Облици на една легенда
Хората се
отвращават, когато видят старец, болен или мъртвец и въпреки това са подвластни
на смъртта, на болестите и на старостта; Буда заявил, че това разсъждение го
подтикнало да напусне своя дом и своите родители и да облече жълтата дреха на
отшелниците. Свидетелството е залегнало в една от книгите на канона; другата
представя притчата за петте тайни пратеници, проводени от боговете — един
първолак, един сгърбен старец, един недъгав, един, който изтезава жертвите си,
и един мъртвец оповестяват, че нашата участ е да се раждаме, да грохваме, да
боледуваме, да изстрадваме справедливо наказание и да умираме. Съдникът на
Сенките (в митологията на Индостан Яма изпълнява тази длъжност, защото бил
първият човек, който умрял) пита грешника дали не е видял пратениците;
последният казва „да“, ала не бил разгадал вестта им; тъмничарите го заключват
в една къща, която е изпълнена с огън. Навярно Буда не е измислил тая
заплашителна притча; нека ни е достатъчно да знаем, че я е казал (_Маджхима
никая_, 130) и че може би не я е свързвал никога със собствения си живот.
Действителността
може да бъде прекалено сложна за устно предаване; легендата я пресъздава по
начин, който само инцидентно е лъжлив и който й позволява да шества по света от
уста на уста. В притчата и в изявлението фигурират стар мъж, болен мъж и умрял
мъж; времето направило двата текста един и изковало, обърквайки ги, друга
история.
Сидхарта,
Бодхисатва, Преди-Буда, е син на велик цар — Судходхана, от коляното на
слънцето. В нощта на неговото зачеване майката сънува, че в лявата й страна
влиза един слон, снежноцветен и с шест бивни*. Гадателите тълкуват, че нейният
син ще царува над света или ще търкаля колелото на учението** и ще учи хората
как да се отърват от живота и от смъртта. Царят предпочита Сидхарта да постигне
временно величие, а не вечно и го затваря в дворец, от който са отстранени
всички неща, които могат да му разкрият, че той е разложим. Двадесет и девет
години на лъжовно щастие изтичат така, отдадени в наслада на сетивата, но една
утрин Сидхарта излиза с каляската си и вижда изумен един сгърбен човек, „чиято
коса не е като на другите, чието тяло не е като на другите“, който се опира на
тояга при ходене и чиято плът трепери. Пита що за човек е този: кочияшът
обяснява, че това е старец и че всички хора на земята ще станат като него.
Сидхарта, обезпокоен, дава заповед да се върнат незабавно, ала на другия изход
вижда човек, обхванат от треска, обсипан с проказа и язви; кочияшът обяснява,
че това е болен и никой не е неуязвим за тая опасност. На другия изход вижда
мъж, когото носят в ковчег; този неподвижен човек е мъртвец, му обясняват, а
смъртта е, законът над всичко, което се ражда. На друг изход, последния, виждат
монах от просяшките ордени, който не желае нито да живее, нито да умре. Мирът е
изписан на лицето му; Сидхарта е намерил пътя.
[* Този сън е
за нас чиста грозотия. Не е така за индусите — слонът, домашно животно, е
символ на кротостта; множенето на бивни не може да смути зрителите на едно
изкуство, което, за да внуши, че Бог е всичко, извайва многоръки и многолики
фигури; шест е обичайното число (шест пътя на преселението; шест Буди, предхождащи
Буда; шест основни посоки, ако се броят зенитът и надирът; шест божества, които
Яджурведа нарича шестте врати на Брахма)]
[** Тази
метафора може да е внушила на тибетците машините за молене — колела или
цилиндри, които се въртят около ос, пълни с ленти навита хартия, по които се
повтарят магически думи. Някои са ръчни; други са като големи мелници и ги
движи водата или вятърът.]
Харди
(_Будизмът според палийските текстове_) възхвали обагреността на тази легенда;
един съвременен индолог, А. Фуше, чийто подигравателен слог невинаги е умен или
благовъзпитан, пише, че ако се приеме предварителното невежество на Бодхисатва,
историята не е лишена от драматична градация, нито от философска стойност. В
началото на V век от нашата ера монахът Фа-Хиен отишъл на поклонение в
царствата на Индостан, дирейки свещени книги, и видял развалините на град
Капилавасту и четири образа, които Ашока издигнал на север, на юг, на изток и
на запад от крепостните стени, за да възпомене срещите. В началото на VII век
един християнски монах написал романа, озаглавен _Варлаам и Йоасаф_; Йоасаф
(Йоасаф, Бодхисатва) е син на един цар на Индия; звездогадателите предричат, че
ще царува над по-голямо царство, което е царството небесно; царят го заключва в
един дворец, но Йоасаф открива нещастното положение на хората в лицето на
слепец, на прокажен, на умиращ и приема най-сетне вярата от отшелника Варлаам.
Тази християнска версия на легендата била преведена на много езици, включително
холандски и латински; по настояване на Хаакон Хааконарсон била съставена в
Исландия, по средата на XIII век, една _Сага за Варлаам_. Кардинал Цезар
Бароний включил Йоасаф в своята поправка (1585–1590) на римския Мартиролог; в
1615 Диего де Коуто разобличил в своето продължение на _Декадите_ аналогиите на
мнимата индийска фабула с истинската и благочестива история на Свети Йоасаф.
