V. Пет стъпки (го-и)
Получих хиляди
въпроси[1],
възникващи в хода на предните лекции на тази конференция. Разглеждайки ги,
забелязах, че в тях се пропуска централната, основна точка около която се върти
дзен. Това ме подтикна да ви разкажа някои неща за живота и учението дзен. Може
да се каже, че дзен представлява странен предмет – за него може да се говори
безкрайно дълго, а съдържанието му остава неизчерпаемо. От друга страна, това
съдържание може да бъде демонстрирано по желание и то с повдигането на единия
пръст, с покашляне, намигане и дори с безсмислени звуци. Дори всички океани да
станат мастило, всички дървета – пера за писане, а света – лист хартия и някой
ни помоли да пишем за дзен, то той така и няма да получи пълния смисъл. Не се
учудвам, че с моя език, който е толкова различен от езика на Буда, не ми се
отдаде да запозная слушателите с дзен в предишните лекции.
Следващата таблица,
представляваща “пет стъпки”(го-и) упражнения в дзен, ще облекчи разбирането.
“Го” тук означава “пет”, а “и” – “ситуация”, “стъпало” или “стъпка”. Тези пет
стъпки се разделят на две групи: поетическа и афективна (или волева). Първите
три се явяват поетически, а следващите две – афективни, или волеви. Третата,
средна “стъпка” е точка на преход, където поетическото започва да се променя
към волево, а познанието се обръща от живота. Поетическото постижение на дзен,
живота става динамичен. “Света” придобива плът, абстрактната идея се
трансформира в жива личност, която чувства, желае, надява се, чака, страда и е
способна да извърши каквато и да е работа.
На първата от двете
последни “стъпки” последователя дзен се стреми да реализира този инсайт до
предела на възможностите си. Последната “стъпка” е достижение на своето
предназначение, което в действителност не се явява предназначение.
Го-и на японски се
чете така:
1. Шо чухен “хен в шо”
2. Хен чу шо “шо в хен”
3. Шо чу рай “преход от шо”
4. Кен чу ши “преход в хен”
5. Кен чу то “настаняване в хен”
Шо и хен
представляват двойственото, подобно на ин и ян от китайската философия. “Шо”
буквално означава “правилен”, “прав”, “справедлив”, “уравновесен”; “хен” –
“частичен”, “едностранен”, “неуравновесен”, “изкривен”.
Европейските еквиваленти са следните:
Шо
Абсолютно Безкрайно
Единно Бог
Тъмнина (неидентифицирано) Еднаквост
Пустота (шуняша)
Мъдрост (лрадгжня)
Всеобщо (ди, ли)
Хен
Относително Крайно
Много Свят
Светлина (диференциално)
Различие
Форма и материя (номарупа)
Любов (каруна)
Частно (джа, ши)
(По-долу ще обозначим “шо” с “А”, а
“хен” с “Б”)
1)
Шо
чу хен (“хен в шо”) означава, че единното пребивава в многото, Бог в света,
безкрайното в крайното и т.н. Когато мислим, шо и хен се намират в непримирима
опозиция. Но
шо не може да е шо, и хен не е хен, това е в случай че и шо, и хен се
разглеждат сами по себе си. Многото (хен) съществува, доколкото в него е
единното, ако единното го няма, то ние не можем да говорим за множество.
2)
Хен
чу шо (“шо в хен”) допълва “шо чу хен”. Ако има едно в
многото, то и многото трябва да е в единното. Многото прави възможно единното.
Бог е света, и света е Бог. Бог и света са обособени и не са тъждествени в
смисъл, че Бог не може да съществува извън света, че първият е неотлъчен от
втория. Те
са единни и в същото време запазват индивидуалността си: Бог може да се дели на
части до безкрайност, а света е загнезден в лоното на Бога.
