Етичното суеверие на читателя
Сиромашкото
положение на книжнината ни, неспособността й да привлича са предизвикали едно
суеверие на стила — един разсеян прочит с частични внимания. Боледуващите от
това суеверие разбират под стил не ефикасността или неефикасността на една
страница, а привидните сръчности на писателя: неговите сравнения, акустиката
му, пунктуацията и синтаксиса му. Безразлични са към самата убедителност или
гамата емоция: търсят _техничарства_ (думата е на Мигел де Унамуно), които ще
ги уведомят дали написаното има право да им се харесва или не. Чули, че
употребата на прилагателното не бива да е изтъркана, ще са на мнение, че една
страница е зле написана, щом няма изненади в свързването на прилагателните със
съществителните, макар главната й цел да е осъществена. Чули, че сбитостта е
добродетел, имат за сбит този, който се бави в десет къси фрази, а не който
борави с една дълга. (Нормативни примери за това мошеничество с краткостта, за
това сензационно щуреене може да се подирят в речта на прославения датски
държавник Полоний от _Хамлет_ или на естествения Полоний — Балтасар Грасиан.)
Чули, че близкото повторение на някои срички е неблагозвучно, се преструват, че
в проза то ги бодяло, въпреки че в стих им доставя особено удоволствие, мисля,
също престорено. Сиреч, не се взират в ефикасността на механизма, а в
разположението на частите му. Подчиняват емоцията на етиката, на един по-скоро
необсъждан етикет. Толкова се е разпространила тази скованост, че вече не
остават читатели в наивния смисъл на думата, а всички са потенциални критици.
Толкова
възприето е това суеверие, че никой не ще посмее да приеме отсъствието на стил
в попаднали му творби, още повече, ако са класически. Няма добра книга, без да
й е приписвана стилистика, която никой не може да подмине — с изключение на
самия писател. Нека да ни бъде пример _Дон Кихот_. Испанската критика, пред
доказаната прекрасност на този роман, не е поискала да мисли, че най-голямата
му (и може би единствено неопровержима) стойност е психологическата и му
приписва стилови надарености, които на мнозина ще се видят загадъчни. В
действителност достатъчно е да се проверят няколко новоредия от _Дон Кихот_, за
да се усети, че Сервантес не е бил стилист (поне в сегашното
акустично-декоративно значение на думата) и че са го интересували твърде много
съдбините на Кихот и на Санчо, за да допусне да се отвлича посредством
собствения си глас. _Острота и изкуство на изобретателността_ от Балтасар
Грасиан — тъй възхвална за всякаква проза, където се разказва като _Гусман от
Алфараче_, — не се осмелява да си спомни за _Дон Кихот_. Кеведо на шега
стихоплетства за неговата смърт и забравя за него. Ще стане ясно, че двата
примера са отрицателни; Леополдо Лугонес в наше време изказа едно изрично ясно
съждение: „Стилът е слабостта на Сервантес и пораженията, причинени от нея, са
били сериозни. Цветова бедност, структурна неувереност, задъхващи се новоредия,
които никога не улучват края, развиващи се в несвършващи омотавания повторения,
несъразмерност, това е заветът на ония, които, не виждайки във формата друго
освен върховното осъществяване на безсмъртното творение, са останали да гризат
черупката, чиито грапавини скривали якостта и вкуса.“ (_Йезуитската империя_,
с. 59) Също и нашият Грусак: „Ако трябва да се описват нещата каквито са, ще
трябва да признаем, че една голяма част от творбата е с прекалено слаба и
немарлива форма, която преспокойно оправдава онова, за скромния език, което
Сервантесовите съперници му вменяват. И тук думата ми не е единствено и главно
нито за словесните несъстоятелности, за нетърпимите повторения или усуквания,
нито пък за откъслеците тежка високопарност, които ни сподавят, а за обикновено
изнемощялата съчлененост на тая проза, предназначена да се чете край масата
след вечеря.“ (_Литературна критика_, с. 41) Проза за четене край масата след
вечеря, проза разговорна, а не декламирана, такава е Сервантесовата и друга не
му е нужна. Представям си, че същата тази забележка ще бъде справедлива в
случая с Достоевски или с Монтен, или със Самюъл Бътлър.
