От някой — никой
Отначало Бог е
Боговете (Елохим), множествено число, което някои използват за възвеличаване, а
други за — пълнота и в което се вярва, че се забелязва отгласът на предходни
многобожия или едно предзнание за учението, огласено в Никея, че Бог е един и е
Трима. Елохим изисква глаголи в единствено число; първият стих от Закона казва
буквално: _В началото Боговете създаде небето и земята._ Въпреки неяснотата,
която множественото число внушава, Елохим е конкретен: казва се Бог Йехова и
четем, че се разхождал в градината на дневен въздух или, както гласят
английските преводи: _в дневната хладина_. Определят го човешки черти; на едно
място в Писанието се чете: _И разкая се Бог, загдето бе създал човека на
земята, и се вгорчи в сърцето Си_, а на друго: _Аз съм Господ, Бог твой, Бог
ревнител_, а на трето: _Говорих в огъня на Моя гняв_. Подлогът на такива изрази
неоспоримо е Някой, някой телесен, когото вековете постепенно великански ще
уголемят и ще размият. Неговите звания се менят: Силният Яковов, Скала на
Израиля, Аз, Който съм, Бог на Войнствата, Цар на Царете. Последното, което без
съмнение е вдъхновило чрез противопоставеност Раб на рабите Божии, от Григорий
Велики, в първообразния текст е една превъзходна степен за цар: „Свойство е на
еврейския език — казва брат Луис де Леон — да удвоява така едни и същи думи,
когато иска да възвиси нещо, било за добро, било за лошо. Така че да се каже
_Песен на песните_ е същото, което обикновено казваме на кастилски _Песен сред
песните, мъж сред мъжете_, сиреч, посочен и изтъкнат сред всички, и по-точно
сред много други.“ В първите векове на нашата ера богословите упълномощават
представката _все-_, по-рано отредена за определенията на природата или за
Юпитер; плъзват думите _всемогъщ, всевиждащ, всезнаещ_, които правят от Бога
един почтителен хаос от невъобразими превъзнасяния. Този списък, както и
другите, изглежда ограничава божеството: в края на V век скритият автор на
_Дионисиевият корпус_ заявява, че никое утвърдително сказуемо не подхожда на
Бога. Нищо не бива да се твърди за Него, всичко може да се отрича. Шопенхауер
сухо отбелязва: „Това богословие е единственото вярно, ала няма съдържание.“
Написани на гръцки, съчиненията и писмата, съставляващи _Дионисиевият корпус_,
се натъкват в IX век на един читател, който ги превежда на латински: Йоханес
Ериугена или Скотус, ще рече Джон Ирландеца. Той формулира едно учение от
пантеистично естество: отделните неща са теофании (откровения или проявления на
божественото) и зад тях стои Бог, който е единствено действителен, „но който не
знае какъв е, защото е неразбираем за самия себе си и за всеки ум“. Не е знаещ,
повече от знаещ е; не е добър, повече от добър е, непредсказуемо надхвърля и
отхвърля всички определения. Джон Ирландеца, за да го определи, прибягва до
думата _nihilim_, което е нищото; Бог е изначалното нищо на _creatio ex
nihilo_, сътворението от нищото, бездната, в която са се заченали първообразите
и после конкретните същества. Той е Нищо и Никой; замислилите го така са
действали с чувството, че е повече, отколкото да бъде Кой или Какъв.
Аналогично, Самкара учи, че хората, в дълбокия сън, са вселената, са Бог.
Процесът,
който онагледих току-що, не е, разбира се, алеаторен. Възвеличаването на нищото
се среща или има тенденция да се срещне във всички култове; безпогрешно го
наблюдаваме в случая с Шекспир. Неговият съвременник Бен Джонсън го обича, без
да стига до идолопоклонство, _отсам идолопоклонството_; Драйдън го обявява за
Омир на драматичните поети в Англия, но допуска, че обикновено е безвкусен и
високопарен; задълбоченият XVIII век гледа да оцени неговите добродетели и да
укори грешките му; Морис Морган в 1774 твърди, че Крал Лир и Фалстаф са просто
видоизменения на ума на своя създател; в началото на XIX век тази преценка е
пресъздадена от Колридж, за когото Шекспир вече не е човек, а литературна
разновидност на безкрайния Бог на Спиноза. „Личността на Шекспир — пише — бе
една _творяща природа_, едно последствие наистина, ала всеобщото, което се
намира потенциално в частното, му било разкрито не като абстрахиране от
наблюдението на множество случаи, а като субстанцията, способна на безкрайни
видоизменения, от които нейното лично съществуване било само едно.“ Хазлит
потвърждава или утвърждава: „Шекспир приличал на всички хора, с изключение на
това, че приличал на всички хора. Вътре в себе си не бил нищо, но е бил всичко,
каквото са останалите или каквото могат да бъдат.“ Юго, после, го съпоставя с
океана, който е развъдник на възможни форми*.
[* В будизма
се повтаря рисунката. Първите текстове разказват, не Буда, до смоковницата,
предусеща безкрайната навързаност на всички следствия и причини във вселената,
миналите и бъдещите въплъщения на всяко същество; последните, съставени отново
подир векове, разсъждават, че нищо не е действително и че всяко познание е
мнимо, и че ако имаше толкова реки Ганг, колкото песъчинки има в Ганг, и пак
толкова реки Ганг, колкото песъчинки в новите Ганг, броят на песъчинките би бил
по-малък, отколкото броя на нещата; които Буда не знае.]
Да бъдеш нещо
означава неумолимо да не бъдеш всички други неща; обърканият предусет за тая
истина накара хората да си въобразяват, че да не си е повече, отколкото да
бъдеш нещо, и че по някакъв начин това значи да бъдеш всичко. Тая измамност личи
в думите на оня легендарен цар на Индостан, който се отказал от властта и
излязъл да проси милостиня по улиците: „Отсега нататък нямам царство или моето
царство е безгранично, отсега нататък не ми принадлежи моето тяло или ми
принадлежи цялата земя.“ Шопенхауер писа, че историята е несвършващ и объркан
сън на човешките поколения; в съня има облици, които се повтарят, може би няма
нищо друго освен облици; един от тях е процесът, който тази страница
разобличава.
Jorge Luis
Borges
De alguien a
nadie, 1952
Няма коментари:
Публикуване на коментар