Ко-он
представлява вид проблем, който е зададен от наставника на ученика за решение.
”Проблем” е термин, който не подхожда на една такава книга, затова предпочитам
японското Ко-он (на китайски – Кун-он). ”Ко”, буквално преведен означава
“обществен”, ”публичен”; ”он” – “документ”. Но “обществен документ” няма нищо
общо с дзен. Единствения “документ” дзен е текстът, даден на всеки от нас при
раждането, който ние се опитваме да разшифрираме преди да напуснем земята.
В
Махаяна има легенда, съгласно която Буда, извисявайки се над тялото си
произнесъл: “Небето е горе, земята – долу, само аз съм почитан”. Това е
завещаният от Буда “документ”; тези, които го четат правилно са последователите
дзен. Тук няма никаква тайнственост, всичко е открито и “публично” – за всеки
от нас. За тези, които имат очи, няма да е трудно да видят смисъла. Ако в него
въобще има някакъв скрит смисъл, то скритото се намира в нас, а не в
“документа”.
Кося
се намира в самите нас. Наставника може само да ни каже за неговото
съществуване, за да можем да го видим по-ясно. Наставника по принцип ходи с
тояга или палка, които използва при преходите си през планините. Днес тоягата
се е превърнала в символ на властта в ръцете на наставника и той често се
обръща към нея, за да демонстрира тази власт.
Наставника
може да вдигне тоягата пред събралите се и да каже нещо като: “Това не е тояга.
Как ще го наречете?” Може да се изкаже и така: “Ако казвате, че това е тояга,
вие “се докосвате” [или
утвърждавате];
ако не я наречете тояга, вие “вървите против” [или отричате]. От кое ще изходите, за да го
назовете – от утвърждението или от отрицанието?” Този коан е не просто
диалектически. Ето едно от решенията, дадено от ученик: веднъж, когато
наставника произнесъл това, един монах излязъл напред, взел тоягата на
наставника, счупил я на две и хвърлил парчетата на земята.
Друг
наставник вдигнал тоягата си и направил нещо загадъчно: “Ако имате тояга, ще ви
я дам; ако нямате, то аз ще ви я отнема”. Понякога наставника напълно законно
пита: ”От къде идваш?” или “Къде отиваш?”. Но може и изведнъж да промени
темата, и да каже: “Колко много моите ръце приличат на тези на Буда! Колко са
сходни краката ми с тези на магарето!” Ще попитат: “В какъв смисъл, че ръцете
са подобни на ръцете на Буда, а това с краката, сходни с тези на магарето. Това
звучи фантастически. Дори и да предположим, че е така, но какво общо има то с
последния въпрос?” Думите и въпросите на наставника може да изглеждат и да се
считат за “безсмислени” – ако искате така да ги обозначите. Ще дам още няколко
примера за подобни “безсмислици” в речите на наставника. Когато ученик го
попитал: “Кой стои сам, без приятел сред десетки хиляди вещи?” – наставника
отговорил: “Ще ти кажа, ако с една глътка изпиеш Западната река” Нашата реакция
би била: “Но нали това е невъзможно!” И все пак историята ни казва, че тази
забележка на наставника говори за тъмната изба в съзнанието на питащия.
Също
наставника ударил в гърдите монаха, чиято грешка бил въпросът: “Какъв е смисъла
в това, че Бодхидхарма е дошъл в Китай от Запад?” Това е равнозначно на въпроса:
“Какъв е последният смисъл на дхармата?” Хо когато монаха станал от земята, той
смело и с най-сърдечния смях заявил: “Колко е странно това, че всяка форма
самадхи[3]
в този свят се намира в края на косъма, а аз търсех и проследявах тайния смисъл
до дълбината на корена!” Какво общо може да има удара на наставника със смелото
изказване на монаха? Това няма да го разберем докато се основаваме на
интелекта. Колко безсмислено ни се струват всички тези думи и е така защото
концептуализацията ни е станала навик, а тя води до унищожаване на последната
реалност, макар че тя стои точно пред нас. В “безсмислицата” има много смисъл,
тя ни позволява да проникнем под обвивката, а тя е там докато ние се намираме
от нейната относителна страна. Тези “въпроси и отговори” (на японски “мондо”),
тези изказвания на наставника, обозначени днес с думата “ко-он”, не били
известни като такива в дните, когато се създавали. Тогава те били просто път за
търсещите истината; път към просветлението; път, по който наставниците водели монасите.
Систематичното изучаване на дзен, наставниците започнали в епохата Сун,
приблизително в XII
век. Един от тях избрал коан и дал на учениците да учат и да се занимават.
Историята “Му” е такава: Джошу Джушчн – на китайски Чжао-чжу Чуншен – бил един
от великите наставници дзен на династия Хан. Веднъж един монах го попитал:
”Обладава ли кучето природата на Буда?” Наставника му отговорил: “Му”, което
буквално означава “не”, ”не обладава”. Но там където “Му” се използва за
поучение, смисъла вече не е важен – тогава “Му” е просто “Му”. Следователно
ученика трябва да се концентрира върху безсмисления звук “Му” независимо дали
означава “да” или “не”, или каквото и да е друго. Просто “Му”,”Му”,”Му”.
Монотонното повтаряне на звука “Му” продължава докато ума не се насити изцяло,
докато не остане място за каквато и да е друга мисъл. Този, който на глас или
наум произнася този звук, то тогава се отъждествява с него. Вече го няма
индивида повтарящ “Му”, има само “Му” което повтаря себе си. Движи се
неосъзнаващата себе си личност, а “Му”. Това “Му” стои, седи, ходи, яде, пие,
говори или мълчи. Индивидът изчезва от полето на съзнанието, той е заместен с
“Му”. Цялата вселена сега е само “Му”. ”Небето е горе, земята – долу, само аз
съм почитан!” И “Му” е това Аз. Сега можем да кажем, че “Му”, Аз и Космическото
Несъзнателно са едно, а едното са трите. Когато преобладава това състояние на
единообразие или тъждественост, съзнанието се оказва в уникална ситуация, която
аз наричам “съзнателно несъзнателна” или “несъзнателно съзнателна”.
