Иван Пейчев

Следи

      От малки и големи стъпки дири

      остават върху пясъка златист

      и в жълтите, горещи дюни спират

      големите и малките следи.

      Стоим един до друг и не говорим,

      пустей далече каменния кей.

      Един самотен облак — златен кораб,

      закотвен в хоризонта се люлей.

      Гори брега, от залеза пронизан,

      гори небето, въздуха гори

      и чайките горят, и бавно слизат

      с крила пламтящи в сините води.

      Повява бризът лек и аз не зная

      дали сега навеки между нас

      посоки на раздялата чертаеш

      с обувки бели в пясъка шумящ.

      Пред нас морето в тъмни очертания

      с призивен звук посреща тази нощ

      и призивът му в нашето мълчание

      звучи с такава страстна дива мощ,

      че ти с усмивка ставаш. Бризът милва

      лицето ти, а моята ръка

      от рамото ти пада тъй безсилна —

      сама от рамото ти пада тя.

      И вече няма думи. С глас провлечен

      говори необятното море

      и падат върху дюните разсечени

      безмълвните ни сенки. Знам — без ред

      и без посока дълго ще замира

      шумът на стъпки в пясъка златист,

      но в мрака черен няма да прозират,

      не ще личат обратните следи.