Психоанализа и религия
Предисловие
Тази книга може да се смята за продължение на „Човекът за самия себе си” - изследване на психологията на морала. Етика и религия са тясно свързани, между тях има определени пресечни точки. В тази книга съм обърнал внимание не на етиката, а на религията. Възгледа, изразен в главите по-долу в никакъв случай не се явява общоприет за „психоанализата”. Има психоаналитици, които изповядват религия, има и други, смятащи интереса към религията за симптом на неразрешени емоционални конфликти. Моята позиция по-скоро е характерна за трета група психоаналитици. Искам да изразя признателност на моята жена не само за многочислените предложения, които са били директно взети в текста, но и, най-главното, за това, че съм благодарен за нейния търсещ и остър ум, който значително е повлиял на моето развитие и, следователно, на моя възглед по отношението на религията.
Е. Ф.
Проблемът
Никога друг човек не се е приближил така близко, както сегашния, към осъществяването на самите свои заветни надежди. Нашите научни открития и технически достижения приближават времето, когато ще бъдат сложени на маса всички гладни, когато човечеството ще преодолее разделението и ще стане единно. Изминали са хилядолетия, за да се разкрие интелектуалната способност на човека, за да се научи на разумна организация на обществото и концентрация на силата. Човекът създаде нов мир, със своите закони и своята съдба. Разглеждайки своето творение, той може да каже: наистина, това е добро. Но какво той ще каже по отношение на самия себе си? Приближил ли се е той към осъществяването на другата мечта на човешкия род – съвършенството на самия човек? – Човекът, обичайки своя ближен, справедливо, правдиво и осъществява ли това, което потенциално е, като образ божи? Неловко е даже да се задава този въпрос – отговора е много ясен. Ние сме създали чудесни вещи, но не можахме да направим от себе си същества, които биха били достойни за огромните усилия, хвърлени за тези вещи. В нашия живот няма братство, щастие, удовлетвореност; има – духовен хаос и смесици, близки до безумието – при това не към средновековната истерия, а по-скоро към шизофренията – когато контакта с вътрешната реалност е изгубен, а мислите са отделени от чувствата. Нека обърнем внимание само на няколко събития, за които се съобщава в сутрешните и вечерните вестници. Във връзката със сушата в църквите се четат молитви за дъжд; едновременно с това се опитват да предизвикат дъжд с химически средства. Вече повече от година се съобщава за летящи чинии: едни потвърждават че летящите чинии не съществуват, други – че те са реални и представляват ново въоръжение – наше собствено или чуждо; трети убедено твърдят, че тези машини са изпратени от извънземни. На нас твърдят, че никога пред Америка не се е откривало такова блестящо бъдеще, както сега, в средата на двадесети век; но на същата страница се обсъжда възможността от война, и учените спорят, ще унищожи ли атомното оръжие нашата планета или не. Хората ходят на църква и са внимателни към проповедите за любов и милосърдие; и същите тези хора смятат себе си за глупаци, или още по-лошо, ако те за миг се усъмнят, струва ли си продаването на стоката по цена, недостъпна за купувача. Децата учат в неделни училища, че честността, прямотата, загрижеността за душата трябва да служат за главни ориентири в живота, в същото време както “живота учи”, следването на тези принципи прави от нас в най-добрия случай безпочвени мечтатели. Имаме невероятни възможности в сферата на комуникациите – печат, радио, телевизия; но нас ежедневно ни подлагат на въздействието на безсмислици, които са оскърбителни дори за детския ум, ако детето не беше израснало с тях. Заявява се, че нашия образ за живота ни прави щастливи. Но много ли хора днес са щастливи? Да си припомним неотдавнашните снимки в журнала “Лайф”[1]: на ъгъла на улиците няколко човека искат зелена светлина. Поразително и страшно – но тези оглушителни и уплашени хора не са свидетели на катастрофа, а обичайно, слизащи по своите дела граждани. Ние се захващаме за мислите, за да сме щастливи; учим децата, че нашето поколение е по-прогресивно от всяко друго, живяло до преди нас, че рано или късно нито едно наше желание няма да остане неизпълнено и няма да бъде недостижимо. Продължавайки, просто, се потвърждава тази вяра, която в нас докрай набиват. Но слушат ли децата гласа, който им казва, откъде идват и защо живеят? В някои случай те чувстват, както и всички човешки същества, че живота трябва да има смисъл – но в какво се състои той? Наистина ли не в противоречията, не в двуличното и цинично покорство, срещащи се на всяка стъпка? Те се придвижват към щастието, истината, справедливостта, любовта, предаността; но можем ли ние да отговорим на тези въпроси? Ние сме просто безпомощни, както и децата. Ние се претворяваме, за да има нашия живот надеждна основа, и не обръщаме внимание на преследващите ни безпокойство, тревога и смущение. За едни изхода е – във възвръщането към религията: не само, да се уверят, но да се спасят от непоносимото съмнение; те решават че това не е за благочестието, но за безопасност. Изследователя