III. Природата на
щастието – психична еволюция на човека
Първият подход към
определението на благоденствието е следния: Това битие което е в съгласие с
природата на човека. Ако разгледаме това твърдение не чисто формално, то
възниква въпроса: Какво е това битие което е съгласно с условията на човешкото
съществуване? Кои са тези условия?
Човешкото съществуване поставя пред нас много въпроси.
Човекът е захвърлен в този свят независимо от волята му, той го захвърля също
не по своя воля. В противоположност на животното, което е неделимо от
инстинктите, „вградените” механизми за адаптация към околната среда, и живее
напълно в рамките на природата, човека няма подобен инстинктивен механизъм. Той
е длъжен да изживее своя живот, а живота да бъде изживян от него. Човекът е в
природата и в това време, и излиза от нея. В него надделява самоосъзнаването,
той осъзнава себе си като отделено същество, което го кара да се чувства
нетърпимо самотен, изгубен, безсилен. Самият факт на неговото раждане поставя
проблем. В момента на раждането на човека, живота му задава въпрос, и той е
длъжен да му даде отговор, да го дава във всеки момент от съществуването си. Не
чрез ума, не чрез тялото – той трябва да отговори сам, личността, мислеща и
мечтаеща, която спи и яде, плаче и се смее, – цялостният човек. Какъв въпрос
поставя пред него живота? Може да бъде формулиран така: как да преодолее
страданието, затвореността, срамът породен от преживяването на самотното битие?
Как да намери единство със самия себе си, с другите, с природата? Човекът
трябва да намери някакъв отговор, и даже да е безумен, да намери отговор –
преодолявайки ужаса на отделеността, посредством картина на света, живеейки в
собствена черупка.
Въпросът винаги е един и същ, отговорите, могат да бъдат
различни, но са намалени, по същество, до два. Единия се заключава в
преодоляване на отделеността и постигане на единство с помощта на регресия до
състояние което съществува до събуждането на самоосъзнаването, до неговото
раждане. Друг отговор – пълното раждане, развитието на самоосъзнаването, на
разума, способността за любов – е
излизането от предела на собствения егоцентризъм, достигането до нова хармония,
ново единение със света.
Говорейки за раждането на човека ние основно имаме наум
физиологическия акт случващ се след приблизително девет месеца след зачатието.
Не трябва да се преоценява значимостта на такова раждане. Седмица след
появяването на бебето на бял свят по много важни черти, то е сходно с плода в
утробата на майката, отколкото възрастен мъж или жена. Уникално по рода си, е
прерязването на пъпната връв, бебето пристъпва към първия си акт – дишането.
Целият този начин на откъсване от първичните връзки, е възможен дотолкова,
доколкото се съпровожда от оригинална дейност.
Раждането не е единичен акт, а процес. Целта на живота е пълното раждане,
колко е трагично, че повечето хора умират без да са се родили. Да живееш –
означава да се раждаш ежеминутно. Смъртта настъпва с края на раждането. Физиологически
нашата клетъчна система живее постоянно в процеса на постоянно възраждане.
Психологически по-голямата част от нас в някакъв момент прекратява процеса на
раждането. Някои основно са мъртвородени: те живеят физиологически, докато
душевната им цел е завръщане в лоното, в земята, в мъртвата тъмнина. Те са
безумни или почти безумни. Много други отиват по пътя на живота по-нататък. Но
те не са в състояние да прережат пъпната връв, те са симбиотично привързани към
майката, бащата, семейството, расата, държавата, статуса, парите, боговете и т.