3)
Сега
стигаме до третата стъпка в живота на дзен последователя. Това е решаващ
момент, тук поетическите качества на първите две стъпки се преобразяват във
волеви, а самият той става истински жива, чувстваща и желаеща личност. До сега
той беше само с глава, интелект и всякакви други уточнения, които могат да се
добавят в това разбиране. Сега се появява допълнението – ствола, с цялото му
вътрешно съдържание и най вече ръцете. Техният брой може да достигне хиляди
(символизиращи безкрайното), като при Бодхисатва. Във вътрешния си живот той се
чувства дете на Буда, което е произнесло, излизайки от майчиното лоно: ”Небето
е горе, земята – долу, само аз съм почитан”. Чувайки горепосочените от мен думи
на Буда, хората с научен начин на мислене могат да се присмеят и да кажат: “Що
за глупости, как би могло новородено дете да направи такова философско
прозрение? Напълно невъзможно!” Прави са. Но трябва да помним че ние не сме
само рационални, но и най-рационалните същества, харесват ни абсурдните шеги,
наричани чудеса. Нима Христос не е възкръснал и не се е извисил в небето, макар
че на нас не ни е напълно ясно какво са небесата? Нима неговата майка, Дева
Мария, не е извършила същото чудо? Разума ни говори за едно, но съществува
нещо, което минава покрай разума и ние охотно приемаме чудесата. Дори ние
самите, най-обикновените представители на човечеството, също творим чудеса във
всеки миг от живота си, независимо от религиозните ни убеждения. Лутер е казал:
“Толкова струвам и не може повече”.
Попитали
веднъж Хиакуйо, кое в света е най-чудесно, и той казал: “Аз, стоящ сам на върха
на планината Дайу”. На планината Дайу имало манастир. В оригинала на китайски
изобщо не се споменава за какъвто и да е стоящ, там се казва: ”Сам стои върха
Дайу”. Тук стоящият е неотлъчен от планината. Забележителна самота на дзен
адепт[2],
не обръщайки внимание на битието си в света на множеството. “Истински човек без
име” за Отндзай е този, който в определен момент се намира пред всеки от нас,
вслушвайки се в гласа ми, докато говоря, четейки, докато пиша. Та нали това е
най-удивителното в опита ни? Оттук е чувството на “тайните на битието” при
философа, ако той в действителност е изпитал това чувство. По принцип казваме
Аз, но Аз е само местоимение, а не самата реалност. Често ми се иска да попитам
“С какво може да се замени Аз?” Докато Аз е само местоимение, подобно на “ти”,
“той”, “тя”, “то”, то какво стои зад тях? Можете ли да го хванете и да ми
кажете “Ето го то”? Психологът ни казва, че Аз не съществува, че това е само
понятие, което обозначава някаква структура или интегрирано взаимоотношение.
Странно е че това Аз може да се гневи, и да иска да разруши света, заедно с
тази структура, на която е символ. Как от толкова обикновено понятие излиза
такава динамика? Какво кара това Аз да се обяви за единствената реалност, която
съществува? Аз не може да е само намек или лъжа, то трябва да е нещо по-реално
или субстантно. И това е вярно, то е реално и субстантно, доколкото то е “тук”,
където и хен се съединява с живото тъждество на противоположностите. Лъжливото
Аз никога няма да стане “най-почитано”.
“Шо” в “шо чу рай” се използва в друг
смисъл, не в същия в който се използва в “шо чу хен” или в “хен чу шо”. “Шо” в
“шо чу рай” трябва да се чете заедно със следващото го “чу” като “шо чу”, което
означава: “точно от сърцевината като хен и хен като шо”. “Рай” означава “идва”
или “излиза”. За това цялата комбинация “шо чу рай” означава: “Този, който
излиза от сърцевината шо и хен в тяхното противоречиво тъждество”. Ако
разгледаме следните формули, където “шо” е “А” и “хен” е “Б”, то първата стъпка
е такава:
Втората ще е такава:
Третата ще е такава:
Но тъй като третата
стъпка е обратен пункт, където поетическото преминава във волево, а логическото
в личностно, то можем да го обозначим така:
Казано с други думи,
всяка права линия може да се замени с крива, която обозначава движение; имайки
в предвид че движението
е не само механическо, но и жизнено, творческо, неизчерпаемо, то само кривата
не е достатъчна. Навярно тук ще се появи целият символ на каруна, който
представлява космическото колело в неговото непрестанно въртене:
Или в качеството си
на символа “шо чу рай” можем да приспособим и “ин”, “ян” от китайската
философия:
В “шо чу рай”
най-голямо значение има “рай”. Чрез него се изразява съвместното с “ши”
движение от четвъртата стъпка на “хен чу ши”. “Рай” означава “излиза”, а “ши” –
“в процес на достигане на предназначението” или “движение насочено към целта”.