на съвременната ситуация, изучаващ човешката душа – а не църквата – вижда в тази стъпка симптома на нервното разстройство. На тези, които опитват да намеря изхода навън във възвръщането към традиционната религия, оказващ влияние възглед на богомолците, съгласно който ние сме принудени да избираме едно от двете: или – религия, или – образа на живота, където ние проявяваме само загриженост за удовлетворяване на инстинктивните ни нужди и за материалния комфорт; ако не вярваме в бог, в нас няма причина – и право – да вярваме в душата и нейните въпроси. Излиза, че професионално само свещениците се занимават с душата, само те говорят от името на идеалите на любовта, истината, справедливостта. Но това не е било винаги така. Въпреки че в някои култури, например в Египет, жреците действително се явяват “лечители на душата”, в други – например, в Гърция – тази функция, в крайна сметка частично изпълнявали философите. Сократ[2], Платон[3], Аристотел[4] в заниманията за човешкото щастие и душа се опирали не на откровение, а на авторитета на разума. Те считали човека за цел в себе си и най-важен предмет за изучаване. В техните трактати по философия и етика едновременно са разбирали и психологическите въпроси. Античната традиция е била продължена в периода на Възраждането, и е характерно, че първата книга, в името на която е използвана думата psychologia, имала подзаглавие "Hoc est de Perfectione Hominis" (Това е за съвършенството на човека). В епохата на Просвещението тази традиция е достигнала своята връхна точка. Вярвайки в разума, философите-просветители утвърждавали, че човек е длъжен да бъде свободен както от оковите на политическите, така и от оковите на предразсъдъка и невежеството. Те призовавали към унищожаване на условията на съществуване, пораждащи илюзии, а психологическите изследвания били цел за тях за развитие на предпоставките за човешкото щастие. Условието за щастие, казват те, се явява вътрешна свобода за човека; само в този случай той може да бъде здрав душевно. Обаче в последствие характера на рационализма[5] на Просвещението рязко се изменя. Опиянен от материалния просперитет и успехи в покоряването на природата, човека престанал да смята себе си за първа грижа – и в живота, и в теоретичните изследвания. Разума, като средство за разкриване на истината и проникване през повърхността на явленията към тяхната същност, е отстъпил място на интелекта – прост инструмент за манипулиране на вещите и хората. Човека разубедил се в способността на разума е установил правилността на нормите и идеалите на човешкото поведение (Rudolf Goeckel, 1590). Това изменение на интелектуалната и емоционална атмосфера е оказало дълбоко въздействие на психологията като наука. Ако не вземем изключителни фигури като Ницше и Киркегор, психологията, като изследване на душата, целяща достигането на добродетели и щастие, би изчезнала. Академичната психология, опитваща се да имитира естествознанието с неговите лабораторни методи на претегляне и премерване, занимаваща се колкото и е удобно, но само не и с душата. Изучавайки човека в лаборатории, тя е утвърждавала, че съвестта, ценностните съждения, знанието за добро и зло се събира в метафизични понятия, излизащи отвъд предела на психологическата проблематика, и най-често решавала малки проблеми, съответстващи на приетия “научен метод”; и той не въвежда никакви нови методи за изследване на на важните човешки проблеми. По този начин психологията като наука е загубила своя важен предмет – душата; тя се занимавала с “механизми”, формиращи реакции, инстинкти, но не е обходила най-специфичните за човека феномени: любов, разум, съвест, ценност. Аз употребявам думата “душа”, а не “психика” или “съзнание”, защото точно тя асоциира с тези висши човешки сили. Тогава се появява Фройд, последния велик представител на рационализма на Просвещението и първия, който е показал неговата ограниченост. Той се осмелява да прекъсне песента на триумфа, която пееше чистия интелект. Фройд показа, че разума – ценен и най-хуманен от качествата на човека – сам е подложен на изкривяващото въздействие на страстите, и само разбирането на тези страсти може да освободи разума и да осигури неговата нормална работа. Той показал както силата, така и слабостта на човешкия разум и издигнал като ръководещ принцип на новата терапия думите “Истината ще ви направи свободни”. В началото Фройд мислеше, че се занимава с няколко форми на болести и тяхното лечение, обаче постепенно той осъзнал, че е излезнал далеч от пределите на медицината, възстановявайки традицията, съгласно която психологията, като изучаване на човешката душа, се явява творческа основа за изкуството на живота и достигането на щастието. Метода на Фройд – психоанализата прави възможно тънкото и интимно изследване на душата. “Лабораторията” на аналитика не е снабдена с инструменти, той не може да претегля или брои своите открития, но той има възможността да проникне – през сънищата, фантазиите и асоциациите – в скритите желания и тревоги на пациентите. В своите “лаборатории”, опирайки се само на наблюдение, разум и собствени преживявания, той открива, че душевната болест не може да