Фройд и Юнг
Фройд разбираше проблема за отношението на религията и психоанализата в една от своите дълбоки и блестящи работи – “Бъдещето на една илюзия”. Юнг[1] първи от психоаналитиците разбра, че митовете и религиозните идеи се явяват изражение на дълбоки прозрения, той обсъждаше същия въпрос в лекции от 1937, публикувани под името “Психология и религия”. Ще се опитам накратко да представя техните позиции. В този случай аз ще ги имам във вид на три цели: 1. Първата обрисува състоянието на проблема и отправната точка на моите разсъждения. 2. Поднесеното преди изложение изяснява няколко фундаментални понятия, използвани от Фройд и Юнг. 3. Оспорвайки широко разпространеното мнение, че Фройд е “против” религията, а Юнг е “за” нея – това ни позволява да видим лъжливостта на такива свръхопростявания и да обсъдим двусмисленостите, заключени в думите “религия” и “психоанализа”. Каква е позицията на Фройд по отношение на религията в “Бъдещето на една илюзия”? Според Фройд, религията възниква от безпомощността на човека пред силите на природата и вътрешните инстинктивни сили. Религията се появява в ранна степен на развитие на човечеството, когато човекът още не може да използва разума, за да се справи с тези вътрешни и външни сили, и длъжен да ги потиска или управлява, прибягвайки до помощта на “контраафектите” и други емоции, чиято функция – в потискането и контрола над тези, с които разума не се справя. В този случай човекът създава това, което Фройд нарича “илюзия”; материала е взет от индивидуалния детски опит на човека. Усещайки опасни, неуправляеми и непонятни сили вътре и отвън, човекът си припомня своя детски опит и се връща към това време, когато той е чувствал, че се намира под защитата на бащата, завладяващ висшата мъдрост и сила, и можещ да завладее неговата любов и защита. По такъв начин, религията, съгласно Фройд – е повторение на детския опит. Човек се защитава от заплашващата го сила точно както в детството; той се учи да се справя със собствената си уязвимост, разчитайки на бащата, възхищавайки му се и страхувайки се от него. Фройд сравнява религията с натрапливите детски неврози. За него религията – това е колективна невроза, причинена от обстоятелства, сходни с тези, които причиняват детската невроза. Анализирайки психологическите корени на религията, Фройд се опита да покаже, защо хората са формулирали идеята за бога. Но делото не се ограничава от развитието на тези психологически корени: Фройд доказва, че теистичната концепция е илюзия, основана на желанията на човека[2]. Фройд не се ограничи и от доказателствата за илюзорността на религията. Той говори, че религията е опасна, защото освещава лошите човешки устои, с които тя е била свързана по протежение на цялата си история; по-нататък, приучва хората на вяра в илюзии и налага забрана на критическото мислене, религията е критична към изчерпване на умствените способности[3]. Това обвинение, като първо, вече се е предявявало пред църквата от мислителите на Просвещението. Но при Фройд това звучи по-силно. В своята аналитична работа той може да покаже, че забраната на критическото мислене по отношение на един-единствен обект води до обедняване на критическата способност на човека в други сфери на мисленето и, следователно, затруднява употребата на разума като цяло. Третото възражение на Фройд се състои в това, че религията – е нестабилна основа за морала. Ако правилността на тези етически норми се определя от това, че това е основата на божиите заповеди, то бъдещето на етиката се оказва зависимо в своето съществуване от вярата в бога. И доколко, според Фройд, религиозната вяра се намира на границата на изчезването, продължаващия съюз на религията и етиката води към разрушение на нашите морални ценности. Религията, според Фройд, заплашва именно идеалите и ценностите. Но на нас не е нужно дори специално да се занимаваме с въведението на следствието от Фройдовската критика на религията. Фройд сам подробно я е разяснил, какви са нормите и идеалите, в които той вярва: те са – братска любов (Menschenliebe), истина и свобода. Разум и свобода, съгласно Фройд, са взаимосвързани. Ако човек отхвърли илюзията за бащинския бог, ако той осъзнава своята самота: своята незначителност във Вселената, тогава той се превръща подобно на дете, което е изхвърлено от бащиния дом. Но задачата на човешкото развитие е веднъж да се преодолее инфантилната привързаност. Човекът трябва да се научи да си има работа с реалността. Ако той знае, че не може да се осланя на нищо, освен на своите сили, тогава ще се научи и правилно да ги използва. Само свободния човек – човек, освободил се от властта на авторитета, властта, която