II.Ценности и цели на психологическата
теория на Фройд
Психоанализата е
характерен израз на духовната криза на западния човек и опит да се намери изход
от нея. Това много добре се вижда по последните направления на психоанализата
към – „хуманистичния” и „екзистенциален” анализ. Преди да преминем към моята
собствена „хуманистична” концепция, бих искал да покажа че системата на Фройд,
въпреки широко разпространеното мнение,
излиза от рамките на понятието "болест" и "лечение, като
е била насочена не толкова за лечението на душевноболните пациенти, а по скоро
за "спасението" на човека. На пръв поглед Фройд е създателя на нова
терапия за психични болести, посвещавайки на този предмет всички свои интереси
и целия си живот. Струва си да се вгледаме внимателно и ще видим, че зад
медицинската практика – на лечение на неврозите – лежи съвсем друг интерес,
рядко получаващ ясно изразяване при Фройд, вероятно, дори и рядко осъзнаван.
Това е скрито или само леко е изразено в концепцията, която се касаела не
толкова до лечението на психичните болести, колкото до нещо излизащо извън
границите на понятията „болест” и „лечение”. Кое именно е това? Кои са основите
на „психоаналитичното движение”? Как Фройд вижда бъдещето на човека? Кои са
основните принципи, поставени от движението? Най-ясно формулираните отговори на
тези въпроси са, видими в думите на Фройд: „Където е било То, трябва да стане
Аз”. Неговата цел била господство на разума над ирационалните и несъзнателни
страсти, освобождаването на човека от властта на безсъзнателното, доколкото
изобщо е възможно. Човек трябва да осъзнае тези сили, таящи се в него самия, да
ги овладее и да ги контролира. Целта на Фройд беше максималното познание на
истината, познанието на реалността, която беше за него единствения лъч
светлина, способен да направлява човека в този свят. Неговите цели – това са
традиционните цели на рационализма, философията на Просвещението, на
пуританската етика. Но ако религията и философията въздигат тази цел за
самоконтрол, така да се каже утопично, то Фройд е бил – или се е считал – за
първия, който поставя това на научна основа с помощта на изследването на безсъзнателното,
и точно затова може да посочва начините за неговото постигане. Фройд
представлява върха на западния рационализъм, но в същото време неговия гений
допринася за вземането на връх над фалшивите аспекти на рационализма и
повърхностния оптимизъм. Рационализмът
бил синтезиран с романтизма - с движението, което през целия XIX век
противостоеше на рационализма благодарение на своето почитание към
ирационалното, относно афективната страна на човешкото битие.[1]
Философските и етическите цели, занимаваха Фройд в неговия подход към индивида
много повече, отколкото обичайно се е считало. В своите „Уводни лекции по
психоанализа” той говори за опити посредством някаква мистика с помощта на
практиката да реализира някакво основно преобразуване на личността. „Трябва да
призная, - продължава Фройд – че терапевтичните усилия на психоанализата са
близки до този подход. Тяхното намерение е да направи силен Аз-а, за да стане
независим от Свръх Аз-а, да разшири полето на наблюдение по този начин, за да
станат лесно достъпни нови области от То. Където беше То, трябва да стане Аз.
Същата работа на културата, както пресушаването на Зюйдерзее.[2] В
същия дух се състои психоаналитичната терапия заключаваща се в „изключването от
битието на човека на невротични симптоми, тревоги и патологии на характера”.[3] И
така образът на психоаналитика за него далеч превъзхожда простото лекар
„лекуващ” пациент. „Психоаналитика в известен смисъл е длъжен да заема по-висша
позиция, защото в някои психоаналитични ситуации той е длъжен да бъде пример, а
в други да действа като учител.”[4]
„Накрая – пише Фройд – не трябва да забравяме, че каквито и да са отношенията
между аналитика и пациента те са основани на любов към истината, а именно на
признаване на реалността, и по такъв начин напълно да отстрани чувствата на
срам и лъжа.[5] Има и други черти, и
принципи на психоанализата на Фройд, които излизат извън границата на
общоприетите понятия за „болест” и „лечение”. Всеки, който е запознат с
източните мисли, особено с дзенбудизма ще забележи, че те се пресичат с понятия
и размисли, характерни за източния ум. Първият от принципите, за който се
говори, е концепцията на Фройд за преобразуване на знанието, съгласно, която
теория и практика са неразделни – в самия акт на самопознание ние се променяме.