Това
още не е сатори[4].
То съответства на така нареченото самадхи – “равновесие”, ”единообразие”,
”невъзмутимост” или “спокойствие”. За дзен това не е достатъчно, трябва да има
пробуждане, което да взриви равновесието и да върне съзнанието към относителното
ниво. Това е сатори. Но това така наречено относително ниво в действителност е
не-релативно. То е границата между съзнателното и несъзнателното ниво. Само да
се докоснем до нея и обикновеното съзнание е пълно със съобщения от
несъзнателното. В този момент крайният ум осъзнава своята вкорененост в
безкрайното. В християнските термини това е времето, когато душата, вътре в
себе си, слуша гласа на Бога на Живите. Еврейският народ може да каже, че
Моисей се е намирал в това състояние на ума, когато е бил на планината Синай и
чул гласа на Господа.
Има
такъв въпрос: “Как наставниците в епохата Сун разбрали, че “Му” е действително
средство за опита дзен?” В “Му” няма нищо интелектуално. Тук ситуацията е
по-различна от тази в мондо[5].
Разбира се, всеки въпрос предполага интелектуализация. ”Kакво представлява Буда?”, ”Какво е Аз-а?”,
”Какви са главните принципи
на будисткото учение?”, ”В какво се състои смисъла на живота?”, ”Струва ли си
да продължиш да живееш?” Изглежда,че
всички тези въпроси се нуждаят от някакъв “интелектуален” или умозрителен
отговор. Ако на всички тези, които задават въпросите им отговорите, че им е
нужно да се върнат в своите стаи и да започнат да изследват “Му”-то, как
мислите, че ще и се стори това? Те ще бъдат просто изненадани и ще им е
непонятно как да изпълнят такава задача.
Трябва
да напомним на читателите, че позицията на дзен се заключва в игнорирането на
всякакъв род въпроси, доколкото само питането противоречи на духа на дзен. Той
чака от нас улавянето на самия питащ, а не въпроса, който той задава. Това може
да се потвърди със следния пример. Башо До-ичи бил един от великите наставници
на династия Хан. Бихме могли да кажем, че с него започва дзен. Неговото
обръщение към питащите било най-революционно и оригинално. Един от питащите бил
Суйрьо (или Суйро), когото наставника повалил с крак, когато той попитал за
истината на дзен[6]. Другия път Башо ударил монаха,
пожелал да узнае първия принцип на
будизма. Третия път наранил ухото на монаха, чиято вина се заключвала във
въпроса: “Какъв е смисъла на увеличаването на Бодхидхармата в Китай?”
Външно,
грубото поведение на Башо няма нищо общо със зададения му въпрос, това е така
ако не го считаме за наказание за монаха, който е бил достатъчно глупав да
задава такива жизнено важни въпроси. Струва ни се странно и това, че тези
монаси по никакъв начин не били оскърбени или разгневени. Напротив, един от тях
бил така преизпълнен с радост и възхищение, че възкликнал: “Най-странно е това,
че всички истини сутра[7]
са ни показани в края на косъма!” Как удара на наставника може да предизвика
подобно трансцедентно чудо?
Друг
велик наставник, Риндзай,бил известен с това, че отговарял на въпросите с
неразумното “Кацу!”[8].
Още един велик, Току-сан хващал тоягата в момента в който монаха отварял уста.
Негово е знаменитото изречение: “Тридесет удара на палката, в случай, че имаш
какво да кажеш; тридесет удара на палката в случай, че нямаш какво да кажеш”.
Докато
оставаме на нивото на относителното или на гибелта на интелигентността, подобни действия на
наставника са ни напълно неясни; не намираме никаква връзка между въпросите на
монасите и това, което изглежда като изблик на ярост на гневна личност, не
говоря за резултатите за питащите от изблика на гняв. Несвързаността и
неразумността на всичко произхождащо тук е удивително. Истината се състои в
това, че цялостността на човешкото същество не се вмества в интелекта, че с нея
си има работа волята в изначалния смисъл на думата. Интелекта може да задава
всякакъв род въпроси, той има пълното право на това, но да чакаш от него
окончателен отговор означава да изискваш много от интелекта, а това не е в
неговата природа. Отговора е скрит под дълбоките пластове на нашето битие. За
да го изкараме на повърхността е нужно най-фундаменталното разтърсване на
волята. Когато то се усеща значи че дава знак, тогава се отварят вратите
на възприятието и ние откриваме ново
видение, което преди дори не сме и сънували. Каквото и да говорим за интелекта,
той в крайна сметка е повърхностен, плава по повърхността на съзнанието. Тази
повърхност трябва да се разчупи, за да достигнем до несъзнателното. Но докато
несъзнателното ходи под ведомството на
психологията, не може и дума да става за сатори в дзен смисъл.
Психологията трябва да надмине, да трансцедира, за да улови това, което може да
се нарече “онтологично несъзнателно”.