едновременно заплашва и защитава – може правилно да използва разума и разбира света и своята роля в него обективно, без да изпада в илюзии; той също е способен да развие и използва присъщите му възможности. Само когато порастем и престанем да бъдем деца, страхливи и зависими от авторитета, ние можем да се осмели да мислим самостоятелно; но е вярно и обратното: само ако се осмелим да помислим, ние ще се освободим от господството на авторитета. В този контекст е важно да се отбележи, че, съгласно Фройд, чувството за безпомощност е противоположно на религиозното чувство. Имайки предвид, че много теолози – както по-нататък ще видим – отчасти и Юнг – смятат чувствата за зависимост и безпомощност за ядро на религиозния опит, твръдението на Фройд е много значимо, то е характерно – нека това присъства неявно – за него собствената концепция за религиозен опит е като опит за независимост и увереност на човека в собствените си сили. Ще покажа по-нататък, че това отклонение образува един от централните проблеми в психологията на религията. Обръщайки се сега към Юнг, ние ще видим, че неговия възглед за религията е почти противоположен от този на Фройд. Юнг започва с обсъждане на общите прниципи на своя подход. В същото време както Фройд, въпреки че не професионален философ, подхожда, подобно на Уилям Джеймс[4], Дюи[5] и Макмер към проблема с психологически и философски гледни точки. Юнг утвърждава в началото на своите книги: “Аз се ограничавам от наблюдението на явленията и се въздържам от каквито и да е прилагане на метафизични и философски съображения”[6]. После той обяснява, как, да бъдем психолози, способни да анализират религията, без прибягват към философски съображения. Той нарича своята позиция “феноменологична, тоест заета с произшествия, събития, преживявания, с една дума – факти. Неговата истина се явява факта, а не съждението. Например, обсъждайки мотива за непорочното зачатие, психологията се интересува само от това, че такава идея съществува, но не от въпроси, истина ли е или е лъжа във всеки друг смисъл. Това е психологическа истина просто защото съществува. Психологическото съществуване е субективно, ако идеята я има само в един индивид, и обективно, ако тя е приета от обществото, посредством consensus gentium”[7],[8]. Преди да пристъпим към изложението на възгледа на Юнг за религията, е необходимо, очевидно, критически да оценим тези методологически предпоставки. Позицията на Юнг по въпроса за истината предизвиква съмнения. Той утвърждава, че “истината е факт, а не съждение”, че “слона е истински, защото съществува”[9], но забравя, че истината винаги с необходимост принадлежи на съждението, а не на явлението, което ние възприемаме с помощта на чувствата и обозначаваме със словесни символи. Юнг утвърждава, че идеята е “психологическа истина, понеже съществува”. Но идеята съществува независимо от това, явява ли се тя заблуда или съответства на факта. Съществуването на идеята още не означава, че тя е “истинска”. Практикуващият психиатър дори не може да работи, не взимайки под внимание истинността на идеите, тоест нейното отношение към явленията, които тя се стреми да изобрази. Иначе той не може да оценява за халюцинации или параноидни системи от идеи. Но подхода на Юнг е неприемлив не само от гледна точка на психиатрията: това е проповед за релативизма, който, въпреки че на повърхността е по-дружелюбен към религията, отколкото възгледа на Фройд, по своя дух е фундаментално противоположен на такива религии като юдаизма, християнството и будизма. За тези религии търсенето на истината се явява една от главните добродетели и отговорности на човека, те настояват на това, че техните учения, получени от откровение или една сила на разума, се подчиняват на критерия за истинност. Юнг, разбира се, вижда трудността в своята позиция, но, за съжаление, метода, по който той ги разрешава, също се оказва негоден. Юнг различава съществуването на “субективно” и “обективно”, въпреки известната ненадеждност на такива термини. Той, очевидно, има предвид, че обективно се явява по-правилно и истинно, отколкото нещо субективно. Неговия критерии за различаване на субективното и обективното се състои в следното: има ли идея само в един индивид, или тя разделя обществото? Но може би ние не сме свидетели на folie a millions, безумията на големи групи хора в нашия век? Може ли ние да не сме видели, че милиони, движени от ирационални страсти, могат да вярват в идеи, които носят по-малко халюцинаторен и ирационален характер, отколкото един-единствен индивид? В какъв тогава смисъл говори, че те са “обективни”? По същността си, тези критерии за различаване на субективното и обективното – са