н. Те никога не стават самите себе си, защото никога не се раждат изцяло.[1] Опита за регресивен отговор на проблема за съществуването може да има
различни форми. Те всички са несъстоятелни и довеждат до страдание. Веднъж
отървал се от дочовеческото, райско единство с природата, човека никога не може
да се върне назад – два ангела с огнени мечове му преграждат обратния път. Само
в смъртта и в безумието може да се случи такъв обрат, но не в живота, не и в
здравия ум. Търсенето
на регресивно единство може да става на разни нива, които едновременно се
явяват различни степени на ирационалности и патологии. Човек може да бъде
обхванат от страстта към възвръщането в майчиното лоно, в кръглата земя, в
смъртта. Ако подобна страст се явява всепоглъщаща и на нея не може да се устои,
тогава резултата е самоубийство или лудост. По-малко опасна и патологическа
форма на регресивно връщане е привързаността към майчината гръд или твърдата
ръка, към заповедите на бащата. Различията между такава привързаност и цели
съответства на различията между типовете личности. Оставайки у майчината гръд –
той остава вечно зависимо сукалче, изпитвайки еуфория, когато го обичат,
хранят, защитават, когато му се възхищават и т.н., това дете се преизпълва с нетърпима
тревога при най-малката опасност от отделяне от любящата майка. Човека, зависим
от бащините заповеди, може да проявява значителна инициатива и да бъде активен,
но винаги при едно условие – трябва да съществува авторитет, който ще му дава
заповеди и да притежава оценяваща и наказателна сила. Друга форма на регресивна
ориентация е деструктивността, цел на която се явява преодоляване на
отделеността в желанието да се разруши всичко и всеки. Тя може да се прояви
като желание да се погълне, включително и себе си и всички около себе си, при
което света като цяло, а и всяка негова част се възприема като храна, или
просто като стремеж да унищожи всичко, с изключение на едно нещо – самия себе
си. Има още една форма на избавление от страданието, причинено от отделеността,
- постепенното изграждането на собственото Аз, като укрепена от всички страни
“вещ”. В този случай човека възприема себе си като собственост, своята сила,
своя престиж, своя интелект. Излизането от единството е съпроводено от
постепенно преодоляване на нарцисизма. Детето скоро след раждането не дава на
себе си сметка за реалността, съществуваща извън него, в смисъл на възприятия
на чувствата, то още живее в неразривна връзка с майчината гръд, в състояние,
предшестващо всяко отделяне на субект и обект. По някое време у всяко дете се
развива способност за разграничение, но проличаващо се само в очевиден смисъл,
като способността да се прави разлика между Аз и не-Аз. Както и да е в
афективен смисъл на пълното порастване, изисква преодоляването на нарцистичната
позиция за всезнание и всемогъщество. Тази нарцистична нагласа се забелязва
доста добре в поведението на детето и невротика, с тази разлика помежду им, че
при първия обикновено се осъзнава, докато при втория е несъзнателна. Детето
приема реалността не като такава каквато съществува, а като такава каквато на
него му харесва. То живее според желанията си, неговия възглед за света
отговаря на неговите желания. Ако неговите желания не се изпълнят, то се
ядосва, и се появява стремеж да измени насилствено света (с помощта на майката
или бащата) по такъв начин, който съответства на неговото желание. В случай на
нормално развитие на детето тази нагласа постепенно се променя към по-зряла –
към осъзнаване и на възприемане на реалността, нейните закони, а по този начин
и на нейните необходимости. А що се отнася до невротичната личност, в случай че
тя остава непроменена, тя запазва нарцистичното си възприемане на реалността.
Невротика подчинява реалността на своите идеи, когато разбере, че на него това
не му се отдава, то той реагира двояко – или е измъчван да извърши насилие над
реалността, за да постигне съответствие между своите желания (което е
невъзможно за осъществяване), или изцяло се отдава на чувството на безсилие от
това, което е невъзможно и неизпълнимо. Понятието свобода, с което разполага
такава личност, съзнателно или не, е понятие за нарцистично всемогъщество,
докато представата за свобода в развитата личност предполага признаване на
реалността и нейните закони, дейност толерираща тези закони, в съответствие с
необходимостта, с продуктивното отношение на себе си към света и овладяването
му благодарение на силата на своя ум и чувства. Различните цели и пътищата за
тяхното достигане по начало не представляват различни начини на мислене. Това
са различни способи на битието, различни отговори на цялостния човек на
въпросите, поставени пред него и живота. Подобни отговори можем да намерим в
различните религиозни системи. В историята на религиите от първобитния
канибализъм до дзенбудизма човешкия род е предложил само няколко отговора на
въпроса за съществуването и всеки човек със своя живот дава един такъв отговор,
макар че обикновено не осъзнава, кой точно. В нашата западна култура почти
всеки мисли, като че ли дава отговор или в духа на християнската и юдейската
религия, или от гледна точка на просвещенския атеизъм. Но ако можем да
погледнем като през рентген на ума, ще открием огромна маса поклонници на
канибализма и тотемизма, и немалко идолопоклонници – и съвсем немного
християни, юдеи, будисти, даоисти. Религията е формализиран и разработен отговор на въпроса за човешкото съществуване. Тъй като в нея
ние приемаме отговора заедно с другите хора в нашето съзнание и посредством
ритуал. Даже най-нисшата религия предизвиква усещане за разумност и безопасност.
