Психоанализата – опасност за религията?
Както се опитах да покажа по-горе, ние можем да отговорим на този въпрос, различавайки авторитарна и хуманистична религия, а също “съвети за приспособяване” и “изцеление на душата”. Но аз не съм разгледал различните аспекти на религията: едни от тях понасят въздействието от страна на психоанализата и други фактори на съвременна култура, а други остават недокоснати. Бих искал да обсъдя следните аспекти: 1) преживяване, 2) научно-магичен аспект, 3) ритуал, 4) семантичен аспект. Под преживяване имам предвид религиозно чувство и служене. Основателите на всички велики източни и западни религии смятали за най-висша цел на живота загрижеността за човешката душа и разкриването на силата на любовта и разума. Психоанализата не представлява тук каквато и да е опасност, напротив, тя много способства за достигането на тези цели. Този аспект не заплашва и други науки. Не мога да си представя каквото и да е откритие направено в естествознание и което може да стане опасност за религиозните чувства. Напротив, бидейки дълбоко разбирането на природата на Вселената, в която ние живеем, само способства за такова чувство, правейки човека по-смирен и осланящ се на собствените си сили по същество. Що се отнася до социалните науки, разбирането на природата на човека и законите на неговото съществуване по-скоро помагат за развитието на религиозната нагласа, отколкото да я заплашват. За религията опасността представлява не науката, а практиката на всекидневното съществуване. Тук човека е престанал да се занимава с търсенето на най-висшите цели в живота и направил от себе си инструмент, служещ на икономическата машина, построена с неговите ръце. Той се е загрижил за ефективността и успеха, а не за щастието и развитието на душата. Ако говорим по-точно, в най-голяма степен религиозната нагласа се заплашва от това, което аз наричам “пазарна ориентация” на съвременния човек[1]. Пазарната ориентация е станала доминираща само в нашата епоха. Но пазара за личности се е появил във всички професии, занимания и статуси. Собственикът, наемащ и свободна работна сила – всички те зависят от тези, които ще ползват техните услуги. Тук, както и на пазара за стоки, потребителската стойност е недостатъчна да определи размяната на стойност. “Личностния фактор” е по-важен от уменията, а в оценката на пазарната стойност той много често играе решаваща роля. Макар че е вярно, че дори самата привлекателна личност не може да успее без каквито и да е умения, - иначе нашата икономическа система не би могла да функционира – рядко когато успеха донася изключителни умения и честност. Формулата на успеха включва и такива компоненти като да “продава себе си”, да “преодолява собствената личност”, да “бъде здравомислещ”, “амбиция”, “добродушие”, “агресивност” и т. н., щамповани на опаковка, в която е покрита ползващата се с успех личност. Важни са също и други неосезаеми неща, такива акто произхода, клуба, връзките и влиянието; те се разглеждат, така или иначе, в качеството си на достойнство за предполагаемата стока. Изповядването на религията и практикуването и – са едно от изискванията, необходими за постигане на успеха. Всяка професия и сфера имат своя печеливш личностен тип. Продавач, банкер, надзирател, камериер – всеки от тях по своему и в различна степен отговаря на предявените изисквания, но техните роли са заучени, те подхождат по установени мярки, те “са изисквани”. Отношението на човека към себе си е неизбежно обусловено от тези стандарти за успех. Чувството за собствено достойнство се основава главно на това, колко струват човешките способности и каква промяна те имат в обществото; достойнството зависи от негова продажна стойност на пазара, или мнение, което имат другите за “привлекателността” на този или онзи човек. Човек чувства себе си като стока, предназначена да привлече купувачи по най-благоприятните условия за другите условия. По-високо предложената цена, е по-висока установена ценност. Човека-стока с надежда представя копие, опитвайки се да се изолира от асортимента, който лежи на рафта, той се старае да бъде достоен за най-скъпия ценови лист; но ако него не го забелязват, а другите…, той може да бъде обвинен в непълноценност и… Колкото и да са големи неговите човешки качества и умения, той не може да ги пренесе, и тогава го обвиняват в това, че той е излезнал от модата. От ранното детство човека узнава, че да бъде моден – да се радва на изискванията и “напусне” пазара на личностите. Но добродетелите, на които човека е научен – честолюбие, чувствителност към чуждото настроение, способността да се приспособи към изискванията на другите – носят по-обща