бъде разбрана, без да се обърне към моралните проблеми; че пациента е болен, защото е пренебрегнал нуждата на душата. Аналитика – не е теолог или философ и не претендира за това, че е компетентен в тези области; но в качеството си на лечител на душата аналитика се занимава със същите проблеми, с които и философията, и теологията – душата на човека и нейното изцеление. Определяйки задачата на психоаналитика, ние разкриваме, че в настоящето време с изучаването на душата професионално се занимават две групи: свещеници и психоаналитици. Какви са техните взаимоотношения? Претендира ли психоаналитика за това, че заема мястото на свещеника, и неизбежна ли е враждата между тях? Или всички – са съюзници, които са длъжни да се допълват едни други, и оказват едни на други практическа и теоретическа помощ? Първия възглед е изразен както от психоаналитиците, така и от представителите на църквата. “Бъдещето на една илюзия”[6] на Фройд и “ Покой на душата”[7] на Шина поставят ударение на моментната опозиция, а за трудовете на К. Г. Юнг[8] и Рави Либман[9] е характерен опита за помиряване на психоанализата и религията. Този факт, че значителна част от свещениците изучават психоанализа, показва, колко дълбоко идеята за съюза на психоанализата и религията е проникнала в сферата на тяхната практическа дейност. Започвайки с обсъждане на проблемите на отношението на религията и психоанализата, аз искам да покажа, че алтернативата “непримирима противоположност – или равенство на интересите” е лъжлива; пълното и безпристрастно обсъждане на въпроса разкрива, че отношението между религията и психоанализата е по-сложно, за да може да бъде стеснено в тази проста и удобна алтернатива. Неправилно е, че ние сме длъжни да се откажем от загрижеността за душата, ако не се придържаме към религиозните възгледи. Психоаналитикът е задължен да изучава човешката реалност, която се скрива и зад религията, и зад нерелигиозните символични системи. Той разбира, че целия въпрос не е в това, връща ли се човек към религията и вярата в бог, а в това, живее ли той в любов и мисли ли той за истината. Ако това е така, то употребяваните символични системи са второстепенни. Ако не е, то те въобще нямат значение.
[1] Лайф – популярен американски ежеседмичен журнал.
[2] Сократ (470-399) древногръцки философ създател на етиката. Известен със своята мисъл: “Аз знам че нищо не знам, но и другите и това не знаят.” Той не оставя никакво писмено наследство и всичко което се знае за него е намерено от други автори. След като е осъден на смърт се самоубива с отрова.(Бел. пр)
[3] Платон (427-347) древногръцки философ ученик на Сократ и учител на Аристотел. Основава Атинската академия.(Бел. пр)
[4] Аристотел (384-322) древногръцки философ и учен, основател на перипатическата школа (Лицея) в Атина, възпитател на Александър Македонски. За учението на Аристотел са характерни систематичност и енциклопедичност. Той се явява основател на такива науки като логика, психология, физика и биология. Социално-политическото учение отношение на Аристотел, също така и неговата онтология (метафизика) са оказали огромно влияние на всичките следващи европейски философи. (Бел. пр)
[5] Рационализъм (от лат. Ratio- разум) – философско направление, признаващо разума за основа на познанието и човешкото поведение. В теорията познанието противостои на емпиризма (сенсуализма), подчертаващ ролята на чувствата в процеса на познанието.(Бел. пр)
[6] Freud S. The Future of an Illusion. Liveright publishing Corporation, 1949.
[7] Илюстрацията на неудачния метод на обръщане с предмета служещ на монсиньор Шина в неговата “Покой на душата” (Sheen. Peace of Soul. Whittlesey House, 1949). Той пише: “Когато Фройд написал това, той поставил теорията на ирационалните предразсъдъци: “Маската пада: тя [психоанализата] води до отрицание на бога и етическия идеал (Freud S. The Future of an Illusion, p. 64). Според Шина, излизаме, от това което е цитирано принадлежащо на Фройд. Но ако се обърнем към оригиналния текст, ние ще видим, че преди цитираното от Шина предложение идва следния текст: “Ако сега навлезем с такива нежелателни съждения, всяка леко пренеса злоба се мени в психоанализата. Сега, казвайки го, ние виждаме, къде води психоанализата! (Курсив мой – Ерих Фром). Маската пада – към отрицание на бога и нравствения идеал; ние винаги сме го подозирали! За да бъде скрита от нас истината, нас са ни научили, че психоанализата няма философска позиция и не може да има.!” Ясно, че Фройд изразява не собствено мнение, а говори за това, че хората ще нападнат психоанализата. Изкривяването тук е в това, че Фройд както се твърди отрича не само бога, но и етическите идеали. Сигурно, монсиньор Шина направо вярва, че отричането на бога води до отричане на етическите идеали, но той не приписва направо такива възгледи на Фройд. Ако монсиньор Шина изцяло привежда цитата, оставяйки думите “ние винаги сме го подозирали” или показва това, че той допуска, читателя да не бъде така леко въведен в заблуждение.
[8] Jung С. G. Psychology and Religion. Yale University
[9] Liebman. Peace of Mind. Simon & Schuster, 1946.
Няма коментари:
Публикуване на коментар