Наставниците
от епохата Сун разбрали това вследствие на дългия си опит, а също така и на
опита в отношенията си с учениците. Те искали да взривят интелектуалната апория[9]
посредством “Му”, в което нямало и следа от интелекта, а присъствала само чиста
воля към преодоляване на интелекта. Длъжен съм да предупредя читателите, за да
не ме приемат за пълен антиинтелектуалец. Аз възразявам само против приемането
на интелекта за последна реалност. Интелекта е необходим за определение (дори
за самото общество) на местоположението на реалността. Реалността е видима само
там, където връзката с интелекта се губи. Дзен знае това, затова ни предлага
съжденията ко-он, които имат привкус на интелект. Сякаш той допуска логическа
трактовка или я отвежда на някакво място, така изглежда. Следващите примери ще
поясняват това което имам в предвид.
Шестия
патриарх, Йено, помолил питащия: “Покажи ми изначалното си лице до преди
раждането”.
Един
от неговите ученици, Напчаку Йеджо, попитал някой от чакащите просветление:
“Как идва при мен?”
Хакуин,
велик наставник в Япония, учещ в наши дни, често вдигал едната си ръка пред
слушателите си и казвал: “Искам да чуя как пляска една ръка!”
В
дзен има много такива неизпълними изисквания: “Копай с лизгар[10] в празните си ръце!”, “Ходи, докато
яздиш магаре!”, “Говори без език!”, “Свири на лютня[11]
без струни!”, “Спри този порой!”. Такива парадоксални изказвания, несъмнено
водят интелекта до голямо напрежение, заставяйки го в края на краищата да ги
признае за напълно безсмислени и за които не си струва да се хаби умствена
енергия. Но никой няма да отрече рационалността на следващия въпрос, с който се
занимават философите, поетите и мислителите от времето, когато се е пробудило
човешкото съзнание: “От къде сме дошли и накъде отиваме?” Всички тези
“невъзможни” въпроси или утвърждения на наставниците дзен представляват само
“алогични” варианти на този “рационален” въпрос.
Наистина,
наставника сигурно ще отхвърли вашето логическо виждане за коана, ще го направи
категорично или дори саркастично, без да каже или покаже основанията за
решението си. След няколко беседи с него ще ви е трудно да разберете какво
въобще да правите, нима трябва да захвърлите “стария невеж фанатик”, който нищо
не разбира от “съвременния рационален начин на мислене”. Истината се крие в
това, че наставника дзен знае какво прави по-добре отколкото ви се струва.
Защото дзен не е някаква интелектуална или диалектическа игра. Той си има
работа с нещо излизащо извън границите на логиката, той знае “истината, която
ни прави свободни”. Всяко съждение за който и да е предмет, докато се поддава
на логическа трактовка неизбежно се намира на повърхността на съзнанието.
Интелекта си служи с различни цели на всекидневния ни живот, даже с целите за
унищожаване на индивида или на цялото човечество. Интелекта е полезен, но не
решава проблема на всеки от нас, а ние
рано или късно се срещаме с него в живота си. Това е проблема на живота и
смъртта, проблема за смисъла на живота. Сблъскалият се с него интелект е принуден
да признае неспособността си да го надвие. Той влиза в задънена улица и пада
неизбежно в апория. Ние се оказваме в интелектуално безизходно положение,
когато пред нас като че ли изниква “сребърна гора” или “желязна стена”.
Интелектуалните маневри и трикове тук не помагат, за да минем напред, нужно ни
е цялото ни същество. Дзен наставника би казал по този повод, че вие сте се
изкачили по върлината до нейния връх на стотици футове височина, но разбира се
сте принудени да се качвате още по-високо, докато не извършите отчаян скок,
забравяйки за екзистенциалната безопасност. И в същият този миг откривате себе
си в пълна безопасност на “пиедестала на цъфтящия лотос”. Този скок никога не
може да бъде извършен с помощта на интелекта или логиката. Последната цялостно
се намира под властта на непрекъснатостта, а не
на скоковете през пропаст. Именно това чака дзен от всеки въпреки, че
изглежда логически невъзможно. Затова дзен винаги ни подтиква към това да
вървим напред в обичайното ни направление на рационализация и по този начин да
се убедим колко далеч можем да стигнем по този безплоден път. Дзен много добре
знае къде е този предел. Но ние по принцип не осъзнаваме този факт, докато не
се озовем в задънена улица. Този личен опит е необходим за пробуждане на цялостността
на нашето битие, доколкото ние обичайно не се удовлетворяваме напълно от
интелектуалните достижения, не гледайки на това че те принадлежат само на
периферията на живота. Не философската подготовка, не строгостта на аскетите са
довели Буда до опита на просветлението. Буда го постига след като оставил
цялата тази повърхностна практика, насочена към външните страни на нашето
съществуване. Интелекта, морала, концептуализацията са ни нужни само за да
разберем тяхната ограниченост. Упражнението с хоон[12]
има именно това за цел.
Волята
в нейният първичен смисъл е по-фундаментална, отколкото интелекта, защото
волята е принцип, който лежи в корените на всяко съществуване, който вини
всичко във единството на битието. Скалите стоят там, защото такава е тяхната
воля. Реките текат – това е тяхната воля. Растенията растат – това е тяхната
воля. Птиците летят – това е тяхната воля. Хората говорят – това е тяхната
воля. Менят се сезоните, когато небето изсипва на земята дъжд или сняг, земята
понякога потрепва, вълните се разбиват, звездите сияят – всички те следват
своята воля. Битието е воля и постигане на нещо. В този свят няма такова нещо,
което да не притежава воля. Всички тези воли произтичат от безкрайното
многообразие на една велика воля, от потока, който аз наричам “Космическо (или
онтологическо) Несъзнателно”. Това е изходната точка, съкровищницата на
безкрайните възможности. По този начин “Му” се съединява с несъзнателното,
въздействайки на волевата страна на съзнанието.