Логическата абстракция, Логос, излиза от своята клетка, превръща се във
въплъщение, персонализация и влиза в света на сложни феномени, като например “лъвът
със златната грива”. Именно този “лъв със златна грива” е Аз – едновременно е
началото и края, миналото и бъдещето, ограниченото и свободното, абсолютното и
относителното. Тази жива фигура ми напомня за знаменитата картина на
Микеланджело “Страшният съд”, фреска от Сикстинската Капела. Но в дзен Аз, поне
докато става дума за неговите външни проявления, изобщо не прилича на пълният с
енергия, власт и взискателност Христос. То е кротко, скромно и смирено.
Някои
философи и теолози казват, че източното “мълчание” е противоположно на
западното “слово”, което се превръща в “плът”. Всъщност те не разбират какво
всъщност Изтока има в предвид под “мълчание”. То не е противоположно на
“словото”, напротив, то самото е слово, това е “ гръмоподобно мълчание”, а не потапяне
в дълбините на небитието, не е поглъщане на вечното безразличие към смъртта.
Източното мълчание напомня за неподвижното око на урагана, без което не би било
възможно каквото и да е движение. Да отнемеш този
център на неподвижното от неговото обкръжение би означавало да разрушиш смисъла
му. Този център, окото на урагана, прави урагана възможен; те заедно
съставляват едно цяло. Тихо плаващата по повърхността на езерото патица е
неотделима от нейните невидими, намиращи се под водата и напрегнато гребящи
плавници. Дуалистите по принцип пропускат да видят цялостната свързаност на
конкретното. За
дуалистичния начин на мислене е характерно едностранното подчертаване на
двигателния или телесно-видим аспект на реалността, на когото при игнориране на
всичко останало се приписва голяма значимост. Типичен западен продукт е балета.
С цялата жизненост и хармоничност преминават ритмичните движения на тялото на
всички участници. Сравнявайки балета с японския танц “но” виждаме контраста.
Балета е като лъжливо движение, краката буквално летят над сцената. Движението
се извършва във въздуха, набива се на очи отсъствието на стабилност. В “но”
представлението е съвсем различно. Бавно, тържествено, почти като в изпълнение
на религиозен ритуал, твърдо стъпвайки по сцената, премествайки центъра на
тежестта в долната част на тялото, артиста излиза от ханамичи[3]
към публиката. Той се движи така сякаш не се движи, демонстрирайки учението на
Лаодзъ, съгласно който действието е бездействие.
По подобен начин
последователя дзен никога не се натрапва, винаги се прикрива, никога не излиза
напред. Обявявайки себе си “за най-почитания”, той по никакъв начин не издава
вътрешния си живот. Той е неподвижен двигател. Именно тук се появява
действителното Аз. Не това Аз, което по принцип се утвърждава от всеки от нас,
а Аз, което открива себе си sub specie aeternitătis[4] , сред
безкрайността. Това Аз е най-твърдата почва, която можем да намерим в себе си.
По нея можем да стъпваме без страх, без чувство на тревожност, без
нерешителност. Това Аз толкова незначително, едва забележимо; то не се
самоизтъква, в него няма шумни възгласи в името на признанието и почитта.
Дуалистите пропускат това, те се възхищават на балетиста и се отегчават когато
се появи артиста на танца “но”. Когато обсъждахме теорията на Съливан
за тревогата, стигнахме до това, че тревогата е от два вида – невротична и
екзистенциална, при това последната е базисна. Заедно с преодоляването на
базисната тревога се преодолява и невротичната. Всички форми на тревога са
свързани с това, че някъде в нашето съзнание има усещане за непълнота на
знанията ни за ситуацията. Недостатъка на знания води до чувство на “не
безопасност”, за после и до тревожност от всички степени на интензивност. Аз
винаги е център на всяка ситуация. За това ако няма пълно знание за Аз, то
постоянно биха ни преследвали въпроси и
мисли като: ”Има ли смисъл в живота?”; “Не е ли всичко “суета на суетите?”; “А
ако е така, то има ли надежда за достигането на нещо което си струва усилията?”.