природа, за да обезпечат успеха. Той се обръща към популярната литература, вестниците, филмите за по-конкретните образци и се намират най-добре, последните модели за подражание. Не е изненадващо, че в тези условия чувството за самоценност на човека жестоко страда. Условието за самоуважение не е в неговата власт. Човекът зависи от другите в одобрението и постоянната потребност от одобрение; неизбежен резултат се явява безпомощността и неувереност. В пазарната ориентация човекът изгубва тъждествеността си със себе си; той става отчужден от себе си. Ако висшата ценност на човека е успех, ако обича, истина, справедливост, нежност, милосърдие не са му нужни, то, дори да проповядва тези идеали, той не се стреми към тях. Предполагайки, че се прекланя пред бога на любовта, той всъщност се покланя на идол – идеализация на неговите реални цели, породени от пазарната ориентация. Този, който е загрижен само за оцеляването на религията и църквата, могат да използват тази ситуация. Човек търси приют в църквите и религията, защото вътрешната пустота го заставя да иска каквото и да е убежище. Но проповядването от човека на религията не означава, че той религиозен. Същия, който е загрижен за религиозното чувство – не е важно, явяват ли се тези хора религиозни или не – няма да бъдат много радостни за преизпълването на църквите и новообърнатите. Те разискват самата рязка критика на светската практика и признават, че именно самоотчуждението на човека, неговото безразличие към себе си и към другите, коренящи се в цялата наша светска култура – а напълно не психологията и някоя друга наука – се явяват реални опасност за религиозната нагласа. Съвършено различно се явява въздействието на научния прогрес на научно-магическия аспект на религията. В първите опити да оцелее човека се намесило и недостатъчното разбиране на силите на природата, и относителната безпомощност на тяхното използване. Човека изтъкнал теориите за природата и изобретил, …, определени действия, които станали част от религията. Аз наричам този аспект на религията научно-магически, че общото за науката тук – е в разбирането на природата с цел развитието на техниката на успешното и манипулиране. Докато човешкото познание и способности да управлява природата са били недостатъчно развити, този аспект на религията по необходимост е играл много важна роля в мисленето на човека. Удивявайки се на движението на звездите, растежа на дърветата, наводненията и земетресенията, човека е направил хипотези, обясняващи тези произшествия по аналогия със своя човешки опит. Той е предполагал, че зад тези събития стоят богове и демони, точно както обясняват произшествията в своя собствен живот волята на определени лица и човешки отношения. При неразвитостта на производителните сили в селското производство и промишлеността той е бил принуден да се моли на бог за помощ. Ако той се нуждае от дъжд, той се молил за дъжд. Ако се е нуждаел от по-добра жътва се е молил на богинята на плодородието. Ако се страхуват от наводнения или земетресения, молил се на тези богове, които смятал за отговорни за тези беди. Всъщност, историята на религията ни дава възможността да съдим за нивото на развитие на науката и техниката, достигнато в различните исторически периоди. Човека се обръщал към боговете, защото те удовлетворявали неговите практически нужди, които той не може да обезпечи самостоятелно, а това което той не изисквал, вече го имал, следователно било в неговата власт. Колкото по-дълбоко човека разбира природата и в по-голяма степен той я овладява, толкова по-малко има нужда от религията като средство за научно обяснение и магическо управление на природата. Ако човечеството е способно да нахрани всички, на него не му е нужно да се моли за насъщния хляб. Човекът може да достигне до това със своите сили. Западната религия е направила този научно-магически аспект неотнимаема част от своята система и тя самата противопоставяла себе си на прогресивното развитие на научното знание. Великите религии на Изтока са постъпили иначе. Те винаги различавали тези части на религията, която имала работа с човека, и тези нейни аспекти, които се опитвали да обяснят природата. Въпросите, които на Запад предизвикали яростни спорове, за които преследвали – такива, като краен ли е света, вечна ли е Вселената и други – обсъждани в индуизма и будизма с хумор и ирония. Буда, когато го попитали за това, той отговори отново и отново: “Не знам и не искам да знам, защото какъвто и да е отговора, той няма отношение към единствения важен проблем: как да облекчим човешкото страдание”. В същия дух е пронизан един от химните на Ригведа:
Кой наистина знае? Кой тук казва това?