Няма нужда да наблягаме специално на разликата на тази идея от основните идеи
на научната психология – както по времето на Фройд, така и по наше време – за
което познанието остава теоретичното знание което няма функцията да преобразува
изучаващия. Метода на Фройд в още едно отношение е близък до източното мислене,
особено към дзенбудизма. Фройд не споделяше високите оценки на съзнателното
мислене, толкова характерно за съвременния западен човек. Напротив, той
предполагал че в нашето съзнание има само малка част, при това не много важна,
от всичките ни психични процеси. Ако сравним тази част със скритите несъзнателни, мрачни и ирационални
основи, чиято сила била огромна. За да проникне в истинската природа на човека,
Фройд искал да използва системата за съзнателно мислене с помощта на свободните
асоциации. Чрез свободните асоциации целял да преодолее логическото,
съзнателното, конвенционално мислене. Това трябвало да доведе до първоизточника
на нашата личност, а именно до безсъзнателното. Колкото и да критикуваме учението
на Фройд за несъзнателното, факта остава, че подчертавайки свободните асоциации
в противоположност на логическото мислене, той излиза извън пределите на
конвенционалният рационален начин на мислене на западния свят и се движи в
направление, в което по-радикално и много повече се е разработвало на Изток.
Има още една основна разлика между позицията на Фройд и модерното западно
мислене. Имам на предвид стремежа му да провежда анализ на личността - една,
две, три, четири, пет и даже повече години. Това послужи като причина за не
малко критики по адрес на Фройд. Ясно е че анализът трябва да е максимално
ефективен, но аз искам да отбележа дързостта на Фройд състояща се в това, че
той посвещаваше години на един човек – дори само, за да му помогне да се самоопознае.
От гледна точка на полезността, издръжката или пребиваването, това не е много
смислено занимание. По-скоро, могат да кажат, че времето, загубено за
извършването на такива големи анализи е неоправдано дълго, ако имаме на предвид
социалните ефекти на промяната, ставащи в един човек. Метода на Фройд има
смисъл само в тези условия, които преминават отвъд сферата на модерния възглед
за „ценност”, в самото отношение между средствата и целите. Ако се опираме на
възгледа, съгласно който човешкото същество е несравнимо с която и да е вещ, че
освобождаването на Аз-а, благоденствието и просветлението му – ще вземем друг
подходящ термин – се явяват „цел за себе си”, то никаква продължителност на
времето и количество пари не могат да определят стойността на тези цели.
Подобен подход, толкова добър, колкото и смел; провъзгласява метода,
предполагащ дългата грижа за отделната личност, - беше проява на позиция,
съществено излизаща отвъд рамките на конвенционалното западно мислене. Тези
наблюдения не означават, че преследващата се от Фройд цел е близо до източното
мислене, в частност до дзенбудизма. Много от показаните от мен елементи са представени в неговото мислене, по-скоро
скрито, отколкото очевидно, по-скоро несъзнателно, отколкото съзнателно. Фройд
беше син на западната цивилизация, неговите идеи се определяха първо
философията на XVIII и XIX век, а после биха
останали далече от принципите на източното мислене в тази форма, в която се
изразява дзенбудизма, дори и ако Фройд беше запознат с него. Нарисуваната от
Фройд картина на човека в главните си черти съответствала на образа очертан от
икономистите и философите на XVIII и XIX
век. Те видели човека изолиран и водещ конкурентна борба, свързан с другите
хора само поради нуждата на обмяна, за задоволяването на неговите икономически
и инстинктивни нужди. За Фройд човека беше движен от либидната машина,
регулирана от принципа за запазване на минимално ниво на възбуждане. Човекът
при него представляваше основно егоистично същество, свързващо се с другите
хора само по силата на нуждата от взаимното задоволяване на инстинктивните
желания. Удоволствието за Фройд – е в отслабването на напрежението, а не в
изпитването на радост. Разкола между интелекта и чувствата довели до това, че
от цялостният човек оставало само интелектуалното Аз на философите от
Просвещението. Фройд считал братската любов за неразумно искане противостоящо
на реалността; Мистичното преживяване за него било регрес към инфантилен
нарцисизъм. Опитах се да покажа, че въпреки всички тези очевидни противоречия с
дзенбудизма, в системата на Фройд има елементи, излизащи извън рамките на
конвенционалните понятия за болест и
лечение и в равна степен за граница до традиционната концепция за съзнанието.
Тези елементи доведоха до по-нататъшното развитие на психоанализата, която рано
се отправи по посока на дзенбудизма.
Но преди да премина по-нататък към обсъждането на връзката
между „хуманистичната” психоанализа и дзенбудизма, бих искал да отбележа някои
фактори, които са важни за разбирането на еволюцията на психоаналитичното
движение, това е промяната на типа пациент идващ при психоаналитика – и неговия
проблем. В началото на нашия век при психиатрите идваха хора страдащи от
определени болестни симптоми. Бяха с парализирани крайници, забелязваха се
натрапливи симптоми, състоящи се в миене на ръце или натрапливи мисли от които
те не могли да избягат – с други думи, те бяха болни в този смисъл на думата
„болест” използван в медицината. Нещо им пречело да функционират в обществото,
както функционира така наречената „нормална личност”. Представата за лечението
съответствало на представата за тяхната болест. Те страдали и искали да се
отърват от подобни симптоми; „Здраве” за тях било отсъствие на болест.