“Захвърлен съм във водовъртежа на грубите факти, дадености, ограничения,
абсолютна неизменност и т.н. Безпомощен съм; аз съм играчка на съдбата. Но ще
дочакам свободата, искам да стана господар на съдбата си. Не съм способен да
избирам, но така или иначе се нуждая от решение. Не зная какво да правя, но кой
е този Аз, който в действителност стои зад всички тези загадъчни и неспокойни
въпроси?”
“Къде е тази
безопасна почва, на която мога да стоя без да изпитвам чувство на тревожност?
Или: какво е Аз[5]. Или зная, че Аз може да е
самата тази безопасна почва. Може би именно това не съм открил. Трябва да
намеря Аз и всичко ще е наред!”
4)
Сега
ще преминем към четвъртата стъпка. Третата и четвъртата стъпка са свързани една
с друга, не трябва да се разглеждат поотделно. Докато ученика дзен е настроен логически
или поетически, той все още осъзнава “шо” и “хен” в тяхното противоречиво
тъждество и може да се обърне към всяко от тях. Навлизайки в “кен чу ши”, той
се превръща в окото на урагана, но в средата на бурята. Човекът сам е станал
буря.
“Кен” означава “и
двата” и се отнася до дуализма на
черното и бялото, тъмното и светлото, любовта и омразата, доброто и злото – в
действителния свят, в който живее човекът дзен. Ако “шо чу рай” по някакъв
начин напомня на двете предишни стъпки, то “кен чу ши” ги оставя назад. Това е
живот, изчистен от интелектуални парадокси, включващ ги в себе си без да ги
различава, цялостното е всичко интелектуално или афективно-волево. Това е света
с всички “груби факти” на философите, които трябва да бъдат приети. Човекът
дзен точно в тях “поставя краката си”(ши). Тук започва реалният му живот. Това
е значението на “кен чу ши”: ”Сега той е навлязъл в сърцевината на
двойнственото (кен)”. Именно тук започва за дзен живота по любов (каруна).
Джошу Джушин, един
от великите наставници от Танската епоха, живял в манастир известен с каменния
си мост, сътворен от самата природа. Веднъж при него отишъл монах и му казал:
“Учителю, каменният ви мост е известен по цялата Земя, но аз не виждам нищо
друго освен разклатени греди”. Джошу отговорил: “Виждаш своите греди и не
виждаш реалния каменен мост”. Монаха попитал: “Какво е каменен мост?”.
Отговорът бил такъв: “Коне по него преминават и магарета преминават”. Моста на
Джошу напомня на пясъците на Ганг, пълни с отпадъци от всевъзможни животни. Пясъците
не се оплакват от това. Всички отпечатъци оставени от животните се изглаждат, а
мръсотията се поглъща и пясъците остават чисти както винаги. По същия начин е и
с моста на Джошу, в наши дни не само коне и магарета преминават по него, а и
тежки товарни влакове, и той винаги е готов да ги приеме. Дори те да
злоупотребят с неговата учтивост, то това не му пречи. Последователят дзен от
“четвъртата стъпка” е като този мост. Може би той не е дал дясната страна,
когато са го ударили по лявата, но за сметка на това мълчаливо и усърдно се е
трудил за благото на другите същества.
Веднъж стара жена се
обърнала към Джошу: “Жена съм, женската участ не е лека. Като дете се подчинява
на родителите. Когато се омъжи се подчинява на съпруга си. Когато остарее се
подчинява на децата. Целият й живот е само подчинение и нищо друго. Защо ми е
такъв живот? Защо другите нямат дори чувство на отговорност? Противопоставям се
на древния китайски начин на живот”. Джошу казал (Нека и твоята молитва бъде
такава): ”Другите имат това, което имат. А що се отнася до мен, то аз нося и
имам, каквото ми се падне от жребия”. Съвета на Джошу може да предизвика
протест – това е живот в абсолютна зависимост, която съвсем не е в съвременен дух. Неговият съвет е доста
консервативен, твърде негативен, пренебрежителен – няма индивидуалност. Нима
това не е типичното за будизма учение за кшанти – пасивност, нищо? Не съм
адвокат на Джошу, нека той сам отговори на възраженията.
Попитали го: “Вие
сте такава свята личност. Къде ще се окажете след смъртта?”
Наставника дзен,
Джошу: “Ще отида в ада преди всички вас!”
Питащият изумено
казал: “Как е възможно това?”
Наставника не се
поколебал: “Ако не отида първи в ада, то кой тогава ще спасява хората като
вас?”