Тази суетност
на стила става куха до една друга, по-патетична суетност — тази на
съвършенството. Няма метрически писател, колкото и случаен и нищожен да бъде,
който да не е изваял (глаголът обикновено фигурира в неговата лексика) своя
съвършен сонет, мъничък паметник, съхраняващ неговото възможно безсмъртие,
който новостите и унищоженията на времето ще трябва да зачетат. Става дума за
сонет без пълнеж, когато целият той е пълнеж: тоест един остатък, една
безполезност. Тази дълготрайна лъжливост (сър Томас Браун, _Погребение в урна_)
е била формулирана и препоръчана от Флобер в мъдростта: „Правилността (в
най-възвишения смисъл на думата) постъпва с мисълта, както водите на Стикс
постъпили с тялото на Ахил: прави я неуязвима и неразрушима.“
(_Кореспонденция_, И, с. 199) Съждението е категорично, ала до мен не е
стигнала никаква опитност, която да го потвърди. (Подминавам жизнено
укрепващите добродетели на Стикс; тази пъклена реминисценция не е довод, а само
приповдигнатост.) Съвършената страница, страницата, в която никоя дума не може
да бъде променена без последици, е най-бързопреходната от всички. Промените в
езика изличават приобозначеностите и отсенките; „съвършената“ страница се
състои от тези деликатни стойности и се износва с най-голяма леснина. Обратно,
страницата, имаща призвание за безсмъртност, може да прекоси огъня на печатните
грешки, на приблизителните версии, на разсеяните прочити, на неразбиранията,
без да загуби душата си в изпитанието. Не може безнаказано да се променя (така
твърдят възстановяващите неговия текст) никой ред измежду измайсторените от
Гонгора; но _Дон Кихот_ печели посмъртни битки срещу преводачите си и оцелява
при всеки небрежен превод. Хайне, който никога не го е слушал на испански, е могъл
да го приветства веднъж завинаги. По-жив е немският или скандинавският, или
индуският призрак на _Дон Кихот_, отколкото горестните словесни изкусности на
стилиста.
Не бих искал
поуката от това доказателство да бъде разбрана като отчаяние или нихилизъм.
Нито искам да поощрявам небрежности, нито вярвам в някаква мистична добродетел
на тромавата фраза и недодялания епитет. Твърдя, че доброволното отстраняване
на тези две-три дребни неприятности — зрителни разсейвания на някоя метафора,
слухови на ритъма и изненадващи на възклицанието или хипербатона — обикновено
ни доказва, че страстта към разгръщаната тема заповядва у писателя и това е
всичко. Грапавостта на една фраза е толкова безразлична на истинската
литература, колкото и нежността й. Прозодийната пестеливост не е по-малко
чуждоземна в изкуството, отколкото краснописа или правописа, или препинателните
знаци: увереност, която съдебният произход на реториката и музикалният на
пеенето винаги са скривали от нас. Предпочитаната слабост на днешната литература
е приповдигнатостта. Окончателните думи, думи, постановяващи ясновидски или
ангелски мъдрости или решения с някаква свръхчовешка твърдост — _единствен,
никога, винаги, всичко, съвършенство, завършен_, — са предпочитани от _всички_
писатели. Не мислят, че да се каже нещо в повече е толкова присъщо на несръчни
люде, колкото и да не се каже изцяло, и че небрежното обобщаване и пресилване е
бедност и така го чувства читателят. Техните неразумности водят до обезценяване
на езика. Така става във френския, чийто израз _Je suis navre_ обикновено
означава: „Няма да дойда да пия чай с вас“ и чието _aimer_ е било принизено до
_харесвам_. Този хиперболичен навик във френския съществува и в писмения език:
Пол Валери, герой на организиращата умствена бистрота, прехвърля едни забравими
и забравени Лафонтенови редове и твърди за тях (срещу някого): _тези най-хубави
стихове на света_ (_Разнообразие_, 84).
Сега искам да
си припомня бъдното, а не миналото. Вече се чете наум, щастлив признак. Вече
има безмълвен читател на стихове. От тази тихомълка способност до едно чисто
идеографско писане — пряко съобщаване на опитности, не на звукове — има
неуморимо разстояние, но все пак не толкова пространно, колкото бъдещето.
Препрочитам
тези отрицания и си мисля: не знам дали музиката съумява да се отчае от
музиката и мраморът — от мрамора, но литературата е изкуство, съумяващо да
пророкува онова време, когато тя ще е онемяла, и да се ожесточава от
собствената си добродетел, и да се влюбва в собственото си разтваряне, и да
ухажва своя край.
Jorge Luis
Borges
La
supersticiosa ética del lector, 1932
Няма коментари:
Публикуване на коментар