Иван Пейчев

Мълчание

Във раздялата има тъга,

хладен присмех и раняваща тайна.

Трябва мрак и да зъзнат в студа

стълбовете, от вятър изваяни.

Да снежи полукръг, очертан

от лъчи много влажни и стръмни.

А приижда, сияй утринта

и тържествено, бавно се съмва,

а към слънцето всяко дърво

е протегнало издънки сочни,

ту издига се птичия хор,

ту разсипва звън  ясен по плочника.

Но защо изведнъж тишина

върху клони и птици се спуща?

Как безшумно и леко деня

прекосяваш със светли обуща.

И напразно, напразно сега

аз последните крачки забавям,

неизбежна е далечността

и единствена тя ни сближава.

И напразно усмихваш се ти,

как е всичко до болка напразно.

Как издава те, в миглите скрит,

на очите ти блясъкът влажен.

Как звънят в твоя, нежния глас

тъмни късчета лед. Колко странно -

аз съм с тебе, но кой ли тогаз

близостта ни превръща в мълчание?

Накъде ли вървим, накъде

водят меките утринни шарки?

Мълчаливо ний крачиме с теб

и с мълчание среща ни парка.

Стихват стъпките в пясъка жълт,

твойте устни изгубват цвета си,

знам, най-дългият миг е дошъл

със слова безпощадни и къси.

Във раздялата има тъга,

ветрове и залязващи думи

и минути, които текат

като бавни реки помежду ни.