Иван Пейчев

*   *    *

Не ми вярвай,
Когато ти казвам „Махни се”.
Не ми вярвай,
когато съм с теб безразличен и груб.
Уморява ме времето
със пирамидното свое безсмислие,
съкрушава ме страшния смисъл
на всеки абсурд.
Не ми вярвай,
Сложи малка длан на челото ми,
Зад което неспирно
Морна мисъл трепти и блуждай;
С тази мъничка длан-
Уморена и кротка-
Топлина човешка ми дай.
Аз бих искал да бъда добър,
да се радвам
от лозите извити
и от тежко налетия грозд.
Да не пада над мен
безпощадната брадва
на един безпощаден въпрос.
О, сложи на челото ми длан.
Отклони острието насочено,
дето пропаст жестока
между мен и живота дълбай.
Плодородна земя,
а не гибелна почва,
замразена от смърт и самотност,
ми дай.

Бих тогава разбрал,
бих приел непонятните цели
на растеж и на тление
в тези клетъчни странни звена,
изцелен бих проникнал
в студената прелест
на пламтящата зеленина.
И затворил очи с лице до сърцето ти,
аз спокойно бих слушал
зовящата кръв,
тази кръв едновременно
повик и клетва,
рождество
и последен без трепетен дъх.
Не ми вярвай
когато мълвя „Остави ме”.
„Остави ме завинаги сам”.
То е само една неизвестност
трагично –безименна
и копнежа ми непреодолян.