I.Съвременната духовна
криза и ролята на психоанализата
За
да пристъпя към обсъжданата тема, ни е
необходимо да разгледаме духовната криза, преживявана от човека на
Запада в нашата решаваща историческа епоха, а също така и функциите на
психоанализата в условията на тази криза.
Докато изумителна част
от живеещите на Запад не чувстват кризата на западната култура (може би,
повечето от хората никога, даже и в най-критичните ситуации, не си дават сметка
за кризата) в крайна сметка измежду малък брой критични интелигентни
наблюдатели съществува съгласие относно наличието и природата на кризата. Те я
описват като болест, emui, mat du slide, умъртвяването на живота,
автоматизацията на човека, отчуждаването от нас самите, от други хора и от
природата[1].
Човека следвал рационализма до тази точка, до която рационализма се обръща в
ирационалност. От времето на Декарт човека все повече откъсвал своите мисли от
чувствата, само мисълта се смятала за разумна, афектите по своята природа били
ирационални. Разсъдъкът взел контрол над
природата и производството на все
по-голям брой вещи станало основна цел
на съществуването. В този процес индивида превърнал себе си във вещ,
собствеността придобила по-голямо значение, от живота, модуса да „имаш” взел
връх над модуса да „бъдеш”. В началото на Западната култура – както в Гръцката,
така и в Еврейската традиция – считали за цел на живота съвършенството на
човека; Модерният човек е зает с усъвършенстване на вещите, с разбирането на
това, как можем да ги направим. Западният човек се намира в състояние на
шизоидна неспособност да преживее афектите, и точно за това е тревожен,
депресиран и отчаян. Все още той се кълне – да служи на щастието,
индивидуализмът и инициативата – но в действителност е лишен от всякакви цели.
Попитай те го, защо живее, каква е целта на неговите усилия, и той ще се учуди.
Един може да каже, че живее за семейството си, за другите, втори – „за да
получи удоволствията на живота”, трети – „за да прави пари”. Но всъщност никой
не знае, защо живее; И никой от тях няма друга цел, освен желанието да избяга
от опасността и самотата. Разбира се, църквите сега са много повече, откогато и
да било, религиозните книги стават бестселъри, за Бог говорят все повече и
повече хора. Но такова изповядване на религията само прикрива материалистичната
и нерелигиозна позиция, която следва като се вземе предвид идеологическата
реакция – причинена от усещането за опасност и конформизъм – на тази тенденция
от XIX век, която Ницше е
формулирал като „Бог е мъртъв”.
Истинска религиозност тук няма.
Откъсването от теистическите идеи на XIX
век беше значително постижение ако се погледне от определен ъгъл. Обективността
се превърна в интерес на епохата. Земята спря да бъде център на Вселената,
човекът загубил водещата роля в творението – ролята на същество, което Бог е
предопределил да властва над всички други същества. Използвайки този нов
принцип на обективността при изследването на скритите мотивации на поведението
на човека, Фройд открил, че вярата във всемогъщия и всезнаещ Бог се корени в
безпомощността на човешкото съществуване. Това е безпомощността у хората и те
се опитват да я победят с помощта на вярата в помагащите им баща и майка,
представени от Бог на небесата. Фройд видял това че човек може да спаси себе си
сам; Учението на великите учени, любовта и помощта на родители, приятели,
любими са способни да му помогнат, но само в случай, че той сам реши да приеме
зова на битието и отвърне с цялата си сила и сърце. Човека изоставя илюзорния
образ на Бог като баща-помощник, но в същото време се отрича и от всичките
истински цели на великите хуманистични религии: преодоляване на ограниченията
на егоистичния Аз, достиженията на любовта, обективност, смиреност и почитане
на живота, при което целта на живота се оказва самия живот, и човека се
превръща в това което потенциално е. Такива са целите на големите религии на
Запада и същевременно и на големите религии на Изтока. Въпреки това Изтока не
бил обременен с понятието за трансцедентния баща-спасител, което е намерило
израз в стремежите на монотеистическите религии. Таоизма и Будизма превъзхождат
религиите на Запада по рационалност и реализъм, те гледат на човека обективно и
реалистично, не позволявайки на нищо, с изключение на „пробудените” (може да се
каже и “будителите”), да ги ръководи и да разкрива възможността за него да ги
следва в този вътрешен капацитет за пробуждане и просветление, който е заложен
във всеки човек. А именно тук се крие причината за това, че религиозната идея
на Изтока, Таоизма и Будизма (сливащи се в дзен-будизъм) са станали днес така
значими за Запада. Дзенбудизма помага на човека да намери отговора на
екзистенциалните си въпроси, този отговор се състои главно това, какво дава
юдео-християнската традиция, но без да противоречи на рационалността, реализма,
независимостта – главните ценни постижения на модерния човек. Парадоксалния
образ на източната религиозна мисъл съответства повече на рационалното мислене
на Запада, отколкото самата западна религиозна мисъл.
[1] Виж работите на Сьорен
Киркегор, Карл Маркс, Фридрих Ницше, а в наше време философите -
екзистенциалисти Луис Мъмфорд, Пол
Тилих, Е. Калер и Давид Ризмън и др.
Няма коментари:
Публикуване на коментар