Когато няма такова съучастие, когато регресивните желания се противопоставят на
съзнанието и нуждите на съществуващата култура, тайната индивидуална “религия”
се оказва невроза.
За да разберем правилно пациента,
или който и да е човек въобще, трябва да се установи неговият личен отговор на
екзистенциалния въпрос, с други думи, неговата тайна индивидуална религия, на
която той отдава всичките си сили и цялата си страст. Голяма част от това,
което се считат за “психологически проблеми” са само вторични следствия на
базисния “отговор”, затова е безполезно да се "лекува" преди, да е
бил разбран този базисен отговор - тайната, неофициална религия.
Да се върнем към въпроса за
благоденствието – как да го определим в света описан по-горе? Благоденствието е
състоянието, когато е достигнато пълно развитие на разума, при това не само в
смисъл на здрав интелект, но и на придобиване на вещи, “той трябва да им
позволява да бъдат такива, каквито са”, казано с думите на Хайдегер.
Благоденствието е възможно само дотолкова, доколкото е преодолян нарцисизма, с
достигането на откритост, чувствителност, пробуждане, пустота (в смисъла на
дзенбудизма). Благоденствието означава пълно афективно съотношение на човека с
природата, преодоляване на обособеността и отчуждението, придобиването на опит
за единение със всички съществуващи. Заедно с това опита предполага осъзнаване
на самия себе си като отделно същество, като Аз, като индивидуалност.
Благоденствието означава, че човекът е преминал целия процес от раждането до
края, станал е това, което потенциално е, придобил е способността да бъде
радостен и печален, иначе казано, достигнал е състоянието на съвършеното
бодърстване, пробуден от тази дрямка, в която живее средната личност. Това
състояние може да се определи също така като творческо съществуване.
Човека с цялото си
същество, като цялостна, реална личност, отзовава се, отговаря, реагира на
всичко реално – на самия себе си, на другите хора – на реалността на всичко и всички, каквито са те в същността
си. И в този акт на оригинален отговор, заключаващ се в сферата на изкуството,
виждайки светът какъвто е, както и моя свят, а именно създаването и
преобразуването на моите творчески похвати, което престава да бъде чужд свят
“някъде там” и се превръща в мой свят. Накрая благоденствие означава излизане
от пределите на собственото Аз, отказване от алчността, прекратяване на опитите
за опазване и възвеличаване на Аз-а. Да има нужда да се изпитва самостоятелност
в акта на битието, а не притежание, съхранение, защита, потребление. По-горе се
опитах да очертая паралелите в развитието на индивида и историята на религиите.
Доколкото в тази работа става въпрос за отношението на психоанализата към
дзенбудизма, необходимо е в крайна сметка да обсъдим някои психологически
аспекти на религиозното развитие. Казах, че човека задава въпрос със самото си
съществуване, че този въпрос се появява от вътрешните противоречия, които се
състят в това че човекът едновременно и остава природно същество, и излиза
отвъд пределите на природата, благодарение на самия факт, че осъзнава
собствения си живот. “Религиозен” е всеки човек вслушващ се в поставения пред
него въпрос, всеки, за когото отговора се превръща във въпрос на “крайна
загриженост”, която поглъща не само мислите му, не и цялото му същество. Всички
системи се стремят да дадат такъв отговор, да научат, да го предадат на
другите, когато системата отговаря на това пределение тогава те са “религия”.
