Другата
танцова песен
1.
В окото ти
надникнах аз неотколе, о, Животе: злато видях аз да блести в твоето око-нощ —
сърцето ми замря пред тая сласт:
— златен чълн
видях аз да блести върху нощни води, гмуркаща се, пиеща, отново кимаща златна
люлчена ладия!
Към моя крак,
бесен за танц, хвърли ти поглед — смеещ се, въпросителен, томителен люлчен
поглед!
Два пъти само
разклати ти своята дрънкалка с малките си ръце — и моята нога се вече залюля от
бяс за танц.
Петите ми се
заповдигаха, пръстите на нозете наостриха слух, за да те разберат: та нали
ухото на танцувача е в пръстите на нозете му!
Към Тебе
подскочих аз, ала ти отстъпи назад пред моя скок, а срещу мене, подобно на
змии, развяваха своите разпилени съскащи езици косите ти!
От тебе
отскочих аз и от змиите ти, а ти стоеше вече полуизвърната, с око, изпълнено с
желание.
С криви
погледи ти ме учиш на криви пътища. По криви пътища се учи моят крак на
коварства!
Аз се боя от
твоята близост, обичам те, когато си далеко: твоето бягство ме примамва, твоето
търсене ме приковава на едно място: аз страдам, ала какво не бих изстрадал
заради тебе на драго сърце!
Ти, чийто мраз
разпалва, чиято омраза прелъстява, чието бягство обвързва, чийто присмех
затрогва:
— кой не те е
мразил тебе, велика обвързвачко, изкусителко, търсителко, намервателко! Кой не
те е обичал тебе, невинна, нетърпелива, бърза като вятъра, детеока грешнице?
Накъде ме
теглиш сега, о, ти, красиво съвършенство и палава немирнице! А сега отново
бягаш от мене, ти, сладка палавнице и неблагодарнице!
С танц аз те
следвам, танцувам дори по най-малките ти следи. Къде си ти? Подай ми ръката си!
Или поне един пръст!
Тук има пещери
и гъсталаци! Ние ще се заблудим! Стой! Чакай, спри! Не виждаш ли, че пърхат
бухали и прилепи?
Ти, бухале! О,
прилепе! На подбив ли ме вземаш? Къде сме ние? От кучетата си се научила тъй да
лаеш и виеш.
Ти блещиш мило
белите си зъбки към мене, а злите ти очички светкат срещу мене изпод къдрава
гривица.
Това е танец
пряко поля и гори. Аз съм ловецът. Искаш ли да бъдеш мое куче или моя дива
коза?
А сега застани
до мене! И бързо, о, злобна скокливке! А сега нагоре! И отвъд! — О, горко ми!
Та аз сам паднах при скока!
О, виж ме как
съм се проснал, о, палавке, и как моля за милост! На драго сърце бих тръгнал с
тебе аз — из по-приветливи пътеки!
— по пътеките
на любовта през смълчани пъстри храсти! Или там покрай езерото: там плуват и
танцуват златни рибки!
Уморена ли си
вече сега? Ето там отвъд има овци и вечерни зари. Не е ли хубаво да заспиваш,
когато овчарите свирят на цафари?
Много ли се
измори? Аз ще те пренеса отвъд, отпусни само ръцете си! И ако си жадна, аз ще
намеря нещо да утоля жаждата ти, ала устата ти не иска да го пие!
О, тази
проклета пъргава гъвкава змия и хлъзгава магесница! Къде щукна тя? Но на лицето
си усещам две петна и две червени следи от ръката ти!
Истински ми
дотегна вече да бъда пастир на овцете ти! О, вещице, ако досега аз ти пях, сега
ти трябва да ми пищиш!
По такта на
бича ми трябва да ми танцуваш и пищиш! Нали аз не съм забравил бича? — Не!
2.
Тогава Животът
ми отговори тъй и при това си затули изящните уши:
— О,
Заратустра, не плющи толкова страшно с бича си! Ти знаеш това, нали: шумът
убива мислите, а тъкмо сега ми хрумват толкова нежни мисли.
Ние двамата
сме двама истински недобротворци и незлотворци. Отвъд добро и зло намерихме ние
нашия остров и нашата зелена поляна — единствено ние Двама! Затова ние вече
трябва да се обичаме един друг.
И дори да не
се обичаме отдън душа, нима трябва да се сърдим, че не се обичаме отдън душа?
А че аз те
обичам и често дори прекалено много, ти знаеш това: и основанието се крие в
това, че аз те ревнувам от твоята мъдрост. Ах, тази безумна стара глупачка
Мъдростта!
Ако един ден
твоята Мъдрост избяга от тебе, ах, тогава и моята любов също тъй бързо ще
избяга от тебе!
След тези мои
слова Животът хвърли замислено поглед около и зад себе си и рече тихо:
— О,
Заратустра, ти не си ми достатъчно верен!
Ти далече не
ме обичаш така много, както твърдиш.
Аз зная, ти се
носиш с мисълта скоро да ме напуснеш.
Има една стара
тежка-тежка звънлива камбана: нейният звън достига нощем чак до твоята пещера
горе:
— когато я
чуваш посреднощ да отброява часовете, ти мислиш между един и дванадесет за
това,
— ти мислиш за
това, о, Заратустра, зная го, че скоро ще ме напуснеш!
— Да —
отвърнах аз нерешително, — ала ти знаеш също и това, че… И аз й прошепнах нещо
на ухото между разчорлените жълти сплъстени кичури коса.
„_Ти знаеш ли
това_, о, Заратустра? Това никой не знае…“
И ние се
спогледахме и отправихме взор към зелената поляна, над която тъкмо нахлуваше
вечерната прохлада, и заридахме и двамата.
Ала тогава аз
обичах живота повече, отколкото съм обичал когато и да било цялата своя
Мъдрост.
Тъй рече
Заратустра.
3.
_ЕДНО!_
Надай слух, о,
Човече!
_ДВЕ!_
На полунощ
дълбока чуй зова!
_ТРИ!_
Аз спях, спях
непробудно —
_ЧЕТИРИ!_
От сън дълбок
ме сепна тя.
_ПЕТ!_
Светът е цяла
бездна!
_ШЕСТ!_
Денят до нея
не достига!
_СЕДЕМ!_
Скръбта е
робство тежко!
_ОСЕМ!_
А радостта
дори скръбта гнети!
_ДЕВЕТ!_
Скръбта говори:
стига!
_ДЕСЕТ!_
А всяка радост
вечност иска!
_ЕДИНАДЕСЕТ!_
Дълбока,
най-дълбока вечност иска!
_ДВАНАДЕСЕТ!_
Няма коментари:
Публикуване на коментар