Желанието им се свеждало до това: Да бъдеш като всеки среден клас човек, казано
по друг начин, да не си нещастен и да не изпитваш по-големи трудности,
отколкото средния клас човек на нашето общество. Такива хора както преди идват
при психоаналитика за помощ, и за тях психоанализата, както по-рано,
представлява терапия, премахваща болезнените симптоми и даваща възможност за
функциониране в обществото. Но ако по-рано такива пациенти представляваха
голяма част от посетителите, то сега те са малцинство в кабинетите на
психоаналитиците – може би, не защото техния брой е намалял, а защото техния
брой се мени в сравнение с множеството нови „пациенти”, които идват. Те добре
функционират в обществото, не са болни в обичайния смисъл на думата, но страдат
от maladie du siecle[6],
от това недоволство и от вътрешната безжизненост, за която аз говоря. Такива
пациенти идват при психоаналитика, не знаещи от какво всъщност страдат. Те се
оплакват продължително от безсъние, нещастен брак, липса на радост от работата
и други подобни проблеми. Основно те вярват, че всички проблеми се коренят в
този или онзи симптом на някоя болест – само трябва да се отърват и всичко ще
бъде наред. Те не виждат ядрото на проблема, нито в продължителността и
безсънието, нито в техните съпружески отношения или работа. Тези оплаквания са
единствената съзнателна форма, в която нашата култура остава да бъде изразено
нещо което е по-дълбоко – общо за различните хора, мислещи, че им пречи този
или онзи частен симптом. Общото за всички тях е причината за страдането, която
се явява отчуждението на човека от самия себе си, от другия човек, от
природата, усещането когато живота отминава, как пясъка изтича
между пръстите когато умира, в общи линии неизживения живот, безрадостния живот
въпреки материалното изобилие.
Каква помощ може да предложи психоанализата на страдащите от
maladie du siecle. Тази помощ се различава – и не се различава – от „лечение”,
което се заключава в избавянето от болезнените симптоми, възпрепятстващи
функционирането на човека в обществото. За страдащите от отчуждение, лечението
не се заключава в отсъствието на болест, а в наличието на благоденствие.
Изправихме се пред немалки трудности, опитвайки се да
разберем защо това е така. Докато оставахме в рамките на системата на Фройд,
благоденствието се определяше с термини от теорията за либидото, как
способността на гениталното сексуално либидо, или погледнато от друг ъгъл, как
съзнателното покрива Едиповата ситуация. Тези определения, по мое мнение, не
докосват реалния проблем на човешкото съществуване, получаване на цялостно
благоденствие за човека. Всеки опит да разрешим този проблем трябва да продължи
отвъд сферата на подхода на Фройд, защото довежда до обсъждания, които винаги
са непълни, за основното понятие за човешкото съществуване, което послужило за
основа на хуманистическия анализ. Само по този път може да намерим основа за
сравнение на психоанализата и дзенбудизма.
[1] Детайлното обсъждане на квазирелигиозния
характер на психоаналитичното движение е направено от мен в книгата „Мисията на
Зигмунд Фройд”. Виж: Fromm
E. Sigmund Freud's Mission
[2] 9 октомври 1799 г. Английската
фрегата Лютин отплавала с товар злато на борда от Холандия, но още в залива
Зюйдерзее пред Амстердам корабът попаднал в щорм, заседнал в плитчините между
две островчета, преобърнал се и потънал на неголяма дълбочина. От 200 души
екипаж успял да се спаси само един човек, но по-късно и той починал. „Лютин” и
неговият златен товар били застраховани в „Лойд”, който заплатил огромна сума
като обезщетение. Тук явно се има на предвид пресушаването извършено, за да няма повече
катастрофи като тази поради плитчините. Тоест символично се прави аналогия
между разкриването на по-големи области от несъзнаваното и пресушаването на
залива и разкриването на по-големи области от сушата. (Бел. пр.)
[3] Freud S. Analysis, Terminable or
Untenable? // Collected Papers. Hogarth Press, V. P. 316. (Курсивът е мой. — Е. Ф.). Анализата, крайна
или безкрайна (Бел. пр.)
[4] Ibid. Р. 351. (Курсивът е мой. — Е. Ф.)
[5] Ibid. Р. 352. (Курсивът е мой. — Е. Ф.)
[6] maladie du
siecle
от фр. Болестта на века. В случая Фром има предвид отчуждението на човека от
самия себе си,от другите хора и от природата.(Бел.пр)
Няма коментари:
Публикуване на коментар