От друга страна всеки човек и всяка култура, които са глухи към
екзистенциалните въпроси, са нерелигиозни. Няма по-добър пример за
екзистенциална глухота, от самите нас, хората на XX век. Ние се стремим да
заобиколим този въпрос обръщайки внимание на собствеността, престижа,
авторитета, производството, развлечението, и накрая се опитваме да забравим, че
ние (че аз) съществуваме. И не е толкова важно колко често човек мисли за Бог
или ходи на църква, дълбока ли е вярата в религиозните идеи, ако той, цялостния
човек, е глух към въпросите на съществуването, ако няма отговор в него. Тогава
той отстъпва от отпуснатия му срок, живее и умира подобно на милиони вещи,
които той произвежда. Мисли за Бога, вместо да чувства битието на Бога. Няма
нужда да търсим в религиите нещо общо, освен загрижеността за това какъв е
отговора на екзистенциалния въпрос. Докато говорим за съдържанието на
религията, такова единство просто липсва. В противоположност на това,
съществуват два фундаментални противостоящи един на друг отговори, за които ние
говорихме по-горе, разсъждавайки за индивида. Единия отговор означава връщането
към дочовеческото, предсъзнателно съществуване, избавяне от разума, превръщане
в животно – и по такъв начин единство с природата. Формите на изразяване на
тези желания са многообразни. На единия полюс намираме явления, които са се
наблюдавали в тайните германски общества “Берсерков” (буквално “мечешки ризи”)[2],
които идентифицират себе си с мечка, когато младите трябва да “променят своята
човечност в пристъп на агресия и ужасяваща ярост, превръщайки се в животно”[3].
Очевидно, че тази склонност за завръщане към дочовеческото единение с
природата, никак не се ограничава от първобитните общества, достатъчно
прокарали паралел между “носещите мечи ризи” и “кафяворизците” на Хитлер. Макар
че най-добрата част от подкрепящите националсоциалистическата партия се
състоеше от светски, кариеристки настроени, безжалостни и противопоставящи се
на властта, юнкери, генерали, предприемачи и бюрократи, тяхно ядро беше
триумвирата Хитлер, Химлер, Гьобелс, а те, по същество, не се отличават от
първобитните “мечи ризи”, движени от “свещената” ярост, и стремежа към
разрушение като крайно осъществяване на техните религии. Тези “мечи ризи” на XX
век, възраждайки легендите за “ритуалните убийства” при евреите, проектират
върху тях едно от своите дълбоки желания – ритуалните убийства. Те ритуално убиваха
първоначално евреи, а после представители на други народи, след това и самите
германци, докато накрая не убиха своите жени и деца, самите себе си във
финалния ритуал на масовото разрушение. Има много други, не толкова архаични
форми на религии, устремени към дочовеческото сливане с природата. Те се
откриват в окултните племена, които идентифицират себе си с тотемни животни, в
религиозните системи, където боготворят дърветата, езерата, пещерите и т.н., в
оргианистичните култове, където целта е потискане на съзнанието, разума и
съвестта. Във всички тези религии е свещено, това което спомага за връщане в
дочовеческата част на природата. “Светци” се явяват, тези които отишли по-далеч
от другите по пътя на тази цел (например шаманите). Другият полюс на религиите
е представен от всички учения, които се опитват да дадат отговор на
екзистенциалния въпрос са пълни с раждане от дочовеческото, с развитие на
специфичният за човека потенциал за разум и любов. Това е търсене на нова
хармония между човека и природата, а също и между човек и човек. Макар, че
опити от този род могат да се открият в сравнително примитивните общества,
великият водораздел за цялото човечество се разпростира в периода, продължил
примерно от 2000 година до началото на нашата ера. Даоизма и будизма на
Далечния изток, религиозната революция на Ехнатон в Египет, религията на
Заратустра в Персия, Мойсей в Палестина, Кецалкоатъл в Мексико[4]
дават представа за обрата извършен от човечеството. Във всички тези религии
търсенето на единството означава не регресивно равенство с природата, ставащо с
помощта на връщането към доиндивидуалната предсъзнателна райска хармония. Това
единение на ново ниво е достижимо само
след като човекът преодолее отделеността, минавайки през стадия на отчуждаване
от самия себе си и от света, и по този начин да се роди напълно. Новото
единение се явява условие за съвършено развитие на човешкия разум, който вече
не служи на човека като границата, която го отделя от непосредственото,
интуитивното достигане на реалността. Съществуват много символи на тази нова
цел, вървящи напред, а не назад: Дао, Нирвана, Просветление, Благо, Бог.