Както
казахме по-нагоре, ученика, поживял с наставника няколко години (даже няколко
месеца), изпада в състояние на пълна неподвижност. Той не знае по какъв начин
да върви. Опитва се да реши хоон на нивото на относителността, но нищо не се
получава от това. Сега той е заклещен в ъгъла от който няма изход. В този
момент наставника може да каже: “И това не е зле да си заклещен в ъгъла по
такъв начин. Дошло е времето на пълния обрат.” Може да продължи: “Трябва да
мислиш не с главата си, а с корема си, със стомаха си.” Това звучи много странно. Съгласно
съвременната наука, главата е запълнена с клетки и влакна на бяло и сиво
вещество, които по някакъв начин са съединени едни с други. Как може наставника
дзен да игнорира това чрез своите съвети да мислим с корема си? Наставника дзен
си е странен човек. Той няма да седне да слуша сентенциите ви за съвременната и
древната наука. Той си знае работата от опит. Моят начин за обяснение на
дадената ситуация, вероятно, е ненаучен. Тялото може да бъде разделено на три
функционални части – глава, корем и крайници. Последните служат за предвижване,
но ръцете са получили особено развитие, те са станали органи на труда и
творчеството. Интуицията ми ми казва, че отначало са се развили ръцете, а след
това главата в качеството си на независим орган на мисленето. За да можем да
използваме ръцете си, те трябвало да се отделят от земята постепенно и все
по-далеч отдалечавайки се от крайниците на другите животни. Когато човешките
ръце се освободили от почвата, предавайки на краката задачата за движение,
стъпили на своя път на развитие, който вдигнал главата ни и позволил на очите
да приемат по-широк кръгозор. Очите са най-интелектуалния орган, ухото е
по-примитивно. Що се касае до носа, то той се е отделил от земята веднага след
като у очите се е появил широкия кръгозор. Това разширение на полето на виждане
означава, че ума се отдалечава все повече от чувственото възприятие,
превръщайки се в орган на интелектуалната абстракция и обобщението. Главата е
символ на интелекта, а окото с неговите подвижни мускули е полезен инструмент за
интелектуалната дейност. Но корема с всички негови вътрешности е контролиран от
автономни нерви и представлява най-примитивното стъпало на еволюцията в
структурата на човешкото тяло. Тези части са по-близо до природата, от която
ние сме излезнали и в която се опитваме да се върнем. Затова те се намират в
по-право и интимно отношение с природата, могат да я чувстват, да говорят с нея
и да я “разглеждат”. Става дума не за интелектуална операция, а по скоро
афективна. “Чувството” е хубава дума, ако я приемаме в най-фундаментален
смисъл.
Интелектуалното
разглеждане е функция на главата, затова каквото и да е разбирането ни за
природата, от този източник получаваме не самата природа а само абстрактната
представа за нея. Природата не се разкрива на интелекта, т.е. на главата.
Корема я чувства и разбира. Афективното и волево разбиране включва в себе си
цялото битие на човека, което символизира коремната част на тялото. Когато
наставника дзен ни казва да държим коан-а в корема си, той има в предвид, че
ко-он трябва да се разбира с цялото същество, че трябва да се отъждествим
напълно с него, а не да гледаме на него интелектуално и обективно, с други думи
да не гледаме като на нещо което се намира извън нас. Когато в едно намиращо с на първобитно ниво племе отишъл
американски учен и членовете на племето чули от него, че хората на Запад мислят
с главата си, то тези диваци решили, че всички американци са безумни. Те
казвали: “Ние мислим с корема си”. Сблъсквайки се с труден проблем, хората в
Китай и Япония (не зная как е в Индия) често казват: “Мисли с корема си” или
просто “Питай шкембето си!”. При възникване на какъвто и да е въпрос, свързан
със съществуването ни, трябва да “мислим” с шкембето си. Става дума не за
някаква отделна част от тялото. “Търбуха” тук е цялостността на битието, докато
главата представлява интелекта и е по-късно развита част. По същество интелекта
ни служи за да можем да гледаме обективно на дадения предмет. Затова идеалният
образ на човека в Китай се явява плътното същество с изпъкнал корем, както
бихте могли да видите на фигурата на Хотей (на китайски Пу-тай)[13],
когото считат за въплъщение на бъдещия Буда – Майтрей[14].
Да “мислиш” с корема
си означава да отпуснеш диафрагмата си надолу, за да освободиш място за
нормалното функциониране на белите дробове, за да може тялото да е готово да
възприеме. Цялата процедура не трябва да превръща ко-он-а в интелектуален
обект. Интелекта винаги държи обекта на дистанция, сякаш той е изплашен до
смърт да се доближи до него, да не говорим да го хване и държи в ръцете си.
Напротив, дзен препоръчва не само да го хванем здраво в ръце, да го допираме до
тялото си, но и да се отъждествим с него. Когато ям или пия, то реално това не
съм аз, а ко-он, той яде и пие. Когато това е постигнато, хоон служи на самия
себе си, независимо от всички ми следващи действия. Що се касае до значението
на диафрагмата в структурата на човешкото тяло, от гледна точка на не медицината (тя не ми е известна), но от смисъла и опита, ми се струва че
свързаната с шкембето диафрагма има пряко отношение към нашето чувство за
безопасност. То е свързано като че ли с основния предмет, с последната
реалност. За да осъществим контакт с нея на японски ще се нарече “куфа сура”[16].
Когато наставника ви казва да съотнесете куфу-то на коана с корема си, той има
в предвид именно успешното осъществяване на тази връзка. Може би тези речи са
примитивни и ненаучни, почти както и опитите да се осъществи връзка с
диафрагмата, с живота, с последната реалност. Но ние продаваме прекалено голямо
значение на главата и всички нейни интелектуални операции. Каквото и да има в
главата ни, т.е. интелектуално или философско, коана няма да го реши.