От гледна точка на
дзен, подобен отговор е напълно оправдан. В него няма егоистични мотиви. Цялото
му същество е отдадено да служи за благото на другите. Ако не беше така, той не
би дал подобен пряк и недвусмислен отговор. Христос е казал: “Аз съм Пътя”. Той
призовава другите да се спасят чрез него. Духа на Джошу е като този на Христос.
И у двамата няма егоцентрична надменност. Те невинно и от все сърце изразяват
един и същ дух на любовта.
Някой попитал Джошу:
“Буда е просветен, той е учител на всички нас. По своята природа е свободен от
всички страсти, не е ли така?”
Джошу отговорил: “Не
той е надарен с най-великата от всички страсти”
-
“Как
е възможно това?”
-
“Неговата
страст е да спаси всички живи същества!”
Един от най-великите
японски наставници дзен в наши дни така описва живота на човека дзен. Бодхисатва
върти колелото на тъждествата на противоположностите и противоречията: черното
и бялото, тъмното и светлото, еднаквото и различното, единното и множественото,
началото и края, любовта и омразата, приятеля и врага, и т.н. В облак от прах,
в безкрайна пъстрота, Бодхисатва се труди с покрито с прах лице. Там, където с
неописуема ярост бушуват страстите, Бодхисатва пренася всички поврати в живота
в съгласие с японската пословица: “Седем пъти се движиш нагоре и надолу; осем
пъти се издигаш”. Той прилича на цветето лотос в пламък, цвят който става все
по-ярък, преминавайки покрай кръщелния огън.
Риндзай така описва
“човека без звание”: “Това е този, който когато стои вкъщи и в същото време се
намира на път; това е този, който е на път, но не е излизал от дома си. Никой
не може да каже, дали това е обикновен човек или мъдрец. Даже дявола не знае
къде да го намери. Даже Буда не може да го управлява по собствено желание.
Когато се опитваме да го поставим някъде, той вече не е там, а от другата
страна на планината.”
В сутрата за Лотоса
можем да прочетем: “Ако дори и една самотна душа не се е спасила, аз се връщам
на Земята, за да й помогна” В същата сутра Буда казва: “Бодхисатва никога не
изпада окончателно в нирвана. Той ще пребивава сред всички същества, за да им
помага и напътства. Не би избегнал никаква страдание, ако то носи всеобщо
благо”. В Махаяна има сутра, наречена Юима-кио, където беседата е водена от
мирянин – ученик на Буда и велик философ: Веднъж станало ясно че философа е
болен. Буда искал някой от учениците му да отиде при болния и да се погрижи за
него и здравето му. Никой не се съгласявал, доколкото Юима бил непобедим в
спора и никой от съвременниците му не можел да се справи с него. Моню (или
Манюшри) се заел да изпълни заръката на Буда. Когато Моню попитал Юима за
болестта му, той казвал: “Болен съм толкова, колкото са болни всички същества.
Болестта ми може да бъде победена само ако всички бъдат изцелени. Те са
постоянно обсебени от жажда, гняв и глупота”.
Любов и състрадание
– такава е същността на Буда и Бодхисатва. Тези “страсти” си принуждават да
останат заедно с всички същества, докато дори и едно от тях е в състояние на
непросветление. Японска поговорка гласи: “В този свят идват и си отиват осем
хиляди пъти” Има се в предвид, че безкрайни на брой ще бъдат будите и
бодхисатвите, които ще идват на този свят, пълен с нетърпимо страдание, именно
за това тяхната любов няма граници. Едно от великите китайски приложения в
будизма е идеята за труда. Първият опит да се направи работата съществен аспект
на будизма бил предприет около хиляда години преди времето на Хиакуйо,
основателя на манастирската школа дзен, отличаваща се от всички други будистки
учреждения. До тогава будистките монаси били заети главно с учене и медитация.
Хиакуйо не бил удовлетворен от това, искал да следва примера на Йено.
Йено, шестият
патриарх, бил селянин от южен Китай и се препитавал като дърводелец. Когато му
било позволено да влезе в общината, той прекарвал времето си в задния двор,
където отглеждал ориз, занимавал се с дърводелство и всякакъв тип черна работа.