Различията между тези символи са обусловени от социални и културни особености,
съществуващи във времето на появяването на символите в тези страни, където са
се появявали. В западната традиция за тази “цел” е бил избран символа на
авторитарната фигура на съвременния владетел, великия племенен вожд. Но още от
старозаветните времена тази фигура претърпява промяна и действащия по свои
произвол владетел се превръща в управителя, свързан с човека договор, съдържащ
определени обещания. В книгите на пророците целта става новата хармония между
човека и природата в месианско време; в християнството Бог направил човека; във
Философията на Маймонид, както и в мистицизма, почти напълно изчезват
антропоморфните и авторитарни елементи, макар че в своите популярни форми
западните религии почти не са се изменили. Общо за юдео-християнството и
дзенбудизма се явява съзнанието, че аз трябва да откажа от своята “воля” (в
смисъла на своеволното желание за насилие, управление, задушаване на света в
мен и извън мен), за да се отвори цялостно към света, да се пробуди, да се
оживи. В терминологията на дзенбудизма
това често се нарича “опустошение” което не означава нещо негативно, а само
откровеност на приемането. В християнската терминология за това често се говори
като за “убиване на своята и приемане на божията воля”. Разликата между
християнството и будизма тук е малка – в основата на двете различни
формулировки лежи един и същи опит. Все
пак, докато става дума за популярната интерпретация, християнската формулировка
означава че решенията се приемат не от самия човек, че се дават от ръцете на
всемогъщия и всезнаещ баща, наблюдаващ човека и добре информиран, за негово
благо. Разбираемо е, че такъв опит кара човека да не се открива и отговаря, а
да се подчинява и покорява. Да следваш божията воля, в смисъл на истински отказ
от егоизма е по-добро, когато няма понятие за Бога. С парадоксален образ аз
наистина следвам божията воля, когато забравям за Бога. Концепцията за
пустотата в дзенбудизма предполага истински отказ от своеволието, но без опасна
регресия към идолопоклонство, предполагащо баща-помощник.
[1] Еволюцията на
човека от фиксацията към майката и бащата до пълната независимост и
просветеност е чудесно описана от Майстер Екхарт в „Книга за Бенедикт”:
„Първото духовно стъпало, или новия човек, по думите на св. Августин, върви по
следите на добрите, благочестиви хора, но все още е като дете в прегръдките на
майката. На второто стъпало, той вече не следва сляпо примера на добрите хора.
Той горещо търси благоразумни поучения, божии съвет, свещени мъдрости. Обръща
гръб на човека и лицето му е насочено към Бог: поставя на колене майката,
усмихва се на своя небесен Баща. На третото стъпало той все повече се отделя от
майката, и вече не разчита изцяло на нейната закрила. Той бяга от грижите и
отхвърля страха. Сега той може безнаказано грубо и несправедливо да се изправя
срещу всичко, но в това няма да намери удовлетворение. В любовта си към Бог е
призван, насочил се е към вършенето на добри дела: Бог го е поставил в центъра
на радостта, святостта и любовта, и затова всичко неприличащо или чуждо на Бога
му се струва нищожно и жалко. На четвъртото стъпало човекът расте и се
обединява в любов към Бога. Той винаги е готов за борба, изпитания, за
обкръжаващите го враждебност и страдание , при това по своя воля, и ги приема с
радост и охота. На петото стъпало той пребивава, живее в света, наслаждава се
на висшата неизяснима мъдрост. На шестото стъпало той е променен и преобразен
от вечната божествена природа. Той е стигнал до пълното съвършенство и e привлечен от
знанията за постоянството на вещите и от временния живот, пренася се в образа
на Бог, става син Божи. Няма повече стъпала нагоре и напред. Тук е вечният
отдих и покой. Края на вътрешния и новия човек се явява вечният живот. (Цит. по: Meister Eckhart. The Book of Benedictus / Transl. by Evans C. de B. L, 1952. Т. II. P. 80-81.)
[2] Тевтонските рицари berserkers
идентифицирали себе си с мечки. Тези тайни общества заимстват идеята от
рицарите. (Бел. пр)
[3] Eliade
M. Birth and Rebirth. N.Y„ 1958. P. 84.
[4] Виж.:
Sijoamte L. Burning Waters. L,
1957.
Няма коментари:
Публикуване на коментар