ЧОВЕШКО,
ТВЪРДЕ ЧОВЕШКО
С две
продължения
— 1 —
„Човешко,
твърде човешко“ е паметникът на една криза. Това е една книга за _свободни_
духове — почти всяко нейно изречение изразява победа — чрез нея се освободих от
всичко, _чуждо_ на моята природа. Например чужд ми е „идеализмът“, което личи и
от заглавието — там, където вие виждате идеалното, аз виждам „човешкото, твърде
човешкото“… Аз _по-добре_ познавам хората… Думата „свободен дух“ не би трябвало
да се разбира в никакъв друг смисъл, освен като _освободен дух_, станал отново
господар сам на себе си. Тук тонът напълно се променя: книгата е умна, ясна,
при определени обстоятелства твърда и шеговита. Страстното течение в дълбините
на повърхността се овладява от противопоставената му особена душевност,
свойствена на аристократичния, _изискан_ вкус. Това е причината да свързват
издаването на книгата (1878) със стогодишнината от смъртта на _Волтер_. Защото,
за разлика от ония, които му подражаваха, той беше истински рицар на
_благородния_ дух, какъвто съм и аз. Името на Волтер, поставено преди моето —
това _за мен_ действително означава напредък. При по-внимателно разглеждане
действително се разкрива един непоколебим дух, познаващ всички тайни кътчета, в
които идеалът е като у дома си, където са устоите му и неговото последно
сигурно убежище. С факел, хвърлящ не спокойна и равномерна, а бляскаво режеща
светлина, той осветява отвътре _подмолния сеят_ на идеала. Това е истинска
война, но без дим и барут, без войнствени етюди, без патос и скършени крайници
— та дори само това би било „идеализъм“. Но тук заблудите една след друга се
поставят върху ледена повърхност — така идеалът не бива опровергаван — той
просто се вледенява. Тук например виждаме замръзнал „гения“, на следващия ъгъл
— „светеца“, по-нататък забелязваме, вкочанен между ледените висулки, „героя“,
накрая е скована „вярата“ или така наречените „убеждения“, значително е
охладняло „съчувствието“, почти навсякъде е смразено „нещото в себе си“…
— 2 —
Тази книга
започнах в първите седмици на Байройтските музикални тържества; предпоставката
за нея бе обхваналото ме дълбоко отчуждение към всичко, което ме заобикаляше
тогава. Онзи, който знае какви видения ме съпровождаха още по пътя, може да
разбере как се почувствах една заран, събуждайки се в Байройт. Сякаш още
сънувах!… Къде се намирах? Не познавах вече нищо наоколо, дори и самия Вагнер.
Напразно ровех из спомените си. От Трибшен /Трибшен — селище в Швейцария,
недалеч от Люцерн. Тук са някои от незабравимите срещи на Ницще с Вагнер, в
Трибшен Вагнер създава творби, високо ценени от Ницше./ — далечния остров на
блаженството — нямаше и следа. Несравнимите с нищо дни, в които полагахме
основите, малкото, _съпричастно_ нам общество, което празнуваше тогава, без в
началото да притежава и капка вкус към всичко онова — нито следа. _Какво се
беше случило?_ Просто бяха превели Вагнер на немски! Вагнерианецът бе станал
господар на самия Вагнер! _Немското_ изкуство! _Немските_ майстори! _Немската_
бира! Останалите, които отлично знаехме за какъв рафиниран артист, за какъв
космополитизъм на духа говори изкуството на Вагнер, бяхме извън себе си от
гняв, виждайки го натруфен с немските „добродетели“. Смятам, че добре познавам
Вагнерианците — „изживях“ цели три техни поколения — от благочестивия Брендел,
който смесваше Вагнер с Хегел, та чак до идеалистите от „Байройтски страници“,
които пък бъркаха Вагнер със себе си. Така че познавам всички определения на
„добрите души“ за Вагнер. Едно кралство за _една_ умна дума! А вместо това —
едно общество, от което да настръхнеш: Нол, Пол и _зеле_ с грация in infinitum.