Откъде се е родило, откъде е това творение?
По-нататък боговете (се появили) посредством сътворението
на този (свят).
И така кой знае, откъде той се е появил?
Откъде се е появило това творение?
Може ли, само да е създало себе си, може ли, не –
Този, който надзирава този (свят)
на висшето небе,
Само той знае или не знае[2].
С развитието на научното мислене и прогреса в промишлеността и селското производство конфликта между твърденията на религията и науката неизбежно се изостря. Антирелигиозните аргументи на Просвещението били в по-голямата си част насочени не против религиозната нагласа, а против изискването на религията за това, че нейните “научни” твърдения следва да се приемат на вяра. В последните години са се направили множество опити – от страна на както на религиозните деятели, така и на няколко учени – да покажат, че конфликта между религиозните възгледи и последните достижения в естествознанието не са толкова велики, както са предполагали преди 50 години. Огромно количество информация е било представено в подкрепа на тази теза. Но аз казвам, че при това е било изпуснато главното. Даже ако кажем, че юдеохристиянския възглед за произхода на света не е по-малко оправдан в качеството си на научна хипотеза, отколкото някой друг, този аргумент засяга “научната” страна на религията, а не строго религиозната. Важна е не хипотезата за природата и нейното сътворение, а благото на човешката душа; и днес това е толкова истинно, както и във времето на Ведите и Буда. В предишните глави аз не засегнах ритуалния аспект на религията, макар че ритуалите – да са един от най-важните елементи във всяка религия. Психоаналитиците обръщали на ритуала специално внимание, доколкото това обещавало ново проникване в природата на неговите религиозни форми. Било е разкрито, че пациентът по определен начин изпълнява лични ритуали, нямащи нищо общо с неговото религиозно мислене и практика и в същото време, видно е, много напомнящи за религиозните форми. Психоаналитичното изследване може да покаже, че принудителното ритуално поведение е резултат от силни афекти, които сами по себе си не са очевидни за пациента и с които той ръководи, това което сам не осъзнава, с помощта на ритуала. В частен случай, при ритуала на измиването, ние откриваме, че това – е опит да се избави от дълбокото чувство за вина; последното е предизвикано не от реални действия на пациента, а от неосъзнати, разрушителни импулси. В ритуала на измиването постоянно се неутрализира разрушението, което човек безсъзнателно планира и което в никакъв случай не трябва да достигне до неговото съзнание. Човек се нуждае от този ритуал, за да се справи с чувствата за вина. Ако той знае за съществуването на разрушителния импулс, той може да има с него работа непосредствено и, да разбира неговия източник, в края на краищата да го отслаби до приемливо ниво. Принудителния ритуал изпълнява нееднозначна функция. Той и защитава пациента от непоносимото чувство за вина, но и увековечава тези импулси, без да си има работ с тях пряко. Не е учудващо, че психоаналитиците, които са занимават с религиозните ритуали, били поразени от сходството с личните натрапливи ритуали, които наблюдавали в своите пациенти, със социално определени церемонии, откриващи се в религията. Те казвали, че религиозните ритуали имат същия механизъм, както и неврозите с натрапливи състояния, и искали безсъзнателните влечения, такива например, като разрушителната омраза към фигурата на бащата, представена от бог, която, както те предполагали, трябва да бъде или пряко изразена или отклонена в ритуал. Несъмнено, психоаналитиците направили тук важно откритие за природата на религиозните ритуали, дори и техните конкретни обяснения да не са се оказали съвсем правилни. Но, погълнати от изследването на патологичните феномени, те понякога не забелязали, че ритуалите не е задължително да носят ирационсален характер, както това има място при неврозите на натрапливите състояния; те не различавали ирационалните ритуали, основани на подтискането на ирационални импулси, и рационалните ритуали, имащи съвършено друга природа. Ние се нуждаем не само от система за ориентация, която