същия релативизъм, за който говорих горе. По-точно, този социологически релативизъм, който смята приемането на идеята от обществото за критерии за нейната значимост, истинност или обективност[10]. След обсъждането на методологическите предпоставки, Юнг излага своя възглед на централния проблем: каква е тази религия? Каква е природата на религиозния опит? Неговото определение е подобно на определенията на теолозите. Накратко може да се формулира така: същността на религиозния опит – е в подчинението на висши сили. Впрочем, по-добре направо да цитираме Юнг. Той утвърждава, че религията – “това е внимателно, пълно наблюдение на това, което Рудолф Ото[11] успешно е нарекъл numinosum, тоест динамично съществуване или действие, непричинено от произволен акт на волята. Обратно, то захваща човешкия субект и го контролира; последния винаги е по-скоро жертва, отколкото творец”[12]. Определяйки религиозния опит като завзет от външна сила, Юнг по-нататък интерпретира понятието за безсъзнателно като религиозно понятие. Според него, безсъзнателното не може да бъде просто част от индивидуалното съзнание, но се явява неконтролируемо, пъхайки се в нашата съзнателна сила. “Този факт, че възприемаме гласа [на безсъзнателното] в съня, с нищо не доказва, докато вие можете да слушате гласа и на улицата, но наистина не ставате вие на себе си го приписвате”. Има само едно условие, при което ние можем по нормален начин да назовем своя глас, а именно тогава, когато ние предполагаме, че вашата съзнателна личност се явява част от цялото или около него, заключаващи се в огромен кръг. Дребният банков чиновник, запознаващ друг с града си, сградата на банката, в която говори и казва: “Ето това е моята банка”. В дадения случай той ползва същата привилегия”[13],[14]. Оттук и религиозната догма, и съня – са в еднаква степен религиозни феномени, наистина те са същността на изразяването на обхванатостта от външна сила. Няма нужда да казваме, че по тази логика очевидния религиозен феномен следва да бъде наречен и безумие[15]. И така, вярно ли е, че Фройд е враг, а Юнг – приятел на религията? Краткото сравнение на техните възгледи показва, че това предположение се оказва грешно опростяване на същността на въпроса. Фройд смята, че целта на човешкото развитие – е в достигането на такива идеали като познание (разум, истина, логос), братска любов, в облекчение на страданието, в намирането на независимост и отговорност. Тези идеали са етическото ядро на всички велики религии, на които се основава източната и западната култура – ученията на Конфуций, Лао-Дзъ, Буда, пророците и Исус. И макар че има някои различия в последователността на акцентите, - например, Буда подчертава значимостта на облекчението на страданието, пророците на значимостта на знанието и справедливостта, Исус на братската любов, забележително е до каква степен тези религиозни учители са съгласни един с друг по отношението на целите на човешкото развитие и норми, по които човек трябва да се ръководи. Фройд защитава етическото ядро на религиите и критикува нейните теистични и свръхестествени страни, които пречат, от негова гледна точка, на пълната реализация на етическите цели. Той пояснява, че, въпреки че теистичните и свръхестествените понятия са били някога необходими и прогресивни, сега те се явяват, всъщност, преграда за човешкото развитие. По тази причина мнението за това, че Фройд, както се твърди е “против” религията, въвежда в заблуждение, докато не определим точно, каква конкретна религия и какви аспекти на религията той критикува и защо именно той ги защитава. Според Юнг, за религиозния опит е характерен особен род емоция: подчинение на висша сила, назоваваща се тази висша сила “бог” или – безсъзнателно. Няма съмнение, за определения тип религиозен опит това действително е характерно: така, в християнската религия тази емоция съставя ядрото на учението на Лутер и Калвин; обаче за другия тип религиозен опит, представен, например в будизма, това не е характерно. Релативизма на Юнг по въпроса за истината е противоположен на гледната точка на будизма, юдаизма и християнството, за които търсенето на истината е отговорност на човека и необходим постулат. Ироничния въпрос на Пилат “Какво е истина?” се явява символ на антирелигиозният подход не само от гледна точка на християнството, но също от гледна точка на другите велики религии. Обобщавайки същността на възгледите на Фройд и Юнг, може да се каже, че Фройд критикува религията в името на етиката – подход, който също може да се нарече “религиозен”; Юнг свежда религията до психологически феномен, едновременно разбиращ безсъзнателното в еднаква степен като религиозен феномен[16].