Няма изрод, който да отсъства — дори и антисемитът. Бедният Вагнер!… Докъде
стигна… Поне да бе попаднал сред глигани!… Но сред немци… Накрая би трябвало,
за нагледно учебно помагало, да изтърбушат един байройтец — не, по-добре да го
спиртосат, защото им липсва спиритус, горките, а на стъкленицата да напишат:
„Така изглеждаше духът, върху който се изгради Райха…“ Е, стига за това; аз
заминах насред тържествата, въпреки опитите на една шармантна парижанка да ме
успокои — на Вагнер се извиних с една съдбовна телеграма. Своята меланхолия и
презрението си към немците пренесох със себе си в Клингенбрун — селце, скрито в
Бохемските планини. И от време на време пишех, под общо заглавие „Острието на
плуга“, по някой и друг ред _остра_ психология. Тя може да се намери на
страниците на „Човешко, твърде човешко“.
— 3 —
По онова време
решението ми не беше просто скъсване с Вагнер — аз долових цялостна заблуда в
инстинктите си, за които отделната грешка — все едно дали се наричаше „Вагнер“
или „Базелска професура“ — беше явен признак. Обзет бях от едно нетърпение
спрямо самия себе си — виждах, че е дошло време да се уповавам само на
собственото си АЗ. Изведнъж видях колко много време е пропиляно напразно, колко
важни елементи от задачата ми са отнети от филологията. Направо изпитвах срам
от моята _фалшива_ почтеност… Десет напълно изгубени години, без всякаква
_духовна храна_, през които не научих нищо полезно, неразумно изгубил се в
прашната ученост. Стигнах дотам, да се влача из античната метрика с акрабия и
влошено зрение. Виждах се изгладнял и изпосталял — в съзнанието ми отсъстваха
всякакви _реалности_, а „идеалните“ неща ме водеха кой знае къде! Обзе ме
неудържима жажда — оттук нататък престанах да се интересувам от всичко, освен
от физиология, медицина и природни науки — даже към своите исторически студии
се върнах едва когато _задачата ми_ просто ме принуди. Тогава за първи път
разгледах взаимозависимостта между противоестествено избраната дейност,
наречена „професия“, за която всъщност _изобщо не си призван_ — и онзи стремеж
към _притъпяване_ на чувството за глад и пустота чрез едно наркотично изкуство
— например това на Вагнер. Оглеждайки се внимателно, аз открих, че множество
млади хора изпитват тази необходимост — една противоестественост _ражда_ друга.
Днес в Германия, в Райха — за да съм точен — прекалено много млади хора са
осъдени да решават преждевременно, а след това да _вехнат_ под тежкия,
непосилен товар, когото не могат да отхвърлят… Такива хора се стремят към
Вагнер като към _опиат_ — те се забравят, откъсват се за миг… Какво говоря —
даже за _пет_ — _шест_ часа!