придава какъвто и да е смисъл на нашето съществуване и която ние можем да разделяме с другите хора; ние се нуждаем също от това, да изразим нашата привързаност към преобладаващите ценности с помощта на общи действия. Основно говоря, ритуал – това е общо за много действие, изразяващи общи стремежи, които имат основание в общите ценности. Рационалният ритуал се отличава от ирационалния, преди всичко по функция; той не отклонява подтиснати импулси, а изразява стремежи, които индивида смята за ценни. Следователно, в него няма нищо такова с натрапливо-принудителен характер, с което се отличава ирационалния ритуал; ако последния не изпълнява поне едно, подтиснатото опасно може да се освободи, и по тази причина всяка забрана поражда силно безпокойство. Забраната в изпълнението на рационалния ритуал няма последствие; за неизпълнение е възможно да съжалява, но вече няма начин да се бои. Фактически ирационалния ритуал винаги може да се разпознае по тази степен на страха, която възниква при всяка забрана за негово изпълнение. Прости примери за съвременните светски рационални ритуали се явяват нашите привички да се поздравяват с другите хора, да награждават артистите с аплодисменти, да се отнасят почтително към мъртвите[3] и много други. Религиозните ритуали не винаги са ирационални. Религиозния ритуал на измиването може да бъдат разбрани като осмислено и рационално изражение на вътрешното изчистване, без какъвто и да е компонент на натрапливост или ирационалност, като символичен израз на нашето желание за вътрешна чистота, изпълнявано като ритуал, подготвящ към дейност, за която трябва пълна концентрация и преданост. По-нататък, такива ритуали, като поста, религиозната брачна церемония, практиката на концентрация и медитация, могат да бъдат напълно рационални и да не се нуждаят от анализ, зад който анализ може би се цели разбирането на вложения в тях смисъл. Подобно на това как символичния език на сънищата и митовете се явява частна форма на изразените мисли и чувства с помощта на образите на чувствения опит, ритуала се явява символично изражение на мислите и чувствата с помощта на действията. Приноса на психоанализата в разбирането на ритуалите се състои в развитието на психологическите основания за потребностите в ритуалните действия; психоанализата също различила тези ритуали, които се явяват натрапливи и ирационални, и тези, които изразяват нашата обща привързаност към идеалите. Каква е сегашната ситуация с ритуалния аспект на религията? Практикуващия религиозен човек участва в разнообразните ритуали в своята църква, и, несъмнено, именно това – една от най-важните причини за нейното посещение. Доколкото съвременния човек почти няма възможност да раздели с другите хора действията по служене, друга форма на ритуала има огромна привлекателност, дори ако тя никак не е свързана с важни чувства и стремежи, битуващи в ежедневния живот. Вождовете в авторитарните политически системи добре разбират потребността от общи ритуали и предлагат нови форми на политически украсени церемонии, които удовлетворяват тази потребност и привързват средния гражданин към новата политическа вяра. В съвременните демократични култури ритуалите не са много. Не е учудващо затова, че потребността в ритуалната практика приема най-разнообразни форми. Тази нужда от съвместни действия е изразена в находчивото ритуали в беди, ритуалите, свързани с патриотичното почитане на държавата, ритуала на вежливото поведение и много други; обаче често това е само признак за липса на цели на служене и разрив с идеалите, официално признатите религия и етика. Привлекателността на братските организации, както и погълнатостта от подобаващо поведение, описвани в книгите по етика, убедително доказват, доколко е голяма потребността на съвременния човек в новите ритуали; това доказва и пустотата на техните ритуали, които той и сега продължава да изпълнява. Потребността от ритуал е неоспорима, и тя е крайно недооценявана. Всичко се явява така, както има пред нас алтернатива: или да станем религиозни хора, …свършвайки безсмислени ритуали, или да бъдем живи, и въобще да не удовлетворяваме тези потребности. Ако изобретяването на