Логическия подход поначало ни се струват желателни и възможни, но накрая коана
ще бъде решен от корема.
Вземете случая с тоягата в ръцете на
наставника. Той ги вдига и казва: “Аз не
наричам това пръчка, вие как го наричате?” Това изглежда така все едно се
очаква диалектически отговор, доколкото такова явление е равнозначно на
следното: “Ако А не е А, то тогава какво е?” Или: “Ако Бог не е Бог, какъв е
тогава?” Тук е нарушен логическия закон на тъждеството. Ако А веднъж е било
определено като А, то би трябвало да си остава А и не може да бъде не-А, В, или
Х. Наставника може да го каже и по друг начин: “Тоягата не е тояга и в крайна
сметка е тояга”. Ако ученика подходи логически и обяви думите на наставника за
безсмислени, то той заслужено би получил удар от същата тази тояга. Ученика
тогава неизбежно отива в задънена улица, или може да се счита че наставника е
твърд и не се поддава на никакъв интелектуален натиск. Каквото и да е куфу,
ученика е длъжен да го носи в корема си, а не в главата си. Интелекта е длъжен
да освободи място на волята. Да вземем друг пример. Шестият патриарх искал да
види “лицето, което е било твое до преди раждането”. С диалектиката[17]
тук няма да стигнеш до никъде. Това изискване прилича на речта на Христос,
съгласно която той е бил преди Адам. Както ли не тълкували това християнските
богослови в духа на своята традиция, думите на Христос хвърлят зов към
човешкото осмисляне на серийното време. По същия начин като в случая с “лицето”
при шестия патриарх. Интелекта тук може да остане без сили, но патриарха, точно
като Христос, отхвърля всичко това като нещо непригодно. Главата трябва да се
съгласи с диафрагмата, ума с душата. Логиката и психологията са съборени от
трона, ние се намираме зад пределите на каквато и да е интелектуализация.
Продължаваме този
символичен разговор. Главата е съзнателна, корема е несъзнателен. Когато
наставникът казва на учениците си да “мислят” с долната част от тялото си, той
има в предвид, че хоон трябва да бъде пръснат в несъзнателното, а не да се
вкарва в полето на съзнателното. Коон трябва да “потъне” в цялостното битие, а
не да остава в периферията. Буквално това е лишено от смисъл. Но си струва да
разберем, че дъното на несъзнателното, на което се намира хоон и недостижимо,
за “съзнанието, което съхранява всичко” е ясно, че коон излиза зад границите на
полето на интелекта, той цялостно се отъждествява с нашето Аз. Коан вече е зад
пределите на психологията.
Когато са
трансцедирани всички предели, а това означава и излизане зад пределите на така
нареченото колективно несъзнателно, ние стигаме до това, което в будизма се
нарича адаршанаджняна (“огледално знание”)[18]. Сянката
на несъзнателното е сломена и ние виждаме нещата така, както се вижда лице в
ярко осветено огледало. Метода на изучаване на дзен с помощта на коана тръгва
от Китай, от сунските наставници на XII век, такива като
Гошо Хойан (починал в 1104 г.), Йенго Кокуюн (1063 – 1135) и Дайе Соко (1089 –
1163). Систематизацията на метода се е провеждала в Япония, скоро след като
пренесли там дзен в XIII век. В началото хоон бил разделен на три групи:
праджня, или интуитивен (ричи), действен (кчквон) и окончателен (коджо).
По-късно в XVII век, хакуин и неговите последователи разширили тази
класификация до пет или шест групи, макар, по същество, били съхранени и
предишните три. Не обръщайки внимание на допълненията към тази схема, всички
последователи на школата на Риндзай изучават дзен в съответствие с нея. Това
изучаване повече или по-малко в стереотипно, затова се появили признаци за
упадък.
Типичните и
класически примери на обучение на хоон дават Буко Кокуши (1226 – 1286) в Китай
и Хакуин (1685 – 1768) в Япония[19]. Примери
за стигане до дзен в системата на коан, доколкото са ни известни по писмени
източници, дават Риндзай в Китай и Банкей (1622 – 1693) в Япония[20].
Тези, които се интересуват от психологическата страна на дзен, бих посъветвал
да поразлистят някои мои работи по този предмет. Ще добавя още няколко думи.
Праджня по принцип се отнася към “знанието”, макар че термина “интуиция” би бил
по-точен. Понякога го превеждам като “трансцедентна мъдрост”, особено там,
където присъства представката “про-“(например, праджня). Работата е там, че
даже в интуицията обекта все остава пред нас, ние го възприемаме, чувстваме,
виждаме. Съхранява се дихотомията на субекта и обекта. В праджнята тази
дихотомия не съществува. Праджнята изобщо не се касае до крайните обекти като
такива; тоталността на обектите тук върви към самосъзнание. Тази тоталност не
се явява ограничена. Безкрайната тоталност лежи зад пределите на обичайното
човешко постижение. Но праджнята-интуиция е именно такава “непостижима” тотална
интуиция на безкрайното. Тя е невъзможна в нашия всекидневен опит, ограничен от
крайните обекти или събития. Затова праджнята има място само там, където
крайните чувствени и интелектуални обекти се отъждествяват със самата
безкрайност. Вместо да говорим за безкрайното, виждащо себе си в себе си, до
нашия човешки опит е по-близо разглеждането на безкрайното, принадлежащо на
дихотомичния свят на субекта и обекта. Той се постига от праджнята от гледна
точка на вечността. Говорейки символично, крайното вижда себе си тогава, когато
е отразено в огледалото на безкрайното. Интелекта ни съобщава за края на
обекта, но това противоречи на праджнята, обявявайки го за безкрайно, на
лежащите от тази страна на относителното. Онтологически това означава, че
всички крайни обекти или същности са възможни в силата на лежащото в основата
им безкрайно. Или че обектите относително, а затова и ограничено влизат в
полето на безкрайното, което ако не го е имало те са нямали за какво да се
прикрепят.