Когато Хиакуйо организирал нов манастир за монасите дзен, един от неговите
ръководители бил трудът. Всеки монах, включително самият наставник, трябвало да
се занимават с физически труд. Даже когато остарял, Хиакуйо, отказал да
захвърли работата в градината. Неговите ученици били обезпокоени, защото той
бил вече възрастен, и криели градинския инвентар, за да не може да работи
толкова много. Но Хиакуйо казал: “Ако няма да работя, то няма да съществувам”.
По тази причина
чистотата и порядъка са свойствени за манастирите дзен в Япония и Китай.
Монасите са готови да се заемат със каквато и да е физическа работа, колкото
мръсна и неприятна да е. Този работнически труд, вероятно, от древни времена
здраво се е вкоренил в китайското съзнание. В първата си лекция разказах
историята на Чьуанцзъ за селянина, който не искал да използва геранило и бил
готов да работи много само от любов към труда. Това е далечно на западната
цивилизация, а и не само от нея, далече е въобще от съвременната идея за
всякакъв вид оръдия на труда. Избавяйки се от труда и получавайки остатък
свободно време за удоволствия, съвременниците ни се оплакват от
неудовлетворителен живот или изобретяват оръжие, с помощта на което могат да
избиват хиляди хора само с натискането на спусъка. И чуйте какво казват: “Това
е път към световния мир”. Какво странно има в това, че злото, таящо се в
основата на човешката природа, не е унищожено, че преданият на самия себе си
интелект цялостно върви към откриването на най-простия и най-краткия път, който
води до изчезването на човека от лицето на Земята? Когато селянина на Чжуанцзъ
отказал да даде съвет на машинообразието, то не е ли предвидил цялото това зло,
което ще се появи след 21-22 столетия? Конфуций казва: “Когато малките хора
имат на разположение много време, то най вероятно ще изобретят всякакво зло”.
Преди да премина към
заключението, позволете ми да назова това, което се нарича кардинални
добродетели на бодхисатва, или човек дзен.
1.
Дана
(милосърдие)
2.
Шила
(заповеди)
3.
Кшанти
(скромност)
4.
Виря
(енергия)
5.
Дхяна
(медитация)
6.
Праджня
(мъдрост)
1.
Дана,
милосърдие, означава да дадеш в благото на всички същества. Да дадеш всичко,
което можеш, не само материални блага, но и познания, било то и световни,
религиозни или духовни (знания за дхармата, последната истина). Всички
бодхисатви са били готови да дадат за спасението на другите, дори и живота си
(фантастичните истории за бодхисатва са събрани в “Разкази за Джатака”).
Историята на
японския будизъм дава един нагледен пример за саможертва на наставник дзен.
В политическия
период на японската история, наричан “ера на войните” (XVI
в.), страната била разделена на множество независими княжества, оглавявани от
войнствени владетели. Ода Нобунага се оказал най-силен от тях. Когато нанесъл
поражение на съседното семейство Такеда, един от членовете на семейството се
скрил в манастир дзен. Армията на Ода трябвало да го предаде в ръцете на
владетеля си, но настоятеля отказвал, казвайки: “Сега той е под мое
покровителство и като последовател на Буда не мога да ви го предам”.
Военачалника под чиято обсада бил манастира се заканил да подпали целия
манастир заедно с обитателите му. Настоятеля обаче не се отказвал от думите си
и всички постройки били подпалени. Той заедно с още няколко монаха се оказали
заключени на вторият етаж на порталната сграда, където седнали със скръстени
крака. Настоятелят поискал всеки от монасите да каже мислите, възникнали у тях
в тази ситуация, за да могат да се подготвят за последния момент. Всеки изказал
позицията си. Когато дошъл ред на настоятеля, той тихо казал: За спокойна
практика на дхяна (медитация) няма нужда да ходим в горното убежище, където я
провеждаме по принцип. Трябва да изчистим ума си от всички страсти и тогава
дори огъня е хладен и свеж.
И изгорял заедно с
тях.
2.
Шила
е съблюдаването на дадените от Буда заповеди за морален живот. В случай на
изоставящи дома си монаси, тези заповеди имат за цел да се поддържа порядъка и
братството (сонпто). Това е модел на обществото, идеал на което е мирният и
хармоничен живот.
3.