ритуалите е било просто дело, ние бихме създали нова хуманистична религия. Такива опити вече са били предприемани от глашатаите на религията на Разума през XVIII век, квакерите с техните рационални хуманистични ритуали, те пробвали да направят и малките хуманистични общини. Но ритуала не се произвежда подобно на промишлените стоки. Те зависят от съществуването на подтиснатите общи ценности, и само в тази мярка, в каквато такива ценности възникват и стават част от човешката реалност, ние можем да очакваме появяването на значими рационални ритуали. Обсъждайки смисъла на ритуалите, ние сме…вече четвъртият аспект на религията – семантичният. Религията в своите учения, както и в ритуалите, говорят на език, различен от нашия обикновен език – на езика на символите. Същността на символичния език е в това, че вътрешните преживявания, мисли и чувства са изразени по същия начин, както ако те са били чувствени усещания. Всички ние “говорим” на този език, дори и той да се появява само в сънищата. Обаче езика на сънищата не се отличава от този език, който се използва в митовете и религиозното мислене. Символичния език – е единствения универсален език, който знае човечеството. Това е езика на древните митове и езика на сънищата на нашите съвременници. Той е идентичен в Индия, Китай, Ню Йорк и Париж[4]. В общества, където първата грижа е била разбирането на вътрешните преживявания, на този език не толкова са говори, него също го разбирали. В нашата култура, макар и да говорят на него в сънищата, много рядко го разбират. Неразбирането се заключава главно в това, че съдържанието на символичния език се приема за реално събитие в царство на вещите; него не го разбират като символично изражение на опита на душата. По тази причина съня се смята за безсмислен продукт на въображението, а религиозните митове – за инфантилни концепции за реалността. Именно Фройд е възродил за нас този забравен език, открил пътя към разбирането на особеностите на символичния език и разкрил неговата структура и значение. Едновременно той е показал, че езика на религиозните митове, в същността си, не се отличава от езика на сънищата, бидейки осмислено изражение на значимите преживявания. И макара че е вярно, че неговата интерпретация на сънищата и митовете е ограничена, доколкото се преувеличава значението на сексуалното влечение, въпреки това той е заложил основите за новото разбиране на религиозните символи в митовете, догмите и ритуалите. Това постигане на езика на символите – не възвръщане към религията, обаче води до нов възглед на дълбока и значима мъдрост, изразено с помощта на религията в символичен език. По такъв начин, отговора на въпроса, който съставя тук опасността за религията, зависи от това, какъв конкретен аспект на религията се има на предвид. Основната тема на предишните глави – е доказателството за това, че религиозния проблем – това не е проблем за бог, а проблем на човека; религиозните формулировки и символите се явяват опит да се изрази определен вид човешки опит. Важна тук е самата природа на дадения опит. Символичната система – е само намек, от който ние можем да направим извод за автентичната човешка реалност. За съжаление, дискусията около религията по времето на Просвещението е отделила главното внимание за утвърждението или отрицанието на бога, а не за определени човешки нагласи. “Вярвате ли в съществуването на бог? – този въпрос е имал решаващо значение за религиозните хора, а отрицанието на бог е станало позиция за тези, които са се борили срещу църквата. Но лесно се вижда, че на много проповедници вярата в бог се явява по своята човешка нагласа идолопоклонническа или лишена от вяра, в същото време някои от най-горещите “атеисти”, посветили живота си на благото на човечеството в братство и любов, разкриват вярата и дълбоката религиозност. Акцента на утвърждението или отрицанието на символа “бог” предотвратява разбирането на религиозните проблеми като проблеми на човека и възпрепятстват развитието на човешкото отношение към света, което е възможно да се нарече религиозно в хуманистичен смисъл. Правейки многочислени опити да съхрани символа “бог”, придавайки му смисъл, който би се