена част, ние съхраняваме индивидуалната структура на нашето Его, но възприемаме това уникално индивидуализирано Его само като едно от безкрайните версии; подобно на това, капката се отличава от всички други капки и все пак си прилича с тях, явявайки се част от един океан. Влизайки в съприкосновение с тези отделно съществуващи части на безсъзнателното, ние заменяме принципа на подтискането с принципа на проникването и интеграцията. Подтискането е акт на силата, отсичане, “закон и ред”. То разрушава връзката между нашето Его и неорганизирания живот, от който Егото възниква, и прави нашето Аз нещо завършено което не се развива и е мъртво. Отказвайки се от подтискането, ние позволяваме на себе си да възприемем процена на живота, да вярва в живота, а не в порядъка. Не може да се завърши религиозната функция на психоанализата което би било непълно, без да споменем най-важния момент. Имам предвид едно от най-честите и сериозни възражения против метода на Фройд, а именно че на отделния човек се отдава при неговата промяна прекалено много време и сили. Казвам, че тук няма по-добро доказателство за гения на Фройд, отколкото неговия съвет да не се бърза при помощта на човека да достигне свобода и щастие. Просвещението, възцарило хуманистичното направление в западната цивилизация, подчертало достойнството и уникалността на индивида като висша ценност. Но интелектуалната атмосфера в нашето време вече не е тази, която беше преди. Ние сме склонни да мислим в термините на масовото производство и техническите нововъведения, и, докато става дума за стоки, това е приемливо. Но пренесем ли проблема на човека и в областта на психиатрията идеята за масовото производство и поклонение пред техниката разрушават самото осонвание, което прави производството на вещи – по-добри по своето качество и в по-големи количества – в принцип на осмислеността.
[1] Вж.: Thompson С., Muliahy P. Psychoanalysis: Evolution and Development. Hermitage House, Inc., 1950; Muliahy P. Oedipus - Myth and Complex. Hermitage House, Inc., 1948.
[2] Отбелязвам че тук термина “изцеление” има не само съвременното значение на “курс на лечение”, но и в по-широкия смисъл на “загриженост”.(Бел. авт.)
[3] Този пример, както и другите клинични илюстрации са взети не от моята практика, а от материалите на студентите. Всички детайли са променени, за да се изключи каквото и да е разпознаване(Бел. авт.)
[4] Това твърдение на Фром изглежда доста спорно поради простата причина, че той отхвърля Едиповия комплекс, но е възможно той все още по онова време да не е отхвърлил Едиповия комплекс като реален факт. Едно от първите обяснения за липсата на такъв комплекс, той описва в своята книга “Забравеният език”.(Бел. авт.)
[5] Тук мисля че има нужда от малко пояснение. Ерих Фром няма предвид под девиантно поведение, например, бягство от дома, взимане на наркотици, сбивания и други такива, а това че ако някой мисли или се държи по-различен начин ще бъде смятан за нездрав.
[6] Tibetan Yoga and Secret Doctrines, W. Y. Evans-Wentz, ed. (Oxford University Press, 1935, p. 77). Quoted by Spiegelberg F. The Religion of No-Religion (James Ladd Delkin, 1948, p. 52).
[7] Юнг в своите ранни работи ясно и убедително е показал необходимостта от такава ревизия на Фройдовата концепция за инцеста. (Бел. авт.)
[8] Вж. обсъждане на противоположността между авторитарната и хуманистичната съвест в книгата: Man for Himself, p. 141 ff.
[9] Isaac Meir de Ger, quoted in Time and Eternity, N. N. Glatzer ed (Schochen Books, 1946, p. 111). Цитата е взет от книгата “Човекът за самия себе си” на Ерих Фром.
[10] Религиозния опит, който аз имам на предвид е характерен за индийския религиозен опит, християнския и еврейския мистицизъм, пантеизма на Спиноза. Аз бих искал да отбележа, че в пълно противоречие с разпространеното мнение, че мистицизма се явява ирационален тип религиозен опит, той представлява – подобно на индуизма, будизма, спиноизма, - най-висшето развитие на рационалността в религиозното мислене. Както казва Алберт Швайцер: “Свободно от предпоставките рационалното мислене завършва с мистицизъм” (Schweitzer A. Philosophy of Civilization. Macmillan & Co., 1949, p. 79).
[11] Пол Тилих (1886-1965) – немски протестантски теолог и философ, представител на християнския социализъм, от 1933 е емигрирал в Сащ.(Бел. пр.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар