Замислих
някога един преглед на предходниците на Кафка. Него отначало го мислех толкова
особен, колкото феникса от реторичните възхвали; малко след като го поопознах,
повярвах, че разпознавам гласа му или навиците му в текстове от различни
литератури и от различни епохи. Ще впиша няколко тук в хронологичен порядък.
Първият е
Зеноновият парадокс за движението. Едно подвижно тяло, което е в А (заявява
Аристотел), не ще може да достигне точка Б, защото преди това ще трябва да
измине половината път между двете, а преди — половината от половината, а преди
— половината от половината на половината и така до безкрайност; формата на тая
знаменита задача е точно тая на _Замъкът_, а подвижното тяло, стрелата и Ахил
са първите кафкиански герои на литературата. Във втория текст, който
случайността на книгите ми отреди, сродството не е във формата, а в тона. Става
дума за притча за Хан Ю, прозаик от IX век, залегнала в една възхвалителна
_Тълковна антология на китайската литература_ (1948) от Маргулие. Това е
новоредието, което отбелязах, тайнствено и спокойно: „По цял свят се приема, че
еднорогът е свръхестествено същество и носи добро предзнаменование; така го
сочат одите, летописите, житиеписите на знатни мъже и други текстове, чийто
авторитет е безспорен. Даже първолаците и жените от народа знаят, че еднорогът
е благоприятно предзнаменование. Но това животно не спада към домашните
животни, невинаги е лесно да бъде намерено, не се поддава на подредби. Не е
като коня или бика, вълка или елена. При такива условия, бихме могли да стоим
пред някой еднорог, без да знаем с положителност, че това е той. Знаем, че
еди-какво си животно с грива е кон и че еди-какво си животно с рога е бик. Не
знаем какъв е еднорогът.“*
[*
Непознаването на свещеното животно и неговата безславна и случайна смърт от
ръцете на простолюдието са традиционни теми на китайската книжовност. Да се
види последната глава на _Психология и алхимия_ (Цюрих, 1944) на Юнг, съдържаща
две любопитни илюстрации.]
Третият текст
произлиза от един по-предвидим извор — писанията на Киркегор. Мисловното
сродство на двамата писатели е нещо, знайно от всички; неизтъкнат все още,
доколкото знам, е фактът, че Киркегор, както Кафка, е изобилствал с религиозни
притчи на съвременна буржоазна тема. Лоури в своя _Киркегор_ (Оксфорд
юнивърсити прес, 1938) предава две. Едната е историята на фалшификатор, който
преглежда, винаги бдящ, банкнотите на Английската банка; Бог, по същия начин,
ще да се е усъмнил в Киркегор и ще да му е поверил една мисия тъкмо защото
знае, че е обръгнал на злото. Сюжетът на другата са експедициите до Северния
полюс. Датските енорийски свещеници заявявали от амвоните, че участието в
такава експедиция е угодно за вечното здраве на душата. Допускали обаче, че да
се стигне до полюса е трудно и може би невъзможно и че не всички могат да
подхванат приключението. Накрая оповестили, че всяко пътешествие — от Дания до
Лондон, да речем, с пътническия кораб — или една неделна разходка с файтон са,
добре погледнато, истински експедиции до Северния полюс. Четвъртото от
предочертанията намерих в стихотворението Страхове и задръжки от Браунинг,
отпечатано през 1876. Мъж има или вярва, че има прочут приятел. Никога не го е
виждал и факт е, че последният не е могъл до ден-днешен да му помогне, ала се
описват негови много благородни черти и са в обръщение автентични негови писма.
Някои поставят под съмнение чертите и графолозите утвърждават недостоверността
на писмата. Човекът, в последния стих, пита: „Ами ако този приятел е… Бог?“
Моите бележки
сочат също два разказа. Единият е част от _Нелюбезни истории_ от Леон Блоа и
разправя случая с неколцина души, изобилстващи с географски глобуси, атласи,
железопътни справочници, сандъци, и които умират, без да са успели да излязат
от родното си градче. Другият е озаглавен _Каркасон_ и е творение на лорд
Дънсани. Непобедимо войнство потегля от безкраен замък, покорява царства, вижда
чудовища и надвива пустини и планини, ала никога не стига до Каркасон, при все
че някой път го съзира. (Тоя разказ е, както лесно ще се забележи, точно
обратен на предходния; в първия никога не се потегля от един град; в последния
никога не се пристига.)
Ако не греша,
разнородните произведения, които изброих, приличат на Кафка; ако не греша, не
всички си приличат помежду си. Последният факт е най-значителният. Във всеки
един от тези текстове се намира своеобразието на Кафка, в по-малка или
по-голяма степен, но ако Кафка не бе писал, не бихме го доловили; струва си да
речем — не би съществувало. Стихотворението _Страхове и задръжки_ от Робърт
Браунинг пророкува творчеството на Кафка, ала нашият прочит на Кафка
доусъвършенства и отклонява чувствително нашия прочит на стихотворението.
Браунинг не го е четял, както сега ние го четем. В критическия речник думата
_предходник_ е насъщна, ала би трябвало да се опитаме да я пречистим от
всякаква приобозначеност на полемика или съперничество. Факт е, че всеки
писател създава своите предходници. Неговата работа видоизменя нашето схващане
за миналото, както ще видоизмени бъдещето*. В това отношение няма никакво
значение самоличността или множествеността на хората. Първият Кафка от
_Наблюдение_ е по-малко предходник на Кафка от мрачните митове и свирепите
институции, отколкото Браунинг или лорд Дънсани.
[* Вж. Т. С.
Елиът, Гледни точки (1941), с. 25–26.]
Няма коментари:
Публикуване на коментар