отличавал от традиционно монотеистичното. Един от очевидните примери се явява теологията на Спиноза. Използвайки строго теологичен език, Спиноза дава определение за “бог”, близко към неговото отрицание, в смисъла на юдеохристиянската традиция. Обаче, той все още много свързан с тази духовна атмосфера, в която символа “бог” представлява необходим, и не осъзнава, че неговото определение отрича съществуването на бог. В съчиненията на много теолози и философи от XIX век и нашето време е възможно да се отбележи подобен опит да се остави думата “бог”, определяйки неговия смисъл, във фундаментално различие от това, което влагали в него библейските пророци или християнските и еврейски теолози през средните векове. Няма нужда да спорим с тях, макар че не води ли всичко към съхранение на символа, значението на който има чисто исторически характер? Както и да е било, несъмнено е едно. Реално наличен е не конфликта между вярата в бог и “атеизма”, а конфликта между хуманистичната религиозна нагласа и подход, който е равен на идолопоклонство, независимо от това, какви образи изразяват последните – или какви образи маскират – в съзнателното мислене. Употребата на думата “бог” е проблемно даже от строга монотеистична гледна точка. Библията настоява, че човекът не е длъжен да се опита да сътвори образа на бога. Несъмнено, един от аспектите на такова повеляване се явява табу, охраняващо благоговейното почитание на бог. Другия аспект – е в представянето на бог като символ на всичко, което е в човека, и в същото време всичко, което човека не се явява; като символ на духовна реалност, към която ние можем да се стреми да осъществим себе си, но не можем да опишем или определим. Бог е подобен на хоризонт, представящ предел на нашия възглед. На наивния ум изглежда като нещо реално, като нещо което е възможно да се докосне; обаче занимавайки се с търсенето на хоризонта – значи търсим мираж. Когато се движим, хоризонта отстъпва, но все така остава граница, и никога няма да стане вещ, която може да се завладее. Идеята за неопределимостта на бог е ясно изразена в библейската история за явяването на бог на Мойсей. Мойсей, на когото е възложена задачата да говори със синовете Израилеви и да им донесе вести от робството към свободата, обаче знаещия за духа на робството и идолопоклонството, в който те живели, било казана от бог: “ето, аз ще отида при синовете Израилеви и ще им кажа: Бог на вашите отци ме изпрати при вас. А те ще ме попитат: как Му е името? Какво да им кажа? Бог отговори на Моисея: Аз съм вечно Съществуващият. И рече: тъй кажи на синовете Израилеви: вечно Съществуващият (Иехова) ме прати при вас” (Изх 3: 13-14). Смисъла на тези думи става още по-ясен, когато ние прочетем внимателно древноеврейския текст: ehje asher ehje – Аз съм този, който съм”. Мойсей попитал бог за неговото име, защото името – това е нещо което може да се улови и на него е възможно да му се покланяш. Бог по цялото продължение на Изход прави отстъпки на Моисей и назовава своето име. Но в това име е скрита дълбока ирония. Той изразява процеса на битието, а не нещо крайно, което може да се назове подобно на вещ. Смисълът на текста е би бил предан правилно в следния превод: “Моето име е Безименен”. В развитието на християнската и еврейската теология ние наблюдаваме повтарящи се опити да се достигне до по чисто понятие за бог, избягващо и следа от положително описание или определение (Плотин, Маймонид). Както казва великия немски мистик Майстер Екхарт, “това, че наричат бог, не бог; това, че не наричат бог, повече бог от това което го наричат”[5]. От гледна точка на монотеизма, доведено до неговото логическо завършване, спорене за природата на бога е невъзможно; никой не е прав да смята, че придобива каквото и да е знание за бог, което му позволява да го критикува или осъжда другите или да претендира за изключителна правилност на собствените идеи за бог. Религиозната нетърпимост, толкова характерна за западните религии, възниква именно от такива претенции. От психологическа гледна точка, те израстват от отсъствието на вяра или отсъствие на любов и оказват унищожаващо въздействие на религиозното развитие, водейки