Кшанти
по принцип се разбира като “търпение”, но всъщност означава търпеливо и даже
равнодушно понасяне на всички унижения. Както казва Конфуций: “Благородният
човек на таи зли чувства у себе си, дори когато заслугите и труда му не са били
признати от другите”. Нито един последовател на будизма няма да се почувства
унижен, ако не са го оценили или ако несправедливо са го оставили без внимание.
Той ще издържи на най-неблагоприятните условия.
4.
Виря
етимологически означава “мъжество”. Човека дзен трябва предано и енергично да
извършва всичко съгласно с дхармата.
5.
Дхяна
е задържане на ума в състояние на покой при всякакви ситуации, независимо дали
са благоприятни или не, без пречки и без печал, даже там където една след друга
възникват враждебни ситуации. За постигането на това са нужни много упражнения.
6.
Праджня,
за нея няма подходяща английска или въобще европейска дума, доколкото у
европейските народи няма равностоен на праджнята опит. Това е усещането на
човека, когато той чувства, в най-фундаменталния смисъл на думата, безкрайна
тоталност на нещата. Психологически това се случва, когато крайното разчупва
черупката си и става безкрайно, което обхваща всичко ограничено и преходно.
Такова усещане е подобно на цялостната интуиция, трансцедираща всеки частно и
специфично чувство.
5)
Стигнахме
до последната стъпка, “кен чу то”. Разликата между тази и четвъртата е в
преминаването на “ши” в “то”. И двата йероглифа означават едно и също действие
– “пребивавам”, “достигам”. Но съгласно традиционното тълкуване, “ши” не
завършва акта на достигането, пътешественика на четвъртата стъпка е все още на
път към целта, докато не завърши действието. Последователя дзен тук достига
своето предназначение. Той се труди усърдно както преди и се намира в света
заедно с всички други същества. Не се е променила неговата всекидневна работа,
променила се е субективността му. Хакуин, основателя на съвременната школа на
Риндзай в Япония, казал: “Наемайки този глупак – мъдреца, нека да се потрудим
заедно, за да запълним кладенеца със сняг”. За това какъв е живота на тази
стъпка не можем да кажем много, доколкото външното поведение означава прекалено
малко, всичко е преминало във вътрешен живот. Външно човекът е облечен
парцаливо и работи като незаменим труженик. Във феодална Япония неизвестните
адепти дзен често се срещали сред сиромасите. Известен е един такъв случай.
Когато един бедняк
починал, хората случайно видели купичката за ориз, с която той ходел да проси.
На нея имало надпис на класически китайски, който показвал погледа му върху
живота и разбирането му за дзен.
Великият наставник
дзен, Банкей, живял сред бедняци докато не го намерили, за да обучава един от
феодалните управници по това време.
Преди да приключа с
лекцията ще приведа характерни за дзен мондо[6].
Надявам се да хвърлят светлина върху предишния разказ за живота на човека дзен.
Един от най-важните фактори в неговия живот е понятието за любовта – в будизма
разбирането й е лишено от демонстративно еротичните й черти, които се появяват
в описанието на живота на много християнски светци. Тази любов по особен начин
е насочена към Христос, докато будистите почти не полагат усилия за общуване с
Буда, те обръщат внимание на обкръжаващите ги хора, може ли да се усети тази
любов или не. Тя се проявява като щедър и всеотдаен труд в името на другите.
Една жена била
собственичка на заведение за чай в подножието на планината Тайшан, където се
намирал известният в цял Китай манастир дзен. Който и монах да я попитал как да
отиде до Тайшан, тя му казвала: “Върви право напред!” Когато той тръгвал в
показаната му посока, тя отбелязвала: “Ето още един вървящ по същия път”.
Монасите не знаели какво означава това. Слуха за това стигнал до Джошу. Той си
казал: “Ще отида да видя каква е тази жена”. Отишъл при нея и попитал жената
кой път води до Тайшан. Разбира се тя му казала да върви напред, Джошу тръгнал
напред, както правили всички монаси. Тогава жената отбелязала: “Прекрасен монах
върви по същия път, по който и останалите”. Когато Джошу се върнал в общината
казал: “Сега всичко с нея е ясно!” Можем да попитаме: “Какво е открил старият
наставник у жената след като нейното поведение не било по-различно от
поведението й с монасите?” На този въпрос всеки от нас трябва да намери
собствен отговор.
