ПРАЗНИТЕ МЕСТА НА МИСЛИТЕ

      ЗАЛЕЗЪТ НА БОГОВЕТЕ

      Как се философства с чук в ръка

      — 1 —

      Този труд няма и 150 страници. Тонът му е весел и съдбовен като на смеещ се демон — написан е за толкова кратко време, че дори не си спомням дните. Изобщо той е някакво изключение между книгите — няма нищо по-съдържателно, по-независимо, по-съкрушително и по-злостно. Ако искате да придобиете някакво понятие за това — доколко преди мен всичко е било с главата надолу — тогава започнете да ме четете именно с това произведение. Това, което в заглавието означава бог, е същото, което дотогава е значело _истина_. _Залезът на боговете_ — иначе казано — край на старата истина…

      — 2 —

      Не съществуват реалност и „идеалност“, които да не са докоснати в това писание. (Докоснати — що за предпазлив евфемизъм!…) Не само _вечните_ богове, но и най-младите, ще рече и най-неукрепналите възрастово. Например „модерните идеи“. Между дърветата вее силен вятър и навсякъде се отронват плодове-истини. Тук се вижда разточителството на една прекомерно плодоносна есен — просто се препъваш в истини, някои дори стъпкваш — невероятно множество от истини. Но онова, което поемаш в ръце, вече не е съмнително, защото е истински отговор. Аз пръв открих мярката за „истината“, едва аз _мога_ да решавам. Сякаш у мен се е развило _второ съзнание_, сякаш волята ми е запалила някаква нова светлина по трудния и _стръмен_ път, водещ досега надолу. _Стръмният_ труден път — наричаха го „път към истината“… Край на всякакъв „тъмен устрем“, _добрият_ човек най-малко бе осъзнал истинския път… Съвсем сериозно, — никой преди мен не познаваше истинския път, пътя _нагоре_ — едва с мен отново започват надеждите, задачите, предначертаните пътища на културата — _аз съм техният весел посланик_… И точно за това съм една съдба.

      — 3 —

      Непосредствено след завършването на предишното произведение, без да губя и ден, се залових с чудовищната задача на _преоценката_, воден от онова суеверно чувство на гордост, което не притежава никой друг, съзнавайки във всеки момент собственото си безсмъртие и ровейки със съдбовна сигурност в скрижалите. Предговора завърших на 3 септември 1888 година — когато излязох сутринта на разходка, видях най-красивият ден, който бях преживял някога в Горен Енгадин — прозрачен, пълен с багри, всички противоречия между севера и юга, събрани на едно място. Едва на 20 септември напуснах Силс Мария, задържан от наводненията, след като отдавна бях останал последен гост на това прекрасно място, което благодарността ми ще дари с едно безсмъртно име. След едно изпълнено с неприятности и дори с опасности за живота пътуване едва късно през нощта стигнах в наводнения Комо, а в следобеда на 21 септември бях вече в Торино, едно _доказано_ за мен място, моята резиденция. Наех същото жилище на улица „Карло Алберто“ 6, където бях отседнал и пролетта — точно срещу внушителния _дворец Кариняно_, където е роден _Виктор Емануил_ — с разкошна гледка, откриваща се към площада и хълмовете. Без колебание се хванах за работа — трябваше да завърша последната четвърт на произведението. Великата победа бе осъществена на 30 септември — моят седми ден — започна безцелното скитане на един бог край бреговете на По. Същия ден написах и _предговора_ към „Залезът на боговете“, чийто коректури бяха за мен почивка. Никога не съм преживявал такава есен, а и не съм допускал, че подобно преживяване е възможно. Сякаш бях един Клод Лорен в безкрайността, всеки ден бе изпълнен с ненарушимо съвършенство.