Всичко това и много повече ще намери читателят в първи том на _Произход на
романа_ от Менендес-и-Пелайо.
Легендата,
която в западните земи определи Буда да бъде канонизиран от Рим, има обаче един
недостатък: срещите, които постулира, са въздействащи, но невероятни. Четирите
излизания на Сидхарта и четирите назидателни фигури не се връзват с навиците на
случайността. По-внимателни спрямо обръщането към вярата, отколкото спрямо естетическото,
учените мъже искаха да оправдаят тази аномалия; Кьопен (_Религията на Буда_, I,
82) отбелязва, че в последния облик на легендата прокаженият, мъртвецът и
монахът са видения, които божествата изпращат, за да насочат Сидхарта. Така, в
третата книга на санскритската епопея _Будхачарита_ се казва, че боговете
създали един мъртвец и никой човек не го видял, докато го носели, освен кочияша
и княза. В легендарното житеописание от XVI век четирите появявания са четирите
превъплъщения на един бог (Вигер, _Китайски, жития на Буда_, 37–41).
По-далеч бе
отишъл _Лалитавищара_. За тоя сборник в проза и стихове, написан на нечист
санскритски, е обичайно да се говори с известно лукавство; по неговите страници
историята, на Избавителя се раздува до потискане и световъртеж. Буда, когото
заобикалят дванадесет хиляди монаси и тридесет и две хиляди бодхисатви,
разкрива на боговете текста на творбата; от четвъртото небе определил периода,
материка, царството и кастата, в която ще се роди повторно, за да умре за сетен
път; осемдесет хиляди тимпани съпровождат думите на речта му и тялото на майка
му има силата на десет хиляди слона. Буда в чудноватата поема ръководи всеки
етап от своята съдба; кара божествата да проецират четирите символични фигури и
когато разпитва кочияша, вече знае кои са и какво означават. Фуше вижда в тази
черта просто угодничество на авторите, които не могат да търпят Буда да не знае
каквото знае неговият прислужник; загадката заслужава, според моето разбиране,
друго решение. Буда създава образите и после изследва от трето лице смисъла,
който крият. В богословско отношение навярно би било уместно да се отговори:
книгата е от школата Махаяна, която учи, че временният Буда е въплъщение или
отражение на един вечен Буда; онзи на небето нарежда нещата, този на земята ги
изстрадва или изпълнява. (Нашият век, с други митологии или речник, говори за
несъзнателното.) Човешкият образ на Сина, второ лице на Бога, могъл да извика
от кръста: „Боже мой, Боже мой, защо си ме изоставил?“; второто лице на Буда
аналогично могло да се изплаши от образите, които създава неговата собствена
божественост… За да развържем проблема, не са непременно потребни такива
догматични тънкости; достатъчно е да си припомним, че всички религии на
Индостан и в частност будизмът учат, че светът е илюзорен. _Подробно съобщение
за играта_ (на един Буда) ще рече _Лалитавищара_, според Винтерниц; игра или
сън е за Махаяна животът на Буда на земята, която е друг сън. Сидхарта извайва
четири образа, които ще го изпълнят с изумление, Сидхарта заповядва друг образ
да огласи смисъла на първите; всичко това е разумно, ако мислим, че е сън на
Сидхарта. Още по-добре, ако мислим, че то е сън, в който фигурира Сидхарта
(както фигурират прокаженият и монахът), и че никой не сънува, защото в очите
на северния будизъм* светът и следовниците на Нирваната и кръговратът на
преражданията на Буда са еднакво недействителни. Никой не изгасва в Нирваната,
четем в едно прочуто съчинение, защото унищожаването на неизброими същества в
Нирваната е като изчезването на една фантасмагория, която някой вълшебник
създава на кръстопът посредством магически изкуства, а на друго място пише, че
всичко е просто празнота, просто име, а също и книгата, която го огласява, и
човекът, който я чете. Парадоксално, числовите прекалености на поемата отнемат,
не прибавят, действителност — дванадесетхиляди монаси и тридесет и две хиляди
бодхисатви са по-малко конкретни, отколкото _един_ монах и един бодхисатва.
Обширните облици и обширните числа (глава XII включва поредица от двадесет и
три думи, указващи единството, следвано от растящ брой нули, от 9 до 49, 51 и
53) са обширни и чудовищни мехури, раздутост на Нищото. Така недействителното
полека-лека е разпукало историята; първо направило фантастични образите, после
— княза, а с княза — всички поколения и всемира.
[* Рис Дейвис
премахва тоя израз, въведен от Бурноф, но употребата му в тази фраза е
по-несмущаваща, отколкото Големия преход или Голямата колесница, които биха
смутили читателя.]
В края на XIX
век Оскар Уайлд предложи една разновидност — щастливият княз умира в
затвора-дворец, без да е открил болката, но посмъртният му образ я съзира от
височината на пиедестала.
Летоброенето
на Индостан е несигурно; моята начетеност — много повече. Кьопен и Херман Бек
са може би тъй грешащи, както съставителя, посмял да напише тази бележка; не
бих се изненадал, ако моята история за легендата бъде легендарна, изградена от
същностна истина и случайни грешки.
Няма коментари:
Публикуване на коментар