— 4 —
Тогава
инстинктът ми се противопостави на едно по-нататъшно съгласие, отстъпление и
себеобъркване… Начинът на живот, болестта, неблагоприятните условия — всичко
това ми изглеждаше следствие на моето незнание — първоначално от заблуда, от
младост, а по-късно — от закостенялост, от така нареченото „чувство за
отговорност“. Тук, учудващо навреме, ми помогна _лошото_ бащино наследство —
предразположението към ранна смърт. Болестта _бавно ме спаси_, спестявайки ми
всеки голям срив, всяка несдържана или насилствена крачка. Не съм жертвал
никаква доброжелателност — по-скоро спечелих такава. Болестта ми даде
възможност за постигане на съвършен обрат в навиците, тя ми разреши не, а
просто ми _повели_ забравата, дари ме с чувството да изпитвам _необходимост_ от
спокойствие, от очакване и търпение… Но това означава всъщност да мислиш!… Край
на цялата книжовна глупащина — или по-добре — филология. Излекувах се, спасих
се от книгата, години наред не четях нищо — това бе и най-голямото удоволствие,
което изпитах, _най-благородното_ дело, което подарих на себе си. Онова
най-съкровено аз, укротено и смачкано от _задължителното слушане_ на чуждите
Азове (а именно това означава да четеш!), бавно се пробуди, а накрая _отново
заговори_. Никога не съм бил по-щастлив, отколкото в най-болезнените и
мъчителни часове от живота си — ако само за миг разгърнете „Утринна заря“ или
„Странникът и сянката му“, ще разберете какво означава моето „завръщане към
себе си“ — _висше избавление_… Всичко останало е просто следствие от него…
— 5 —
_Човешко,
твърде човешко_, този паметник на неумолимото самовъзпитание, с който подготвих
края на привнесения ми „идеализъм“, на „доброто чувство“, „висшия шемет“ и
всичките други немски черти, бе нахвърляно в основни линии в Соренто, а
окончателната си форма получи през зимата в Базел, при значително
по-неблагоприятни условия, отколкото тези в юга. Главен виновник за написването
на книгата е господин _Петер Гаст_ /Петер Гаст — артистичното име на Хайнрих
Кьозелиц (1854 — 1918). Композитор, следва в Базел 1875 — 78, от тогава приятел
и ученик на Ницше. След смъртта на Ницше сътрудничи в издаването на
произведенията. При Ницше се споменава и като Пиетро Гасти./, тогава студент в
Базел и мой близък съратник. С превързана глава, изгарящ от болка, аз диктувах,
а той пишеше, преписваше, поправяше — всъщност той бе истинският писател, а аз
само авторът. Когато, за голямо учудване на един тежко болен, готовата книга
попадна в ръцете ми, изпратих, между другото, и два екземпляра в Байройт. Като
чудо на случайността по същото време при мен попадна и един текст на Парсифал,
който бе подписан с послание „на моя скъп приятел Фридрих Ницше. Рихард Вагнер,
църковен настоятел“. В тази размяна на двете книги сякаш долових някакъв
злокобен тон… Като че се кръстосваха _шпаги_… Във всеки случай и двамата почувствахме
това — защото занапред мълчахме. По това време излязоха първите броеве на
„Байройтски страници“ — просто разбрах _за какво_ бе крайно време. Невероятно!
Вагнер бе станал благочестив…
— 6 —
Онова, което мислех през 1876
година за себе си, чудовищната сигурност, с която приемах задачата си и нейното
световноисторическо значение — за това свидетелства цялата книга и най-вече
един особено изразителен пасаж — само че и тук, с инстинктивното ми коварство,
избягнах думичката „аз“, но не за сметка на Шопенхауер и Вагнер — сега
прославих превъзходния ми приятел д-р Паул Рее — който, за щастие, е прекалено
фин… _Други_ не бяха така фини — сред моите читатели винаги съм съзирал
безнадеждните — например типичния немски професор разпознавам по това, че само заради
един пасаж възприема цялата книга като висш реализъм… Всъщност писанието
съдържа несъгласие с няколко изречения на моя приятел: по този повод може да се
прочете предговора към „Генеалогия на морала“. Ето и текста: Коя е всъщност
тезата, до която, със своите разсичащи анализи на човешките действия, е
достигнал един от най-дръзките и хладнокръвни мислители, издателят на „За
произхода на моралните чувства“? (чети и разбирай Ницше — първият
_безнравственик_). „Моралистичният човек не е по-близо до света на идеите,
отколкото до реалния свят, защото няма свят на идеите.“ Тази теза, защитена
рязко и твърдо, въпреки ударите на цялото световно познание (прочетете
_Преоценката на всички ценности_ — може би някога — през 1890 година! — тя да
послужи за брадвата, която да отсече до корен метафизическата потребност на
човечеството) — дали тя ще е благословия или проклятие за хората? Във всеки
случай тя има такива възвишени последици, едновременно плодоносна и жестока, с
_двойствен взор_, свойствен на великите постижения…
Няма коментари:
Публикуване на коментар