Отстояване на Бувар и Пекюше
Историята на
Бувар и Пекюше е измамно проста. Двама преписвани (чиято възраст, както на
Алфонсо Кихано, докосва петдесетте години) завързват тясна дружба: едно
наследство им позволява да напуснат своята служба и да се установят на село;
там се захващат агрономство, цветарство, производство на консерви, анатомия,
археология, история, мнемоника, литература, водолечение, спиритизъм,
гимнастика, педагогика, ветеринарна медицина, философия и религия; всяка една
от тия разнородни дисциплини им отрежда по един провал; след двадесет или
тридесет години, разочаровани (ще видим, че „действието“ не се развива във
времето, а във вечността), поръчват на дърводелеца един двоен чин и се заемат
да преписват, както преди*.
[* Мисля, че
долавям иронична препратка към самата Флоберова участ.]
Шест години от
своя живот, последните, посветил Флобер да разглежда и да упражнява тази книга,
която накрая останала недовършена и за която Гос, такъв поклонник на _Мадам
Бовари_, ще отсъди, че е лудост, а Реми дьо Гурмон ще я определи като
капиталното творение на френската литература и попоти на литературата.
Емил Фаге
(„сивкавия Фаге“ го нарекъл някога Гершунов) публикувал в 1899 монография,
която има добродетелта да изчерпи доводите против _Бувар и Пекюше_, което е
едно удобство за критическото обследване на творбата. Флобер, според Фаге,
сънувал една епопея на човешката идиотщина и ненужно й дал (движен от спомени
за Панглос и Кандид, а може би за Санчо и Кихот) _двама_ главни герои, които не
се допълват и не се противопоставят и чиято двойственост не отива по-далеч от
словесно изкуство. Създадени или постановени тези кукли, Флобер ги кара да
изчетат една библиотеката _да не я разберат_. Фаге разобличава момчешкото на
тази игра и опасността й, тъй като Флобер, за да измисли реакциите на двамата
си простаци, изчел хиляда и петстотин съчинения по агрономство, педагогика,
медицина, физика, метафизика и т.н. с намерение да не ги разбере. Забелязва
Фаге: „Ако човек се запъне да чете от гледището на човек, четящ, без да
разбира, в много скоро време няма да разбира съвсем нищо и ще стане тъп за своя
сметка.“ Фактът е, че петгодишното съжителстване постепенно преобразило Флобер
в Пекюше и Бувар или (по-точно) Пекюше и Бувар — във Флобер. Първите, в
началото, са двама идиоти, подценявани и мачкани от автора, но в осма глава се
появяват прочутите думи: „Тогава една жалка способност, достойна за съжаление,
възникна в техния дух — да виждат глупащината и да не могат вече да я търпят.“
И после: „Натъжаваха ги незначителните неща: вестникарските съобщения, профилът
на един буржоа, някоя дивотия, дочута случайно.“ Флобер в тази точка се
помирява с Бувар и с Пекюше — Бог с творенията си. Това се случва навярно във
всяка обширна или просто жива творба (Сократ става Платон, Пер Гинт става
Ибсен), но тук изненадваме мига, в който мечтател, за да го речем с една сродна
метафора, забелязва, че мечтае себе си и че формите на неговата мечта са той
самият.
Първото
издание на _Бувар и Пекюше_ е от март 1881. През април Анри Сеар опитал това
определение: „Един Фауст в две личности.“ В издание на _Плеядата_ Дюменил
потвърждава: „Първите думи на Фаустовия диалог, в началото на първата част, са
целият план на _Бувар и Пекюше_.“ Тези думи, в които Фауст се вайка, че
напразно бил учил философия, юриспруденция, медицина и, уви!, богословие. Пък и
Флобер вече бил писал: „_Бувар и Пекюше_ е историята на един Фауст, който е и
един идиот.“ Да задържим тази епиграма, в която по някакъв начин се шифрова
цялата заплетена полемика.
Флобер заявил,
че едно от намеренията му било преглед на всички съвременни идеи; неговите
хулители привеждат следния довод: фактът, че преразглеждането е възложено на
двама тъпоумници, е достатъчен, за да го обезсмисли. Да се извлече от
премеждията на тия двама смешници суетността на религиите, науките, изкуствата
не е нищо друго освен нахален софизъм или просташка измамност. Провалите на
Пекюше не означават провал на Нютон.
За да се
отхвърли това заключение, обичайното е да се отрича предпоставката. Така
Дюменил и Дижон извикват в паметта един откъс от Мопасан, Флоберов
душеприказчик и ученик, където се чете, че Бувар и Пекюше са „два твърде
бистроумни духа, посредствени и простодушни“. Дюменил подчертава епитета
„бистроумни“, ала свидетелстването на Мопасан — или на самия Флобер, ако се
постигнеше — никога няма да бъде толкова убедително, както самият текст на
произведението, който изглежда налага думата „простаци“.