Това напомня за
посланието на апостол Павел, в което той казва: “Сега гледаме като през мъгливо
стъкло, гадателно, именно тогава е лице в лице, сега зная отчасти, а тогава ще
узная, подобно на това както съм узнат” (I Кор.
13:12). “Преди” или “сега” се отнася към релативния и крайния времеви поток, а
“тогава” – това е вечност, каква, съгласно моята терминология е
праджня-интуиция. В нея или във “видението” виждам Бога така, както той се
вижда, а не през “замъглено стъкло”, не чрез фрагментарните му “облици”, или
пък стоя “лице в лице” – вече защото се явявам такъв какъвто е той.
Адаршанаджняна, разкриваща се заедно с пробиването на дъното на несъзнателното
(смайя-виджняна), не е нещо по различно от праджня-интуицията. Първичната воля,
от която е произлязло всяко същество, не е сляпа и не е несъзнателна. Така
изглежда само поради силата на нашето неведение, което затъмнява огледалото,
заставяйки ни да забравим дори за неговото съществуване. Тази слепота е от наша
страна, не от страна на волята, която също толкова първично и фундаментално се
явява както поетическа, така и волева. Волята е праджня плюс каруна[21],
мъдрост плюс любов. В относителен, ограничен, краен план волята се вижда и
открива частично; казано с други думи, ние сме склонни да я приемаме като нещо отделно от дейността на
нашия ум. Но трябва само да се яви в огледалото адаршанаджняна и това е “Бог
какъвто е”. В него праджнята е неотделима от каруна. След
едната неизбежно следва другата.
Не мога да не добавя
още няколко думи. Междуличностното отношение понякога се разглежда във връзка с
хоана, наставника задава въпрос, а ученика беседва с него. Когато наставника
твърдо и безвъзвратно се противи срещу интелектуалния метод на ученика,
последният не знае какво да прави в такава ситуация. Той се чувства напълно
зависим от помагащата и наставляваща ръка. Но в дзен подобно отношение между
ученика и наставника се отхвърля, защото то не води ученика до опита на
просветлението. В коан “Му” символизира последната реалност, а не наставника в
несъзнателното у ученика. Аз още не съм на тази ограничена и крайна фаза на
среща, напомняща среща между борци (когато учителя поваля ученика). Важно е
това добре да се знае при изучаването на дзен.
[1] Коан (ко:ан,японска
калка)-1)притча; кратко повествование; въпрос; диалог, който по принцип няма
логически скрита истина; текстове за интуитивно разбиране.; 2)Специфично за
дзен будизма явление (най вече за школата на Риндзай). Целта на коана е
да придаде определен психологически импулс на ученика за да достигне
просветление за разбирането на учението. (Информацията е от : wikipedia.com /превод от руски Д.А./).
[2] Примери за коан:1)”Всички
знаят ръкопляскането на двете ръце. А как звучи ръкопляскането на едната
ръка?”;2) ”Нан-ин,японски Дзен учител,живял в периода Мейдзи, приел при себе си
университетски професор. Професора дошъл при японския учител да узнае какво е
Дзен. Нан-ин го поканил на чай. Той напълнил чашката на гостенина си догоре, но
продължавал да сипва още. Професора наблюдавал как чашката прелива, но накрая
не издържал: “Пълна е вече. По-пълна няма да стане!”. ”Също, като тази чашка –
казал Нан-ин – Вие сте пълен с вашите собствени мнения и размисли. Как бих
могъл да Ви кажа и обясня какво е Дзен, ако Вие преди това не изпразните Вашата
чашка?”.(Информацията е от : wikipedia.com /превод
от руски Д.А./).
[3] Самадхи е крайната цел на
йога.Това е един от последните четери етапа на раджа йога(пратияхара, дхарана, дхяна и самадхи).;Самадхи(Сама + Адхищан) е съвършенството и
добродетелта в енергията на равновесието. Това е крайното разбиране в едно
човешко същество, което е било напълно освободено от неискреността на търсенето
и ставането, които се извършват непрестанно в разделното съзнание на тялото.В Самадхи стимулът и отговорът
в съзнанието стават едно-единно движение, тъй като процесът на разделение,
който нормално съществува в него остава в покой. (Помнете Исус:”Това е движение и покой!”).Самадхи е живот, както и
смърт, тъй като тези неща не са две. Животът и смъртта са неотклонно съединени
в Самадхи. Това
не е решение, взето от умора или отчаяние. Това не е резултат на безсъзнателно
желание за Самадхи.Това Самадхи е истинската същност на живота и то не изчезва дори когато тялото
изпълнява определените му всекидневни задачи.Самадхи не е нещо, призовано от разделното съзнание за
неговото удобство и измислена сигурност.Няма нищо, което вие (умът)можете да
направите или да не направите, за да го предизвикате.Самадхи е напълно независимо,
автономно.То не се подчинява на нечий призив или команда.Няма творчество ако Самадхи не отнесе всички
неща, които разделното съзнание е събрало заедно, за да предпази егоцентричното си
съществуване.Самадхи не е маска, покриваща или скриваща някаква реалност.Самадхи е същественото, а не
какво има в Самадхи.Всички добродетели, не социалната моралност и почтителност, произлизат
от него. Любовта идва от него, иначе това не е любов.Самадхи
е фундаментът на добродетелността. То е тишина без нито
едно семе на разделното съзнание.То е краят на всички краища.То е краят и
началото на всички неща.Самадхи не може да повтори само себе си! Само паметта и нейната функция
на спомняне могат да повторят това, което е било. Споменът за Самадхи не е Самадхи. Паметта е “Аз-ът”. Само пластмасовите
цветя могат да се повтарят и произвеждат. Реалните цветя са свежи и уязвими.Каквото
и да прави,
мисълта не може да доведе до Самадхи. Мисълта, чрез осъзнаване на самата себе си без каквото и да е
вмешателство от страна на ”мислителя”, трябва да затихне със свой собствен акорд без обещанието
нанякаква награда или сигурност. Мисълта, разбирайки собствените си
дейности,явни или скрити, се взривява в не-мисъл.Това е Самадхи,
Интелигентността,Кришна.Без Интелигентността Кришна е само самозаблуждаване,
само хипноза,
които нямат абсолютно никакво значение,Няма интервал между сега и Самадхи; никога няма “през това време” с многото
му ментални начинания.Самадхи е състояние, когато всички избори изчезват!Преминаването отвъд
конфликта във всички негови варианти.Самадхи е взрив, нито причинен, нито пресметнат.
