Иван Пейчев

*   *   *

Защо е нужно да се лъжем повече,
дори и аз разбрах – не ме обичаш.
Тъй клонката след птицата отлитнала трепти,
готова да приеме друга птица.
О, нека не се лъжем повече
и страдаме отново-
излишно е съвсем излишно.
Но аз съм с теб сега
и с крачки бавни
ний бавно приближаваме нощта;
мълчим и между двамата застава
със черна сянка отчуждеността
и твоя поглед става тъй далечен,
духът спокоен.
Ти не си с мен
ти си със всякой друг,
но не си моя, само не и моя.
Ти вече си в утрешния ден,
забравила ме в тази нощ враждебна,
в която близостта ни осветява
безкрайността на всеки миг,
тъй както мъртвите звезди
пространствата все още озаряват.