[1] Карл Густав Юнг (1875-1961) – швейцарски психолог и психиатър
[2] Самия Фройд утвърждава, че ако идеята удовлетворява желание, това не означава по необходимост, че тя е лъжлива. Доколко психоаналитиците понякога са направили такова погрешно заключение, аз бих искал да остана на това наблюдение на Фройд. Действително има много както истинни, така и лъжливи идеи, към които човек отива, желаейки, която и да е от тях да се окаже истинска. По-голямата част от великите открития се раждат от такива желания. Въпреки че присъствието на такъв род интерес предизвиква подозрение у наблюдателя, той никак не може да опровергае правилността на понятията или твърденията. Критерия за правилност не е в психологическата мотивация, той се основава на изследването на доказателства за или против сигурни хипотези.
[3] Фройд показва контраста между блестящите умствени способности на детето и оскъдния разум в средния възрастен човек (Denkschwache). Той предпологаше, че “дълбоката вътрешна природа” на човека не е толкова ирационална, докато човека не попадне под влияние на ирационалните учения.
[4] Уилям Джеймс (1842-1910) американски философ и психолог, основател на прагматизма.
[5] Джон Дюи (1859-1952) американски философ, представител на прагматизма.
[6] Psychology and Religion, p. 2.
[7] Ibid., p. 3 (курсивът мой. - Е. Ф.).
[8] Consensus gentium от лат съгласие от рода, съгласие между хората(Бел. пр)
[9] Ibidem
[10] Вж. обсъждането на "универсалната" и "социално иманентната" етики в книгата.: Fromm E. Man for Himself. Rinehart & Co., 1947, p. 237-244. (В българският превод 252-259 стр. Бел. пр)
[11] Рудолф Ото (1869-1937) немски протестантски теолог.
[12] Jung. Psychology and Religion, p. 4 (курсивът мой. - Е. Ф.).
[13] От определението на Юнг за религията и безсъзнателното следва необходимо, че, в силата на природата на безсъзнателното, неговото влияние над нас “е базов религиозен феномен” (Бел. авт)
[14] Ibid., p. 47.
[15] Ibid., p. 46.
[16] Интересно е да се отбележи, че позицията на Юнг в “Психология на религията” в много отношения е като на Уилям Джеймс, а позицията на Фройд в съществени моменти е сходна с тази на Джон Дюи. Джеймс нарича религиозния подход “едновременно безпомощна и жертвена установка…в която индивида е принуден да приеме в отношенията това, което той постига като божествено” (James W. The Varieties of Religious Experience. Modern Library, p. 51. Както и Юнг, той сравнява безсъзнателното с теологическото понятие за бога: “в същото време тезиса на теолога, че религиозния човек е движен от външна сила, е доказан, докато едно от специалните действия на подсъзнанието се явява това, че той приема обективно проявата и представлява субекта в качеството си на външна сила” (loc. cit., p. 503). В тази връзка между безсъзнателното (или, в терминологията на Джеймс, подсъзнателно) и бога Джеймс вижда звено, съединяващо религията и психологическата наука. Джон Дюи различава религия и религиозен опит. За него свръхестествените догми на религиите са отслабили и изсушили религиозното отношение в човека. “Противоположността между религиозните ценности (по моето разбиране) и религиите не може да се преодолее. Именно в силата на това, че тези ценности са толкова важни, трябва да бъде унищожено всяко отъждествяване с всякакви вярвания и култове” (Dewey J. A Common Faith. Yale University Press, 1934, p. 28). Както и Фройд, Дюи утвърждава: “Хората никога пълно не са използвали своите собствени сили за достигане до благото в живота, защото са се надявали на нещо външно за себе си и силата на природата – надявали ли се, че то прави това, защото те самите са били критични” (loc. cit., р. 46). Нека се обърнем към позицията на Джон Макмъри в неговата “Структура на религиозния опит” (Macmurray J. The Structure of Religious Experience. Yale U. Press, 1936). Той подчертава различието между рационалните и ирационалните, добрите и злите религиозни емоции. В противовес на релативизма на Юнг той утвърждава: “Никакви рефлективни дейности не могат да оправдаят, ако не е била достигната истината и значимостта и не са се избегнали грешките и лъжите” (loc. cit., p.54).
Няма коментари:
Публикуване на коментар