Оправданието
на _Бувар и Пекюше_, осмелявам се да внуша, е от естетически порядък и има
твърде малко или няма нищо общо с четирите фигури и деветнадесетте форми на
силогизма. Едно нещо е логическата строгост и друго — традицията и вече почти
инстинктивната традиция да се турят основните думи в устата на простите и на
лудите. Да припомним и почитта, която ислямът отдава на идиотите, защото се
разбира, че техните души били изтръгнати от небето; да припомним онези места от
Писанието, в които се чете, че Бог избрал простотата на света, за да посрами
мъдреците. Или, ако конкретните примери са за предпочитане, да помислим за
Честъртъновия _Жив човек_, който е видима планина от простота и бездна от
мъдрост, или онзи Джон Скот, който разсъдил, че най-доброто име на Бога е
_Nihilum_ (Нищо) и че „той самият не знае какво е, защото не е едно какво…“
Император Монтесума рекъл, че смешниците поучават повече, отколкото мъдреците,
защото дръзват да казват истината; Флобер (който, в края на краищата, не
работел върху някаква строга демонстрация, едно _Погубване на философите_, а върху
сатира) като нищо е могъл да се погрижи да повери своите последни съмнения и
най-тайните си страхове на двама безотговорници.
Уместно е да
бъде съзряно едно по-дълбоко оправдание. Флобер бил поклонник на Спенсър; в
_Началата_ на учителя се чете: вселената е непознаваема поради достатъчната и
ясна причина, че да се обясни един факт означава да бъде отнесен към друг,
по-общ, и че този процес няма край* или ни отвежда до една истина, вече тъй
широка, че не можем да я отнесем към никоя друга; сиреч, да я обясним. Науката
е крайна сфера, която расте в безкрайното пространство; всяко ново разширение я
кара да обхване една по-голяма област от непознатото, ала непознатото е
неизчерпаемо. Флобер пише: „Все още не знаем почти нищо, а бихме искали да
отгатнем тази последна дума, която не ще ни бъде разкрита никога. Безумието да
стигнем до едно заключение е най-зловещата и безплодна от маниите.“ Изкуството
борави по необходимост със символи; най-голямата сфера е една точка в
безкрайното; двама нелепи преписвачи могат да представляват Флобер, а също и
Шопенхауер или Нютон.
[* Агрипа
Скептика обосновал, че всяко доказателство изисква на свой ред доказателство, и
така до безкрайност.]
Тен повторил
Флобер, че сюжетът на романа му изисквал едно перо от XVIII век, сбитостта и
хапливостта (_le mordant_) на един Джонатан Суифт. Може би е говорил за Суифт,
защото е почувствал по някакъв начин сродството на двамата велики и тъжни
писатели. И двамата мразели с грижовна свирепост човешката простотия; и двамата
документирали тая омраза, съставяйки в продължение на години изтъркани фрази и
идиотски мнения; и двамата искали да сломят честолюбието на науката. В третата
част на _Гъливер_ Суифт описва достопочтена академия, чиито индивиди предлагат
човечеството да се откаже от устен език, за да не се изразходват белите
дробове. Други омекотяват мрамора, за да майсторят възглавници и възглавнички;
трети се стремят да разпространяват безвълнести овце; четвърти вярват, че
разрешават загадките на вселената посредством дървено скеле с железни ръчки,
съчетаващо произволно думи. Това изобретение се противопоставя на _Великото
изкуство_ на Люл…
Рьоне Дешарм е
изследвал и отхвърлил летоброенето на _Бувар и Пекюше_. Действието изисква
около четиридесет години; главните герои са по на шестдесет и осем, когато се
отдават на гимнастика, същата година, когато Пекюше открива любовта. В книга,
тъй населена с обстоятелства, времето обаче е неподвижно; вън от опитите и
провалите на двамата Фаустовци (или на двуглавия Флобер) нищо не се случва; липсват
обикновените превратности и съдбовността, и случайността. „Статистите на
развръзката са тези на въведението — никой не пътува, никой не умира“ —
забелязва Клод Дижон. На друга страница заключава: „Интелектуалната почтеност
на Флобер му е изиграла ужасен номер: накарала го е да претовари своя
философски разказ, за да запази перото си на романист, за да го напише.“
Небрежностите
или презренията, или свободите на последния Флобер са объркали критиците; аз
вярвам, че виждам в първите един символ. Мъжът, който с _Мадам Бовари_ изкова
реалистичния роман, бе и първият, който го скъса. Честъртън едва вчера писа:
„Романът като нищо може да умре с нас.“ Инстинктът на Флобер предусетил тази
вече настъпваща смърт — не е ли _Одисей_ със своите планове, часови разписания
и уточнения блестящата агония на един жанр? — и в пета глава на творбата осъжда
Балзаковите „статистически или етнографски“ романи и, разпростирайки се, тия на
Зола. Затова времето на _Бувар и Пекюше_ клони към вечността; затова главните
герои не умират и ще продължават да преписват, близо до Кан в Северна Франция,
своя отживял _Comucue_, тъй и нечували за 1914, както и за 1870, затова
творбата гледа назад, към притчите на Волтер и на Суифт, и на ориенталците, и
напред, към притчите на Кафка.
Има може би
друго разковниче. За да осмее копнежите на човечеството, Суифт ги приписал на
пигмеите или на маймуните; Флобер — на два гротескни субекта. Очевидно, ако
световната история е историята на Бувар и Пекюше, всичко съставящо я е смешно и
трошливо.
Jorge Luis
Borges
Vindicación de
Bouvard y Pécuchet, 1932
Няма коментари:
Публикуване на коментар