Действието му не
е наподобяване или сравняване. Липсата на конфликт на всяко ниво на човешките
взаимоотношения е същността на
Самадхи.(Информацията
е от : www.elmaz.com )
[4] Сатори – В основата на всички Бойни Изкуства
стои една идея-боецът по пътя
на своята бойна практика трябва да постигне определено психическо състояние,
известно като-Сатори.Т. Дешимару посочва преживявания, характерни за сатори: “Mожете да забравите собственото си тяло
и ум; да постигнете абсолютен дух, не-его (не-аз). Да постигнете хармония, да
обедините небето и земята. Вътрешният
ум позволява на мисли и чувства да отминават; той е напълно освободен от
забикалящата го среда, егоизмът отпада. Ум и тяло, външно и вътрешно, същност и явления: тези двойки
са нито двойнствени, нито противоположни, но формират едно неотделимо
цяло". По
време на
сатори боецът
изживява хармоничното единение с Великата Вселена, сливането с нея (няма празно
пространство, а плътна субстанция), a притежаването на ки и нейната огромна мощ прави боецът непобедим. Единението с вселената трябва да
бъде плод на напрегнато творческо търсене, неуморни усилия и дълги размишления.
Японците наричат мига на това единение сатори
- прозрение. Ето
как описва самият професор Уешиба сатори,
което постигнал след дълги години старания, умъртвяване на плътта, постене и
медитация под водопади. Събитието станало през 1925 г., т. е. по времето,
когато аскезата свършила и отшелникът се преселил в село Аябе.
"Веднъж, когато се разхождах в
градината си, изпитах странно усещане, като че ли под мен земята започна да
трепери. Някаква златна мъгла започна да се издига от нея, обгръщайки ме, и
направи тялото ми леко, леко.В същата секунда с душата и тялото си почувствах
светлината, и ми се стори, че започнах да разбирам езика на чуруликащите
наоколо птици. Внезапно като че ли почувствах намеренията на Божеството създало
Космоса. И тогава ме озари една мисъл.Бойните изкуства са любовта на
Божеството. От този момент за цял живот разбрах, че отсега целият свят е мой
дом, че ми принадлежат Слънцето и звездите. Високото обществено положение,
славата, почестите и богатството – всичко това загуби завинаги значение за
мен\". Ето
какво ни споменава големият майстор и създател на Карате Киокушин - Масутацу
Ояма за постигането на сатори: "Постепенно успях да премина
от размисъл към отпускане, а от там - към самадхи (сатори). Тогава достигнах до състояние
да чета мислите на противника без да се напрягам. Когато достигнах до такова
състояние разбрах, че хората не са вече мои врагове". (Информацията е от: daobg.com (forum)).
[5] Мондо(яп.мондо;букв.”въпрос-отговор,диалог”) – практика, използвана в
дзен-будизма от учителите за предаване на учениците на определен импулс в
разбирането на смисъла на учението и достигането на просветление. Мондо
представлява вид диалог, който се провежда в бърз темп. Той се състои от
въпроси и отговори, основава се на игра на думи и използване на коани.
[6] Виж по-горе,а също така и
книгата ми: Suzuki D. T. Living by Zen. L,1950.P.24.
[7] Сутра(санскр.) –
Староиндийска книга,която съдържа във
вид на пословици и мъдри изречения правила за живот и за богослужение,правни и
философски учения.
[8] Кацу – има три значения:1.Да
побеждаваш;2.Особен вид силен крясък или вик,също като киай(куац);3.Техника за
оживяване или стимулиране на енергията.
[9] Апория (гр. aporia) 1.Неразрешима или трудно разрешим логически проблем.; 2.Непреодолимо
противоречие, безизходно положение.
[10] Лизгар(гр.lisgarion) Желязна лопата за копаене; бел.
[11] Лютня (рус. От ар. аl out “чаша”)муз.
Старинен струнен инструмент с крушовидна форма и много струни (от 11 до 24), на
който се свири с дърпане на струните с пръсти; прародител на китарата и
мандолината; лаута
[12] Хоон(lao language)-горещ.
[13] Хотей – един от седемте
богове на късмета, богатството, заможността и веселбата. Той е бил монах, който
ходил по селата. Заедно с него в селото идвали радостта и веселието. Разхождал
се с чувал на рамо, а когато го питали какво има в чувала, той отвръщал, че там
е целият свят. Съществува поверие, че ако го пипнеш по корема 300 пъти,
мислейки за най-съкровеното си желание, то непременно ще се сбъдне. В ръцете на
Хотей има чувал и монети, които означават богатство и заможност.(Информацията
е от : www.ruspodarky.ru) (Превод от руски Д.А.).