И така, дзен ни
предлага следното – да търсим просветление за себе си и да помагаме на другите
в достигането му. В дзен има “молитви”, които много се отличават от
християнските. По принцип се произнасят четири такива “молитви”, в които
последните две разширяват значението на първите:
1.Колкото и
безбройни да са всички същества, моля се всички те да бъдат спасени.
2.Колкото и
неизчерпаеми да са страстите, моля се всички те да бъдат изкоренени.
3.Колкото и
неизмеримо разнообразна да е дхармата, моля се тя да бъде постигната.
4.Колкото и високо
да е Пътят на Буда, моля се да бъде достигнат.
Дзен понякога
изглежда загадъчен, тайнствен и пълен с противоречия, но в крайна сметка това е
само дисциплина и учението да правиш добро, да избегнеш злото, да изчистиш
сърцето си – такъв е Пътят на Буда.
Нима това не е приложимо
за всички човешки ситуации, било то съвременни или древни, на Запад или на
Изток?
[1] Тези въпроси били такива: 1)
Как се е случило така, че в писанията дзен се отдава толкова малко внимание на
културните условия, организациите на обществото, благосъстоянието на човека? С
това е свързан и въпроса за използването на дзен за оправдание на убийство,
както се открива в бойното изкуство на владеене на меча. Няма ли в такова
обръщане към Аз-а някаква опасност за равнодушие към ценностите на всеки човек?
Взимат ли участие наставниците и последователите на дзен в осмислянето на
социалните проблеми на нашето време?;
2) Какво е отношението на дзен относно етиката, политическите и
икономически лишения, относно положението на индивида и неговата отговорност
пред обшеството?;
3) Каква е разликата между сатори и християнското възвисяване? Не се ли свеждат
към културните различия и начина на излагане на информация?;
4) В християнския мистицизъм има плен на еротичните образи. Има ли тяхна
следа в сатори или в стадиите преди
него?;
5) Има ли в дзен критерий за различаване
на дългия мистичен опит от опита на халюциониращия?;
6) Интересува ли се дзен от историята на индивида, влиянието на
семейството, детството, социалните институции които са повлияли на развитието
на самоотчуждението у индивида? Този въпрос вълнува няколко слушатели във
връзка с проблема на предупреждението за възникване на отчуждение в новото
поколение по пътя на подобряване както в индивидуалното възпитание, така и в
социалните институции. Ако ни е известно кое определя нарушението на здравето,
то се предполага, че можем да направим нещо преди да възникне кризис у
възрастния човек.
7) Има ли в дзен някакви размисли за развиващия се в детството опит, който
води възрастния до просветление?
8) Изглежда че в дзен, наставника започва обучението на ученика, не
обръщайки внимание на неговото собствено самоосъзнаване, а може би той просто
не прави това явно и непосредствено. И все пак ако допуснем, че в дзен идват от
суета, от нуждата от нов Бог, и това не се осъзнава от учениците. Ще му помогне
ли намирането на пътя на съприкосновението с истината, или такъв стремеж би го
превърнал в пепел? Съобщава ли наставника дзен впечатленията си от личността,
за преградите,които могат да стоят на пътя й? Дори ако това не се прави – не
били се облекчило достигането на целта, ако действията на наставника бяха
именно такива?
9) Дава ли, според вас, психоанализата
надежда за просветление на пациентите?
10) Какво е отношението на дзен към образите, които могат да се появят по
време на медитация?
11) До дзен касае ли се проблема за емоционалната зрелост и самореализацията
в социален план, а именно “междуличностните отношение”?
[3] Ханамичи – буквално “цветна
пътека”; рампа, отвеждаща към сцената.
[4] sub specie
aetemitatis, лат. [суб
специе етернитатис] От гледна точка на вечността.
[5] Аз – “чу рай” вече ни даде
отговор на всички тези размисли, но по пътя към четвъртата стъпка, към “кен чу
ши”, ще разберем за Аз повече – за неговата интензивна дейност, която е не
по-малко безделие. Надявам се, че това ще стане ясно заедно с петата стъпка,
където ученика дзен достига крайната си цел. Там той открива себе си – невинно
седящ, целият мръсен и покрит е пепел.
[6] Мондо – “мон”(въпроси),
“до”(отговори) (Информацията е от “Айкидо речник”: shindokan.hit.bg )
Няма коментари:
Публикуване на коментар