към нова форма на идолопоклонство. Образът на бог няма да се прави повече с камъни и дървета, а в думи, и хората започват да се покланят на “святи неща”. Исая критикувал неговото изкривяване на монотеизма в следните думи: “защо ние постим, а Ти не видиш? смиряваме душите си, а Ти не знаеш?" - Ето, в деня, когато постите, вие изпълнявате своята воля и от другите изисквате тежки трудове. Ето, вие постите за караници и разпри и за да биете с дръзка ръка другите; вие не постите в това време тъй, че гласът ви да бъде чут във висинето. Такъв ли е постът, който съм Аз избрал, - денят, в който човек изнурява душата си, когато навежда глава като тръст и под себе си постила вретище и пепел? Това ли ще наречеш пост и ден, Господу угоден? Ето поста, който избрах: разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема, и угнетените пусни на свобода и всеки ярем разкъсай; раздели хляба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си; видиш ли гол, - облечи го, и от еднокръвния си не се крий. Тогава твоята светлина ще се яви като зора, и твоето изцеление скоро ще процъфти, и твоята правда ще тръгне пред тебе, и слава Господня ще те придружава” (Ис 58: 3-8). Стария завет и особено пророците са толкова загрижени за отрицанието – борбата с идолопоклонството, както и утвърждението – признанието на бог. Но загрижени ли сме ние за проблема за идолопоклонството? Ние проявяваме към него интерес, когато намираме, че каквито и да е “първобитни хора” се поклоняват на идоли от дърво и камъни, и правят това при тази форма, че ние сме по-горе от такова поклонение, че ние сме решили проблема за идолопоклонството, доколкото не се поклоняваме повече на нито един от тези традиционни символи. Ние забравяме, че същността на идолопоклонството не е в поклонението на този или онзи конкретен идол, а в специалното човешко чувство. Това отношение може да се опише като обожествяване на вещите, в частност и подчинението им. Съществува и пряко противоположно човешко отношение, в живота на човека посветено на осъществяването на висшите принципи на живота – принципите на любовта и разума, решението на задачата за създаването на това, че човека е потенциално – същество, създадено по подобие на бог. Идолите биват не само изображения в камъни и дървета. Идоли могат да станат думите, машините, вождовете, държавата, властта и политическите групи. Наука и мнение са близки и също могат да бъдат идоли; за много идол е станал самия бог. Но дошло ли е времето да се прекрати спора за бог и вместо това да се обединят в делото на разобличение на съвременните форми на идолопоклонство? Сега това – те е Баал и Астарта, това – е обожествяване на държавата и властта в страните с авторитарни режими; и обожествяването на машините и успеха в нашата собствена култура, заплашва най-ценните духовни открития на човека. Религиозни хора или не, вярваме ли в необходимостта от нова религия или в религия без религия или в продължение на юдеохристиянската традиция – в този смисъл, в който ние сме загрижени за същността, а не за външното, за преживяванията, а не за думите, за човека, а не за църквата – ние можем да се обединим в твърдо отрицание на идолопоклонството и да намерим, възможно е, в това отрицание по-голяма обща вяра, отколкото в други утвърдителни съждения за бога. И, разбира се, ние ще намерим повече от смирение и братска любов.
[1] Вж. главата за пазарната ориентация в книгата: Човекът за самия себе си- "Man for Himself".(Бел. авт.)
[2] Ригведа. Избранные гимны. М., 1972, с. 263
[3] Тези прости ритуали не са задължително рационални. Например, в ритуалите, свързани със смъртта, може да има място в по-голяма или по-малка степен подтиснати ирационални елементи, мотивиращи ритуала; например, свръхкомпенсация за подтиснатата враждебност по отношения на мъртвия, реакция на силен страх от смъртта и магически опит да защити себе си от тази опасност. (Бел. авт.)
[4] Справедливостта на даденото твърдение е прекрасно демонстрирана от Джоузеф Кембъл в неговата книга: Campbell J. The Hero with a Thousand Faces (Bollingen Foundation, Inc., 1949).
[5] Pfeiffer Fr. Meister Eckhart (1857).
Няма коментари:
Публикуване на коментар