[14] Виж рисунка номер 11 в : Suzuki D. T. Manual of Zen Buddhism. L., 1950. P. 129, където идеалният човек дзен е изобразен отиващ на
пазара, т.е. в света на спасението на всички същества.
[15] Снимката не е рисунката
която може да се види в книгата на Сузуки(Manual of Zen Buddhism).Слагам я като пример на това за което се
говори.(Рисунката е взета от : www.suveni.ru).
[17] Диалектика от гр. Изкуството
да се води разговор, В Средновековието формална логика, при Кант-логика на
привидностите, при Хегел движение на мисълта, която изхождайки от
неразделността на противоположностите (теза и антитеза), ги обединява в една
по-висша категория (синтези), при Маркс, развитие на реалността, чрез борбата на
противоположностите.
[18] Виж The
Lankavatara Sutra. L, 1932. P. 38, 40, 49 ff.; Suzuki D. T. Essays in Zen Buddhism. L, 1951. Serie 3.
P. 314.
[19] Виж Suzuki D. T.
Essays In Zen Buddhism. L., 1949. Serie 1. P. 253 ff.
[20] “Речите” на Риндзай
(“Риндзай Року”), съставени от учениците му, съдържат около 13 380 йероглифа и
се считат за едни от най-добрите образци на събрани речи дзен, известни като
“Гороку”. Сунското издание на текста, появило се в 1120 г., се явява копие с
много по-ранно издание, което в крайна сметка било загубено. Виж Suzuki D. T. Studies in Zen. P. 25 ff.
Относно Банкей виж Suzuki D. T. Living By Zen P. 11
ff. Банкей бил суров противник на коана като господстващ преди пътищата на
изучаване на дзен. Той бил съвременник на Хакуин, който, доколкото ни е
известно, не знаел за неговото съществуване.
[21] “Каруна”
е дума, произлизаща от санскрит, използва се също и в индуизма, и в будизма. В
превод, означава всяко действие, което се предприема с цел да облекчи
страданието на другите. Каруна е път на осъзнаването
- осъзнаване кои сме ние, къде сме, откъде идваме и накъде вървим; осъзнаване
на кармата, освобождаване от негативната карма и трансформирането й в свободни
избори, които правят живота ни по-осъзнат, и ни помагат сами да пишем съдбата
си. Въоръжен с потенциала на светлата карма, човек може да поправи грешките от
миналото и да бъде свободен при формирането на бъдещето. Каруна е път на божествената
лечебна енергия. Когато човек върви по
пътя на просветлението, той разбира, че всичко живо е едно цяло. Поради това е
съвсем естествено да насочи силата на състраданието, на вътрешната си светлина
или Каруна към страдащия, тъй като ние всички сме едно. Така, както бихме
искали да излекуваме собствените си рани, така би трябвало да желаем лечението
и на другите. Няма граници - всичко е едно. Любовта към нас самите е любов към
всичко, към Вселената. Състраданието към другия, е състраданието на Вселената.
Светлината, която излъчваме към другия, е светлината, която излъчваме към
всичко, е светлината на сътворението. Намерението ми да помогна на другия е
намерението на Вселената да му помогне. Когато всички сме едно – няма граници,
цялата светлина на всички вселени е едно цяло. И когато ние сме едно с това
цяло, тогава това е и нашата светлина.
Каруна е духовен път и лечебно
изкуство, целящо да събуди вътрешната светлина в човек. Каруна лекува чрез тази вътрешна светлина, която е
светлината на Бог, светлината на самото сътворение. Това е пътят на изцелението
на сърцето и душата.
Каруна ни учи:
◊ “Готовността за саможертва,
способността да надмогнеш инстинкта за самосъхранение в името на кауза – това е
първият принцип на съзнателния живот.”
◊ “Не можеш да избягаш от
тъмнината в сърцето, където и да идеш. Потърси светлина в теб, за да разбереш и
победиш.”
◊ “Обяви победа в сърцето си и
Вселената ще те последва.”
Учението Каруна има три
направления: Каруна Шай Маян (лечение), Каруна Ки До (медитация), Каруна Алит
Маян (молитва).
В Каруна Шай Маян ние насочваме
божествената лечебна светлина към сърцето и душата на страдащия с намерението
неговата вътрешна светлина да го води по пътя на изцелението. Това е лечение,
което започва отвътре. Такова лечение е лечение на осъзнаването. Всяко друго
лечение, което не произтича от душата, от вътрешната светлина, не е истинско
лечение. Изцеление може да се получи и при лечение отвън, но ако липсва
осъзнаване, болестта (проблема) рано или късно ще се повтори. Ето защо Каруна
Шай Маян винаги успява – защото лечението извършва самата душа, а тя и нейната
вътрешна светлина са част от Бога.
Каруна Алит Маян е с много
по-силна енергия от рейки.
В Каруна Ки До ние се отправяме
в търсене на вътрешната светлина, навлизаме все повече в нея, извървяваме пътя.
Чрез медитацията ние се сливаме със светлината. Светлината не дава отговори, но
пътят към светлината говори.
В Каруна Алит Маян чрез силата
на словото и свещените мантри ние се отправяме в търсене на вътрешния звук -
мелодията на сътворението. С молитва ние общуваме с Бога – Богът, който сме
всички ние заедно. С молитва Бог общува с нас. В молитва намираме себе си.
Всеки може да изучава лечебното изкуство Каруна в “БГ Рейки Алианс”. Достатъчно
е само да желае да вземе живота си в ръце, да искате да помогнете на себе си и
на хората. Иван Кацаров
(Информацията е от : www.chudesa.net )
Няма коментари:
Публикуване на коментар